Даниел Стийл
Безценни дарове (2)

2.

Джой пристигна в апартамента на Тими след нощния полет от Ел Ей, преди сестра й да потегли за работа. Беше й казала, че ще дойде в седем, така че Тими се съгласи да я изчака. Беше й изпратила есемес още щом кацна, за да потвърди, че няма да закъснее. Джой беше също толкова организирана и отговорна като най-голямата си сестра, докато Джулиет беше разсеяна, далеч по-непредсказуема и най-чувствителна от трите. Предната вечер Тими беше говорила с нея и намери сестра си обезумяла от скръб по баща им, който от герой вече се беше превърнал в светец. Това я вбеси, макар че се постара да не й личи.

След като предната вечер се прибра у дома, Тими успя да нахвърли чернова за некролога. Нямаше какво много да се напише в него, а и тя никога не бе особено великодушна към баща си. „Успял ловец на чужди пари се спомина в Ню Йорк след година боледуване вследствие на инсулт“ не й изглеждаше подходящо. Не, че го беше написала, но си го беше мислила, докато изреждаше образованието му в Принстън, двата му брака и четирите му деца от тях, след което следваха имената им. Кариерата му не беше впечатляваща, но бе кратка, съставена от незначителни длъжности в банковия сектор, а после и в продажбата на недвижими имоти, докато най-сетне беше срещнал майка й, която се бе оказала истинска манна небесна за него. Вероник никога не говореше за това, но не беше тайна за децата й. Единственото състояние, което баща им бе успял да натрупа, беше вследствие от брака му с майка им. Тими никога не се примири с изневерите му, с които беше разрушил както илюзиите на майка им, така и на децата си.

Където и да се появеше, Пол изглеждаше красив и впечатляващ, чудесно допълнение към всяка компания за вечеря, но не бе постигнал нищо, а влечението му към безмозъчни млади красавици беше прибавило съвсем малко към живота му и нищо към биографията му. Беше живял единствено за мига, желанието му беше само да се забавлява, никога не беше мислил за бъдещето или за последиците от действията си, чак до края. Последното му завоевание беше красива, млада рускиня, която изчезна в мига, в който се поболя. Поне нямаше да им се наложи да се занимават и с нея, помисли си Тими. Достатъчно неприятни щяха да са споровете с Бърти, който щеше да се бори за всеки петак. Нито Тими, нито майка й и сестрите й се заблуждаваха за него, а тя през повечето време успяваше напълно да го забрави. През последните години рядко го бяха виждали, което бе истинска благословия. Той също ги избягваше, тъй като връзката му с тях не му носеше никакви облаги. Изглежда беше успял да наследи единствено най-лошите черти на баща си, умножени по хиляда, без нито едно добро качество, което да ги смекчи. Баща им също бе споделял това мнение.

Джой изглеждаше полузаспала, когато пристигна в апартамента на Тими, и по-красива от всякога, когато сестра й отвори вратата, за да я посрещне. Носеше къса бяла пола и тениска и дори с ниските си сандали изглеждаше висока почти колкото Тими, макар че двете бяха доста различни. Тими беше наследила русите коси и аристократичната външност на баща си, а Джой беше възхитителна с тъмната си коса, виолетовите си очи и бялата си като сметана кожа. По външност приличаше на майка си, а ръстът беше взела от баща си. Двете сестри не се бяха виждали отдавна, макар че от време на време се чуваха. Джой не я биваше във връщането на обаждания, а не беше и лесна за откриване. Тими и Джулиет разговаряха много по-често. Джой беше твърде заета с прослушвания, срещи с агенти и работата като сервитьорка.

Двете сестри се прегърнаха още щом се видяха и дълго останаха така.

— Не мога да повярвам, че го няма — дрезгаво прошепна Джой. — Все имах чувството, че вечно ще си е тук.

— Всички бяхме така — отговори Тими, докато й подаваше чаша с кафе в кухнята. Беше с карирана риза, дънки и маратонките „Конвърс“. Видът й беше небрежен, може би заради характера на работата й, и не много по-различен от този на бездомните й клиенти, докато Джой изглеждаше секси и много предизвикателно в късата си поличка. Нямаше спор, че Джой бе красавицата в семейството, както все твърдеше баща й. Приличаше на по-високата версия на майка си, с прибавена по-голяма доза сексапил. Майка им изглеждаше по-скромна, но инак външността им беше една и съща. А и с ръста на баща си Джой наистина впечатляваше.

— Майка се връща днес следобед — уведоми я Тими. — Прати ми есемес, като се качи на самолета в Ница преди три часа. Казах й, че ще останеш тук.

Вероник не беше се изненадала, тъй като при редките си идвания в Ню Йорк Джой винаги оставаше при Тими. На двете сестри им харесваше да бъдат заедно и да си споделят. Въпреки едва трите години разлика във възрастта им, Тими изглеждаше далеч по-възрастна и по-зряла.

— Мисля, че погребението ще е след три дни — продължи Тими. — Мама ще се заеме, когато дойде.

— После дали ще се върне в Сен Тропе? — попита Джой.

Изпитваше вина, че не бе успяла да намери време да иде там това лято, но същото важеше и за Тими. Джулиет също не плануваше да посети Франция, понеже нямаше на кого да разчита в магазинчето си. Помощникът й не говореше английски и все не успяваше да го научи. Джулиет не беше си взимала свободен ден от три години. Сега искаше да излезе в почивка за остатъка от лятото, за да скърби за баща си и да го почете, както и да отдели малко време за себе си. Макар и очаквана, смъртта на баща им беше шок за нея.

— Не каза — отвърна Тими. — Мисля, че е наела къщата до края на месеца, но ми се струва, че се чувства самотна.

Вероник нямаше какво да прави и в Ню Йорк. Беше разчитала на децата си, че ще запълват живота й, докато растат, но през последните години водеше доста скучен живот.

Обмисляше отново да започне да рисува, но така и не направи нищо това да се случи. Беше много талантлива портретистка и бе учила в университета за изящни изкуства в Париж, но почти не беше упражнявала таланта си. Когато момичетата бяха още малки, все се оправдаваше с липсата на време. Сега имаше, но твърде дълго не се бе занимавала с това. Не беше успяла да измисли с какво да запълва дните си. Четеше много, постоянно летеше до Париж, занимаваше се с благотворителност, но така й не намери върху какво да се съсредоточи. След развода беше се срещала с няколко мъже, но не създаде сериозна връзка след Пол. С него беше прекарала достатъчно време, а и продължаваше да го прави — това я възпираше да се впусне сериозно в търсенето на някой друг. Тими се чудеше дали сега, след като баща й го нямаше, това щеше да се промени и майка й ще стане по-отворена към мъжете. Вероник все повтаряше, че на петдесет и две вече е твърде възрастна, с което дъщеря й не спореше, защото тя самата се усещаше твърде възрастна да опита отново на двайсет и девет. На Тими вече й беше омръзнало от неудачни връзки, но Вероник не бе успяла да се зарази от песимизма, който беше обладал дъщеря й. Поне засега Тими нямаше желание да опитва отново, за разлика от Джулиет, която беше като летяща врата, през която неудачниците се вмъкваха в живота й, и Джой, която винаги си имаше приятел — нищо, че той все не беше наоколо.

— Ще опитам да се прибера по-рано вкъщи — обеща Тими. — Преди мама да си е дошла. Ще й кажа, че ще ида с нея при Франк Кемпбъл. Доколкото я познавам, тя ще е измислила и планирала всичко още преди да е кацнала.

И двете се усмихнаха при тези думи, защото знаеха, че е истина. Майка им беше безупречно организирана. Идеалната майка и съпруга, което правеше случилото се още по-тежко за нея, защото не й оставаше какво да подрежда, освен собствения си живот.

Тими целуна сестра си и тръгна. Отиде на работа по-късно от обикновено, чак към осем, и докато вървеше към офиса от станцията на метрото, отново се замисли за баща си. В много отношения беше отсъствал от живота им, но в същото време ги беше сплотявал по някакъв странен начин. Все още й беше трудно да повярва, че него вече го няма.

В офиса подреди документите на бюрото си и към девет часа вече имаше трима души, които чакаха среща с нея и успяха да я отвлекат от обърканите й чувства.

Когато самолетът се приземяваше на летище „Кенеди“, Вероник вече беше съставила няколко списъка. Трябваше да се обади на уредника, на свещеника, на цветаря, да избере ковчег с Тими при Кемпбъл, да уреди нещата на гробището, да изпрати некролога в „Таймс“ и да помоли някои от приятелите на Пол да носят ковчега в църквата. Помисли си, че единият може да е Бърти, а другият да е Арнолд Сандърс, но й трябваха още шестима. Пол нямаше близки приятели, предпочиташе женската компания. Разчиташе на повърхностни познанства, които завързваше в обществото, без да създава особена близост. Имаше познати, с които бе ходил по приеми, но те не му бяха истински приятели. Тези мисли потвърждаваха онова, което вече знаеше — в живота на Пол нямаше нито дълбочина, нито съдържание. Всичко се беше въртяло около забавленията и бягството от отговорност. Ето защо беше трудно да се намерят хора, които искрено да ги е било грижа за него, освен Арнолд Сандс, адвокатът му, който беше негов най-добър приятел и единственият, на когото Пол се беше доверявал. Странно беше да проумее, че Пол вече го няма. Вероник беше благодарна, че да урежда погребението се беше паднало на нея, защото това щеше да я отвлече от съсипващите тъжни мисли.

Представител на Еър Франс я придружи от самолета и я преведе през митницата и имиграционната служба, тъй като нямаше нищо за деклариране. Носеше скромна черна памучна рокля, която изглеждаше подходяща предвид причината за завръщането й. Не беше вдовица, но почти се чувстваше такава. Трябваше да си повтаря, както й бе казала и Тими, че с Пол отдавна не бяха женени. Само че току-що беше изгубила голяма част от историята на живота си. Това й напомняше на задушаващата мъка от загубата на родителите й, когато беше млада. След това си имаше само Пол, на когото да разчита. А сега имаше единствено себе си. И преди, и след развода никога не беше разчитала на Пол мри вземането на решения. По-скоро беше обратното. Особено след като остаря той беше този, който я търсеше, когато му трябваше нещо, когато имаше проблем или се нуждаеше от съвет. С годините тя беше доказала, че е по-умната от двамата, и Пол добре го знаеше. Очакваше тя да взема всички решения за децата и не се интересуваше от проблемите, а само от успехите и радостните моменти. Беше олицетворение на мъжа, живеещ само заради развлеченията. Вероник беше скалата, основата, върху която бе съграден животът им, човекът, на когото всички можеха да разчитат. Пол беше само фигурант и нищо повече.

Икономката вече я очакваше в апартамента, когато пристигна. Кармина й каза колко съжалява за господин Пол.

— Той беше добър човек — каза тихо тя и се прекръсти. Не бе познавала Пол по времето, когато вършеше безобразия, докато още бяха женени с Вероник. Той винаги се беше държал мило с нея, както и с всички останали. Лесно беше човек да го хареса, стига да не очаква нещо от него.

Вероник влезе в кабинета си, а Кармина започна да разопакова багажа й. Прати съобщение на Тими, че вече си е у дома, седна на бюрото си и изпи чая, който икономката й беше оставила. Работеше за нея само през деня. На Вероник нищо не й трябваше през нощта и предпочиташе да е сама. Ако огладнееше, и сама можеше да си приготви нещо за ядене. Не искаше да принуждава някой да й готви. По същия начин се държеше и с икономката си в Париж. След като момичетата пораснаха, тя максимално опрости живота си и имаше твърде малко обслужващ персонал. По време на брака си с Пол и докато момичетата бяха още малки, той беше настоявал да имат голяма прислуга. Сегашното положение много повече я устройваше. Не обичаше да й слугуват, макар че в момента беше благодарна за компанията на Кармина в големия апартамент на Пето авеню.

Вероник имаше две стаи за гости и собствен апартамент с красива гледка към Сентръл парк. Върху стените беше окачила картините си. Все още притежаваше забележителната колекция на дядо си от картини на импресионисти, някои от които беше изпратила в Париж. В апартамента си в Ню Йорк имаше няколко платна на Реноар, две на Дега, на Писаро, една чудесна Мери Касат в спалнята си, Шагал, по когото беше луда, и Пикасо в трапезарията, както и някои по-малки картини на Коро и други художници, а също и серия рисунки на Реноар. Апартаментът й беше елегантно декориран в меки тонове. Предпочиташе простичките неща, но с високо качество, и винаги беше имала страст към изкуството.

В коридора към спалните се намираха някои от портретите, които самата тя беше рисувала, включително един на баща й. Големи впечатляващи маслени картини, както и рисувани женски портрети в стила на Джон Сингър Сърджант. Никакво съмнение нямаше относно таланта й, макар да не го беше упражнявала с години. От време на време правеше по някоя скица, но това беше всичко, заедно с прекрасните портрети на децата си. Една от големите й страсти беше изучаването и изследването на имитациите и знаеше, че дядо й също беше се интересувал от това. Само че не пое по този път, макар да умееше да разпознава големите фалшификати. Майка й беше рисувала акварел и сега Вероник съхраняваше картините й в гостните. Излъчваха покой и бяха красиви. Изкуството беше в гените й, макар никоя от дъщерите й да не бе пожелала да рисува. Страстта към това изглежда щеше да свърши заедно с нея.

Тими й се обади в четири следобед и й каза, че ще я чака при Франк Кемпбъл. Джой също беше решила да дойде с тях. Срещнаха се в чакалнята. Тими беше с дрехите, с които отиде на работа, а Джой си беше сложила още по-къса черна пола в комбинация с обувки с високи токчета. Изглеждаше като излязла от корицата на „Вог“. Вероник се зарадва да ги види, целуна ги и им благодари за срещата.

Трите красиви жени се срещнаха с директора, за да организират и уточнят всички подробности около погребението на Пол. Той не беше вярващ, за разлика от Вероник, но тя не възнамеряваше да прави нещо прекалено. Същия следобед беше разговаряла със свещеника от „Свети Игнатий“, с когото бяха определили часа за заупокойната служба след два дни. Когато седнаха в кабинета на директора, Вероник беше готова с цялата информация, което не изненада дъщерите й. Погребението вече беше планирано.

Уредиха всички неприятни задачи при Кемпбъл, а директорът през цялото време се обръщаше към Вероник като към вдовица — оказа се безсмислено да му обяснява, че от двайсет години са разведени с покойния. След това се прибраха в апартамента й, където и Джулиет се присъедини към тях. Беше твърде разстроена, за да ги придружи до погребалната агенция. Изглеждаше отчаяна, когато дойде в дома на майка си. Избухна в сълзи, след което се отпусна разридана в обятията на по-голямата си сестра. Тими се въздържа от саркастични коментари за баща им, но Джой прочете мислите й в очите й. И двете знаеха мнението на Тими за него. Отне цял час, докато Джулиет се успокои, след което отидоха в кухнята, за да хапнат. Кармина вече си беше отишла, затова Вероник предложи да си поръчат храна отвън, но никоя от тях не беше гладна, а и Джулиет беше донесла кутия сладкиши, от които никой не хапна. Леко закръглената й фигура издаваше, че опитва собствените си изделия, докато майка й и сестрите й бяха далеч по-внимателни с онова, което хапваха, и им личеше. Сладкишите останаха недокоснати, единствено Джулиет загриза един шоколадов кроасан.

— Не мога да повярвам, че го няма — каза тя поне за стотен път и Джой си призна, че и на нея й е трудно. Вероник си мислеше същото, но подробностите около погребението, което организираше като последна почит към бащата на децата си и мъжа, когото толкова страстно беше обичала някога, я разсейваха. Цветята щяха да са възхитителни, а тя беше избрала и любимата му музика. Това бяха последните жестове към него и й се искаше да са изпълнени с достойнство и елегантност, както той би желал. Пол Паркър щеше да си отиде така, както беше живял — със стил.

Четирите жени останаха в кухнята около два часа, разговаряха, пиха чай. Тими в крайна сметка се осмели да изтъкне, че Джулиет скърби по-скоро за бащата, когото никога не беше имала.

— Това, дето го каза, е ужасно — веднага се защити Джулиет. — Той беше прекрасен баща.

Тими стисна зъби и не проговори, а Вероник опита да ги разсее, като смени темата, което беше истинска проява на милост от нейна страна. Не й се искаше момичетата да се изпокарат точно сега, макар да знаеше, че Тими казва истината. През целия си живот Джулиет беше фантазирала за баща си и продължаваше да го прави. Най-накрая Тими и Джой си тръгнаха, а Джулиет се отправи към Бруклин, искаше да остане сама.

На следващата вечер и четирите щяха заедно да идат на бдението, а после и на погребението на сутринта. Съобщението щеше да бъде отпечатано в „Таймс“ следващата сутрин, а Вероник беше наела две коли, които да вземат дъщерите й и после да ги закарат на погребението. Полагаше всички усилия да направи нещата по-лесни за тях. Знаеше какво е да изгубиш баща, а на нея тогава никой не й беше помогнал. Чувстваше, че това е най-малкото, което би могла да направи за тях. Постъпката й беше типична за нея — да мисли за всичко, което би могло да улесни живота им, дори и да не го забелязваха. Бяха свикнали, че майка им се справя с всичко по нейния си тих, методичен начин. През целия им живот беше действала така.

След като момичетата си тръгнаха, Вероник потъна в мислите си, притеснена от формалностите, които щяха да съпътстват предстоящите два дена. Нямаше как, за пореден път Пол беше оставил на нея да успокоява децата им, да се погрижи за всичко и да плати сметката. Тази дързост беше характерна за него още приживе. И в смъртта си не беше се оказал по-различен. Внезапно усети колко й липсва възможността да му се обади. Нямаше приятели, с които да сподели грижите си, а и повечето от тях не биха могли да я разберат. Връзката им беше толкова необичайна за двама разведени, особено след като той така и не успя напълно да поеме ролята на баща и съпруг, но си остана неин приятел и я съпътства през повече от половината й живот. Загубата беше голяма, а Пол имаше класа, самоувереност и стил, присъщи за едно друго време.

Бдението на следващия ден беше семпло и формално. Дълги редици от хора, които не познаваше, дойдоха да се подпишат в книгата за съболезнования, която беше приготвила. Имаше красиви млади жени, по-млади дори от дъщерите й, които не се представиха, добре облечени двойки и немалко мъже на годините на Пол, които му бяха познати или приятели. Разтърсваха ръката й, изказваха съболезнованията си, а после поглеждаха към Тими, Джулиет и Джой — и трите бяха в обикновени черни рокли и изглеждаха сериозни, застанали до майка си. Накрая се прибраха у дома, изтощени и изчерпани.

Следващият ден им предложи същото. За изненада на Вероник дошлите хора почти изпълниха църквата. Уханието на ароматните бели цветя тежко се носеше във въздуха. Из цялата църква имаше огромни вази с букети, а върху тъмния махагонов ковчег лежеше килим от нежни бели орхидеи. Успя да намери още двама приятели на Пол, които да се погрижат за ковчега с Бърти и Арнолд, другите четирима доведе Франк Кемпбъл.

Бърти не беше дошъл на бдението предната нощ, но се появи в църквата преди службата, за да посрещне Вероник и дъщерите й. Изненадаха се, като видяха, че го съпровожда млада жена. Носеше къса черна пола, черна копринена блуза с дълбоко деколте, обувки с тънки високи токчета, твърде много грим и изглеждаше отегчена. Не каза нищо, а и Бърти не я представи. Нямаха представа дали му е приятелка, или е просто жена, която го придружаваше. Той не си даде труда да им обясни, нито пък те го попитаха.

Видът му издаваше досада, но все пак беше облечен в подходящ черен костюм с бяла риза и черна вратовръзка „Ермес“. Носеше скъпи черни излъскани обувки и изглеждаше хубав като баща си. Имаше неговата външност, но не и сърцето му Пол беше егоцентричен нарцисист, но в душата си носеше топлота. Погледът, който Бърти отправяше към мащехата си и сестрите си, беше пресметлив и леден. Вероник го покани да седне с тях на най-предната скамейка — в края на краищата той беше синът на Пол. След като ковчегът беше поставен на мястото, той седна отпред с младата жена и й зашепна, докато чакаха погребението да започне.

Накрая всички се съгласиха, че службата беше чудесна и Пол достойно бе почетен. Хората говореха, стискаха си ръцете вън от църквата, а семейството се отправи към гробището Уудланд в Бронкс, където свещеникът произнесе кратко слово, а после ковчегът беше положен в семейния парцел. Не знаеше къде другаде да го погребе, а не искаше да е в самотен единичен гроб. Реши, че дъщерите й биха искали баща им да е при останалата част от семейството. Там лежаха и родителите на Вероник.

Бърти и младата жена с него се върнаха в града с отделна кола. Вероник и дъщерите й бяха успели да разберат, че името й е Деби. Всички се събраха в апартамента на Вероник, където уредникът на погребението беше подредил пълна маса в трапезарията. Навсякъде имаше бели цветя и много хора, които тихо разговаряха и ги очакваха. Единственият в тълпата, когото Вероник разпозна, беше Арнолд. Лицето му се озари, като я видя, и той се отправи към нея и момичетата.

— Прилича на сватба — измърмори Тими на Джой с явно неодобрение и сестра й кимна. Майка им беше свършила страхотна работа, за да почете баща им, което пък не беше никаква изненада. — Тя за кого го прави — за себе си, за него или за нас?

— Може би и трите — отговори Джой, докато Арнолд прегръщаше майка им. С годините всички знаеха, че тя му е слабост и би му харесало да бъдат по-близки, само че на Вероник идеята не й допадаше и макар винаги да беше любезна с него, ясно му бе дала да разбере как стоят нещата. Арнолд беше прехвърлил шейсетте, имаше успешна адвокатска кариера и бе привлекателен мъж, освен това беше разведен от много години. Вероник не се интересуваше от него извън качеството му на адвокат и най-близък приятел на Пол. Каквито и да бяха очакванията му, не беше успял да стигне по-далеч.

— Свършила си чудесна работа — похвали я Арнолд. Вероник му се усмихна и му благодари. Джулиет се отправи към бюфета, все още разстроена от погребалната служба. „Аве Мария“ почти я беше съсипала и изглеждаше разтърсена, докато пълнеше чинията си. Джой и Тими разговаряха тихо. Никоя от тях не познаваше никой от приятелите на Пол, които присъстваха. Приличаха на сноби и богаташи, на хора, които бяха познавали баща им повърхностно, но все пак бяха дошли да го почетат в дома на бившата му съпруга.

— Майка ви трябва да е похарчила цяло състояние за това — ядно каза Бърти на Тими, а тя го изгледа раздразнено.

— Изглежда е решила, че татко го заслужава — сухо отвърна тя. Джой остана край тях и се зачуди дали фойерверките щяха да се разлетят, когато Арнолд се приближи. И трите сестри стояха до Бърти, а Вероник каза нещо на един от сервитьорите, който наливаше бяло вино и шампанско за гостите.

— Бих искал да предложа нещо, след като всички сте тук — каза Арнолд с равен тон. — Вече няма официално прочитане на завещанието. Но тъй като Джой е в града, защо утре не дойдете заедно в кантората ми, за да го прегледате? Така ще можем да го обсъдим и ще мога да отговоря на всичките въпроси, които биха могли да възникнат.

Идеята изглеждаше разумна. Никой от тях не очакваше баща им да е оставил някакво впечатляващо състояние, а единственият имот, за който знаеха, беше замъкът във Франция, освен ако вече не беше успял да ипотекира и бравите на вратите му. Никак не го биваше да се оправя с парите.

— На мен идеята ми харесва — каза Бърти с внезапен интерес, а момичетата кимнаха изненадани. Никоя от тях въобще не беше и помислила за завещание.

— Имаш ли време? — обърна се Арнолд към Вероник.

— За какво?

— Мислех си, че утре можем да прегледаме завещанието и да отметнем този проблем — спокойно обясни Арнолд. — Според мен би било добре и ти да дойдеш.

Вероник изглеждаше изненадана. Не очакваше Пол да й е оставил нещо, още повече че всичко, което бе притежавал, го дължеше на нея и предполагаше, че го оставя на момичетата. Може би беше предвидил и нещо за Бърти, но тя едва ли фигурираше в завещанието.

— Какво мислите за присъствието ми там? — попита тя дъщерите си, а те единодушно отговориха, че биха искали да дойде. Бърти пък каза, че му е все едно. Съвсем очевидно беше, че единственото, което го вълнува, бе собственият му дял.

— В девет сутринта дали ще ви е удобно? — обърна се Арнолд към всички. — Ще се видим тогава.

Усмихна им се и скоро след това си тръгна. Бърти го последва доволен, а Тими го посъветва да не води Деби на срещата утре.

— Много ясно — отвърна той с презрение. Тими винаги успяваше да го вбеси. Правеше го нарочно. Не можеше да го понася и чувствата им бяха взаимни. На тръгване Деби не каза нищо на Вероник, нито на момичетата, разговаряше единствено с Бърти.

Останалите гости си заминаха два часа по-късно, след като изядоха всичката храна и погълнаха впечатляващо количество шампанско. Според Тими бяха дошли по-скоро заради безплатната храна и шампанското, а не заради баща им. След тези думи Вероник я изгледа неодобрително. Всички бяха изтощени, беше време да се приберат.

След като апартаментът се опразни, Вероник се почувства смазана, сякаш беше бягала след автобус. Съжаляваше, че се беше съгласила да иде на срещата в кантората на Арнолд на сутринта. Нямаше причина да бъде там, струваше й се ненужно. Усещаше се толкова емоционално изтощена, че единственото, което искаше, беше да се наспи. Но вече бе обещала, а не й се искаше да се отметне и да разстрои момичетата. Съблече се, легна си в леглото и заспа, преди да успее да изгаси осветлението. Изпитваше облекчение, задето беше свършила добре работата си и Пол беше във вечния си дом точно така, както сам той би искал, с всичката пищност и официалност, които заслужаваше.