Даниел Стийл
Безценни дарове (10)

10.

На следващата сутрин потеглиха от Флоренция и се отправиха към Лука. Отседнаха в малка странноприемница и в продължение на два дни си правиха дълги разходки из околността. Разговаряха и се смееха, а той постоянно я снимаше. Улавяше я, когато не го очакваше, и изглеждаше щастлива. Така най-много я харесваше. На втория ден й се обади детективът, когото беше наела в Париж. Беше приключил доклада си за Марние и искаше да знае къде да й го изпрати. Сподели, че лесно се е сдобил с информация. Двете жени никога не били напускали родното си място. Вероник му каза да й изпрати доклада по факса в хотела. Изчете го внимателно, със сериозно изражение. Ейдън я наблюдаваше притеснен. Изчака я да прочете всичко, преди да започне да й задава въпроси. Докладът беше едва пет страници и не му се наложи да чака дълго. Когато Вероник стигна до края, изглеждаше сериозна.

— Лоши новини? — попита той разтревожен. Тя поклати глава, но не изглеждаше доволна.

— Стари новини — отвърна с въздишка. Не й се щеше да го натоварва с грозните подробности от живота си и постъпките на покойния си бивш съпруг. — При четенето на завещанието на Пол се разбра, че има незаконна дъщеря от жена, с която е поддържал връзка, докато сме били женени. След като се разведохме открих, че много пъти ми е изневерявал. — Всъщност вече му беше споделила това. — Но само от тази изневяра се е родило дете. За всички ни беше шок. Остави на дъщеря си четвърт от замъка, наравно с моите момичета. Така че се опитвах да намеря нещо за нея и майка й. Наех детектив в Париж, преди да тръгна за Рим. — Докато говореше, Ейдън внезапно стана сериозен.

— Това трябва здравата да ви е разтърсило, и теб, и дъщерите ти. Никога ли не сте подозирали?

— Не, никога. Не и за тази му връзка. Когато научих за другите, името на тази жена така и не изскочи. Беше успял добре да я прикрие и така и не ми каза, чак до края.

— Постъпка на страхливец — неумолимо отсече Ейдън, а Вероник не отрече. — Да ви сюрпризира сега, след като вече го няма.

— Пол си беше такъв. Никога не е правил нещо трудно или пък неприятно. Оставяше това на мен. И съм сигурна, че е решил, че и сега ще почистя след него — нещо, което предполагам ще направя, доколкото ми е по силите. Дъщерите ми ще трябва да се разберат с нея. Тя им е сестра… Е, полусестра.

— Удивен съм, че с него сте останали близки — отбеляза Ейдън. Трудно му беше да го разбере. Пол му се струваше истинско копеле.

— Първо правех всичко заради дъщерите ни. А може би и защото все още го обичах, когато се разведохме. После просто се превърна в навик и някак станахме приятели. Накрая не бях влюбена в него, така че лошото му държание вече нямаше значение за мен. Нямам друго семейство, освен дъщерите ми, така че той беше част от моята история. Нещо като по-възрастен брат с лошо поведение. Но тази му последна пакост, или по-скоро разкритието й, промени всичко. В момента не съм настроена особено мило към него. — Ейдън кимна и замълча.

— Какво казва детективът?

— Момичето следва медицина, а майка й е лекарка. Уважавана е от местната общност и е много добре приета. Сигурно самата тя е следвала медицина, когато са се срещнали с Пол и са започнали връзка. Никога не е помагал на дъщеря си, от време на време им е пращал пари. Рядко, което не ме изненадва. Никога не е бил отговорен към парите и вероятно е забравял за съществуването на момичето. Виждал я е едва няколко пъти, но не и напоследък. Майката никога не се омъжила, но дълго е живяла с друг местен лекар, който починал преди две години. Той е бил единственият баща, който момичето е познавало. Изглежда майка й така и не й е казала, че Пол й е баща. Доскоро дъщерята смятала, че той е стар приятел на семейството, който се вясва от време на време. А аз съм убедена, че на Пол му е било извънредно удобно да участва в тази бутафория.

Докато я слушаше, в Ейдън се затвърди усещането, че у Пол Паркър нямаше и едно нещо, което да заслужава уважение. Болката в очите на Вероник, докато му разправяше всичко това, го караше да се гневи на бившия й съпруг задето я беше наранил така. Виждаше колко предадена се чувства.

— Според доклада — продължи Вероник, — хората в околността твърдят, че тя е много симпатична девойка, много отговорна и сериозна, и е добра студентка. А майка й явно е чудесен човек. И двете ми се струват като нещо далеч по-добро от онова, което Пол е заслужавал. По онова време майката на момичето можеше да го преследва за пари или да спретне скандал, да го изнудва, да намеси и мен. Но тя не го е направила. И сега бъркотията се стоварва на нашите глави. Сигурна съм, че споменаването на момичето в завещанието е било изненада и за тях, но в техния случай поне е била приятна. Според доклада нямат пари — само онова, което майката печели от лекарската си практика, което не може да е много. Така че за тях това си е джакпот. Както и главоболие за дъщерите ми — да притежават част от имот заедно с полусестра, която досега не знаеха, че имат.

На Ейдън ситуацията не му се виждаше особено приятна, но поне изглеждаше, че майката и дъщерята са свестни. Той изпитваше нулева толерантност към мъже като Пол. Пое Вероник в обятията си и я целуна. Съжаляваше, че й се налага да премине през това заради мъж, към когото очевидно е била лоялна и привързана. А тя беше благодарна на Ейдън заради добротата и подкрепата му. Вероник изпрати по факса доклада до дъщерите си, макар че нямаше представа Джулиет кога ще го прочете, след като е във Върмонт. Знаеше обаче, че сестрите й ще й кажат, когато се чуят. Джулиет винаги поддържаше връзка с Тими. В известна степен докладът беше добра новина, защото Марние изглеждаха честни хора, но цялата история беше крайно неприятна за всички.

На следващия ден отпътуваха и забравиха за доклада. На следващия ден обаче и трите й дъщери й се обадиха. Говориха за информацията от доклада, но и трите се притесняваха да се срещнат с Марние. След разговора с тях Вероник призна на Ейдън, че и тя не желае да ги вижда.

— Ами тогава недей — каза той. — Не ти наследяваш имота му, а децата ти. Ако не искаш да се срещаш с онези жени, защо ти е да се занимаваш с нещо, което ще ти причини болка? Майната им. Остави дъщерите си да се оправят. Те са големи жени.

На Вероник никога не й беше хрумвало да мисли по този начин, но думите му имаха смисъл и й дадоха усещане за свобода.

— Въобще не си задължена да си причиняваш болка и то в памет на мъж, който изглежда те е наранявал през повечето време, докато си е гледал кефа. Ако искаш да се запознаеш с жените, направи го. Но ако не искаш, просто остави дъщерите си да го направят, а ти стой настрана.

Тя му се усмихна и се наведе към него, за да го целуне.

— Ти си чудесен човек. Благодаря ти. Радвам се, че точно ти ми спаси живота.

— Аз също — призна той и отново я целуна. Целуваха се много, през цялото време, но никой от двамата не искаше да прави нещо, заради което после можеше да съжалява. Все още не бяха съвсем сигурни какво всъщност правят, а внимателният флирт изглежда устройваше и двамата. Не искаха да наранят нито другия, нито себе си.

— Никога не съм имал такава връзка — призна й той един следобед, докато пътуваха към Портофино. — Обикновено спя с жените и не ги обичам. Сега съм влюбен, а не спя с теб. Някой ден ще разбера какво става. — Засмя се, тя също му се усмихна. И тя не беше имала връзка с мъж, който да се държи толкова добре с нея и който наистина да се грижи за чувствата й, макар едва да я познава. Пол никога не беше мислил за друг, освен за себе си.

В Портофино прекараха три дни в очарователен малък хотел, а после за ден останаха и в Чинкуе Тере. Разхождаха се, разглеждаха, той правеше снимки, отидоха и до местните плажове, а вечер посещаваха романтични ресторанти.

След четири дни пресякоха границата и поеха към Южна Франция. Искаха да видят Ез в Алп Маритим, след което бяха решили да отседнат в Антиб. Ейдън знаеше един малък хотел в стария град, който се намираше близо до хотела, в който Вероник смяташе да отседне с дъщерите си.

Пътуването към Ез беше точно толкова прекрасно, колкото се надяваха. Градът се оказа с красиви павирани улици, възрастни мъже играеха петанк. Пейзажът към брега беше възхитителен. Насладиха се на великолепен обяд, след което се отправиха през планините към Антиб и откриха малкия хотел на Ейдън, където наеха две стаи една до друга. Разходиха се из стария град и вечеряха в елегантен ресторант на крепостната стена, откъдето виждаха яхти и лодки във всички размери. Градът имаше красиво яхтено пристанище и представляваше чудесно място за почивка с няколко плажа.

След като вечеряха, бавно тръгнаха към хотела. Ейдън я беше прегърнал през кръста. Поспряха и се загледаха в лодките. Времето им заедно беше част от истинския живот и накрая той изрече на глас онова, което от няколко дни я притесняваше.

— Какво ще правиш след това? Ще дойдеш ли да ме посетиш в Лондон, Вероник? — Страхуваше се, че след пътешествието повече никога няма да я види. Имаше чувството, че световете им се намират на светлинни години разстояние. От друга страна, разликата във възрастта изглежда не притесняваше никого от двамата.

— Мога да дойда в Лондон. А ти можеш да ме посетиш в Париж или Ню Йорк — предложи тя.

— Ще дойдеш ли на изложбата ми в Берлин? — попита той. Искаше да я направи част от живота си, да й покаже къде живее, как работи. И двамата знаеха, че за него ще е по-трудно да влезе в нейния свят, отколкото тя в неговия. Ако продължаваха да се срещат, в някакъв момент щеше да му се наложи да се запознае с дъщерите й, а Вероник не знаеше как ще приемат друг човек в живота й, още повече Ейдън, който беше и по-млад. Вероятно щяха да са шокирани от възрастта му. Разликата в годините им не беше чак толкова абсурдна, но я имаше. Предполагаше, че по-скоро ще се разстроят от това, че въобще поддържа връзка с мъж. Бяха свикнали да е сама и никога не мислеха за нея като за жена, а само като за тяхна майка, която съществуваше единствено заради тях и техните нужди, за да им оказва внимание и емоционална подкрепа.

— Мога да дойда, след като момичетата си тръгнат — замислено каза тя. — Съмнявам се, че ще останат дълго.

— Ще се радвам — отговори той с усмивка. Харесваше му мисълта, че тя ще дойде на изложбата му.

— Аз също. — Вероник беше щастлива от поканата му. Забързаха към хотела, хванати за ръка.

Същата вечер Джулиет й се обади и й каза, че с Джой пристигат след седмица. Мислеха да останат една седмица, точно както беше предположила и Вероник. След като приключиха разговора, тя с изненада осъзна, че за пръв път не се зарадва на идването им. Искаше й се да е с Ейдън и поне веднъж да не е с тях. Чувстваше се виновна, докато си го мислеше, а на следващия ден му каза за обаждането на Джулиет, докато пътуваха към Кап Фера. Канеха се да вечерят в скъпарския ресторант „Воал д’Ор“ с изглед към пристанището на Сен Жан Кап Фера.

Оставаше им само седмица да бъдат заедно и чувстваха всеки споделен миг още по-ценен. Обиколиха няколко градчета по крайбрежието, опитваха нови плажове, плуваха заедно, а вечерта хапваха и се веселяха по ресторанти. Разговаряха с часове, споделяха мечтите и тайните, си, понякога спореха, от което единият оставаше доволен, а другият се дразнеше, целуваха се често и се забавляваха. Вероник никога не се беше чувствала толкова добре. Ейдън също. От прекараното заедно време научиха много за характерите си. Харесаха всичко, което бяха видели. Ейдън заяви, че никога не е бил толкова щастлив с друга жена и макар да не бяха спали заедно, споделяха рядка интимност. Навсякъде ги приемаха за съпрузи или поне за любовници.

Дните се нижеха, дойде и последният ден. Отново разговаряха за отиването й в Берлин и за изложбата му. Вероник обеща да присъства на откриването след две седмици, а може би дори щеше да дойде по-рано, за да му помогне. Ейдън се надяваше тя да успее и й призна, че това би означавало много за него. След като дъщерите й си тръгнеха, тя щеше да се върне в Париж и оттам да отлети за Берлин. Последната вечер хапнаха в пицария в старата част на града, после тръгнаха към хотела, пробивайки си път през тълпите от хора по улиците. Вървяха прегърнати и той я целуна, преди да стигнат хотела.

— Ужасно ще ми липсваш — нежно каза той. Трудно му беше да си представи дните без нея. За Вероник щеше да е странно да го запознае с дъщерите си и да не им каже колко е важен за нея, но не се чувстваше готова да им признае. Искаше й се да защити онова, което двамата с него споделяха. Струваше й се безценно, крехко и необичайно.

Той отново я целуна, преди да стигнат до стаите. Вероник си легна с мисълта за него. Беше направила резервация за себе си и дъщерите си в „Еден Рок“, където винаги отсядаха. Ейдън щеше да я придружи дотам на следващата сутрин, да обядват, а после да отпътува за Берлин. Джулиет и Джой щяха да пристигнат вечерта. При мисълта, че утре се разделят, очите й се напълниха със сълзи. Цял час лежа, без да може да заспи, след това стана и се загледа в нощното море. Чу леко почукване по вратата. Отиде да отвори и видя Ейдън да стои там по пижама, с боси крака и смутено изражение.

— Будна ли си? — прошепна той и тя му се усмихна, щастлива да го види. Заприлича й на хлапе в тъмния коридор.

— Да, не мога да заспя — прошепна и задържа вратата отворена. Без да каже и дума, той я взе в обятията си. Не можеше да я остави, без да правят любов. Сякаш бяха чакали това цяла вечност. И двамата го искаха, преди да се разделят на следващия ден. Мълчаливо се озоваха в леглото, свалиха дрехите си и телата им се сляха. Лунната светлина ги обливаше, докато се любеха страстно, а после се отпуснаха, спокойни, най-сетне свързани. Когато утрото настъпи, ги завари заспали прегърнати. Щом се събудиха, Ейдън погледна Вероник и двамата знаеха, че са постъпили правилно. Целуна я, преди да станат.

— Съжаляваш ли? — попита я той притеснен.

— Не. — Тя му се усмихна. — А ти?

— Не знам как ще направим така, че това да проработи — призна той. — Но съм сигурен, че ще намерим начин.

Това беше всичко, което искаше да чуе.

Искаше й се да е прав, това да не се окаже просто един летен романс или някаква забежка. Той отново я погали по гърдите и корема, все още гладен за нея. Но това беше едва началото.

— Иска ми се още днес да тръгнеш с мен за Берлин — тъжно каза той.

— Скоро ще съм при теб — обеща тя и го целуна. Тялото му беше впечатляващо красиво. После още веднъж се любиха, преди да се изправят срещу света.

Ейдън си взе душ и отиде в стаята си да се приготви. Всичко изглеждаше по-различно сега. Тя беше негова и каквото и да предстоеше, двамата заедно щяха да се справят. Усещаха го като края на стария им живот и началото на нов. Вече не бяха двама самотници. Връзката между тях беше „запечатана“ в малката стая предната нощ.

Той отнесе багажа й в колата и след минути бяха готови. Приличаха на двойка, която се връща от медения си месец. Поеха към Кап д’Антиб, понесли със себе си всичко онова, което бяха споделили, съградили и отдали през изминалите седмици. И двамата бяха щастливи. Той се наведе й я целуна. Елегантният стар хотел, в който беше резервирала стаи, се появи пред погледа им.

Не искаше да се разделят, но знаеше, че се налага, трябваше да се срещне с дъщерите си. В живота й имаше и друго, освен пътуванията с Ейдън, дългите им вечери и събуждането в прегръдките му. Имаше отговорности, а той — работата си. И някъде насред всичко това щяха да намерят време, за да бъдат заедно. Сега единственото, което трябваше да направят, бе да измислят как да го осъществят. И докато се отправяше към познатия хотел, в който от години отсядаше със семейството си, тя се закле пред себе си, че ще го направи. Ейдън вече означаваше твърде много за нея, за да го изгуби. Той беше най-хубавото нещо, което някога й се беше случвало, и когато очите им се срещнаха, докато слизаха от колата, тя разбра, че и той се чувства по същия начин.