Даниел Стийл
Безценни дарове (14)

14.

Когато на следващата сутрин Джулиет пристигна в замъка с десет минути закъснение, Жан-Пиер Фларион вече я чакаше там. След като през по-голямата част от нощта се беше мятала в леглото, накрая се успа. Уплаши се, че ще закъснее, и се приготви набързо.

Архитектът се оказа висок, симпатичен човек в средата на трийсетте. Носеше със себе си всичко, което щеше да му е необходимо — бележници, рулетка, фотоапарат, лаптоп. Джулиет искрено се извини за закъснението. Русите й къдрици стърчаха безразборно, беше със сини дънки и маратонки, за да може да огледа всичко с архитекта, без да се притеснява, че ще се изцапа. Той също беше с дънки и леко спортно сако. Изглеждаше учуден като я видя.

— Представях си някоя доста по-възрастна жена — призна той, докато влизаха в замъка. Изглеждаше по-впечатлен от Джулиет, отколкото от сградата или предстоящия ремонт. Говореше перфектен английски, с което много я улесни.

— Току-що наследих замъка от баща си — обясни тя. — Притежавам го заедно със сестрите ми. Ще откупя дяловете им и ще го превърна в хотел.

— Това е интересна идея — одобри той, извади айпада си и започна да си нахвърля бележки. — Ще трябва да наемете човек, който да го управлява.

— Мога и сама да го управлявам, а също и да готвя — заяви Джулиет, а той кимна, впечатлен от ентусиазма й.

Влязоха във всяко едно помещение, а Жан-Пиер мереше и записваше. Обсъдиха течовете с пазача, както и състоянието на покрива.

— Не знам архитект ли ми трябва, или строителен предприемач — сериозно каза тя.

— Върша и двете неща. А вие сте права. Не ви трябва да правите основни конструктивни изменения. Добре е да запазите оригиналното му състояние, само че ще трябват сериозни ремонтни дейности.

— Знам — смело отговори Джулиет, докато се чудеше каква ли сума ще й съобщи. Но поне беше местен. Не й се щеше да наема архитект от Париж. Или пък от Ница.

До обяд успяха да обходят всичко. Двамата бяха съгласни, че по кухнята има много работа. Но мебелировката изглеждаше добре. Налагаше се да я претапицира и да поръча нови завеси. Старите, които майка й някога беше купувала, бяха се превърнали в дрипи.

— Можете да намерите някои чудесни неща в местните антиквариати — посъветва я той.

След като направиха всичко необходимо, архитектът заяви, че трябва да се прибере в офиса и да направи някои изчисления, за да й даде приблизителна оценка.

— Мога да ви ги изпратя в късния следобед.

— Чудесно. — Не й се искаше да му казва, че е отседнала в „Еден Рок“, така че му даде номера на мобилния си телефон и той обеща да й се обади. А после я изненада, като я попита дали не би приела да обядва с него. Джулиет се поколеба за миг, но се съгласи. Обядваха в ресторанта на площада в Сен Пол дьо Ванс и той й препоръча да опита сока — местен специалитет, подобен на пица, но с тесто от нахут. Ухаеше великолепно, когато го вадеха от фурната.

— Защо ви е да се нагърбвате с рухнал, стар замък? — попита той, докато обядваха. — Защо просто не го продадете?

— Влюбих се в него, когато го видях преди два дни. Мисля, че да го притежавам, е част от съдбата ми. Още щом го зърнах знаех, че ще го превърна в хотел. — След това му разказа за фурната, как беше изоставила кариерата си в областта на история на изкуствата, за да иде в „Кордон Бльо“, и колко много обичаше пекарството.

На свой ред Жан-Пиер сподели, че всички от семейството му са адвокати и баща му настоявал да работи в семейната фирма в Драгинян. Той отказал, постъпил в университета и станал архитект, след което се преместил в Сен Пол дьо Ванс, който винаги харесвал, и сега си имал собствена фирма. Изглеждаше много горд от онова, което беше успял да постигне. Обядът продължи цели два часа, през които двамата не спряха да говорят. Той обеща да й се обади по-късно следобеда, за да й каже оценката, а тя му благодари за обяда и си тръгна.

Жан-Пол се върна усмихнат в офиса си. Никога не беше срещал жена като нея. Изпълнена с енергия и добри идеи, вълнуваше се от онова, с което се беше захванала. Изглеждаше му изключително грижовна и всичко в нея излъчваше женственост — лицето й, чувствените й устни, тялото. През цялото време му се беше налагало да се бори със себе си, за да се съсредоточи върху думите й, като единственото, което искаше всъщност, беше да я гледа.

Докато набираше номера й по-късно следобеда, се чувстваше като ученик. Джулиет се препичаше край басейна в „Еден Рок“ с майка си и й разказваше за срещата си сутринта. Твърдеше, че архитектът изглежда като човек, който си разбира от работата.

Приблизителната цена на предстоящия ремонт, която той й съобщи, й се стори ниска.

— Сигурен ли сте? — Стори й се подозрително. Не й се искаше по-късно сумата да се окаже двойна.

— Твърде много ли е? — разтревожи се той.

— Не, твърде малко. Не искам лоши изненади в бъдеще.

— Винаги има отклонения в сумата, когато човек се захване с работата. Изчислих внимателно въз основа на видяното днес. По-добре ли ще се почувствате, ако я удвоя? — каза той и тя се засмя.

— Не, в никакъв случай. Добре, това ми звучи чудесно.

— Кога искате да започнем? — попита Жан-Пиер и тя се замисли.

— Всъщност, би ми се искало да започнем още утре. Но сигурно ще ми трябват един-два месеца, за да уредя нещата си в Ню Йорк. Може би и повече. — Трябваше да изкупи дяловете на сестрите си и да продаде фурната в Бруклин, но не знаеше колко ще отнеме това. А сега беше средата на август. — Да кажем, че по някое време през септември или в началото на октомври. Ще имате ли време за мен тогава, или имате много други проекти?

— Ще имам време — обеща той. — Само ме уведомете като сте готова. — Спомни си думите й, че като видяла замъка, решила, че това е съдбата й. Сега той чувстваше същото към нея.

— Благодаря — каза тя с облекчение. След като затвори, се обърна към майка си. — Имам си архитект. Готова съм. Сега трябва да изкупя дяловете на момичетата, да продам магазина и да започвам.

Вероник се усмихна на пламъка в очите й. Никога не я беше виждала толкова щастлива. Джулиет знаеше съвсем точно какво иска да прави и това беше чудесно.

— Кога се връщаш? — попита тя дъщеря си. Джулиет помисли, преди да отговори. Искаше й се отново да види Софи, но не й се щеше да губи още един ден.

— Утре — заяви тя твърдо. — Ще помоля на рецепцията да ми резервират полет от Ница. Ами ти, мамо? Ще останеш ли още малко тук? — Знаеше, че майка й няма какво друго да прави, така че не бързаше да се върне в Париж или Ню Йорк.

— Не, мисля, че и аз ще си тръгна утре — отговори тя. — Няма да ми е забавно тук без вас.

Не й каза за Берлин. Нямаше търпение да види Ейдън — така, както Джулиет не можеше да чака, за да се заеме със замъка, но си премълча. Искаше да иде при него и да му помогне с подготовката по изложбата. Щом Джулиет се гмурна в басейна, му изпрати есемес. Той се развълнува като разбра за скорошното й пристигане в Берлин.