Даниел Стийл
Безценни дарове (11)

11.

„Еден Рок“ беше част от известния хотел „Дьо Кап“ в Кап д’Антиб, намираше се само на няколко километра от малкия град Антиб, където Вероник и Ейдън бяха отседнали през последните дни. Хотелът беше един от най-красивите в Европа. Основната сграда беше с мраморни зали, високи тавани и великолепни стаи и апартаменти, повечето от които гледаха към блестящото като стъкло море. Имаше впечатляващо открито стълбище, което отвеждаше надолу към „Еден Рок“, с градини от двете страни на пътя и по-близо до водата. Това беше любимо място за отдих на аристократи, кралски особи и изключително богати хора, а през последните години и на новобогаташи, руски олигарси и филмови звезди, много от които предпочитаха да отсядат в по-ниска сграда, с по-малки, елегантно обзаведени апартаменти и дори по-красива гледка към морето от балконите.

Елегантен ресторант обслужваше и двата хотела, а под него, върху нещо като корабна палуба се намираше друг, в който предлагаха възхитително обедно меню. Имаше и безкраен басейн, както и частни затворени бунгала, където човек можеше да прави каквото си поиска, без някой да го притеснява. Бунгалата бяха дори по-скъпи от стаите в други класни хотели. Хотелите, „Дьо Кап“ и „Еден Рок“ представляваха затворен свят, на който по-голяма част от гостите не изневеряваха — идваха тук всяка година, сами, със семействата си или пък с любовниците си. Едно вълшебно царство, отделено от истинския свят, с елегантни, известни хора, които искаха да бъдат перфектно обслужвани и глезени. Дори персоналът оставаше непроменен през годините. И там добре познаваха Вероник и дъщерите й. Беше посещавала мястото още като дете заедно с родителите си, заведе и Пол още щом се ожениха. Там прекараха част от медения си месец. За нея мястото беше като втори дом. Още щом пристигна, портиерът и двамата му помощници се появиха на алеята, за да я поздравят, заедно с двама носачи, които я очакваха, за да поемат багажа й. Ейдън се почувства неудобно, сякаш си мислеше, че всички тези хора се канят едва ли не да го нападнат. Спря ги, щом понечиха да извадят и неговия багаж от колата. Подаде им чантите на Вероник и момчетата изчезнаха в хотела.

Тръгнаха към сградата, заобиколени от униформени служители, които я поздравяваха. Ейдън я следваше с усещането, че е натрапник, озовал се в грешния хотел, от който щяха да го изхвърлят веднага щом се досетеха, че е измамник и мястото му не е там. Вероник разговаряше приятелски с персонала, докато я отвеждаха към познатия апартамент. От трийсет години наемаше все едни и същи стаи, а когато дъщерите й бяха малки, заедно с бавачката се настаняваха в апартамента точно над нея. Портиерът със замах отвори вратата на апартамента и отстъпи назад, а Ейдън се поколеба, застанал най-отзад.

Вероник се обърна да го потърси и го повика при себе си. Представи го на портиера и той я последва в апартамента. Дъхът му спря, като видя елегантната обстановка и невероятната гледка. Имаше спалня, дневна с тераси от двете страни и две бани. Ухаеше на лукс и комфорт. Носачът остави чантите на поставката за багаж, а портиерът се поклони и й пожела приятен престой, след което цялата група изчезна, заедно с двете камериерки, които бяха предложили да отворят мъничкия й куфар — нещо, на което Вероник отказа с усмивка. Най-сетне двамата с Ейдън останаха сами.

— Иска ми се да останеш с мен тук — каза тя и обви ръце около шията му. Той забеляза голяма кутия с шоколадови бонбони на бюрото. За всичко бяха помислили. От хотела се бяха посветили да задоволяват всеки каприз на гостите си.

— Страх ме е да изляза оттук — призна Ейдън.

— Защо? — Думите му я изненадаха. Придърпа го до себе си в удобното кресло, достатъчно голямо и за двамата. Всичко в стаята беше елегантно, луксозно и предразполагащо, но той не можеше да се отпусне и вдървено седна до нея.

— Не ми е тук мястото — нервно каза той. Не си беше давал сметка, че животът й е изпълнен с лукс като обстановката наоколо. Хотел „Чиприани“ във Венеция също беше от висока класа и той знаеше, че тя разполага с пари. Но тук не ставаше въпрос само за пари. Подсказваше за дискретен, но разточителен разкош, какъвто никога не беше виждал. Повечето от гостите, които отсядаха тук, бяха от стари, богати фамилии, неколцина бяха милиардери като Николай и се наслаждаваха докрай на всичко, което им се предлагаше. Мястото вонеше на пари.

— Ако не бях с теб, когато дойдохме, щяха да ме изхвърлят — намуси се той и навири брадичка. Вероник вече знаеше, че прави така, когато се чувства крайно неудобно. А на нея й се искаше тук да му хареса и някой ден заедно да дойдат. Това беше най-романтичното място в света — чудесен хотел, кацнал на самия морски бряг. Имаше дори и собствен пристан за гостите, които идваха с яхтите си.

— Не бъди глупав — опита се да го успокои тя. — Някои от хората, които отсядат тук, приличат на скитници. Изглеждаш съвсем цивилизовано и точно толкова на място, колкото всеки друг.

— Не мога да дишам тук. Казах ти, че съм алергичен към богаташите, а тук е пълно с такива — отговори той. Изглеждаше паникьосан.

— Какво те притеснява? — внимателно попита тя, разочарована от реакцията му. — Да не би да мислиш, че не го заслужаваш?

— Може би — замислено отговори той. — Просто не одобрявам хора, които живеят така, след като по света има толкова гладуващи. Дори не искам да знам колко струва да отседнеш на място като това.

— Доста — призна Вероник. — Никой не бива да живее така всеки ден. Но за почивка е чудесно. Тук ми харесва. — Беше честна с него. — Мислиш ли, че някога би се съгласил да отседнеш тук? Само за почивка, от време на време? — Докато говореше, му подаде кутията с шоколадовите бонбони. Той лапна два бонбона наведнъж и тя се засмя. Понякога беше като дете. Друг път се държеше като по-възрастен, грижеше се за нея и я закриляше повече от всеки друг мъж, когото беше познавала. И едно беше сигурно — не беше разглезен, нито пък търсеше лесния път, иначе нямаше да се чувства толкова неудобно тук.

— Просто не мога да си се представя на място като това — каза той и отново огледа стаята. — Макар че шоколадът е дяволски добър — внезапно добави с усмивка и лапна още един бонбон, а тя отново се засмя.

— Каква е разликата, ако мога да си го позволя? — попита тя.

— Ами браво на теб. Проблемът е, че аз не мога. А и никога не съм мечтал да стана жиголо като порасна. Не искам да се възползвам от теб, Вероник. Никога не съм го правил в живота си и не смятам тепърва да започвам. — Ето това беше обратната страна на монетата, когато си с човек, който не те желае заради това, което притежаваш. Някой непочтен мъж щеше да сграбчи възможността с двете си ръце.

— Защо да не можем да имаме и двете? И по-обикновения хотел, от който идваме, а понякога и този? Ти ми казваш, че съм твърде „богата“ за теб. Това не е честно. Никога не бих ти споменала, че си твърде „беден“ за мен. Това си е дискриминация. Не можеш ли да бъдеш малко по-толерантен към богатите?

— Може би — замислено отговори той. — Ти си първата от тях, която някога съм харесвал. — При тези думи се наведе към нея и я целуна, придърпа я в обятията си и плъзна длан под блузата й. Темата за бедните и богатите изчезна на мига. Продължиха да се целуват и накрая се озоваха в разкошното легло. Миг по-късно дрехите им бяха на пода и се любиха още по-страстно от предната нощ. Когато свършиха, той се отпусна бездиханен и й се усмихна, а отвън Средиземно море искреше на слънчевата светлина.

— Може пък мястото да не е толкова лошо — каза той, като все още не можеше да си поеме дъх. На Вероник й се искаше да остане при нея още няколко дни, но нямаше никаква надежда, дъщерите й бяха на път. Вероник предложи да се изкъпят във ваната на мраморната баня и той я последва.

Поговориха за всичко онова, което й предстоеше, за посещението й в замъка на следващия ден, за срещата с Марние. Ейдън я насърчаваше да постъпи така, както смята за добре, напълно я подкрепяше в решението й.

— Сега разбирам как го правят проститутките — каза той с въздишка. — Ти ме корумпира само за час. Изядох половината бонбони от кутията, халатът е чудесен, леглото възхитително. Освен това харесах и ваната. Дай ми само седмица тук и накрая ще правя, каквото поискаш. — Засмя се, но тя вече добре го познаваше. Ейдън винаги беше верен на себе си, но изглежда се забавляваше и това я радваше.

Отидоха в съседния ресторант, където имаше огромен бюфет, но после избраха по-обикновения ресторант до басейна на долния етаж. Обядваха на терасата и се насладиха на гледката. Няколко възхитителни яхти бяха пуснали котва в пристанището.

— Ще ми липсваш — сериозно каза Ейдън. — Обаждай ми се винаги, когато пожелаеш. До утре няма да успея да стигна в Берлин, но по всяко време ще ме откриеш на мобилния. Сега поне мога да си представя къде си.

Вероник не знаеше дали това е добре, или зле, но той изглеждаше по-щастлив, отколкото беше в началото. Ейдън имаше свои теории и социални идеали, предразсъдъци към богатите, към начина им на живот и всичко онова, което представляваха, но го беше преглътнал. Прави любов с една богаташка, а после и обядва с нея. Това беше най-прекрасното сбогуване, преди да се разделят за следващите две седмици. Възнамеряваше да отиде при него в Берлин, когато дъщерите й си тръгнат. Имаше някои неща, които да свърши в Париж, но след това искаше да го види колкото се можеше по-скоро, а това беше всичко, което и той желаеше. Без нея щеше да се чувства толкова самотен.

Върна се в апартамента, за да останат още малко насаме, целуваха се, а после тя го изпрати до колата му. Малкият очукан остин се озова сред два ролс-ройса, бентли и едно ферари. Двамата си размениха усмивки, но Ейдън не изглеждаше разстроен. Колкото и да не одобряваше този начин на живот, беше се оказал сред богаташи, все едно дали му харесваше, или не. Тя просто се надяваше той да свикне с това, за да бъдат заедно. Въпреки случайните й капризи, като „Еден Рок“ например, Вероник не обичаше показността. Животът й в Париж беше спокоен, апартаментът й там беше съвсем обикновен, а жилището й в Ню Йорк беше луксозно, но в него нямаше нищо прекалено, макар че не знаеше дали Ейдън би го възприел така. Не беше съвсем сигурна докъде се простираха вътрешните му ограничения. Очевидно „Дьо Кап“ доста ги надхвърляше, но това беше извънреден случай, дори тя трябваше да го признае.

Той я целуна отново, преди да се качи в колата.

— Грижи се за себе си. Не позволявай нито на дъщерите си, нито на някой друг да те ядосва и разстройва! — прошепна й той. — Помни, че те обичам. Довечера ще ти се обадя.

Целунаха се за последен път, после Ейдън се качи в колата, двигателят изръмжа, ауспухът избумтя, той й помаха и потегли. Валето ги наблюдаваше с безизразно лице, а после й се поклони на влизане.

Вероник излезе на терасата на апартамента и се замисли. Леглото беше оправено, докато обядваха, така че нямаше следи от любовта им. Трудно беше да повярва на всичко станало, на това колко много означаваше той за нея. Струваше й се, че са били винаги заедно. Толкова много неща се бяха случили от първата им среща в Рим. Чувстваше се различна, сякаш името на Ейдън беше отпечатано по цялото й тяло. Зачуди се дали дъщерите й ще го забележат, дали ще доловят промяната. Все още нямаше намерение да им казва за него. Беше прекалено рано, искаше й се да даде време на връзката им, преди да им го представи. Не знаеше кога, но това нямаше значение, цялото време беше пред тях.

Вероник се поразходи наоколо, заслушана в щурците, и реши да остане известно време в бунгалото, което беше наела за дъщерите си. Пристигаха в Ница в четири следобед, вече беше почти шест. Когато се върна в апартамента си в „Еден Рок“, видя пред входа да спира мерцедес, от който изскочиха Джой и Джулиет. И двете изглеждаха много красиви. Джулиет беше с дънки, тениска и пуловер, Джой носеше шорти и тениска и както винаги беше възхитителна.

И двете момичета заедно се обърнаха, като ги повика, и се зарадваха да я видят.

— Уморени ли сте? — попита ги тя и двете поклатиха глави.

— Спахме в самолета — обясни Джулиет. — Обядвах, а госпожица Прекрасна както винаги яде два листа от маруля и маслинка. Аз хапнах гъши дроб. — Джулиет изглеждаше доволна и не се чувстваше виновна. Не я интересуваше, че е леко закръглена. Всички бяха съгласни, че Джой и Тими пък са твърде слаби. Тими — заради тревогите и стреса, а Джой — заради работата си.

— Какво искате да правите? — попита ги майка им и двете в един глас заявиха, че искат да поплуват. Харесваха тукашния басейн. Вероник отиде с тях, седна на ръба на басейна, потопила крака във водата, но не влезе да плува. Харесваше й просто да седи и да ги гледа. След около час се прибраха по стаите си да се преоблекат за вечеря. По традиция всички тук се обличаха официално — жените с елегантни рокли и бижута, мъжете със сака, макар че през последните години вратовръзките вече не бяха задължителни. Когато Вероник и Пол дойдоха за пръв път тук, мъжете задължително трябваше да са с костюми. Сега не беше толкова строго официално, но жените все още изглеждаха ослепителни в коктейлните рокли, а няколко от по-младите бяха в рокли от прозрачен шифон, дълги до земята. Изглеждаха ефирни и сексапилни.

Джулиет и Джой бяха избрали малки черни рокли, а Вероник — дълга пола — панталон от бял сатен, ярко розова копринена блуза и диамантени обици. Това бяха единствените официални дрехи, които беше взела от Рим, и сега се радваше, че го е направила. За следващия ден щеше да й се наложи да измисли нещо друго.

Към средата на вечерята изплува и темата за Софи Марние и майка й. Джой я попита дали иска да се види с тях. Джулиет беше уговорила среща в десет часа следващата сутрин, преди да се отправят към замъка.

— Може да се видим след това, мамо — каза любезно Джулиет. — Или да идеш направо в замъка. Не е задължително да се виждаш с тях.

Нямаха друг избор. Сега притежаваха собственост заедно със Софи, а тя им беше половин сестра, с която искаха да се запознаят. Освен това бяха обещали да разкажат всичко на Тими, която умираше да разбере какво е станало.

— Не знам. Не мисля, че искам да се запозная с майката, а когато се замисля за това, си давам сметка, че всичко е станало твърде отдавна и може би трябва да го направя. За да задоволя собственото си любопитство, ако не друго. А може би трябва да съм там заради вас двете.

— И сутринта можеш да го решиш — предложи Джой и после й разказа за новия мениджър, когото беше наела. Беше харесала онова, което той й бе казал, освен това човекът имаше много добра репутация като мениджър на изгряващи звезди, въпреки че беше едва на трийсет и две. Казваше се Рон Магуайър. Беше й препоръчал и нов агент. Агентът вече й избираше по-добри роли, а Рон я уреждаше в национални рекламни кампании чрез солидните си връзки с рекламните агенции, с които работеше. Джой беше възхитена от новите възможности пред нея, както и от факта, че баща й беше помогнал, така че да може да преследва мечтата си. Вероник никога не беше правила подобно нещо. Сега се чувстваше малко виновна, като я слушаше, но поне Пол най-сетне беше направил нещо за нея. Можеше да види колко много означава това за Джой, така че може би той беше имал право. Започваше да мисли, че трябва да е по-благоразположена към работата им и да ги подкрепя повече. Дъщерите й бяха достатъчно големи, за да взимат правилните решения, дори да не съвпадаха с нейните.

Останаха дълго на масата и разговаряха. Джулиет още не беше отворила магазинчето след смъртта на баща си и не смяташе да го прави преди Деня на труда, но беше решила да наеме хора, така че да може повече да пътува. Освен това искаше да направи някои подобрения, както бе предложил баща й. И макар още да му беше ядосана, Вероник беше трогната от онова, което беше сторил за момичетата, помагайки им да изпълнят мечтите си. Вече беше по-благосклонна към актьорската кариера на Джой, а може би фурната наистина подхождаше на Джулиет, макар да й беше трудно да го разбере. Джой изглеждаше по-щастлива и много по-спокойна. Явяваше се на прослушвания за по-добри роли и това я въодушевяваше. Тими още не беше готова да отвори приюта си, но и двете й сестри казаха, че смята скоро да го направи.

Докато изпращаше дъщерите си, Вероник отново се замисли за двете Марние. Не искаше да се среща с Елизабет, майката на Софи, но беше любопитна по отношение на момичето. Щеше да преспи с тази мисъл, както я бе посъветвала Джой, и на сутринта щеше да реши. След като си пожелаха лека нощ и Вероник се прибра в стаята си, Ейдън й се обади. Тъкмо бе спрял в Щутгарт, за да пренощува, на път към Берлин. Беше шофирал часове наред, без да спира. Призна й, че през целия път е мислил за нея.

— И аз си мислех за теб — каза Вероник. — Липсваш ми.

Седеше на терасата под лунната светлина, докато си говореха. Беше й хубаво, като знаеше, че се бяха любили в леглото й, преди той да си тръгне. Това го превръщаше в част от всичко наоколо, въпреки колебанията му. Щеше да си спомня за него, за тялото му всеки път, когато се къпеше във ваната.

— Как са момичетата? — попита той така, сякаш ги познаваше.

— Добре са. Всички сме нервни заради утрешния ден. Не е лесно да се запознаеш с полусестра, за чието съществуване не си подозирал.

— Сигурно е така. А ти какво реши? Ще идеш ли, или ще се присъединиш направо в замъка?

— Сутринта ще го реша, ще видя как ще се почувствам. — Все още изпитваше смесени чувства към всичко това, дори и към посещението в замъка, който някога беше обичала.

— Изпращам ти добри мисли — топло каза той. Звучеше уморен. Вероник знаеше, че няма търпение да стигне в Берлин на следващия ден и да започне подготовката на изложбата.

Поговориха още малко, след това си пожелаха лека нощ.

Вероник се отпусна в леглото и си спомни как правиха любов и предната нощ, и тази сутрин. Връзката им изглеждаше сюрреалистична — от начина на запознанството им, повторната им среща във Венеция, следващите им пътувания и „Еден Рок“ тази сутрин. Всичко беше станало толкова бързо, че понякога й се струваше трудно да повярва, че той е истински. Но ето че го имаше и току-що й се беше обадил, беше й признал, че я обича, и тя му беше повярвала, а после той й каза, че я очаква в Берлин. Обичаше достойнството му, честността му, неговата гордост, интелекта му, нежността и добротата му. Припомни си някои специални мигове с него от изминалите дни и знаеше, че с каквото и да ги изненада бъдещето, щеше да е нещо истинско.