Даниел Стийл
Безценни дарове (5)

5.

Самолетът кацна на летище „Шарл дьо Гол“ в шест часа следващата сутрин и Вероник си взе такси до града. Зората започваше да оцветява небето над Париж в ярки оттенъци на розово и оранжево. Приличаше на някое от нейните импресионистки платна и тя почти се разплака — толкова красиво беше… Радваше се, че се връща. В Париж имаше нещо, което винаги я утешаваше и успокояваше. Макар в продължение на много години да беше живяла в други големи градове, Париж винаги я караше да се чувства така, все едно се завръща у дома.

Беше оставила съобщение на икономката, че се прибира, и когато влезе в апартамента със спиращата дъха гледка към Сена, завари всичко подредено. В кухнята имаше прясно изпечен хляб, на масата — кошница със свежи плодове, хладилникът беше зареден с любимите й храни. Леглото беше застлано с идеално изгладени чаршафи. Харесваше Кармина в Ню Йорк, но нищо на света не можеше да се сравни с апартамента й в Париж и с безупречността на френската икономка, която го поддържаше така, че жилището винаги да я очаква.

Изяде една ябълка, направи си кафе и седна до прозореца, изпълнена с покой. Вече се чувстваше по-добре. Взе си душ, после си легна за малко. Имаше списък с неща, които искаше да свърши този ден, но реши първо да си почине и да помисли. Личеше си, че денят ще е горещ. Обичаше топлината и спокойствието на полупразния град през юли със забавения му ритъм. Половината страна си взимаше отпуската през юли, а другата половина — през август, когато Париж ставаше дори по-спокоен и много учреждения и ресторанти затваряха.

Пъхна се между хладните чаршафи „Портхолт“ и заспа. Събуди се почти на обяд и реши да се обади на един познат адвокат да й препоръча частен детектив. Обади се на детектива и с облекчение установи, че не е излязъл в отпуск. Обясни му ситуацията, даде му имената на двете Марние и обясни, че живеят близо до Сен Пол дьо Ванс. Човекът обеща да й пише по имейла веднага щом получи някаква информация. Изглежда не смяташе, че задачата ще е трудна, стига и двете все още да живееха там и да не бяха изчезнали, в което Вероник беше сигурна след разговора си с Арнолд.

Почувства облекчение, сякаш беше приключила важна мисия, и изпрати имейл до дъщерите си, за да им каже, че разследването е започнало. После изтика проблема от главата си и реши да излезе навън.

Разходи се покрай щандовете за книги край Сена, покрай сувенирите и снимките на Париж за туристите и накрая спря при едно кафене, където си поръча чаша кафе и нещо за хапване. След това продължи с разходката до Нотр Дам, после се върна в апартамента си на Кей дю Бетюн.

Домът на дядо й, а по-късно и на родителите й, се намираше наблизо, но не отиде там, нямаше причина да го прави. Ходеше там единствено ако трябваше да вземе някакво важно решение. Държеше го като храм на миналото си и далеч повече предпочиташе веселия си апартамент с изглед към Сена. Върна се там, за да реши какво ще прави следващите няколко седмици. Разполагаше с достатъчно време. И като се замисли за това, взе снимката на предполагаемото платно на Белини и се загледа в нея продължително и внимателно. Харесваше й идеята да посети Венеция, за да отиде до онзи манастир. През лятото Венеция беше пренаселена и гореща, но щеше да й предложи занимание. А понеже картината вече беше нейна, искаше да знае дали е оригинал.

Прибра снимката обратно в плика и взе решение да замине за Рим. Обичаше града, там винаги й беше забавно, дори когато беше сама, а оттам можеше да иде във Венеция. Италия винаги й повдигаше духа, а в момента имаше нужда точно от това.

Седмиците след смъртта на Пол бяха много тежки. Дъщерите й се върнаха към живота си, а тя трябваше да продължи своя. Светът изглеждаше по-различен без Пол. По някакъв странен начин смъртта му и последното му предателство я бяха освободили от връзката й с него и сега се чувстваше така свободна, както не беше била никога след развода. Но той все пак й липсваше. Между тях завинаги беше останала една невидима връзка, която най-сетне беше прекъсната. Внезапно й се прииска да направи нещо за себе си, а Рим й се стори добро място, откъдето да започне. Искаше там само да прекара един ден, преди да се отправи към Венеция.

Резервира си апартамент в хотел „Чиприани“ във Венеция и в „Хаслер“ в Рим, взе си и билет за самолета за Рим на следващия ден. Чувстваше се свободна, когато пътуваше сама, без да й се налага да се съобразява с плановете на други хора или да се притеснява от желанията им. Събра багаж в малък куфар и на сутринта беше готова. Вълнуваше се от посещението си в манастира, но и самото й пребиваване в Италия щеше да е забавно. Щеше да е приключение.

 

 

Самолетът се приземи на летище „Фиумичино“ в Рим и тя си взе такси до града. „Хаслер“ се намираше в центъра, близо до най-добрите магазини и над фонтана Ди Треви, точно над Испанското стълбище.

Стаите бяха елегантни, декорирани в старомоден стил. Вероник обичаше този хотел, винаги преди отсядаше тук с Пол. Прогони мисълта от ума си, регистрира се и се отправи към апартамента с красивата гледка. Всичко в стаята беше в жълт сатен, а над леглото имаше балдахин.

Половин час по-късно излезе да се разходи. Улиците бяха претъпкани, беше горещо. Носеше бяла памучна рокля и сандали. Спря да носи черно след прочитането на завещанието. Искаше й се да затвори вратата на миналото, но нямаше представа какво я очаква в бъдеще.

Разхожда се в продължение на часове, посети малки църкви, любимите си магазини. Купи си хубави обувки и ги изпрати в хотела. Навсякъде виждаше двойки, които вървяха ръка за ръка или се прегръщаха, семейства с малки деца, и когато отново се озова при фонтана Ди Треви, отново се почувства самотна. Хубаво би било да може да сподели града с някого, но тези дни бяха останали в миналото. Спря и се замисли за това, докато наблюдаваше как хората хвърлят монети във фонтана с надеждата желанията им да се сбъднат.

Малко момче притича до нея и й предложи да обмени нейните евро за монети. Тя му се усмихна, направи размяната и му даде монета и за него. Нямаше представа какво да си пожелае. Момчето й каза на италиански, че едното желание е за късмет, второто — за истинска любов, а третото — да се върне отново в Рим.

Постоя, загледана във фонтана, когато забеляза, че някакъв мъж с дънки и синя риза я наблюдава: Лицето му беше сериозно. Носеше голям фотоапарат, насочен към нея. Вероятно смяташе да я снима, но се спря, когато забеляза, че тя го е видяла. Очите им се срещнаха за миг, след което той отклони поглед. Беше младолик, с прошарена коса и приличаше на европеец. В него имаше нещо много характерно.

Миг по-късно мъжът изчезна и тя отново се съсредоточи върху желанията си.

Най-накрая хвърли трите монети и си пожела, както й беше казало момчето, късмет, любов и завръщане в Рим. Изпита прилив на меланхолия. После си тръгна. Реши да се поразходи още малко, преди да се прибере в хотела. Трафикът беше сериозен, пешеходците бяха навсякъде и около нея се разнасяше многоезична реч. Беше толкова шумно, оживено, че не й се искаше да се прибере в стаята и да остане сама. Рим беше град за споделяне и тя се натъжи, че няма с кого да го направи, когато около нея има толкова много красота.

Разхожда се още час, намери още две възхитителни малки църкви и тъкмо се връщаше обратно към фонтана и Испанското стълбище, когато се озова насред тежкия уличен трафик. Намираше се насред улицата, около нея фучаха коли, покрай които се промушваха малки мотоциклети. Почувства се парализирана, не знаеше накъде да поеме. Видя към нея да се носи червено ферари с пълна скорост. Заприлича й на разярен бик и за миг се почувства застинала във времето, осъзнавайки за част от секундата, че колата ще я удари и вероятно ще я убие. Мигът беше хипнотизиращ, не можеше да помръдне, гледаше летящата кола и внезапно вече не я интересуваше какво ще стане. Пол я беше предал, децата й вече не се нуждаеха от нея, нямаше нищо, което да иска да направи. Усещаше как животът преминава покрай нея и вече нямаше никакво значение дали ще живее, или ще умре. Съществуването й изглеждаше напълно лишено от смисъл. Какво от това, ако загине на улица в Рим?

Чу нечий вик, хората я гледаха и точно когато реши да не помръдва по причини, които по-късно сама не можеше да обясни, почувства как някаква сила, по-могъща от всичко, което беше изпитвала, я избутва и тя полетя във въздуха. Приземи се върху паважа, а ферарито изсвири покрай нея и спря на няколко метра разстояние. Клаксоните свиреха, хората крещяха на италиански. Висок набит мъж с тъмна коса се надвеси над нея с ужасено изражение и й помогна да се изправи.

Краката й трепереха, докато мъжът я подкрепяше. Беше ожулила лошо краката и ръцете си, бялата й рокля цялата беше опръскана с кръв. Сцената беше кошмарна, но не толкова, колкото фактът, че беше на косъм от смъртта. Нещо я беше спасило от пътя на колата. Нямаше представа какво е, а около нея нямаше никого. Шофьорът й помогна да се задържи на краката си. Изглеждаше не по-малко уплашен от нея, лицето му беше сивкаво бледо, също като нейното. Отведе я до тротоара и тя седна на бордюра. После й подаде кърпичка, за да почисти кръвта от коленете и дланите си. Цялата трепереше, но не чувстваше болка. Мъжът се наведе над нея и заговори на английски с тежък акцент.

— Почти ви убих — каза той и Вероник видя, че ръката му трепери, докато й подава кърпичката. Беше добре облечен, с ленено сако и сиви панталони, носеше тежък златен часовник. Беше почти убедена, че акцентът му е руски. — Ще ви закарам в болница — предложи той. Около тях се събраха хора, клаксоните на колите свиреха заради спрялото му ферари.

— Не, не, добре съм — настоя Вероник. Вдигна поглед към него, притеснена заради положението, в което се беше озовала, но още повече заради това, че почти се беше оставила да я удари, без да знае защо.

— Съжалявам — каза тя. — Мисля, че се уплаших и не можех да помръдна.

Искаше й се да повярва, че това е причината.

— Трябва ви лекар — настоя непознатият и посочи напоената с кръв кърпичка. Беше на нейните години, имаше резки черти, пронизващи сини очи и дълбок глас. Приличаше на човек, свикнал да командва, излъчваше власт.

— Наистина това са само драскотини, добре съм — каза тя разтреперана, докато се опитваше да си върне самообладанието.

— Ще ви отведа в моя хотел, а после ще се обадим на лекар.

Посочи към „Хаслер“ и тя се усмихна уморено. Една жена й подаде чантата и я погледна със съчувствие. Роклята на Вероник беше омачкана, цялата в кръв, изглеждаше ужасно. Не се чувстваше добре, усещаше се замаяна и помисли, че лекарят не е толкова лоша идея.

— И аз съм отседнала там — каза тя, докато мъжът й помагаше да стане от бордюра. Отново попи кръвта от краката си, не искаше да изцапа колата му, но той не изглеждаше притеснен. Беше благодарен, че не я е убил.

— Рим е много опасно място — отбеляза той, когато потеглиха към хотела. — Постоянен трафик, твърде много коли и мотори, побъркани шофьори.

Миг по-късно вече бяха пред хотела. Той я хвана за ръката, поведе я през фоайето до рецепцията, където поиска да дойде лекар, за да я прегледа. Вероник все още се чувстваше слаба и леко замаяна. Рецепционистът погледна мъжа до нея с респект и го нарече „господин Петрович“. Забеляза, че ръцете й са окървавени, и се притесни.

— Претърпяхме инцидент на улицата — обясни Петрович. Вероник каза номера на стаята си и помоли за ключа. Рецепционистът обеща веднага да изпрати лекар.

Руснакът я придружи до стаята, отново й се извини искрено и я попита дали се чувства достатъчно добре, за да остане сама. Тя го увери, че всичко е наред, и той се успокои.

— Наистина си помислих, че ще ви убия — нещастно каза той. — Никога досега не съм претърпявал пътен инцидент.

— Вината беше моя — каза тя за пореден път, по-скоро за да увери себе си, отколкото него. — Добре съм.

Не се чувстваше съвсем добре, все още трепереше, но вече беше причинила на човека достатъчно проблеми за един следобед.

— Уредих лекарят да дойде в моята стая — каза той. — Ще ви се обадя, когато пристигне.

Идеята не й хареса, но нямаше сили да спори с него и отключи вратата си. Единственото, което искаше в момента, беше да съблече окървавената рокля, да наплиска лицето си със студена вода и да си легне. И определено предпочиташе лекарят да дойде в нейната стая. Но само след миг мъжът беше изчезнал. Лицето му й се струваше познато, но не можеше да се сети откъде, а и беше твърде разсеяна, за да мисли трезво след онова, което беше се случило.

Ужаси се, като се видя в огледалото в банята. Изглеждаше отвратително. Съблече роклята и я пусна на пода. Искаше й се да си вземе душ, но още беше твърде замаяна и се притесни, че може да припадне. Изми ръцете и краката си с вода от мивката и си легна в леглото. Имаше ужасно главоболие. Пет минути по-късно телефонът иззвъня. Беше господин Петрович, който я уведоми, че лекарят я очаква в апартамента му. Беше съвсем очевидно, че хотелската управа е силно впечатлена от този руснак, който и да беше той.

Петрович й каза номера на апартамента си, който се оказа на шестия етаж, два етажа над нейния. Тя облече друга памучна рокля и се качи при него. Очакваше я пред асансьора и я отведе във впечатляващ апартамент с огромна тераса по цялото му протежение с панорамен изглед към Рим. Това беше президентският апартамент. Лекарят я очакваше в дневната, а за нейна изненада на дивана лежеше красива млада жена. Петрович й каза нещо на руски и момичето изчезна в спалнята, без да протестира. Изглеждаше много млада, носеше шорти и потник и имаше тяло като на богиня.

Вероник се почувства леко замаяна, когато Петрович й каза да седне, а докторът прегледа ръцете и краката й. Явно беше човек, свикнал да нарежда на другите какво да правят. Държеше се с нея като с дете, точно както и с момичето, което изпрати в другата стая. Петрович обясни на лекаря какво се беше случило, а той я разпита дали си е ударила главата, дали е губила съзнание. Беше паднала на ръце и крака, но всичко си спомняше. Нещо или някой зад нея я беше изблъскал от пътя на колата със свръхчовешка сила.

Лекарят почисти раните с дезинфектант и каза, че не се налага да се правят шевове. Нараняванията бяха повърхностни, кръвта беше от ожулванията. Увери ги, че няма счупени кости.

Петрович изглеждаше облекчен.

— Мислех, че ще я убия — призна той на лекаря, който им се усмихна окуражително. Личеше, че и двамата са изплашени от станалото, но ги увери, че дамата ще се възстанови бързо и няма сериозни наранявания.

— За щастие не сте… — усмихна се той. — Ще се оправи.

Вероник се почувства по-добре и също се усмихна. Усещаше притеснение от цялата бъркотия, която беше предизвикала. Лекарят я попита за името, за да го впише в доклада си. Тя му го каза, а после и руснакът се представи — Николай Петрович. Вероник внезапно осъзна кой беше той. Могъщ човек в Русия, олигарх и мултимилиардер, с яхти по целия свят, с къщи в Париж и Лондон, известен с колекцията си от бързи коли и красиви момичета. Вероник беше избрала твърде важен мъж, с когото да се сблъска. Лекарят дискретно напусна стаята, а Николай отвори бутилка шампанско, напълни чаша и й я подаде.

— Пийни, ще се почувстваш по-добре. Много съжалявам, че те нараних — каза той, докато наливаше на себе си.

— Много съжалявам — за пореден път се извини тя. Николай посочи терасата и отворената врата и тя го последва навън с шампанското в ръка. Гледката беше зашеметяваща, вероятно най-добрата в целия град. Човек можеше да види всичко. Настаниха се на два шезлонга и Вероник най-сетне се отпусна.

— Винаги отсядам тук заради гледката — каза той и отново погледна града, а след това и нея. — Имаш красиви очи, като сапфири са. — Беше мъж със скъпи вкусове, но в него имаше и нещо недодялано. Държанието му беше непринудено и прямо, на ръба да изглежда невъзпитано. — Къде живееш?

— През повечето време в Ню Йорк, понякога в Париж.

— Сама ли си тук? — Тя кимна, а той се изненада от отговора. — Не си ли омъжена?

С поглед потърси халка на ръката й, но не видя.

— И аз не съм женен — каза той. Вероник веднага беше стигнала до този извод, когато видя на влизане момичето на дивана. — Разведен съм — обясни Николай почти с гордост, сякаш това беше някакъв особен статут. — Бившата ми жена ме мрази — съобщи внезапно и начинът, по който го каза, я накара да се разсмее. — Бях много лош съпруг.

Усмихна й се. И Пол беше същият, помисли си Вероник, но не каза нищо.

— Бившият ми съпруг почина наскоро. Разстроена съм и може би по тази причина бях разсеяна като пресичах. С него бяхме добри приятели.

— Трябва да си добра жена, щом си била приятелка с бившия си съпруг — отбеляза Петрович и я изгледа внимателно.

— Бяхме разведени от дълго време.

Беше странно и необяснимо, но и двамата споделяха лични неща, сякаш си бяха станали близки. Може би това, че почти не загина под гумите на колата, бе породило някаква особена връзка между двамата. Изглежда домакинът й искаше да узнае всичко за нея.

— Имаш ли деца? — Изглеждаше му доста по-млада, отколкото всъщност беше.

— Имам три дъщери. Две живеят в Ню Йорк, а третата е в Ел Ей.

— Не трябва да пътуваш сама — каза той сериозно.

— Прекалено е опасно за красива жена като теб.

— Благодаря — усмихна се тя. Не спомена, че не бе имала избор. А и не се чувстваше красива. По-скоро беше разчорлена, усещаше ръцете и краката си натежали, а дезинфектантът пареше. Все още го усещаше, макар шампанското да беше успокоило нервите й.

— Аз пък имам четири дъщери — призна той. — Винаги съм искал син.

Тя кимна и тъжно се замисли за Бърти, който се оказа такова разочарование въпреки любовта, която му беше отдала.

— Момичетата винаги обичат бащите си — отбеляза внимателно Вероник, а той се усмихна и призна, че е истина.

— Харесваш ли яхтите? — попита той и тя кимна.

— Трябва да дойдеш на вечеря на една от яхтите ми. Ще ходиш ли в Южна Франция?

— Да, след няколко седмици, с дъщерите ми. По някое време през август.

— Трябва всички да дойдете на вечеря. — При тези думи той се разсмя и я погледна в очите. — Ще празнуваме, дето не те убих.

— Мисля, че някой ме изблъска от пътя — замислено призна Вероник, като се сети отново за станалото.

— Не ти е било писано да умреш — тържествено обяви той. — Сега трябва да се радваш на живота повече от преди, защото си жива. — Затрудняваше го да подбере най-правилните думи. Английският му беше добър, макар далеч от съвършенството, и тя разбираше какво й казва. — Всеки ден е дар. — Не го беше мислила по този начин, но той имаше право. Имаше чувството, че е получила втори шанс. Ако нещо не беше я отместило от пътя, децата й сега щяха да страдат. Мисълта я отрезви. Двамата с Петрович поседяха мълчаливи и съзерцаваха гледката. Смрачаващото се римско небе излъчваше спокойствие. Петрович отиде до парапета и тя застана до него. Трафикът изглеждаше ужасно натоварен, а фонтанът беше по-прекрасен от всякога.

— Днес си пожелах три неща — тъжно каза тя, като се сети за трите монети, които беше хвърлила.

— Ще се сбъднат — усмихна й се той. — Желанията са вълшебство. Ти си добър човек, ето защо днес Господ те спаси.

— Не съм сигурна в това — каза тя с лека усмивка. Започваше да усеща ефекта от шампанското. Николай отново й беше напълнил чашата. — Мисля, че просто имах късмет.

— Получаваме късмета, който заслужаваме — отбеляза той мъдро, седна с чашата в ръка и я погледна. — Ще вечеряш ли с мен?

Вероник се изненада от поканата му и си помисли за момичето в спалнята, но той не изглеждаше притеснен.

— Не мога да изляза така — призна тя и посочи смачканата си рокля, която беше измъкнала набързо от куфара, и наранените си колене и длани.

— Можем да вечеряме и тук. Храната е много добра — простичко каза той. Харесваше му да говори с нея. Никога не беше срещал жена като нея, наоколо винаги имаше само млади момичета, които бяха с него заради парите му. Вероник идваше от съвсем различен свят. Подаде й менюто от румсървиса, а после поръчаха.

Поседяха на терасата, говориха за Рим, за изкуство, за Венеция и за картината, която Пол й беше завещал. Половин час по-късно дойде и вечерята заедно с трима сервитьори, които да обслужват. Тя си беше поръчала трюфелова паста и салата от омари по негово настояване, а той беше предпочел хайвер като първо блюдо. Храната беше разкошна, а сомелиерът им избра великолепно вино — Шазан-Монтраше.

В края на вечерята, след приятните мигове в компанията на един чаровен мъж, Вероник се чувстваше чудесно, макар и леко замаяна от виното. Не пияна, но приятно отпусната и леко зашеметена. Денят се беше оказал толкова необичаен, едва не беше загинала, а сега вечеряше на най-прекрасната тераса в света с един от най-могъщите мъже на планетата. Дори не можеше да си представи как ще обясни това на дъщерите си. Знаеше, че думите, които й беше казал, бяха истина. Трябваше да сграбчи живота с двете си ръце и да се наслаждава на всеки миг. Той изглеждаше като човек, който прави точно това, с всичките си яхти, самолети и къщи, с екзотичните коли и красивите жени. И си прекарваше чудесно с нея.

След като сервитьорите почистиха и отнесоха подносите, Вероник му благодари за вечерята и реши, че е време да си тръгне. Той й беше споделил, че се кани рано сутринта да отлети със самолета си за Лондон, където имаше работа.

Николай я изпрати до апартамента и си размениха визитните картички. Обеща да й се обади и й напомни за поканата за вечеря в Южна Франция.

— И внимавай като пресичаш! — предупреди я той почти с бащинска загриженост, а тя му се усмихна.

— Прекарах чудесна вечер, Николай. Благодаря ти и се извинявам, че ти създадох толкова неприятности.

Все още се чувстваше виновна заради инцидента, а той бе положил големи грижи за нея. Беше добра компания, представи се като любезен, внимателен и щедър домакин, а освен това поръча и прекрасна вечеря. Всичко това беше напълно неочаквано и тя го оцени.

— Ти си много непослушна жена — размаха той пръст към нея. — Опасна си с тези големи сини очи.

Никой никога не я беше наричал „опасна“ и това я изненада. Животът и на двамата можеше да се промени завинаги този ден и сега бяха благодарни, че нищо непоправимо не се беше случило. Вместо това всичко приключи с прекрасна вечер и Вероник знаеше, че е намерила нов приятел.

— Ще се видим отново, в Южна Франция или преди това. Ще се чуем — обеща той и после топло я прегърна, след което я остави да отвори вратата. Приличаше на голям мечок. — Пази се, Вероник — каза той. Тя се отправи към асансьора с усмивка и му помаха, докато вратата се затваряше. Завладя я усещането, че през последните няколко часа бе живяла нечий друг живот. Не знаеше чий е бил той, но определено не беше нейният. Получи есемес от Николай, в който й пожелаваше сладки сънища, а самият той вече беше в прегръдките на момичето, което го очакваше в спалнята с часове. Беше прекарал чудесна вечер с Вероник.