Даниел Стийл
Безценни дарове (13)

13.

Същата вечер Джой, Джулиет и Вероник вечеряха в големия ресторант на „Еден Рок“. Имаха много да си говорят за замъка и срещата с Марние. И трите бяха приятно изненадани от Елизабет и Софи, а Джулиет не можеше да спре да говори за замъка. Джой все още мислеше, че сестра й е луда, щом иска да го купи. Самата тя беше съвсем категорична, че иска да се отърве от него възможно най-скоро и отново го повтори на сестра си, когато се прибраха в стаята си.

— Мисля, че мога да направя страхотни неща с него — възрази Джулиет с решителност, каквато Вероник не беше виждала в нея. На следващия ден дъщеря й отново повдигна въпроса за заема. Вероник не беше против, стига Джой и Тими да са съгласни. Искаше и да се направи оценка на имота, за да може да се изчисли стойността на всеки дял. Джулиет заяви, че ще остане в Южна Франция колкото трябва, за да получи оценката. Смяташе също да разговаря с архитект за стойността на ремонта. Беше съвсем сериозна и още същата сутрин се обади на агент по недвижими имоти в Сен Пол дьо Ванс, за да си уговори среща с него следобеда.

Джой вече беше обявила, че си заминава на следващия ден. Новият й агент й беше изпратил имейл за прослушване за по-добра роля в сапунен сериал, което можеше да означава, че ще се задържи в шоуто поне за месец. Мениджърът й пък искаше да разговарят за голяма рекламна кампания за козметична линия. И двете възможности бяха чудесни, така че не искаше да ги изпусне. Нямаше търпение да се прибере и на няколко пъти разговаря с мениджъра си. Описа го като симпатичен и наистина умен младеж. Джулиет на шега я попита дали не излизат заедно, но Джой отрече и заяви, че връзката им е строго делова, макар да бил хубавец. И Вероник беше мислила за това. Младежът изглежда проявяваше необичайно внимание, макар Джой да настояваше, че това е просто и само работа.

Трите се насладиха на мързелив следобед в бунгалото и на басейна, а Джой и Джулиет плуваха до шамандурата, както когато бяха деца. Вероник беше сама, когато получи есемес от Николай Петрович, който я питаше къде е в момента. Отговори му, че е в хотел „Дьо Кап“ с две от дъщерите си. Той незабавно й отвърна, че се намира на яхтата си край Сен Жан Кап Фера и този следобед ще се отправи в нейната посока. Дали тя и дъщерите й не биха искали да вечерят на яхтата? Твърдеше, че за него ще е чест, и Вероник я досмеша. Помисли си, че би било забавно дъщерите й да се запознаят с него. Освен това сигурно щеше да им е интересно да видят яхтата му. Знаеше, че той притежава няколко. Щеше да е хубаво да се срещнат. Изпрати му есемес, че за тях ще е удоволствие, и той отговори, че лодката му ще ги вземе в осем часа от пристана край „Еден Рок“. Когато дъщерите й се върнаха от плуването, тя им съобщи за предстоящата среща.

— Николай чий? — попита объркана Джулиет. Никога не беше го чувала и не можеше да си представи как майка й се бе запознала с него. — Знаеш колко мразя яхтите, мамо. От тях ме хваща морска болест.

— Мисля, че неговата е достатъчно голяма, че да не ти прилошее. Нека да идем. — Не го беше виждала откакто вечеряха на терасата на апартамента му в Рим, след като едва не беше я убил с ферарито си. Не беше споделила с дъщерите си за това, а още по-малко — че едва не се беше оставила да я блъсне.

— Как се запозна с него? — озадачи се Джой. Майка й беше скромна жена и не общуваше с милиардери с яхти.

— Срещнахме се в Рим, преди да ида във Венеция, за да проуча картината от баща ви. — Звучеше достоверно, макар обяснението да беше непълно. — Руснак е — добави тя, за да ги подготви за поведението му на човек, по-голям от живота. Надяваше се само да не опита да съблазни някое от момичетата, макар да се съмняваше, че би го направил.

— Звучи ми скучно — каза Джулиет, която не беше в настроение за вечеря на яхта. Джой пък каза, че това е последната им вечер заедно, преди да се върне в Ел Ей, и не иска да я прекарва с непознат. Сестра й я подкрепи.

— Не мисля, че ще ви е скучно — загадъчно каза Вероник. — А ако ви доскучае, обещавам да се приберем рано. Просто ми се доверете. Мисля, че ще ви е интересно да се запознаете с него. Много е колоритен.

— Мамо, ти да не излизаш с него? — подложи я на разпит Джой, без наистина да го мислеше, а Джулиет извъртя очи, сякаш идеята й се струваше глупава. Още по-малко биха могли да си представят, че майка им бе пропътувала цяла Италия в компанията на британски фотограф, с единайсет години по-млад от нея, както и че смята да иде при него в Берлин веднага след заминаването им.

— Вечерях с него — скромно обясни Вероник.

Момичетата неохотно, но все пак се съгласиха да отидат до яхтата след настояванията на майка си. Към шест часа се прибраха, за да се изкъпят и преоблекат. Вероник се замисли какво щеше да каже на Ейдън. Спомни си ревността му към Николай и как се издразни, когато той й прати есемес във Венеция. Не й се искаше да го ядосва и реши да му каже, след като вечерята приключи. Не искаше да го лъже. Преди да тръгнат към лодката на пристанището, набързо му написа съобщение: „Излизам да вечерям с момичетата. По-късно ще говорим. Обичам те. В.“. За момента това беше всичко, което му трябваше да знае.

Облече се набързо и отиде при момичетата, за да ги вземе. Завари Джой да зяпа огромната яхта, закотвена пред хотела. Беше два пъти по-голяма от всеки друг плавателен съд наоколо.

— Мисля, че това е боен кораб. Или круизен — каза тя. Яхтата изглеждаше зловеща — целият корпус беше боядисан в черно, а към кърмата бяха привързани две големи моторни лодки. Виждаше се как в едната се качват група моряци.

— Мисля, че там ще вечеряме — внимателно каза Вероник, а Джулиет се втренчи в нея.

— Ти шегуваш ли се? Кой е тоя тип?

— Руски олигарх. Не съм сигурна с какво се занимава, но явно е известен.

— Трябва да е търговец на оръжие, за да има такава огромна яхта — коментира Джой. Последваха майка си навън до пристана, където моторната лодка вече ги чакаше с шестима униформени моряци и техния командир, който ги посрещна. Екипажът беше британски. Изглеждаха доволни да видят момичетата, поздравиха ги любезно, след което им помогнаха да се качат на катера. Джой не можа да се сдържи да попита за яхтата и единият от моряците я осведоми, че е дълга сто трийсет и седем метра и понастоящем е една от двете най-големи частни яхти в света. Каза още, че на нея има площадка за хеликоптери и плувен басейн, а собственикът вече строи още по-голяма. Джой кимна и погледна учудена Джулиет. И двете бяха впечатлени от познанството на майка им с човек, който притежава такова чудо. А още повече се изненадаха като го видяха.

Николай ги очакваше на палубата. Беше с бял ленен панталон и разкопчана бяла риза, около врата му висеше дебела златна верига и носеше златен ролекс, инкрустиран с диаманти. Развълнува се като видя Вероник. Прегърна я топло, поздрави Джой и Джулиет, а един сервитьор им подаде чаши с шампанско.

— Искате ли да ви разведа из яхтата? — попита ги той и трите ентусиазирано се съгласиха. Поведе ги по стълбите към горната палуба, която беше просторна и открита — имаше бар, лятно кино за топлите вечери и хеликоптерна площадка, която изглеждаше гигантска.

После слязоха до кабината на щурвала, където капитанът и трима офицери ги разведоха наоколо. Екипажът се състоеше от петдесет човека, повечето от които в момента бяха на палубата. При всяка възможност Николай се обръщаше към Вероник и й се усмихваше, сякаш бяха стари приятели, което не остана незабелязано за дъщерите й. Вероник не беше сигурна дали са ужасени, или впечатлени, но и двете бяха изненадани — и от Николай, и от яхтата, която изглеждаше голяма почти колкото презокеански лайнер.

Разгледаха и каютите за гости, двете гостни, киносалона, огромния гимнастически салон с всякакви видове екипировка, както и спа центъра. Николай гордо ги уведоми, че разполага и с фризьор и маникюристка. Имаше и богата библиотека, просторна трапезария с дървена ламперия, в случай на лошо време, както и една още по-голяма и открита — за топлите вечери. Всеки етаж разполагаше с вътрешен бар и места за сядане, както и с игрална зала, където Николай каза, че обича да играе покер с приятели. Последната им спирка беше в кухнята — храната се приготвяше от трима готвачи и четирима помощници. Яхтата приличаше на плаващ град. Когато се върнаха на главната палуба, там ги очакваше хайвер, сервиран на един от външните барове. Самото им пребиваване тук беше изумително преживяване и Вероник забеляза, че дъщерите й са силно впечатлени. Домакинът им беше чаровен, приятен, интелигентен и гостоприемен. Очевидно много се гордееше с яхтата и се радваше да им я покаже. В него несъмнено се долавяше нещо недодялано, но беше извънредно мил и приятелски настроен към тях.

Преминаха от шампанско на водка с хайвер. Джулиет не показа никакви признаци на морска болест. Николай им обясни, че човек не може да почувства клатене на яхтата заради огромните стабилизатори. Сподели, че с нея е прекосил няколко пъти Атлантика, и има по-голяма яхта, която държи на Карибите край Сейнт Бартс. Луксът тук беше зашеметяващ. Вероник се замисли как ли би реагирал Ейдън на всичко това. Едва ли имаше смисъл да се отправят възражения — човек можеше само да гледа с удивление. Трудно беше да си представиш, че някой би могъл да има толкова пари. А яхтата беше красива, макар разкошът да беше прекален. Предлагаше всяко удобство, което би могло да се купи с пари. Само картините по стените струваха милиони. Интериорът беше крещящ, но подхождаше на Николай.

Имаше две картини на Пикасо на борда, няколко на Джаксън Полок и един голям Шагал в главния салон. Момичетата останаха без думи, особено Джулиет, която разбираше от изкуство. Вероник се засмя, като видя удивлението на лицата им. Час по-късно Николай ги поведе към масата за вечеря. Бюфетът, подреден за тях, бе истинско пиршество. Нямаше и следа от младата му компаньонка. Изглежда беше сам, макар Вероник да подозираше, че момичето е някъде на борда. Беше я оставил да го чака в спалнята с часове, докато двамата вечеряха на терасата в „Хаслер“, и това не го притесняваше. Беше от онези мъже, които винаги имаха красива жена до себе си, дори и само като аксесоар.

— Майка ви разказа ли ви как се запознахме? — попита Николай дъщерите й, докато вечеряха.

— Не, не е — каза Джой и многозначително изгледа майка си. Сега, когато и тя се беше запознала с него, беше още по-любопитна.

— Едва не я убих в Рим с ферарито — обясни той и разкаян погледна Вероник, която му се усмихна, за да го успокои. — Беше ужасно, а тя след това се държа толкова мило. Трафикът беше кошмарен, всички караха твърде бързо. На косъм успях да не я блъсна. Бяхме отседнали в един и същ хотел, така че я отведох там и извиках лекар. А после вечеряхме — гордо обяви той, сякаш вечерята с нея беше особена чест. — И ето че сега сме тук, приятели. Вие сте на яхтата ми. В Рим й обещах, че ще я поканя на вечеря. — Стюардът им наля „Шато Марго“ от 1983-та.

— Ти нищо не си ни казала, мамо! — обвини я Джой, задето беше скрила инцидента в Рим.

— Бях добре — омаловажи случката Вероник.

— Литна във въздуха като пеперудка — каза Николай, спомняйки си ужасния миг, когато бе помислил, че ще я убие. — Рим е много опасен град. Как беше във Венеция?

— Прекрасно. Посетих манастира, за който ти споменах, във връзка с моята картина. Сега я проучват. Още не са ми се обадили. После бях в Сиена и Флоренция, беше фантастично. Обожавам „Уфици“ — добави тя, а дъщерите й я изгледаха учудено.

— Кога си правила всичко това?

— След Венеция — невинно отговори тя. — Преди да се срещнем тук.

— И не си ни казала… Мислехме, че си се върнала в Париж.

— Ами понеже и без това бях в Италия, реших малко да поразгледам — смотолеви тя. Дъщерите й се спогледаха, но тя се направи, че не забелязва.

Опитаха профитеролите и шоколадовото суфле за десерт. Николай запали пура и се обърна към Вероник.

— Имам един проект за теб — каза той и й се усмихна. И за двете момичета беше очевидно колко много я харесва. — Искам да ми нарисуваш портрет. Наемам те да го направиш. Ще дойда в Ню Йорк през есента, може да е тогава. — Не я попита дали иска, нито дали има време. Реши, че е свободна, а тя се засмя на предложението му.

— Дори не знаеш дали харесваш работата ми. Не съм рисувала портрети от дълго време, не и сериозни.

— Много е добра — прекъсна я Джой.

— Имаш доверието ми — заяви Николай и размаха пурата си. Вероник обичаше миризмата на пури — напомняше й на баща й. Предположи, че е „Коиба“. — Ще ти кажа кога идвам.

— Може да останеш разочарован… — Вероник беше много притеснена от идеята, но не и Николай.

— Не вярвам. Убеден съм, че си голяма художничка — каза той. Сервитьорката им наля „Шато д’Икем“ и всички отпиха с наслада.

Николай разказа за колекцията си от произведения на изкуството и покани момичетата да му гостуват в дома му в Лондон или на някоя от яхтите, по всяко време. Поговориха още час, след което Вероник обяви, че е време да се връщат в хотела — денят им беше дълъг, а Джой си тръгваше рано на следващата сутрин. И трите съжаляваха, че трябва да се прибират. Николай се беше оказал изключително приятен домакин, а пребиваването им на яхтата беше незабравимо преживяване. Той целуна и трите, а после им маха, докато се отдалечаваха с катера. Когато Вероник и дъщерите й се върнаха в хотела, се чувстваха като Пепеляшка след полунощ.

— Боже мили, мамо… Какво беше това? — възкликна Джой, докато влизаха във фоайето на „Еден Рок“. На лицето й беше изписана широка усмивка. — Наистина ли едва не те е убил в Рим?

— Не съвсем, нямаше как да ме удари — каза тя и наум добави: „Благодарение на Ейдън“. — Но се държа много мило. Имаше великолепен апартамент в „Хаслер“, вечеряхме на терасата му.

— Това ми звучи доста пикантно, мамо. — Джой я гледаше с ококорени очи, а майка й се разсмя. Никога не им беше хрумвало, че тя може да познава човек като него.

— Не беше така — увери я тя. — Той си имаше приятелка. Много красиво момиче, беше по-млада от теб.

— Хич не се учудвам — обади се и Джулиет. — Видях една красавица да се вмъква във фризьорския салон, докато обикаляхме, но когато влязохме там, беше изчезнала. Не мога да повярвам, че има такава яхта. Той сигурно е най-богатият човек на света.

— Само един от тях — каза Вероник. През последните години се беше навъдила съвсем нова порода богаташи и човек често можеше да се натъкне на тях в Европа. Самата тя беше виждала и други като него в Париж. — Яхтата беше невероятна, нали?

— Не мога да повярвам, защо не ни каза, че си била във Флоренция — каза Джой.

— Ами вие бяхте заети, а през повечето време не съм правила кой знае какво. Николай и за мен беше странност. Но си помислих, че ще ви хареса да видите яхтата. Чувала съм за нея. Оказа се дори по-голяма и впечатляваща, отколкото си представях.

— На такива големи яхти не получавам морска болест — обяви Джулиет така, сякаш беше направила важно откритие, а майка й и сестра й се разсмяха. Бяха пили доста вино и се чувстваха страхотно.

Вероник си взе довиждане с Джой, дъщеря й пътуваше рано на следващата сутрин. Когато се прибра в стаята си, Ейдън й се обади. По-рано й беше оставил съобщение, а тя още не беше му отговорила. Звучеше разтревожен.

— Къде беше цяла вечер?

— Направих нещо щуро — призна тя.

— И какво е то?

— Николай Петрович беше наблизо с яхтата си и ни покани с момичетата на вечеря. Реших, че на тях ще им хареса.

— Ама той какво иска от теб? — изръмжа ревниво той, но тя не искаше да го лъже. Това беше лош навик, с който не трябваше да свиква, дори и Ейдън да не одобряваше действията й.

— Просто да ни покаже яхтата си. За момичетата това беше нещо ново и различно. — Не му каза колко великолепна беше, нито пък колко добре си бяха изкарали. Само му сподели къде бяха ходили и това беше достатъчно.

— Сигурно ще се опита да спи с някоя от тях — каза той с неодобрение.

— Надявам се да не го направи. По-възрастен е от мен.

— Или пък може да опита да спи с теб… — паникьоса се той.

— Не ставай смешен. Момичето, с което беше в Рим, бе на около двайсет. Ами ти, какво прави тази вечер? — попита го тя, за да смени темата.

— Липсваше ми. Вечерях с представителя си и започнах да подреждам изложбата. Тук е трудно да направиш каквото и да било. — Разказа й за проблемите си, сподели, че е получил много добра оферта от галерия в Ню Йорк, където да продаде някои от снимките си. Не беше натрупал голямо състояние, но това, което печелеше, му беше достатъчно, за да живее нормално. Нуждите му бяха обикновени, а и се надяваше, че ще може да вдигне цената на снимките, след като попаднат в музеите. Работеше здраво, за да постигне тази цел.

Вероник му каза, че Джой си тръгва на сутринта, а Джулиет ще се върне в замъка с агент за продажба на имоти, за да получи оценка за стойността му, така че да определи честна сума, ако реши да го откупи от сестрите си.

— Изглежда твърдо решена да го направи.

— Ще й помогнеш ли?

— Да — потвърди тя и Ейдън остана доволен. Поговориха още малко, а към края на разговора той вече беше в много по-добро настроение.

— И повече да не излизаш на вечеря с оня руснак — строго нареди той. — Убеден съм, че е опасен, сигурно е търговец на оръжие, или пък нещо подобно.

— Може би — каза тя и не сподели, че Николай я беше наел да го рисува. Новината щеше отново да го ядоса, а тя не искаше това.

Обеща й да й се обади на следващия ден, каза й, че я обича и после приключиха разговора. Вероник излезе на терасата и се загледа в гигантската яхта, която все още беше в залива. Светеше като плаващ град. Замисли се за двамата мъже, с които се беше запознала това лято. Ейдън и Николай — колко различни бяха един от друг. Единият парадираше с богатството си по всеки възможен начин, а другият твърдеше, че е алергичен към богаташите и вярваше в простите ценности. Николай й харесваше, но обичаше Ейдън. И докато си мислеше за тях, заспа.

На сутринта, когато се събуди, яхтата беше отплавала. Николай й беше изпратил есемес, в който обясняваше, че се връща в Монако да вземе няколко приятели. Молеше да му прати съобщение, ако отново пожелае да вечеря на яхтата. Тя отговори на есемеса и му благодари за чудесната вечер.

Малко по-късно се срещна с Джулиет в шатрата на плажа. Дъщеря й си водеше подробни бележки за замъка и искаше да се срещне с архитект, преди да си тръгне. Не спомена на майка си, но беше решила да се види отново с Елизабет и Софи същия следобед, на път към замъка, преди да се върне в Ню Йорк.

Вероник й пожела късмет на тръгване и прекара следобеда в почивка, слънчеви бани и четене на книга. Идеалният следобед и тя бе щастлива. Срещата й с момичетата беше минала добре. Джой изглеждаше спокойна и въодушевена от актьорската си кариера и новия си мениджър. Джулиет се беше влюбила в замъка. На нея пък й предстоеше Берлин и Ейдън. В живота й всичко беше наред.

 

 

На път към замъка същия следобед Джулиет накара шофьора да спре до кабинета на Елизабет в Биот. Имаше пациент и сестрата я помоли да изчака. Джулиет се зачете във френско списание и десетини минути по-късно Елизабет, в бяла престилка и стетоскоп на гърдите, се появи от кабинета изненадана. Момичето се изправи и я поздрави с топла усмивка.

— Отивах към замъка и реших да се отбия да кажа здрасти.

Елизабет изглеждаше доволна. Постъпката я трогна.

— Майка ти и сестра ти с теб ли са? — Помисли си дали не чакат в колата. Смяташе да ги покани да влязат.

— Сестра ми си тръгна за Ел Ей тази сутрин, а майка е в хотела. Сама съм. Имам среща с агент за продажба на недвижими имоти, за да направи оценка на замъка. Трябва да знаем колко струва. — Елизабет кимна и реши, че идеята е добра.

— Има нужда от голям ремонт — напомни тя.

— Знам. Софи тук ли е?

— Току-що излезе. Отиде при приятели в Сен Пол дьо Ванс. Беше много доволна от срещата с вас вчера — каза Елизабет. — Бяхте много мили с нея. Тя се страхуваше, а и аз също. Майка ви се държа изключително любезно — откровено призна тя. — Трябва да е било много болезнено за нея.

— Тя също ви хареса — призна Джулиет. — Почувства се по-добре, след като се срещна с вас. Мисля, че се натъжи, като видя замъка. Той й навява много спомени.

Елизабет кимна. И с нея беше така. Нищо не беше казала предния ден, но Пол я беше водил там няколко пъти, когато Вероник и децата ги нямаше. Там беше зачената Софи, с което тя не се гордееше и не би го признала пред Джулиет, но се бе почувствала неловко, когато се озова там с Вероник. На младини се беше държала като глупачка. Всички щяха да са щастливи, когато се отърват от замъка, в него витаеха старите духове от миналото и много разкаяние.

— Надявам се скоро да го продадете — каза тя, докато изпращаше Джулиет до колата. Джулиет не й призна, че смята да го задържи и да го откупи от сестрите си. Идеята все още беше твърде нова и за нея самата. Обеща скоро да се върне и отново да ги посети.

— Поздрави Софи от мен — заръча тя на Елизабет.

Агентът по недвижими имоти я очакваше в Шато дю Бриз. Оказа се сериозен мъж, който добре познаваше района и всички продадени напоследък имоти. Предупреди я, че замъкът не би могъл да получи висока оценка, предвид западналото си състояние. В продължение на няколко часа обикаляха имота. Човекът огледа всичко, обясняваше й на английски, като допълваше на френски, който тя разбираше. Беше почти шест часа, когато уморени приключиха огледа. Агентът прегледа бележките, които си беше записал, и после седнаха на стълбището пред замъка, за да поговорят.

— Не искам да ви разочаровам, нито да ви вдъхвам фалшиви надежди. Всичко тук трябва да се ремонтира. Електрическата инсталация, водопроводът, покривът. Някой ще трябва да вложи много пари, за да го приведе в състояние, в което да може да се използва. Вероятно ремонтът ще е по-скъп от покупката му. Не мисля, че можете да очаквате повече от шестстотин хиляди долара за него. Най-много шестстотин и петдесет.

Това означаваше, че нейният дял ще е сто и петдесет хиляди долара, а тя щеше да дължи на сестрите си общо четиристотин и петдесет хиляди, ако се съгласят. Сумата, която трябваше да заеме от майка си, беше голяма, и тя не знаеше дали Вероник щеше да приеме. Но пък знаеше, че наследството, което би получила от майка си, щеше да е далеч по-голямо. Освен това щеше да използва и парите, които баща й беше оставил, за да започне ремонта. Можеше също да продаде фурната в Бруклин. Както каза и агентът, проектът щеше да е скъп, но тя можеше да се справи с него стъпка по стъпка и дори да се нанесе тук, щом ремонтът започне и мястото стане безопасно.

— Познавате ли някой предприемач в района, а също и архитект? — попита Джулиет.

— Познавам, да. В Сен Пол има добра фирма.

— Бих искала да получа оценка колко ще струва ремонтът.

Агентът кимна, написа й името и й го подаде. Джулиет погледна бележката. Жан-Пиер Фларион. Беше добавил телефона и адреса му. Тя му благодари за отделеното време и му плати договорената сума.

— Искате ли да го обявя за продажба? — попита той.

— Още не. Ще държим връзка — обеща тя и се качи в колата, за да се прибере в хотела. Докато минаваха през Сен Пол й дойде идея. Обади се на архитекта по телефона. Изчака няколко секунди и накрая нечий глас забързано й отговори.

— Oui?^[1]

Беше самият господин Фларион. Обясни му, че притежава замък в района и иска да се консултира с някого за ремонта му.

— Какъв замък? — Гласът прозвуча заинтригувано.

— Шато дю Бриз — отговори тя.

— Но той от години е необитаем. В ужасно състояние е. Мислите да го купувате ли?

— Всъщност го притежавам. Беше на баща ми. Възможно ли е утре да дойдете и да го огледате?

— Бих могъл — отговори мъжът. — Нека проверя нещо. — След минута каза: — Мога да съм там утре в десет сутринта. След това съм зает. А през остатъка от седмицата имам срещи в Ница.

— Утре в десет е чудесно — каза тя и усети как я побиват тръпки от вълнение. Наистина го правеше. Щеше да се срещне с архитект. Случваше се. Искаше й се да се разкрещи, толкова развълнувана беше. Благодари му и затвори.

— Щом се прибра в хотела, веднага отиде при майка си. По очите й Вероник позна, че срещата бе минала добре.

— Какво ти каза агентът? — усмихна се тя на дъщеря си.

— Каза, че замъкът струва между шестстотин и шестстотин и петдесет хиляди долара, което значи, че ще ми трябват над четиристотин и петдесет, за да го откупя от момичетата. Би ли ми заела толкова много пари, мамо?

Затаи дъх. Вероник помисли малко и кимна.

— А как ще платиш ремонта?

— Мога да използвам парите, които татко ми остави, и онова, което ще получа от фурната, ако я продам и след като ти върна онова, което ти дължа за нея. Това ще ми даде начален старт.

— Мисля, че ще трябва да ти заема известна сума отгоре за ремонта. Можем да я добавим към заема ти, с който ще купиш дяловете на сестрите си. И ще трябва да ги питаш какво мислят и дали са съгласни с предложението ти. Но цената ми изглежда разумна.

Когато Джулиет се върна в стаята си, имаше чувството, че лети. Щеше да си има хотел!

По-късно двете вечеряха в малък италиански ресторант в старата част на Антиб. Вероник беше минавала на няколко пъти покрай него с Ейдън и обстановката й се беше сторила непринудена и приятелска. Поразходиха се наоколо след вечеря и после се върнаха в „Еден Рок“.

Джулиет нямаше търпение да се срещне с архитекта на следващата сутрин. Цяла нощ се въртя в леглото, без да може да заспи. Единственото, за което можеше да мисли, бяха плановете й за замъка. Представяше си Шато дю Бриз в списъка на Relais & Cháteaux^[2]. Предполагаше, че работата по замъка ще отнеме около година. Притесняваше се от онова, което архитектът щеше да й каже. Докато изчисляваше колко може да струва ремонтът, най-сетне заспа. Сънува замъка. В конюшните имаше коне, градините бяха разцъфнали. Щяха да си отглеждат собствени зеленчуци и знаеше как точно иска да изглежда кухнята. А тя щеше да пече хляба и да готви. Буди се на няколко пъти, притеснена да не пропусне срещата. Накрая потъна в дълбок сън, представяйки си, че е в собствената си стая в замъка.