Даниел Стийл
Безценни дарове (3)

3.

На следващата сутрин Вероник отиде в кантората на Арнолд за последната част от изпитанието. Погребението предния ден беше достатъчно тежко. Щом веднъж чуеха последната воля на Пол, щяха да могат да се върнат обратно към живота си. Тими и Джой бяха готови да го направят. Джулиет планираше да затвори фурната си през август до Деня на труда^[1]. Докато пътуваше към кантората, Вероник се замисли дали после да не се върне във Франция. Беше наела къщата в Сен Тропе до края на месеца, но сякаш нямаше желание да отиде отново. Париж през лятото беше мъртъв град, така че и там не й се ходеше, а в Ню Йорк беше твърде горещо. Все още не беше взела решение. Не си бе дала труда да си прави планове за август и сега не знаеше как да постъпи. Стигна до кантората, преди да е решила каквото и да било, и установи, че е дошла първа. Трафикът се беше оказал не толкова натоварен, колкото бе предполагала.

— Свършила си чудесна работа, въобще не съм изненадан — топло я поздрави Арнолд, след като я целуна и по двете бузи по френски маниер и после я задържа в прегръдката си, малко по-дълго от допустимото. Продължаваше да се държи по-фамилиарно, отколкото й допадаше. В продължение на няколко минути разговаряха за момичетата, а после всички се появиха почти едновременно. Бърти беше облечен с друг хубав костюм, със светлосиня риза и делова тъмносиня вратовръзка. Приличаше на преуспяващ банкер, а не на мошеник, какъвто беше.

Арнолд ги въведе в конферентната зала, където секретарката им предложи кафе и чай, но всички отказаха. Искаха да приключат със срещата и да оставят завещанието зад гърба си. Джой вече си беше резервирала полет за Ел Ей за същия следобед, като обясни, че на следващия ден имала прослушване за малка роля в сапунена опера, а ресторантът, в който работеше пет вечери седмично, имал нужда от нея. Разказа, че мястото било много посещавано, бакшишите — солидни и й плащали наема, така че не искаше да ядоса собствениците и да наемат друг на мястото й.

Арнолд обяви началото на срещата със сериозно изражение.

— През изминалата година с баща ви обсъждахме подробно завещанието му, докато се чувстваше достатъчно добре за това, и сега бих искал да ви въведа в онова, което предстои. Признавам, че клаузите, които той постави, са донякъде нетрадиционни, каквото беше и намерението му. Двамата имахме различни гледни точки за начините, по които трябва да стават тези неща, но трябва да се съглася, че неговите идеи бяха далеч по-творчески от моите. Освен това ясно съзнаваше, че един ден ще наследите голямо състояние от майка си и че благодарение на нея бъдещето ви е подсигурено, което му даде свобода да гледа на нещата по различен начин. Искаше да покрие настоящите ви нужди, а не дългосрочните, които вече са подсигурени.

Арнолд, както и Пол, беше запознат с философията на Вероник, според която момичетата трябваше да се издържат със собствения си труд, независимо какво щяха да наследят впоследствие. Вероник беше готова да им оказва подкрепа в специални ситуации и извънредни случаи, но не и да им бъде източник на пари, с които да живеят. Очакваше те да си ги печелят сами, което и трите правеха. Пол не беше съгласен с нея и смяташе, че тя би трябвало да е по-щедра, но Вероник беше непреклонна — не желаеше да ги насърчава да живеят като разглезени богаташки, нито пък искаше да ги подтикне да водят живота на баща си, харчейки щедро нечии чужди пари, както той нейните. Вероник не смяташе за правилно просто да осигури дъщерите си, а Арнолд беше впечатлен от уроците, които се опитваше да им предаде, дори на Пол да не му харесваше. Беше успяла да научи и трите на независимост въпреки състоянието, което притежаваше и което един ден щяха да наследят. А те определено не бяха нито мързеливи, нито разглезени, все едно дали тя одобряваше избора им на професия, или не.

— И така, завещанието му — впусна се по същество Арнолд — отразява тази му философия, според която иска да ви подпомогне сега, тъй като в дългосрочен план ще сте осигурени от майка си. С тази цел ви е оставил различни суми, което също е нетрадиционно, но отразява онова, от което — според него — всеки от вас ще се нуждае в зависимост от настоящите ви занимания. Това по никакъв начин не отразява, както изрично посочва в завещанието си той, някакви различия в обичта, която изпитва към вас.

Вероник внимателно наблюдаваше всички и забеляза надеждата и донякъде нетърпението на Бърти. Не го интересуваха разсъжденията на баща му, искаше единствено да знае какво ще получи.

— Баща ви искаше да получите онова, от което ще имате най-голяма полза, и беше много категоричен по този въпрос — продължи Арнолд, а трите момичета кимнаха. След това адвокатът взе завещанието на Пол и започна да чете. Беше подготвил копие за всеки, но предпочиташе първо да обясни.

— На дъщеря си Тими, която обичам и на която силно се възхищавам, оставям следната сума… — Арнолд я назова и очите на Тими се ококориха от изненада. И на нея, и на останалите, числото се стори твърде голямо. — Волята ми е тя да наеме къща с тези пари в квартал, който й се струва подходящ, за да отвори собствен приют, да си сътрудничи с интелигентните хора, с които работи, и да открие собствена фондация, така че да може да върши добро и да разполага със свободата да прави точно онова, което желае. Напълно вярвам, че ще се справи добре. А чрез нея ще успея и аз да помогна на хора, на които никога не съм обръщал внимание през целия си живот. Надявам се завещанието по някакъв начин да промени недоброто й мнение за мен като твърде егоистичен човек. И аз определено бях такъв, но сега желанието ми е да помогна на нея, а чрез нея и на всички онези нуждаещи се хора.

Очите на Тими плувнаха в сълзи, докато слушаше. Никога не беше очаквала това от баща си, а сестрите и майка й просълзени се усмихваха одобрително.

— Не знам какво да кажа — прошепна тя, силно разчувствана от последната му воля.

— Двамата с баща ти направихме някои проучвания и сумата, която ти завещава, вероятно ще е достатъчна, за да закупиш къща, както е посочил, и да започнеш проекта. — А после, за да изясни на останалите, добави: — Твоята сума е най-голямата, която баща ти оставя.

Останалите кимнаха и момичетата не дадоха вид, че са разочаровани, но Бърти изглеждаше напрегнат. Парите му се струваха твърде много и се съмняваше, че баща му бе разполагал поне приблизително с четири пъти по толкова пари, за да раздаде и на останалите.

— На Джулиет, моята обична дъщеря продължи Арнолд, — бих искал да оставя дара на времето. Искам тя да може да наеме хора, които да работят във фурната й, и управител, за да може тя да излиза и да пътува, да живее много по-пълноценно, отколкото го е правила през последните години. Завещавам й достатъчно, за да плаща на персонал, да направи подобрения в магазина си и да го разшири, ако желае. Но, скъпа моя Джулиет, бих искал да излезеш и да започнеш да живееш. Ти си прекрасна жена и трябва да видиш повече от света, отколкото си позволяваш в момента.

Беше й завещал впечатляваща сума, макар и доста по-малка от онази, която бе оставил на Тими, и Джулиет изхлипа благодарно. Никога не беше искала да има много пари и онова, което баща й, й бе оставил, й се струваше повече от щедро. Все пак се усмихна през сълзи, погледна сестрите си и стисна ръката на Тими, която седеше до нея. Не ревнуваше, че по-голямата й сестра получава повече — въобще нямаше да знае какво да прави с толкова пари. А ако Тими отвореше приют за бездомници или нещо подобно, щяха да й трябват далеч повече пари, отколкото на нея, за да наеме персонал за фурната. Баща й беше преценил добре и бе нагласил завещанието си така, че да покрие нуждите им, точно както беше казал и Арнолд: И беше вложил ясна мисъл в действията си.

— На моята прекрасна и най-малка дъщеря Джой — продължи да чете Арнолд, — макар да знам, че майка й не одобрява актьорската й кариера, вярвам, че тя притежава истински талант и бих искал да се превърна в ангела, който ще й помогне да осъществи мечтите си. Нека със завещаното от мен да си наеме добър мениджър, по възможност най-добрия в Лос Анджелис, за да й помогне да започне кариера и да привлече по-добър агент. Оставям й достатъчно, за да взема уроци по актьорско майсторство от най-добрия учител в Ел Ей, достатъчно, за да живее с тези пари две години, така че да може да спре да работи като сервитьорка и да се съсредоточи напълно върху предстоящата си актьорска кариера, за да постигне успеха, който заслужава.

Пол и Арнолд бяха изчислили сумата, която щеше да й позволи да почука на някои врати, които досега не бяха отворени за нея, защото нямаше необходимите пари, и да спре да работи като сервитьорка. Вероник не финансираше кариерата й, тъй като не я одобряваше. Джой засия, докато слушаше, погледна извинително към майка си и с облекчение видя, че тя също й се усмихва. Всички се усмихваха. Знаеше, че баща й, й оставя повече от достатъчно, за да й помогне. Точно от това се нуждаеше и условията й звучаха чудесно.

Бърти вече се въртеше неспокойно на стола си. До гуша му беше дошло да слуша за момичетата и мечтите им. Единственото, което искаше, беше да чуе за себе си.

— В допълнение — каза Арнолд и Бърти изпита облекчение — завещавам замъка край Сен Пол дьо Ванс да бъде поделен поравно между трите ми дъщери Тими, Джулиет и Джой, и… — Арнолд изглежда се поколеба, преди да продължи — четвъртата част да остане на дъщеря ми Софи Агнес Марние, дъщеря на Елизабет Марние, с която поддържах топла връзка в продължение на няколко години. Съзнавам, че съществуването на Софи и на майка й ще бъде изненада за децата ми и Вероник, за което се извинявам. Съществуването на Софи и майка й по никакъв начин не намалява обичта ми към трите ми по-големи дъщери и Вероник, докато бях женен за нея. Това е нещо, което се случи преди много време и бих искал посмъртно да призная най-малката си дъщеря и да направя за нея онова, което не успях приживе. Желая да притежава равен дял от замъка, като всяка от дъщерите ми ще получи четвърт от него. Завещавам останалата част от имуществото си на Софи. Онова, което получава, е далеч по-малко отколкото заслужава, но ще помогне на нея и на майка й, а за Софи ще е добре да поеме част от тежестта, която лежи на майка й, което е най-малкото, което бих могъл да сторя днес за тях.

След думите, прочетени от Арнолд, се възцари мъртвешка тишина. Никой не помръдна, никой не изрече и дума, сякаш не дишаха. Вероник седеше като вкаменена на стола си. Джой изглеждаше най-шокирана от всички. Винаги си беше мислила, че тя е най-малката и най-любимата дъщеря на баща си, допреди две минути, а сега разбра за съществуването на още по-малка дъщеря. Всички бяха поразени.

— Тя на колко години е? — накрая попита Вероник, а Арнолд си даде сметка колко болезнен ще е отговорът за нея.

— Софи е на двайсет и три години, с три години по-млада от Джой.

И двамата знаеха какво означава това. По времето, когато Пол бе имал връзка с майката на момичето, бракът им с Вероник все още беше вървял добре. Софи беше родена три години преди развода, когато се предполагаше, че нещата между него и Вероник бяха наред и тя още не бе научила за изневерите му. Разбра за тях чак след като се разделиха и истината я беше шокирала, но не беше чувала името на Елизабет Марние. Пол беше успял да опази тайната чак до днес. И явно бяха имали сериозна връзка, след като им се беше родило дете. Вероник си даваше сметка, че не би трябвало да е изненадана след всичко, което беше научила за Пол, но все пак й беше трудно да го преглътне, а и той беше крил тайната през всички тези години.

Момичетата останаха безмълвни, когато Арнолд спря да чете. Лицето на Бърти почервеня от гняв. Той внимателно беше изслушал завещанието и всичко беше ясно. Четирите момичета наследяваха замъка, на него не му се полагаше никаква част, а каквото и да оставаше от състоянието на баща му, отиваше при незаконната му дъщеря Софи. За Бърти не оставаше нищо.

— На моя син Бъртранд — продължи Арнолд, — комуто съм финансирал десетина бизнес начинания и всички се провалиха поради липса на добра преценка, на опит и на солиден бизнес план, когото доведената му майка подпомага далеч по-щедро от мен в продължение на петнайсет години и с много малък успех, имам да кажа следното: мисля, че беше облагодетелстван далеч повече от сестрите си и че получи далеч повече пари, отколкото оставям на тях сега, след като до днес не съм им давал и цент. По моя преценка вече си получил достатъчно от мен и от доведената си майка, за да се сдобиеш и с част от наследството, което оставям. Боя се, че всичко, което бих ти дал, също ще бъде пропиляно. Знам, че това ще е труден урок за теб, синко, но сега вече ще трябва да се справяш сам, да печелиш хляба си с честен труд и да научиш онова, което двамата с Вероник безуспешно опитахме да ти предадем. Ще трябва сам да изградиш кариера и състояние, без чужда помощ, без да поемаш по лесните пътища, за да постигнеш желаните резултати. Това е единственият път, който някога ще те отведе до успеха. Надявам се да работиш здраво, да действаш мъдро за в бъдеще и да упражняваш добрата си преценка. Приживе ти дадох цялата помощ, която можах. Сега те оставям със силната надежда, че ще се справиш сам. И макар че решението ми може би ще ти се стори жестоко, те уверявам, че те обичам, сине.

Щом Арнолд спря да чете, Бърти скочи от мястото си вбесен и яростно изгледа Вероник и сестрите си.

— Кучки! Всички вие! Измъкнахте всичко от него, като му целувахте задника, когато го посещавахте, подмазвахте му се и ме клеветяхте! А ти! — изкрещя той и злобно се обърна към Вероник. — Ти и държанието ти, все едно си по̀ католичка и от папата, че да става все твоята, дето караш всички да пълзят в краката ти за пари, а се правиш на бедна, ти направи това! Ти го насъска да ме прецака, само и само дъщерите ти да вземат всичко!

Всички знаеха, че нищо от онова, което казва, не беше истина. Никога не се бяха оплаквали на баща си, нито бяха очаквали нещо от него. Нито пък Вероник някога беше твърдяла, че е бедна, още по-малко бе очаквала децата й да й се молят за пари. Искаше само да си намерят свястна работа и да си изкарват хляба сами. А и както Пол беше изтъкнал в завещанието, тя беше далеч по-щедра и толерантна към Бърти, отколкото с момичетата. Беше се опитала да замести майката, която той бе изгубил, съжаляваше го заради това, постоянно търсеше причина да го извини, а той нито го оценяваше, нито го заслужаваше. Бърти изглеждаше заслепен от ярост, задето не присъства в завещанието на баща си.

— Това ли е всичко за мен? — попита той Арнолд и адвокатът кимна.

— Да, Бърти, това е. Съжалявам. Той мислеше, че ти помага.

С което Арнолд беше съгласен, но не каза нищо повече. Бърти беше прахосник от най-лошите и щеше да е напълно безпредметно да му се остави нещо. Момичетата щяха да вложат парите на баща си за по-добри и съзидателни дела. Бърти щеше да ги похарчи в мътни схеми, което Пол знаеше много добре. По отношение на сина си беше реалист.

— Ще се разправяме за това! — заплашително изкрещя Бърти на Вероник и сестрите си. — Това не е краят, никак дори.

Изфуча от конферентната зала и тръшна вратата, а момичетата останаха мълчаливи по местата си.

Това беше ден на разкрития и изненади от страна на Пол, най-вече за Вероник. Обявяването на незаконната му дъщеря беше далеч по-поразяващо и разстройващо от всичко, което Бърти бе изрекъл, както и това, че беше извън завещанието, което също ги беше изненадало. Бяха очаквали той също да получи дял от състоянието на баща си. Не предполагаха, че ще бъде оставен без нищо, а се беше появила и още една дъщеря. Вероник все още изглеждаше бледа и разтърсена до дъното на душата си, когато момичетата се разприказваха и започнаха да разпитват Арнолд за Софи.

После Арнолд отново ги помоли за внимание. Имаше още нещо.

— На моята бивша съпруга Вероник, към която питая дълбока обич и която е най-необикновената жена, която познавам, оставям любовта си, сърцето си, спомените си и една молба. Молбата е да започне отново да рисува. Ти притежаваш огромен талант и трябва отново да се върнеш към рисуването. В допълнение ти завещавам картината, която купихме по време на медения си месец във Венеция и за която мислех, че е на Белини, но така и не успях да го установя, а ти я смяташе за фалшификат. И двамата харесвахме тази картина, независимо от това дали притежава някаква стойност. Ти обеща да проследиш произхода й, но така и не го направи. Ако не струва нищо, се надявам да ти върне щастливите спомени, така, както правеше с мен. Наслаждавах й се през всичките тези години.

По време на развода Вероник му беше оставила тази картина донякъде с неохота заради сантименталната стойност, която носеше за нея. Но Пол я беше искал дори още повече, така че в крайна сметка му я отстъпи.

— А ако се окаже, че е истински Белини, ти я оставям с радост като ценен дар, което е далеч по-малко от онова, което заслужаваш заради всичко, което направи за мен през всички тези години. В допълнение ти се извинявам от цялото си сърце за разкриването на детето, за което ти не знаеше нищо. Моля те, повярвай ми, че никога не съм обичал майка й така, както обичах теб. Винаги си била моята истинска любов. Съжалявам, че приживе бях такъв глупак. Обичам те, макар никога да не успях да бъда съпругът, какъвто заслужаваше.

Вероник плачеше неутешимо.

— Следва подписът му — каза тихо Арнолд. Пол беше показал много по-голяма проницателност в смъртта си по отношение на децата си и дори на нея, отколкото бе показвал приживе. Вероник си помисли, че завещанието му ще помогне на момичетата, а също и на Бърти. Зачуди се дали Бърти ще опита да оспори завещанието, макар Пол да не беше задължен да му оставя каквото и да било. За разлика от френските закони, в Америка не беше задължително да се оставя на децата каквато и да е част от наследството, а той подробно беше обяснил решението си. Трогна се и от това, че й беше оставил Белини като спомен за хубавите им мигове заедно и за страстното начало на връзката им, макар тя все още да не вярваше, че картината е оригинал. Това никога не беше имало значение и за двамата — просто харесваха платното и се влюбиха в него от пръв поглед. Разчувства се и от желанието му тя отново да започне да рисува. Беше го обмисляла много пъти, откакто дъщерите им пораснаха, но така и не се върна към това. А и все още не знаеше дали да го направи. Бяха минали толкова много години, откакто беше рисувала, беше трудно да започне отново. В момента имаха далеч по-важни теми за обсъждане и обмисляне, като например Софи Агнес Марние. Дъщерите й искаха да научат всичко за нея от Арнолд и разбираемо бяха разстроени — не заради това, че се налагаше да делят наследството си с нея, а от самото й съществуване и от това, че баща им никога не беше споменавал за незаконното си дете. Новината беше шокираща за тях, а само Арнолд можеше да отговори на въпросите им.

Адвокатът им обясни, че живее край Сен Пол дьо Ванс, близо до замъка, и именно там Пол се запознал с майка й. Доколкото знаел, Пол не бил виждал Софи и майка й от около тринайсет или четиринайсет години. През цялото време почти с нищо не им бил помагал, поради което пожелал да го стори сега. Бил я забравил, докато не усетил приближаването на смъртта. Добавянето й към завещанието било по-късно хрумване. Арнолд каза, че за нея не знае нищо, освен адреса й, който проверил заради завещанието. Пол не се бил свързвал със Софи и с майка й преди смъртта си и Вероник си помисли, че той беше избягал и от задълженията и отговорностите си към нея, също както беше правил с всичко друго, макар посмъртно да се бе опитал да поправи някои от нанесените щети.

След като напуснаха офиса на Арнолд, Тими предложи да вечерят заедно и Джой се съгласи да отложи полета си за следващия ден. Връщането й в ресторанта вече не беше от такова значение. След като се прибереше в Ел Ей, щеше да може да напусне и да се съсредоточи върху кариерата си за пръв път от пет години. Имаха много, за което да говорят и да мислят, а трябваше и да решат какво ще правят със замъка. Всяка разполагаше с проект, който баща им подкрепяше. Трябваше и да решат какво ще правят със Софи. Сега замъкът се беше оказал тяхна обща собственост. Арнолд бе обещал да им прати копие от завещанието.

Разбраха се да се видят за вечеря в „Да Силвано“, близо до апартамента на Тими, в осем вечерта. Вероник пътуваше към дома си сама в таксито и все още се чувстваше смазана от разкритието за Софи и майка й. Нямаше как да не си помисли, че дори и мъртъв Пол беше успял да я нарани дълбоко за пореден път, като разкри любовна афера, разразила се по време на брака им, и обяви съществуването на дъщеря, за която тя не беше и подозирала. Това беше добро напомняне кой и какъв всъщност бе Пол. Егоист и нарцис, който постоянно правеше онова, което искаше, без значение кого наранява или какви щети нанасяха действията му впоследствие. И единствения човек, от когото се беше интересувал през целия си живот, беше самият той.