Даниел Стийл
Безценни дарове (12)

12.

Моментът, в който Джой и Джулиет трябваше да потеглят към Сен Пол дьо Ванс за срещата си със Софи Марние и майка й, наближаваше, а Вероник все още се чудеше дали да тръгне с тях. Трите се насладиха на великолепната хотелска закуска на терасата, сред летящите наоколо птици. В крайна сметка Вероник реши да не отива, но когато ги видя да тръгват, отново промени решението си в последната минута.

— Идвам! — извика тя припряно, сграбчи чантата си и хукна след тях. Носеше бели дънки, бяла блуза и равни розови обувки за обиколката из замъка след срещата им. Скочи в колата с дъщерите си. Бяха наели шофьор и знаеха, че Сен Пол дьо Ванс е на половин час път, а градчето, в което се намираше замъкът, беше на няколко минути разстояние от там.

Вероник седна на задната седалка до Джулиет, загледа се през прозореца и не пророни и дума. Джой седеше отпред и си говореше с шофьора. Вероник си спомни деня, в който беше купила замъка по настояване на Пол. Той дори беше обсъждал да се преместят да живеят там. Беше се влюбил в красивия замък от осемнайсети век. Вероник също го харесваше, но ремонтът и поддръжката му струваха цяло състояние. Проектът се беше оказал доста скъп, но Пол беше пощурял по мястото и тя в крайна сметка реши, че си струва. С момичетата спряха да ходят там след развода, а и Пол никога не заведе отново децата. Прекарваше там лятото с приятели, докато накрая не спря окончателно да го посещава, най-вече защото замъкът изискваше поддръжка. Просто го изостави и нае местни пазачи, които да го наглеждат и да извършват дребни поправки. От двайсет години всичко там вероятно пустееше, а сега беше отговорност на момичетата или на онзи, който реши да го купи. Вероник се надяваше скоро да го обявят за продажба и да не позволят да се превърне в излишно бреме. На никоя не беше необходим. Всъщност не беше необходим и на нея, и на Пол, дори докато още бяха семейство, но сега беше още по-ненужен. Не й се искаше да инвестира в поддръжката и ремонта му заради дъщерите си. Шато дьо Бриз представляваше бездънна яма за пари и така си беше открай време.

Колата се движеше бавно през Сен Пол дьо Ванс и скоро се озоваха на главния площад. Под дърветата пред местния ресторант седяха възрастни хора и разговаряха. Вероник видя познатия каменен път, който се виеше по стръмния хълм до църквата. Типичен за средновековното градче, той беше едва няколко стъпки широк и по него не можеха да се движат коли. После продължиха към Биот, на няколко километра по-нататък. Красивото градче все още пазеше старите си укрепления. Имаха адреса на Марние и щяха да се срещнат в медицинския център на Елизабет, на няколко крачки от дома й. Софи живееше с майка си. Няколко минути по-късно мерцедесът спря пред малка живописна каменна къща. Приличаше на миша къщичка от детска приказка. Отвън висеше табела с името на Елизабет Марние заедно с думите Médecine Générale^[1] отдолу. Тя беше местният домашен лекар. Трите жени слязоха от колата. Наоколо нямаше никого. Джулиет и Вероник последваха Джой към входната врата, тя натисна звънеца, но в продължение на минута никой не отвари. После една слаба суховата руса жена се показа на вратата. Беше със сива ленена рокля, русата й коса беше прибрана назад. Носеше равни обувки, на китката й се виждаше мъжки часовник. Със сериозен поглед огледа трите жени. Имаше наситеносини очи, лицето й беше сбръчкано, не носеше грим. Очилата й бяха вдигнати на главата. Приличаше на селски лекар, по нея нямаше нищо излишно. Усмихна се предпазливо, когато Вероник и Джулиет се приближиха.

— Аз съм Елизабет Марние — каза тя направо и те надушиха миризмата на дезинфектант от малкия спретнат кабинет. Гледаше право към Вероник, докато се представяше, и протегна ръка.

— Дължа ви извинение — тихо каза Елизабет на сносен английски. — Никога не съм искала да ви притеснявам, нито пък да научавате за мен. Всичко беше една голяма грешка.

Вероник не беше очаквала такава прямота и думите й я изненадаха. Очите й се напълниха със сълзи, тя кимна и стисна ръката на Елизабет. Навремето тази жена е била красавица, но сега от красотата й не беше останало почти нищо. И макар да беше с пет години по-млада от Вероник, изглеждаше поне с десетилетие по-възрастна. Лицето на Вероник беше запазило младежкото си излъчване, кожата й беше идеална. Елизабет беше различна, личеше, че животът й не е бил лесен, работила е много, отглеждала е сама детето си. В нея нямаше нищо фриволно и беше трудно човек да си представи как Пол се бе влюбил в нея, дори да е била красавица на младини. Аферата им явно беше плод на лятна скука край селския замък. Датата на раждането на Софи девет месеца след лятото, през май, показваше, че случаят е бил точно такъв. Пол никога не беше се ограничавал в желанията си, особено ако включваха и жени. Вероник внезапно изпита съжаление към тази жена, оказала се бременна още като момиче и то от мъж, когото не го беше грижа. Или поне не задълго. Замисли се дали раждането на още едно дете беше подхранило егото му, или просто се е задявал с едно селско момиче. Ако случаят беше такъв, то Елизабет беше платила висока цена за егоизма му, отглеждайки дъщеря, от която той никога не беше се интересувал.

— Заповядайте вътре — учтиво ги покани жената, след като се здрависа с Джой и Джулиет и ги въведе в кабинета си. Всичко изглеждаше старо и овехтяло, но беше безупречно чисто. Когато влязоха, една медицинска сестра стерилизираше инструментите, но изчезна веднага, щом се настаниха на столовете срещу бюрото на Елизабет. Тя си сложи очилата и се обърна към двете момичета.

— Знам, че сигурно е много тежко за вас. И съжалявам за това. Двете със Софи никога не сме очаквали нищо от баща ви. Не я е виждал още откакто беше съвсем малко момиченце, а аз не бях се чувала с него от десет години. Цялата тази работа със замъка ни дойде изневиделица. Софи следва в Гренобъл. Надява се да изкара практиката си в Париж някой ден и да се установи да работи там, или пък да се върне и да започне работа тук с мен. Няма желание да задържи замъка. — Докато говореше, те се зачудиха къде ли е Софи и дали в крайна сметка не се беше отказала да се срещне с тях. — Мисля, че тя ще е повече от щастлива да ви отстъпи своя дял срещу скромна, но честна сума. Това ще й помогне да се издържа по време на следването, но няма намерение да се възползва от вас по никакъв начин. Колкото по-бързо се отърве от всичко това, толкова по-добре за всички ни.

Елизабет не спомена останалата част от завещанието, но след онова, което Пол беше оставил на законните си дъщери, според Арнолд оставаше съвсем малко. Особено след парите, които беше завещал на Тими, за да направи приюта — така не оставаха достатъчно пари за другите и само подаяние за дъщеря му във Франция.

— Мислите ли да продадете замъка? — попита Елизабет двете млади жени и те кимнаха. Бяха впечатлени от нея. Изглеждаше симпатична жена и всичко, което беше казала, бе честно. Бяха се подготвили да намразят и нея, и полусестра си, но у нея нямаше нищо неприятно.

— Не искаме да се захващаме с ремонта му — обясни Джой. — Никоя от нас не живее там. Вече не идваме във Франция през лятото, освен за някоя седмица с майка. Сестрите ми живеят в Ню Йорк, аз — в Лос Анджелис. Той просто не ни е нужен.

Вероник не каза нищо, само слушаше разговора им.

— Видяхте ли го вече? — попита Елизабет. — Чувам, че е в много лошо състояние. Мисля, че баща ви отдавна е спрял да го поддържа. Не мисля, че въобще го е виждал от тринайсет години насам, от последния път, когато видя Софи, а тя тогава беше на десет. Повече не се върна. — Каза го без упрек или обвинение. Изглежда нямаше какво да каже за него — нито добро, нито лошо. Спомниха си доклада на детектива — беше живяла двайсет години с друг мъж, неин колега, който беше починал преди две години. Този човек е бил истинският баща на Софи, а не Пол, който я беше виждал едва няколко пъти.

— Днес ще идем там — отговори Джулиет и Елизабет кимна. В този момент на вратата се появи младо момиче. Приличаше на тийнейджърка. Беше много слаба, с детско, невинно лице и огромни зелени очи. Момичетата си помислиха, че това може би е по-малка сестра на Софи, но в мига, в който Вероник я видя, вече знаеше коя е. Девойката беше миниатюрна и деликатна версия на Пол. Изглеждаше съвсем като него, би могла да мине дори за дъщеря на Тими, която също приличаше много на баща си. Имаше и силна прилика с Джулиет, но нямаше нищо общо с Джой, която приличаше на майка си. Същински Пол. Русата й коса можеше и да е от майка й, но нямаше никакво съмнение кой е бащата. Вероник застина, когато я видя. Момичето им се усмихна срамежливо, влезе в стаята и застана до майка си. Изглеждаше грациозна и ефирна, с дълга руса коса, която се спускаше по гърба й. С това сладко личице беше точно като Алиса в Страната на чудесата.

— Това е Софи — представи я майка й. — Много се притесняваше от срещата с вас. — Елизабет им се усмихна. — И аз също. Нямахме представа какво изпитвате към нас. Оценявам, че сте толкова мили.

— После се усмихна на дъщеря си и й заговори на френски, който единствено Вероник разбираше напълно. Уверяваше Софи, че не са ядосани и са много симпатични. След това отново се обърна към тях. — Английският й не е толкова добър.

Софи кимна със срамежлива усмивка. Трудно човек можеше да си я представи като студентка по медицина — изглеждаше на петнайсет.

— Иска да стане педиатър — добави Елизабет и Софи отново кимна. Явно разбираше какво казва майка й, но беше твърде срамежлива, за да говори с тях. Джой й протегна ръка с топла усмивка. В това момиче нямаше нищо заплашително. Изглеждаше млада, свенлива и уплашена и двете й полусестри изпитаха съжаление към нея.

— Здравей, Софи. Аз съм Джой и съм най-малката. С три години съм по-голяма от теб. Живея в Лос Анджелис.

Софи отново се усмихна и кимна.

— Уча медицина — каза тя несигурно на английски. — Искам да стана лекарка, като майка.

— Аз пък съм готвачка — усмихна й се Джулиет. — Живея в Ню Йорк и правя сандвичи, бисквити и… gateaux^[2] — добави тя и потупа бедрата си, при което всички се разсмяха. — Имам магазин, в който продавам сандвичи и сладкиши. На двайсет и осем съм. Най-голямата ни сестра Тими работи с бездомници. — Не беше сигурна дали Софи ще я разбере, но Елизабет добави SDF — френския термин за бездомни хора. — Тя е на двайсет и девет и също живее в Ню Йорк. И нито една от нас не е омъжена.

Като за начало информацията изглеждаше достатъчна.

— Приличаш съвсем на татко, а също и на Тими… Предполагам, че и на мен… — каза Джулиет. — Само че Тими е много слаба.

Поговориха още няколко минути, Елизабет им предложи чай, но никоя не пожела. Накрая Вероник попита Елизабет дали двете със Софи не биха искали да дойдат с тях и да видят замъка.

— Софи трябва да го види — настоя Вероник и Елизабет се съгласи. Момичето се обърна към сестрите си и рязко поклати глава.

— Не искам Шато дю Бриз — ясно изрече тя. — Много скъпо за мен.

— И за нас е скъпо удоволствие — успокои я Джой с усмивка. — Искаме да го продадем, но първо трябва да го видим, за да знаем в какво състояние е.

Софи кимна. След няколко минути всички излязоха навън. Елизабет се съгласи да ги придружи, а момичетата поканиха Софи да се настани между тях на задната седалка. Елизабет ги последва с колата си по познатия черен път. Вероник имаше чувството, че е попаднала в някакъв сън. Току-що се беше запознала с любовницата на бившия си съпруг и пътуваха към стария им замък заедно с незаконната му дъщеря, седнала между собствените й две дъщери. Струваше й се сюрреалистично. Не можеше да не признае обаче, че и двете бяха много приятни жени, а Софи — много сладка. При това беше и умна. А майка й изглеждаше почтена и достойна жена, въпреки неудобната ситуация, в която се намираха всички. При запознанството си с Пол трябваше да е била на годините на Софи и може би също толкова наивна. Виновният беше той. Всички бяха на едно мнение по този въпрос.

След последния завой замъкът се появи пред очите им. За миг дъхът на Вероник спря. Не изглеждаше по-различно, отколкото беше преди трийсет години, когато го беше купила за Пол. Извисяваше се елегантен и благороден на фона на лятното небе, обграден от красиви стари дървета. Беше изграден от камък, а около него имаше пристройки, които очевидно бяха в лошо състояние. Живият плет наскоро беше подрязван, а розовите храсти около къщата на пазача изглеждаха като излезли от приказка. Щом слязоха от колата, към тях се приближи голямо добродушно куче и размаха опашка. От къщичката излязоха пазачът и съпругата му, за да ги поздравят. Бяха доста възрастни и беше трудно да се повярва, че са в състояние да поддържат каквото и да било. Въпреки това мъжът изглеждаше доста енергичен.

Вероник им обясни на френски кои са и защо са дошли. Каза им, че са децата на мосю Паркър и са тук, за да огледат замъка. Пазачът каза, че ги е очаквал и че адвокатът на мосю Паркър му е пратил писмо, за да го уведоми за скорошното посещение на семейството. Не познаваше Вероник, защото Пол го беше наел след развода им.

Влезе вътре да вземе ключовете и отвори огромната порта. Вероник видя конюшните в далечината, където някога живееха кончетата на децата й. Двамата с Пол бяха добри ездачи и обичаха да яздят сред полето и горите.

Вратата изскърца като във филм на ужасите, докато пазачът я отваряше широко. Обясни на Елизабет и Вероник, че жена му почиства вътре веднъж седмично, което им се стори невероятно, защото още щом влязоха, Вероник забеляза паяжините, но реши да не спори. В коридора имаше дълъг килим „Обюсон“. Изведнъж чуха някакъв шум и Джулиет приклекна с писък.

— Мамка му! Мислиш ли, че тук има прилепи? — попита тя майка си, а другите се разсмяха.

— Възможно е — отговори Вероник. — Само че през деня те спят.

Джулиет се намуси и всички последваха пазача в огромната дневна. Мебелите още бяха там, покрити с чаршафи, завесите бяха същите, избелели до неузнаваемост. Имаше още два килима „Обюсон“, които бяха навити, както и гигантска камина. Замъкът все още беше напълно обзаведен. Пазачът отвори капаците на прозорците и пропусна слънчевата светлина вътре. Вероник с удоволствие установи, че помещението все още пази своето великолепие. Представи си как дъщерите й си играеха там като малки.

Имаше огромна трапезария с маса, която побираше трийсет човека, няколко малки гостни и библиотека, пълна със стари книги. Кухнята пък беше реликва от друг век, с големи железни котли и огромна кръгла маса.

Изкачиха се по елегантното стълбище до спалните с красиви гледки от прозорците, а господарският апартамент навя болезнени спомени на Вероник. Беше си мислила, че там са били щастливи, но сега знаеше, че не е било така. Елизабет и Софи бяха доказателството за това.

Баните също изглеждаха старинни и красиви. На мансардата имаше поне още дузина малки стаи с кръгли прозорчета за прислугата. Пазачът обясни, че в мазето се помещават голяма винарска изба, склад, пещ и място за сушене на месо.

Замъкът не изглеждаше толкова занемарен, колкото Вероник беше очаквала, но почти във всяка стая се виждаха следи от течове. Водопроводната инсталация още преди години създаваше проблеми, електрическата също трябваше да се ремонтира. Пазачът призна, че покривът над целия замък тече, а дограмата на прозорците е почти изгнила. Изискваше се много работа, за да стане отново обитаем. Момичетата никога нямаше да го използват. Колкото и красив да беше още — а той изглеждаше дори по-хубав, отколкото го помнеше, — нямаше абсолютно никакъв смисъл няколко млади жени да поддържат такъв имот, като в същото време си имат собствен живот и кариера, която да преследват. Дори и за нея като сама жена, която прекарваше част от времето си в Париж, нямаше смисъл да го задържи. Елизабет се оглеждаше и клатеше глава, впечатлена от размерите и блясъка, но се държеше така, сякаш посещава музей. Софи пък изглеждаше на ръба на паниката.

— За мен — не, не и не — заяви тя, като размаха пръст и посочи към себе си, а после разпери ръце, за да покаже колко е голям имотът. — Много голям за мен и за маман.

После имитира, че чисти с прахосмукачка и бърше праха, завъртя очи, а двете й по-големи сестри се разсмяха.

— Да, и аз смятам така — веднага каза Джой. — Твърде голям, прекалено, твърде стар, твърде скъп. — Направи се, че си скубе косата, а Софи се засмя и кимна в потвърждение. — Trop cher á réparer^[3]

Майката на Софи също кимна, след което се обърна към Вероник:

— Колко красив замък… Прекрасен е, но Софи никога няма да го използва. Живеем в малка къща близо до кабинета ми и през повечето време съм сама.

— И дъщерите ми няма да го използват — тъжно призна Вероник. И тя не можеше да си представи да заживее там. Най-вероятно щяха да продадат замъка на някой заможен чужденец, който щеше да го превърне в място, достойно за Луи XIV. Никой друг не би пожелал да се заеме с ремонта му, нито пък би могъл да си го позволи. Единствената, която би могла да го направи, беше самата тя, но не й се искаше да си причинява такова главоболие. Джой и Софи дълго разговаряха, помагайки си с жестове, и изглежда бяха достигнали до пълно съгласие, а Джулиет се разхождаше наоколо сама. Когато бяха готови да посетят конюшните, не можаха да я намерят. Беше се върнала обратно горе. Най-сетне се появи при тях със замечтан поглед.

— Моля те, само не ми казвай, че си се влюбила в мястото — скастри я Джой с видимо раздразнение. — Не видя ли течовете във всяка стая, прозорците? Всеки момент ще се разпаднат. А мама каза, че разбрала от пазача за покрива — пропускал като решето. Трябва да го продадем — решително заяви тя, знаеше, че Тими ще я подкрепи, дори и без да го е видяла. — Не мога да се захвана с това. Живея в Ел Ей и не мога да си го позволя. Нито пък ти.

— От него би станал невероятен хотел — изтъкна Джулиет, докато вървяха към конюшните през високата трева.

— Не и преди да налееш милиони в него — практично отговори Джой. Джулиет беше мечтателка, но Джой не желаеше да участва точно в тази й мечта, нито пък Тими би го искала. — Спри да гледаш така. Трябва да го продадем.

— На татко тук му харесваше — тъжно каза Джулиет.

— Как пък не. Не е идвал тук от тринайсет години. И той не е искал да си създава главоболия. Дори и Софи е съгласна с мен. — Посочи към момичето, което разбра какво си говориха и енергично закима. Ужасяваше се, че може да й поискат пари за ремонта. Майка й също имаше подобни страхове. Не можеха да си го позволят, едва покриваха сметките за малката къща, в която живееха.

Посетиха конюшните и пристройките, включително и къщата на пазача, където цареше бъркотия и миришеше на лучена яхния. След три часа в замъка вече бяха видели всичко, включително няколко стари полилея, складирани в конюшните, за които Вероник се сети, че ги беше купила, но така и не ги бяха използвали. Изненада се като ги видя отново. Пол не беше правил нищо откакто се бяха разделили.

Отправиха се обратно към кабинета на Елизабет, която каза, че следобед очаква пациенти, а Джой увери Софи и майка й, че не смятат да задържат Шато дю Бриз и обеща да държи връзка с тях. Софи целуна двете си сестри, а после и Вероник. Бяха се оказали красиви, млади жени, а и бяха се държали далеч по-любезно, отколкото се бе надявала. Срещата мина много добре, предвид обстоятелствата. Елизабет и Вероник си стиснаха ръцете. Вероник хареса някогашната си съперница, нещо, което не беше очаквала, и отново изпита съжаление към нея. Пол й беше оставил по-лошо наследство, отколкото на нея. Нищо не беше направил за жената. А Софи очевидно беше чудесно момиче. Пол отново беше извадил късмет, заобикаляйки се с хора, далеч по-добри, отколкото заслужаваше.

Вероник и дъщерите й се отправиха обратно към хотел „Дьо Кап“. Джой не спираше да коментира състоянието на замъка, но Джулиет беше подозрително мълчалива и съзерцаваше пейзажа с отнесено изражение. Вероник беше изпитала носталгия, след като видя къщата, но беше съгласна, че трябва да се продаде. Изискваше твърде много работа, а нямаше разумна причина да задържат замъка.

— Аз пък все още си мисля, че от него може да стане разкошен хотел — тъжно каза Джулиет сякаш на себе си, загледана през прозореца. — Близо е до Сен Пол дьо Ванс и е на половин час от брега. Мястото е идеално и едва ли ще е нужна чак толкова работа.

— Ти полудя ли? Не видя ли в какво състояние е? Мислех си, че покривът ще се срути на главите ни. Кухнята е като излязла от тъмните векове и изглежда така, сякаш в нея готвят вещици, точно като в „Макбет“. А прозорците са готови да паднат. Не ме гледай така, Джулиет. Това не ти е магазинче за сандвичи в Бруклин. Говорим за замък, който не можем да си позволим да притежаваме. Дори и татко не е могъл. Гласувам да се отървем от него колкото се може по-скоро. Нямам пари за ремонт, нито пък ти. Тими очаква сумата от продажбата му, за да започне работа върху приюта си, Софи също се нуждае от пари. Не ща да слушам налудничав план за превръщането му в хотел. Ако искаш хотел, купи си. Но в тая история не ме брой.

Очите на Джулиет се насълзиха, докато слушаше сестра си, и през целия път до хотела мълча. Джой веднага се обади на Тими да й разкаже за срещата със Софи и Елизабет и колко мили се бяха оказали. Тими изглеждаше облекчена и попита за замъка.

— Развалина е — потвърди Джой. — Надявам се да успеем да се отървем от него. Някой ще трябва да изсипе цяло състояние във възстановяването му.

— Защо не се срещнете с агент за продажба на имоти, преди да си тръгнете? — попита Тими. Идеята изглеждаше добра. Двете с Джой още разговаряха, когато Джулиет влезе в стаята на майка си. Вероник седеше на терасата и мислеше за замъка. Все едно беше изпитала дежа вю, а срещата й с Елизабет и Софи се бе оказала по-емоционална, отколкото дъщерите й изглежда предполагаха.

— Мамо, може ли да поговорим? — попита Джулиет и седна до нея. — Добре ли си?

— Добре съм. Просто днес емоциите ми дойдоха в повече.

— Съжалявам. — Джулиет мълча в продължение на една дълга минута, като се замисли дали не е уцелила неподходящ момент. — Знам, че звучи налудничаво, но според теб колко ще струва да се изкупи делът на останалите?

— Не знам — сериозно отговори Вероник. — Първо трябва да се направи оценка. Вероятно няма да струва много, предвид състоянието, в което се намира. По него има много работа.

— Знам — отвърна също толкова сериозно Джулиет. Беше се влюбила в замъка, виждаше се в очите й. — Би ли могла да ми заемеш парите, за да го купя, срещу наследството ми? Мога да използвам парите от татко, за да го ремонтирам, може да продам фурната и сама да върша някои от нещата тук, ако успея да намеря някои от местните, които да ми помагат. Какво мислиш? Би ли направила това за мен? Да ми помогнеш да го купя, имам предвид. Имам чувството, че съм като омагьосана. — Почти същите думи беше използвал и Пол, когато беше поискал от нея да го купи. Поредното дежа вю. — Мога ли да си го позволя срещу дела ми от наследството? — отново запита Джулиет и Вероник кимна.

— Ако наистина го искаш. Мисля, че трябва да помислиш по въпроса, за да си сигурна. Не живееш тук. Трябва да обмислиш колко ще го използваш.

— Вероятно ще се наложи да се преместя тук — каза Джулиет така, сякаш това се разбираше от само себе си. — Не мога да се занимавам с него отдалеч.

— Но наистина ли искаш да живееш тук? — Вероник беше изненадана. Никоя от дъщерите й не желаеше да живее във Франция, трябваше да води истинска битка, за да ги доведе само за една седмица в годината.

— Може би. Мисля, че най-накрая открих къде искам да бъда.

— Помисли добре, преди да вземеш сериозно решение — посъветва я майка й и после й се усмихна. Джулиет изглеждаше по-щастлива от когато и да било. — Какво мислиш за Софи? — не можа да се сдържи да не попита.

— Тя наистина е много сладка — отговори Джулиет. — Като хлапе е. И освен това много прилича на татко, нали?

— А също и на Тими, и на теб — въздъхна Вероник.

Джулиет се върна в стаята си няколко минути по-късно. Джой говореше по телефона и я изгледа подозрително.

— Какво си намислила? — Боеше се, че сестра й може отново да се отплесне, както когато заряза кариерата си и си купи фурна в Бруклин. Според нея Джулиет постоянно правеше глупости, като например да прибира пълни неудачници.

— Мисля, че може да го купя — сериозно отговори сестра й и Джой разбра, че тя не се шегува. — Ще стане красив хотел.

— Но ти нищо не разбираш от хотелиерство — напомни й Джой, вбесена заради пълната липса на реализъм у сестра си.

— Нищо не разбирах и от пекарство, но фурната ми работи прекрасно.

— Ами парите, които татко ти даде за въпросната фурна? — настоя Джой.

— Татко ни даде пари, за да осъществим мечтите си. На Тими — за да си направи собствен приют за бездомни. На теб — за актьорската ти кариера, да си наемеш свестен мениджър и да взимаш уроци по актьорско майсторство, така че да си намираш по-добри роли и да спреш да разнасяш подноси. А ако мечтата ми се е променила и искам да превърна замъка в хотел, не мисля, че е чак толкова ужасно — това пак си е моята мечта. Какъв е проблемът?

Джой я слушаше внимателно, знаеше какво има предвид. После поклати глава.

— Обичам те, но ти си се побъркала. Ще ти струва цяло състояние да оправиш мястото. Откъде, дявол да го вземе, ще намериш парите?

— Много от нещата мога да ги свърша и сама, а мама може да ми заеме парите, ако се съгласите да ми продадете дяловете си.

— Съвсем сериозна си, нали? — Джой я изгледа удивена. Джулиет кимна. Никога през целия си живот не беше била толкова сериозна. Имаше усещането, че всичко е предварително замислено — прощалния подарък от баща им, който бе искал да постигне нещо повече, отколкото сандвичите в Бруклин, а сега можеше да го направи. Можеше да превърне Шато дю Бриз в красив малък хотел и да го управлява сама. Може би дори би могла да поеме кухнята. Умът й се носеше в безброй различни посоки, докато двете се преобличаха, за да идат до басейна. Малко по-късно Вероник се присъедини към тях. Постояха в бунгалото, почиваха си, лежаха на слънце, а сервитьорът им донесе студени напитки. Животът беше прекрасен и беше чудесно, че са заедно.

Когато Вероник се върна в стаята си, Ейдън й се обади.

— Как мина? Срещна ли се с тях? — Звучеше разтревожен за нея.

— Софи прилича на ангел и е точно копие на баща си — тъжно отговори Вероник. — А майка й изглежда много почтена жена. Тя е разумна и не търпи глупости, освен това е сериозна и уважавана личност. Сигурно е била луда по него точно като мен, когато бях младо момиче. Когато се срещнахме, ми се извини. Като тегля чертата, всичко мина добре. Просто беше изтощително в емоционален план. После всички отидохме в замъка.

— А там как беше?

Вероник звучеше уморена, но според него се беше успокоила след срещата и той изпита облекчение.

— Замъкът е дори по-красив, отколкото го помнех, и се оказа точно в такова състояние, каквото предполагах. Прилича на дома на Рип Ван Уинкъл и изглежда като недокоснат от сто години. Ремонтът му ще струва цяло състояние. Тими, Джой и Софи искат да го продадат. Елизабет настоява за същото. Не могат да си позволят да го запазят и да го поддържат, а им трябват пари. Джулиет обаче се влюби в него и иска да го превърне в хотел. Тя е мечтателката в семейството, но мисля, че е сериозна в намеренията си. Иска да откупи дяловете на сестрите си и сама да свърши работата, ако намери кой да й помогне.

— А тя може ли да си го позволи? — зачуди се той.

— Иска да й заема парите. Бих могла, но ще искам разрешение от сестрите й. Не желая да си мислят, че я фаворизирам. — Винаги беше внимавала, искаше да е честна към всички.

— Тогава го направи — каза той. — Не й отказвай. Ако можеш да си го позволиш, помогни й. Може би това е съдбата й и не е само мечта.

— Ако е така, ще намерим начин — спокойно отговори тя, трогната от думите му, изречени в подкрепа на момиче, което той дори не познаваше.

— Никога няма да забрави, ако й помогнеш, нито ще ти прости, ако откажеш.

Още преди Джулиет да излезе от стаята, Вероник почти беше решила да й заеме парите, но искаше да говори и с останалите. За мъж, който нямаше деца, Ейдън имаше твърде категорични решения за онова, което тя трябваше да направи. В случая беше съгласна с него, той имаше право.

— Ще имаме дълги разговори, когато се приберем. Тя иска да продаде фурната и да се премести тук.

— Значи трябва да е наистина сериозна в намеренията си. — Ейдън беше впечатлен. Също като нея.

— Мисля, че е така.

— Е, ами струва ми се, че всичко е минало по-добре от очакваното — каза той. Вероник беше щастлива, че разговарят. Хубаво беше да знае, че някой го е грижа за живота й. За нея това беше нещо ново.

— Така е. Как върви изложбата?

— Още не съм ходил в галерията. Представителят ми е тук, дойде да провери нещата. И с него още не съм се виждал. Исках преди това да те чуя. Колко дълго ще останат дъщерите ти? — Ейдън нямаше търпение да се срещнат в Берлин.

— Още не знам. Може би два дни. Едва ли ще останат повече.

— Кажи им да побързат да се прибират, че те чакам в Берлин — нетърпеливо настоя той. — Липсваш ми, Вероник.

— И ти ми липсваш — призна тя и се усмихна широко. Толкова хубаво й беше да си говори с него. Точно от това имаше нужда след тъгата, която я налегна, като видя отново замъка. Сякаш бе отишла на посещение на всичките си разбити надежди. А с Ейдън всичко беше ново. Разговорът с него я караше да се чувства млада и изпълнена с надежда.