Даниел Стийл
Безценни дарове (1)

1.

Тими Паркър седеше зад бюрото си и се бореше с трупащия се от сутринта стрес. Беше пристегнала с ластик дългата си руса коса, в която вече имаше няколко молива и химикалка. Носеше чиста, но измачкана карирана риза с навити нагоре ръкави, износени дънки, туристически обувки „Конвърс“ и беше без никакъв грим. Имаше слабата и елегантна фигура на баща си. Боса бе висока метър и осемдесет, беше на двайсет и девет години и имаше магистърска степен по социални дейности от Колумбийския университет. Работеше за фондация, чиято мисия бе да намира безплатен или евтин подслон за нюйоркските бездомници, и тази сутрин беше зад бюрото си от шест часа, опитвайки се да навакса с работата. Пред нея имаше струпана планина от документи. Искаше й се да намери жилище за всеки един, но в същото време знаеше, че ако имаше късмет и продължеше да хлопа по вратите на разните правителствени агенции и какви ли не други организации, щеше да успее да открие дом най-много за един или двама, които отговаряха на условията. „Да отговаряш на условието“ се използваше като многозначителна фраза, с която се отсяваха онези, които най-много се нуждаеха.

Беше зноен юлски ден и както обикновено климатикът в стаята не работеше. Вече знаеше, че това щеше да е един от ония дни, в които нищо не ставаше както й се искаше и имаше лоши новини за някои от най-отчаяните си клиенти. Разочарованието беше най-предлаганата й стока. Живееше с постоянното чувство на омраза към несправедливостите на системата и с отчайващото усещане за безпомощност. Да помага на бездомниците беше нейна страст още от тийнейджърските години. Беше дълбоко отдадена и грижовна, макар и често пъти гневна. Тирадите й върху социалните проблеми по време на вечеря бяха често явление, докато бе по-млада. После прекара немалко години в опити да промени нещо. Тими Паркър не кръшкаше — работеше неуморно за онези, на които служеше. И след като им намереше подслон, продължаваше връзките си с тях. Ако се окажеха изолирани в малките общински апартаментчета и без подпомагане, щяха да се поддадат на зова на улицата, на самотата и отчаянието, а самоубийството ставаше сериозен риск.

Тими имаше стотици идеи как да подобри нещата, но парите за екипите от помощници никога не достигаха. Програмите за борба с бедността бяха орязани заради икономическата криза, даренията от частни фондации се топяха, а никой от правителството не би я изслушал. Имаше чувството, че се е заела да изгребва океана с напръстник, докато наблюдаваше как клиентите й се изплъзват през пукнатините, чакайки година или повече, за да влязат в безплатна програма за лечение на наркозависимост или да се класират за дом, в който да живеят. Жените се справяха по-зле на улицата от мъжете и често бяха жертви на тежки престъпления в приютите. Всеки ден се бореше с бюрокрацията, помагаше на хората да попълват формуляри за инвалидни помощи или документи за самоличност. Слабото й място бяха тийнейджърите, но пък те по-лесно можеха да бъдат насочени към различни младежки програми, а и имаха по-голям шанс да оцелеят на улицата. До обяд Тими вече беше се срещнала с шестима клиенти, а следобед й предстоеше да приеме двойно повече. Рядко напускаше офиса преди осем или девет вечерта, понякога оставаше и до среднощ, а всяка сутрин идваше много преди работното време да е започнало. Работата беше нейният живот и засега всичко, от което се нуждаеше.

В университета бе живяла с мъж, който й изневери с най-добрата й приятелка. После се сгоди за друг, който също й изневери, но поне не с някоя, която познаваше. Скъса с него и оттогава отдаде цялата си любов, страст и енергия на работата си, от две години не беше излизала с никого. Често казваше, че жените в семейството й нямат късмет. По-малката й сестра Джулиет изпитваше необяснима, но постоянна слабост към неудачници. Живееха на гърба й толкова дълго, колкото можеха, възползваха се от добротата и нежността й и накрая, след като вземеха всичко, което успееха, я зарязваха заради някоя друга. Сестра й страдаше с месеци, а после си намираше друг, също толкова лош.

Майка им, Вероник, през всичките двайсет години след развода продължаваше да обича и подкрепя инак очарователния им баща, който обаче също беше измамник. Беше й изневерявал през цялото време на брака им, а накрая се бе спрял на двайсет и три годишна манекенка и супермодел. След това беше продължил с цяла поредица от красиви момичета, а Вероник го извиняваше и все повтаряше неща като „знаеш го какъв е баща ти“. Тими много добре знаеше какъв е баща им и накрая бе стигнала до извода, че всички мъже са като него. Обаятелни, но и безчестни, те мамеха, лъжеха и се възползваха от жените. По тези причини никога не се сближи с баща си и бе ужасена, когато откри, че мъжете, с които се обвързваше, не бяха по-различни, макар и да не можеха да се мерят с него по хубост и чар. А той на всичкото отгоре беше и майстор в съблазняването. Малко бяха жените, които можеха да му устоят. Умееше да вади душата с памук — способност, която бе започнала да ненавижда. Мразеше очарователните мъже, а майка й и сестрите й я обвиняваха, че ненавижда мъжете изобщо. Настояваше, че не е вярно, че мрази само лъжците и измамниците, както и ония, които си падаха по нея. Смяташе, че има нещо нередно, щом искаха да бъдат с нея.

Само Джой, най-малката им сестра, имаше по-различна съдба. Тя беше любимката на баща им — вероятно заради изключителната си красота и заради удивителната си прилика с майка им, която и на петдесет и две продължаваше да е все така хубава. Вероник и Джой имаха тежки черни коси, порцеланова кожа и виолетови очи Джой беше по-висока от майка си и в колежа се бе пробвала като модел. Още откакто проговори, успяваше да върти баща си на малкото си пръстче и да получава от него всичко, каквото пожелаеше, но въпреки това се държеше на разстояние от всички в семейството. Джой беше най-независимата и също странеше от мъжете. Лесно беше да се види, че се бои да не бъде наранена. Мъжете, с които завързваше близки отношения, бяха или далеч, или погълнати от работата си като нея самата, така че можеше да ги държи на ръка разстояние. Изглеждаше, че всички я обожават, но никога не бяха наоколо.

Никоя от тях нямаше свястна връзка и Тими отдаваше това на „семейното проклятие“. Според нея баща им ги беше осъдил да бъдат фатално привлекателни за погрешните мъже. Това беше част от нея, която досега не бе успяла да промени и вече не се и опитваше. Имаше си много други проблеми на главата, а да търси подслон за бездомните беше далеч по-важно, отколкото търсенето на правилния мъж. Засега това й беше последната грижа.

Телефонът на бюрото й звънна, но тя бързаше да приеме чакащите навън. Помисли си дали да не го остави на гласова поща, но пък не искаше да пропусне обаждане от човек в беда или от някоя от агенциите по настаняване, с които се бе свързала тази сутрин, така че припряно вдигна слушалката.

— Тими Паркър — отсече тя делово. Не беше мекушава и емоционална, макар че имаше добро сърце, което доказваше с работата си.

— Здравей, Тими. Арнолд е — представи се човекът отсреща и по гърба й пробяга тръпка. Мигновено позна гласа в слушалката. Арнолд Сандс, адвокатът на баща й и негов най-добър приятел. Познаваше го още от дете. Вече година баща й беше много болен, след като инсултът го направи безпомощен, така че се наложи да бъде настанен в хоспис. Преди две седмици беше ходила да го види. Тогава той ту се връщаше в съзнание, ту отново го губеше, а тя седя до него тихо, като държеше ръката му. Лявата му страна беше парализирана, бе болезнено да го гледа как чезне. Беше толкова жизнен, изглеждаше с години по-млад, докато ударът не го повали. Миналата година бе навършил осемдесет. И въпреки че през по-голямата част от живота си Тими не бе одобрявала поведението му, тя все пак знаеше, че има баща. Имаше я и онази тайна, неизречена и вълшебна надежда, че един ден нещата ще се обърнат, че връзката им ще стане искрена и по магичен начин той ще се превърне в бащата, на когото тя да се възхищава и разчита. Дълбоко в себе си знаеше, че това никога няма да стане, но мечтата бе жива. Той никога не беше им помагал — на нея, на майка й, на сестрите й. Майка им му беше простила, но Тими така и не успя.

— Съжалявам, че ти звъня сега, когато си на работа — каза Арнолд със сериозен тон и Тими незабавно разбра какво предстои.

— Татко ли?

— Снощи почина в съня си.

Всички знаеха, че това бе неизбежно и бе отнело по-дълго, отколкото бяха предполагали. Джулиет ходеше да го вижда няколко пъти седмично, а Джой от два месеца не го бе посещавала — живееше в Лос Анджелис и беше заета, а и изглежда й беше трудно да го вижда в това състояние. Правеше всичко по силите си, за да го избегне. Тими го посещаваше през няколко седмици, макар да не й беше приятно. Майка им бе ходила при него предния месец, през юни, преди да замине за лятото в Южна Франция. Вероник беше наела къща край Сен Тропе за два месеца и преди да потегли, прекара деня с Пол. Сподели с Тими, че това е може би последният път, когато го вижда, но според нея си бяха казали всичко. Онова, което не сподели с дъщеря си, бе, че Пол й се беше извинил за всичките си провали като съпруг и дори като приятел, и когато го остави и си тръгна, беше в мир със себе си. Беше се примирила с това преди много години. Двайсетте години след края на брака им бяха дълго време, а Вероник умееше да прощава. Не се чувстваше огорчена заради развода им или заради причините, които го бяха предизвикали, нито дори заради парите, които той беше получил и които се бе заел да прахосва по други жени, за да задоволява всичките си капризи. Това не беше нанесло финансови щети нито на Вероник, нито на момичетата. Още от малки бяха свикнали да разчитат на майка си и никога на него.

— Каза ли вече на майка? — внимателно попита Тими. Рано или късно всички очакваха това да се случи.

— Исках първо да се обадя на теб. Не знаех дали няма да предпочетеш ти да кажеш на майка си и на момичетата. Тя вероятно ще иска да се заеме с подготовката — предположи той. След развода в живота на баща й не бе имало сериозни жени, които да останат край него. Около него се въртеше безкраен парад от момичета, напоследък по-млади и от дъщерите му, и всичките се изпариха на мига след като се разболя и вече не можеше да подписва чекове. Дори и на осемдесет имаше любовен живот с красиви жени, заслепени от него точно както и Вероник, когато бе на двайсет и една, а той — на четиресет и девет. Нямаше жена, която да устои на външния му вид, чара и обноските му. Дори сестрите в хосписа обсъждаха колко е хубав. Тими беше наследила чертите му, но по нищо друго не приличаше на него. Беше сериозна и отговорна, на нея можеше да се разчита и работеше здраво.

— До два часа ще се обадя на мама — каза Тими. — Първо трябва да се срещна с двама клиенти. Би ли звъннал на момичетата? Подготвени са, новината няма да ги изненада.

Но дори и тя трябваше да признае, че вестта я натъжи. Най-сетне беше се случило, играта свърши. Човекът, който никога не беше истински баща за тях, си бе отишъл. И тя откри, че изпитва смесени чувства, че усеща загубата. Беше сигурна, че и със сестрите й ще бъде така. За майка им щеше да е тежко. Може и да беше обикновен фигурант, но Вероник го беше обичала по свой си начин — като съпруг, брат, приятел — в продължение на трийсет и една години. През последните години й беше станал почти като баща, с разликата във възрастта им. А тя го беше осиновила, особено откакто се разболя. Тези техни взаимоотношения Тими така и не успя да разбере докрай. Струваха й се болезнено неуместни, особено що се отнасяше до майка й, но изглежда, че тях това ги устройваше.

Вероник разкри безочливата му афера с известната манекенка и това сложи край на брака им. После откри, че това не беше първата му забежка. Но след развода тя някак бе успяла да му прости, за да останат приятели и да поддържат връзка, която продължи двайсет години и се оказа по-стабилна от брака им. Вероник твърдеше, че го прави заради децата, но Тими винаги бе чувствала, че го правят заради тях двамата, заради това, че се нуждаят един от друг.

— Ще кажа на момичетата да не се обаждат на майката ти, докато ти не й съобщиш — въздъхна Арнолд. Старият му приятел щеше да му липсва. През последната година беше започнал да усеща тази липса, откакто инсултът го повали и състари — нещо толкова непривично за мъжа, когото познаваше.

— Благодаря ти, Арнолд — тихо отвърна Тими. — Ще те държа в течение.

Отново му благодари и затвори. Остана на стола и се загледа в мрачната улица в Харлем, където се намираше офисът й. Навън край пожарния кран си играеха деца. Умът й за миг се отнесе в миналото, спомни си как като малка смяташе татко си за герой, докато не дойде разводът и той не изчезна от живота им.

Когато родителите й се разведоха, беше на девет. След това имаше хубави моменти по време на празниците, със спорадични появявания на рождените дни и по Коледа, когато баща им профучаваше като бляскава комета. Приличаше на красива птица в полет, с великолепно оперение. Човек никога не би могъл да го задържи напълно, можеше само да се възхищава на полета му в небесата, докато отново не изчезнеше, без някой да може да отгатне следващата му поява. Беше олицетворение на нарцисизма. Не беше лош човек, но изключителен егоцентрик и никак не го биваше за баща. Децата му плащаха цената за това чак до сетния му ден. Тими — с дълбокото си недоверие към мъже като него, а и трите сестри заедно — с подсъзнателното си влечение именно към такива мъже. Джулиет, която колекционираше неудачници и използвачи. И Джой, със страха си от разочарование и да не бъде изоставена, което й пречеше да се привърже, към който и да е мъж. Още беше млада, можеше да успее да го превъзмогне. Но Тими беше убедена, че те с Джулиет никога нямаше да успеят. Зарът беше хвърлен и вече не можеха да се отърват от навиците си, беше трудно да се променят.

Изправи се, заобиколи бюрото и отвори вратата. В чакалнята имаше двама души. Усмихна им се, помоли мъжа да изчака и покани жената вътре. Беше по-млада от нея, косата й беше без блясък, нямаше зъби. От три години живееше на улицата и имаше дълга история с наркотиците. Трите й деца бяха в приемни семейства, а тя носеше цялото си имущество със себе си — мръсен спален чувал и две торби за боклук, пълни с дрехи. Чакаше реда си за влизане в програма за лечение на наркозависимост. Тими имаше лоши новини за нея. Затваряха институцията и щеше да й се наложи да започне от дъното на нечий друг списък, което можеше да отнеме още две години. Положението изглеждаше наистина безнадеждно.

Тими седна срещу нея, за да й каже новините. И докато го правеше, мислеше за баща си, за това колко глупав, егоцентричен и пропилян беше животът му в сравнение с този на клиентите й. Никога не беше правил нищо за никого, освен за себе си, и от време на време за жените, с които излизаше. Животът му беше посветен да си угажда, което донякъде бе причина Тими да работи толкова здраво. Единственото, което винаги бе знаела за себе си докато растеше, беше, че никога не би искала да прилича на него. Беше го постигнала, а сега, него го нямаше. Отново се съсредоточи върху клиентката си и се опита да забрави за баща си, поне докато се обади на майка си. Като най-голяма от трите дъщери на Вероник, трудните задачи винаги се падаха на нея. Джулиет никога не стигаше до тях, а Джой беше абдикирала в Лос Анджелис.

 

 

Когато Арнолд се обади на Джулиет в малката й пекарна в района на Парк Слоуп в Бруклин, я завари точно насред традиционната обедна шетня. Магазинчето й за сандвичи „Кухнята на Джулиет“ стана хит още с отварянето си преди три години. По настояване на майка си беше завършила история на изкуствата и магистратура в Сорбоната, но докато посещаваше уроци в „Кордон Бльо“ в Париж „само за удоволствие“, откри, че кулинарията е нейната страст. Правеше сандвичи и неустоими кроасани, които печеше всеки ден, освен това продаваше бисквити, кейкове и сладкиши по рецепти, които бе събрала във Франция. Плановете й да стане куратор в някой музей или да преподава се изпариха след „Кордон Бльо“. Никога не беше се чувствала по-щастлива, отколкото в кухнята, докато се взираше във фурната, докато сервираше чаша димящо кафе на възрастен клиент или докато сипваше горещ шоколад с бита сметана на някое дете. Да радва хората задоволяваше всичките й нужди и магазинчето за сандвичи й беше напълно достатъчно. След дълъг разговор и сериозно обмисляне, майка й, й даде парите, за да започне, макар да беше много разочарована от решението й да изостави една обещаваща кариера. Вероник все още се надяваше, че някой ден Джулиет ще превъзмогне страстта си към пекарството. Беше на двайсет и осем, още млада. Искаше за нея по-интересна, интелектуална кариера, отколкото да върти фурна, а и винаги бе харесвала мисълта, че Джулиет е наследила собствената й страст към изкуството, която тя пък бе взела от баща си. Беше в кръвта им. Но Джулиет беше заменила изкуството с кроасани. И в крайна сметка Вероник й помогна със заема.

Джулиет беше по-меката и умалена версия на по-голямата си сестра Тими. Имаха само година разлика и израснаха като близначки, но характерите им бяха различни като деня и нощта. И двете бяха зеленооки като баща си. Джулиет винаги беше леко пълничка, но красива, докато Тими беше по-висока и слаба. Джулиет беше по-нисичка и закръглена, с женствена фигура, която поддържаше с печивата си. Имаше и забележителен бюст, заради който Тими винаги я подкачаше. Косата й беше дълга и руса също като на Тими. Като дете представляваше облак от къдрици, а сега бе бухнала и вълниста. Изглеждаше естествена и красива, когато беше спусната, но докато работеше, я носеше сплетена на гърба си, с ореол от къдрици, които винаги обграждаха лицето й. Всичко в Джулиет беше приветливо и топло, още от дете притежаваше майчински инстинкт. Искаше да се грижи за всички. Тими винаги казваше, че би събрала всички бездомни котета на света, особено ако бяха мъжки.

Във всички романтични връзки на Джулиет мъжете, с които се забъркваше, първоначално се нуждаеха от място, където да отседнат, от пари или работа. В началото спяха на дивана й, после се промъкваха в спалнята й и накрая стигаха до банковата й сметка, от която смучеха с нейна помощ, а после, след като ги беше глезила щедро, я зарязваха заради някоя друга. Тими намираше, че това явление се проявява твърде често, за да се приеме за случайност — беше модел и лош навик. Джулиет винаги успяваше да намира красиви мъже като баща им, които да се възползват от нея. Досега в цялата поредица нямаше и един свестен. Обикновено се задържаха при нея около шест месеца, след което изчезваха. Джулиет плачеше известно време, търсеше утеха в работата си, измисляше няколко нови рецепти и качваше още някой килограм. И тогава се появяваше поредното сакато пиле… Джулиет беше красиво и мило момиче, което никога не оставаше задълго само, за разлика от Тими, която вече две години бе избрала да бъде сама, ядосана на собствените си грешки. Джулиет беше способна да прости на всекиго, включително на себе си, и изглежда така и не успяваше да се поучи от грешките си. Но единственият човек, когото бе успяла да нарани, беше самата себе си. Най-силното й качество беше нейната доброта — към клиентите, към семейството, към мъжете.

Тъкмо беше обслужила един от редовните си клиенти, когато Арнолд й се обади. За разлика от Тими с нейната неизменна практичност, която изглеждаше, че с лекота приема всичко, адвокатът знаеше, че Джулиет ще се разстрои дълбоко и съжаляваше, че трябва да й съобщи тъжната вест. Както и очакваше, когато й каза, че баща й е починал предната нощ, тя се разрида. Последният клиент, дошъл да си купи обяд, точно беше излязъл, така че в продължение на няколко минути остана сама, докато се обливаше в сълзи.

Джулиет смяташе, че от всички тя е най-близка с баща им, беше готова да направи всичко, за да спечели любовта му. Според нея той не би могъл да направи нищо нередно. Преди болестта да го повали му се обаждаше всеки ден, за да му разкаже как се справя и да го пита как е. Той бе идвал в магазинчето й един-единствен път, а тя се държеше така, сякаш въобще не бе излизал оттам. Ежедневните им разговори бяха винаги по нейна инициатива. Баща й никога не се обаждаше на никоя от дъщерите си, изчезваше със седмици или месеци, докато някоя не го потърсеше. Всичките му връзки бяха едностранни, поддържани благодарение на другия човек. Нито Тими, нито Джой влагаха особена енергия в това, за разлика от Джулиет. Дори му носеше най-хубавите си печива в дома му, за да опитва новите й рецепти. Отчаяно желаеше да получи одобрението му.

Пол Паркър не показваше неодобрение към никоя от красивите си дъщери и всъщност се гордееше с тях. Просто не искаше да играе ролята на баща и всичко, което тя включваше. Докато растяха, той предпочиташе да им бъде само приятел. Момичетата никога нямаха подобни обърквания по отношение на майка си, която винаги бе правила така, че да е ясно, че им е майка, а не просто приятелка, макар да обожаваше да прекарва времето си с тях. На Вероник се падна цялата отговорност по отглеждането им, но при все това Джулиет настояваше, че е по-близка с баща си. Точно както Арнолд очакваше, тя прие вестта за смъртта му тежко, сякаш през изминалата година не си беше давала ясно сметка, че той ще умре. За останалите не беше изненада. Но при Джулиет нещата стояха различно.

— Мислех си, че ще се оправи — изхлипа тя, докато бършеше очи с престилката си, а Арнолд въздъхна.

В продължение на месеци нямаше никаква надежда за оздравяване — състоянието на Пол стабилно се беше влошавало. Дори през последните седмици, когато той рядко биваше в съзнание, тя му говореше, когато го посещаваше, убедена, че я чува и че ще се възстанови. Това така и не стана и според Арнолд той просто се беше отървал. Оня Пол, когото познаваше и с когото дружеше вече трийсет години, не би искал да живее така. Преди да се разболее беше толкова жизнен и енергичен и за него беше тежко да гледа приятеля си в това безпомощно състояние. Смъртта беше облекчение, а от разговорите им през последната година Арнолд знаеше, че Пол беше готов да си отиде и не съжаляваше за нищо. Само че Джулиет определено не беше готова да се сбогува с баща си и с илюзиите си за него. Вече двайсет минути откакто разговаряха тя не спираше да плаче. На Арнолд му се прииска да прекрати разговора.

— Тими каза, че след два часа ще се обади на майка ви, така че не й звъни — предупреди я той.

— Няма — послушно обеща Джулиет и затвори телефона.

Отиде до вратата на магазинчето и обърна табелката с надпис ЗАТВОРЕНО. После написа на един лист „Затворено поради смърт в семейството“ и го залепи на вратата. След това тръгна към малкия си апартамент, който се намираше на четири пресечки. Не беше се престаравала в обзавеждането — там се прибираше само да спи, а през всичкото останало време работеше. Отиваше в магазинчето в четири часа всяка сутрин, за да изпече закуски за първите си клиенти, които идваха в шест. Обикновено оставаше там до седем вечерта, после се прибираше и заспиваше пред телевизора, изтощена от дългия ден. Също както и при Тими, и нейният живот се въртеше изцяло около работата.

 

 

Арнолд се обади и на Джой, най-малката сестра. Тя беше по-трудна за откриване, точно както бе очаквал, а и водеше съвсем различен живот. Джой живееше в Ел Ей, където се надяваше на актьорска кариера. Притежаваше истински музикален талант и майка й беше настоявала да отиде в Джулиард, за да го развие. Вместо това Джой се махна от колежа при първата възможност и се отправи към Лос Анджелис. Вземаше уроци по пеене, които сама си плащаше, работеше като сервитьорка. След шест месеца пеене с различни групи, които не претърпяха никакво развитие, се прехвърли на уроци по актьорско майсторство и оттогава се бореше да успее. Участва в няколко незначителни реклами и телевизионни програми. Надяваше се да я вземат в някой сериал, биваше я в комедийните роли. На двайсет и шест все още работеше като сервитьорка и вече бе прекарала пет години в Лос Анджелис. Големият й пробив още не бе дошъл, но тя продължаваше да вярва, че някой ден ще стане. Баща й също вярваше и винаги я бе насърчавал.

Джой беше изключително красиво момиче, с тъмни коси, с огромни виолетови очи, невероятно тяло и страхотен глас, който рядко използваше. Приемаше всяка актьорска задача, до която успееше да се добере. Ходеше на всяко прослушване и бе готова да изтърпи всички трудности на начеващата си актьорска кариера. Все още вярваше, че някой ден ще успее. Беше споделила със сестрите си, че ако до четири години в Ел Ей не се случи нещо голямо, ще се пробва на Бродуей в Ню Йорк. Но все още не беше готова да се откаже от надеждата да участва в хитов сериал. Решена бе да пробие в Холивуд. Получи няколко незначителни роли в сутрешни сапунени сериали, но това бе всичко. Вероник я гледаше по телевизията и съжаляваше за дребните роли, които й даваха.

Джой имаше приятел, който също беше актьор. Участваше в театрална трупа с второкачествени постановки и рядко се прибираше в Ел Ей. Едва успяваха да се видят, което се превръщаше в правило за мъжете в живота й. Все избираше такива, които не се привързват емоционално или просто се намираха далеч. През последните пет години се беше отдалечила и от семейството си, докато преследваше кариерата си в Лос Анджелис. Животът на сестрите й беше много по-различен от нейния, тя имаше все по-малко общо с тях. Понякога дори имаше чувството, че са я разменили при раждането, чувстваше се много различна. Баща й винаги вдигаше шум около нея, най-вече за да изтъкне колко хубава е била като малка. Външният й вид подхранваше нарцисизма му, но тя знаеше, че той не я познава истински и никога не се бе опитал да я опознае.

И с майка си имаше проблеми от години. Вероник още беше разстроена от напускането на колежа, от начина й на живот, от това, че работи повече като сервитьорка, отколкото като актриса. Не този живот беше искала за нея. Джой беше способна на далеч повече, но изглежда бе стигнала до задънена улица. Вероник се надяваше, че ще го преодолее и ще се върне в Ню Йорк. По този въпрос родителите й никога не постигнаха съгласие и непрекъснато спореха. Баща й все казваше: „О, остави я да се забавлява!“, без да се притеснява за нея. Майка й се тревожеше, а сестрите й също не я приемаха сериозно. Да успееш като актриса в Холивуд им се струваше непостижима цел и се държаха така, сякаш това беше нещо като нейно хоби, а не кариера.

Но каквито и да бяха доводите им, Джой правеше онова, което искаше, без да разчита на никого, припечелвайки достатъчно, за да се справи. Искаше да намери свестен мениджър и по-добър агент, но все още не бе открила правилните хора. Всичко отнемаше време. Харесваше онова, което прави, но времето летеше. Имаше апартамент в Западен Холивуд, който обичаше и можеше да си позволи. Когато Арнолд й звънна, беше на прослушване. Знаеше колко болен беше баща й и че краят някой ден щеше да настъпи. Просто не го очакваше точно сега. Излезе в коридора, за да говори с адвоката, докато чакаше реда си.

— О! — възкликна тя, когато Арнолд й съобщи новината. Не знаеше какво да каже. Също като сестрите си имаше дълга история на разочарования от баща си, макар никога да не се бяха карали. Винаги й се беше струвало странно, когато той пред сестрите й заявяваше, че тя е неговата любимка, особено след като двамата никога не бяха провеждали истински разговор. Всъщност баща й с никого не бе разговарял истински. Твърденията му за любимата дъщеря никога не й се бяха стрували искрени, приемаше ги като нещо изречено просто така. Но въпреки това се натъжи, като чу вестта от Арнолд. Все пак той й беше баща, единственият, който бе имала, колкото и лошо да бе изиграл ролята си.

— Добре ли си? — попита Арнолд, след като тя продължи да мълчи.

— Да, просто съм изненадана, струва ми се. Не мислех, че ще стане толкова скоро. — Не го беше виждала от два месеца и затова, за разлика от другите, не знаеше колко бързо състоянието му се беше влошило. — Знаеш ли кога ще е погребението?

— Тими ще се погрижи за това. Тя ще се обади на майка ти след два часа. Сигурен съм, че ще се свържат с теб — каза Арнолд. — Съжалявам, Джой. Всички знаем, че той беше луд по теб. Винаги си била неговото момиче, чак до края. Тя кимна с насълзени очи.

— Знам — отговори с приглушен глас, съкрушена от мисълта, че баща й е мъртъв. Ако не друго, той поне винаги беше одобрявал актьорската й кариера и мечтите й да стане звезда, което беше повече от онова, което останалите от семейството правеха. Държаха се сякаш това е каприз, който някой ден ще превъзмогне. Той й беше най-големият почитател. Изпращаше му дивидита с всичките си изпълнения. И независимо дали беше истина, или не, баща й твърдеше, че ги е гледал и харесва играта й. Само той оценяваше усилията й.

— Ще се видим на погребението — каза Арнолд със съчувствие и тя отново се върна на прослушването. Не я одобриха. Прибра се в апартамента си, тъжна, с мисълта за баща си. Внезапно смъртта му й се стори огромна загуба. Не беше очаквала, че ще й е толкова тежко.

Същия следобед изпрати съобщения на Джулиет и Тими и попита най-голямата си сестра дали ще може да отседне при нея. Беше решила да вземе нощния полет за Ню Йорк. Искаше да се върне у дома. Тими й отговори веднага, щом успя. Живееше в Уест Вилидж, което бе далеч от работата й, но тя харесваше квартала, а и апартамента, който се намираше на третия етаж, слънчев и уютен. Джой винаги бе предпочитала да е при Тими, вместо в малкия апартамент на Джулиет в Бруклин, а освен това й се искаше да е в града. Би могла да отиде и при майка си, но при Тими щеше да е по-спокойна, защото тя не й правеше забележки за живота, който имаше. Разочарованието, което майка й излъчваше, беше по-лошо и от неизречените думи. Вероник не одобряваше това, че работи като сервитьорка, и темата винаги успяваше да изплува. Като най-малка в семейството имаше чувството, че все още се държат с нея все едно е на четиринайсет, а не на двайсет и шест. Сега щеше да й се наложи да се срещне с тях и й се струваше странно, че баща й вече няма да е там, за да я обсипва с похвали и да я нарича „миличка“. Не можеше да си представи света без баща си и докато звънеше на авиокомпанията, за да си резервира място в самолета, по лицето й се стичаха сълзи.

 

 

Тими изчака и последния клиент, преди да се обади на майка си. Вече беше четири следобед, но искаше да проведе спокоен разговор, а не с мисълта, че навън някой я очаква, някой с по-големи проблеми от нейните. Погледна часовника си и изчисли, че във Франция е десет вечерта. Трябваше да й съобщи лошата новина през нощта. Имаше нещо тягостно в тези нощни обаждания, после човек само можеше да се върти в леглото и да мисли, без да успее да заспи. Нямаше избор — знаеше, че няма как да отложи до сутринта. На Вероник можеше да й хрумне да се обади в хосписа, за да пита как е баща й, както правеше понякога, а Тими не искаше да научи за смъртта му от някой непознат. Обади се в къщата край Сен Тропе, която Вероник беше наела. Тя отговори на второто позвъняване на френския си мобилен телефон. Не се изненада, като я чу, защото от няколко дни не бяха говорили.

— Здравей, миличка.

Гласът на майка й звучеше почти като на девойка. И двамата с баща й винаги бяха изглеждали по-млади за възрастта си. Тими се надяваше да е наследствено. Тя самата се чувстваше точно на толкова, на колкото бе, понякога дори по-възрастна, сякаш носеше тежестта на света върху раменете си.

Въпреки развода Тими знаеше колко ще се натъжи майка й. Вероник си нямаше никой друг, освен Пол и дъщерите си. Майка й бе починала отдавна, когато тя е била едва на петнайсет, а баща й — шест години по-късно. Това обясняваше защо се беше омъжила за Пол толкова млада, година след като баща й беше починал. По онова време беше съвсем сама на света, уязвима и уплашена, въпреки че бе наследила огромно състояние от двамата си родители. Именно парите бяха привлекли Пол към нея като маяк, когато се запознаха, макар да беше красива, невинна девойка.

— Здравей, мамо — обади се Тими със сериозен глас. — Не нося добри новини.

Искаше й се да я подготви за онова, което предстоеше.

— Баща ти ли? — попита Вероник, сдържайки дъха си. Очакваше това да се случи, а когато го видя през юни, беше изпитала предчувствието, че това е последният път. Той също го беше почувствал. През онзи ден и двамата бяха особено мили един с друг.

— Арнолд ми се обади. Починал е снощи. Според него си е отишъл спокойно, докато е спял.

От другата страна настъпи мълчание, после Тими чу как майка й плаче. Вестта не беше изненада, но загубата бе голяма. Баща й никога не беше напускал истински живота й — просто бе подел нова роля, на по-голям брат, баща и приятел.

— Съжалявам за теб — каза внимателно майка й. Припомни си как самата тя се беше чувствала, когато изгуби баща си. Сърцето му беше разбито, след като майка й почина от левкемия, и после така и не се съвзе. Беше финансист от Уолстрийт, американец, а майка й французойка, трийсет и пет години по-млада от него. Никога не беше очаквал, че ще я изгуби. Тя беше любовта на живота му и бе толкова млада, когато почина. Стана много бързо, едва три месеца, след като се разболя. Майката на Вероник, Мари-Лор дьо Бове, бе на почти същите години, когато се омъжи за Филип Уитман, колкото самата Вероник, когато сключи брак с Пол Паркър.

Вероник беше живяла на няколко места с родителите си — Хонконг, Лондон, Париж. Като дете се научи да говори китайски, френският й беше като роден език заради майка й, а и заради честите им отсядания в Париж. През последните години корените й все по-здраво я теглеха към Франция. Прекарваше все повече време в Париж и бе наела къща в Южна Франция за лятото с надеждата дъщерите й да й гостуват за няколко седмици, макар да знаеше, че са твърде заети. Преди няколко години беше купила апартамент на Ил Сен Луи, на Кей дю Бетюн с изглед към Сена. Все още притежаваше и дома на родителите си в седми арондисман на улица „Варен“, но той от години беше необитаем. Беше наела човек, който да го поддържа в добро състояние. Представляваше прекрасен hotel particulier^[1] от осемнайсети век. Не й се искаше да го оставя, но отиването там извънредно я натъжаваше. Къщата пазеше твърде много спомени. В ранните години на брака й с Пол двамата бяха отсядали често, но от двайсет години не беше прекарвала там и една нощ, след като се разведоха. Не й се налагаше да го продава, така че го пазеше за момичетата.

Дядото на Вероник по майчина линия беше най-уважаваният търговец на произведения на изкуството в Париж, а баща й, Филип Уитман, бе закупил повечето от най-впечатляващите си картини от него, след което се бе омъжил за дъщеря му. Бракът им беше необичаен поради разликата от трийсет и пет години във възрастта им, но двамата се обожаваха един друг, а Вероник пазеше многобройни спомени за любящите си родители.

След като баща й почина, Вероник наследи огромната колекция от творби на изкуството на майка си, която включваше и някои впечатляващи картини, а освен това и огромното състояние на баща си, инвестирано разумно, което бе нараствало с годините. На двайсет и една, млада и самотна, Вероник живееше между апартамента си в Ню Йорк и къщата в Париж, която Мари-Лор беше наследила от баща си и така и не я беше продала.

Вероник срещна Пол Паркър на една сватба няколко месеца, след като беше загубила баща си. Последва вихрен романс и двамата се ожениха година по-късно, когато навърши двайсет и две. Изглежда следваше стъпките на майка си, свързвайки живота си с много по-възрастен мъж, което изглеждаше съвсем уместно предвид обстоятелствата. Имаше нужда от баща дори повече, отколкото от съпруг. А бракът с Вероник бе променил завинаги живота на Пол Паркър. Син на обеднели аристократи, далечни роднини на клана Астор, Пол бързо привикна с начина й на живот, макар Вероник да беше много по-скромна и дискретна от него. Пол съчетаваше отзивчивост и превзетост, елегантност и очарование. Започна да живее нашироко на нейна издръжка — напусна незначителната си работа, която никак не харесваше, и като неин съпруг се превърна в рентиер. Двамата бяха щастливи, особено след като се родиха децата. После всичко приключи с неговата афера и разкритието на Вероник за неизброимите му останали забежки. Никога не беше могъл да устоява на красивите жени. След десет години с брака им беше свършено, макар Вероник все още да го обичаше, когато се разведоха. Тими винаги бе подозирала, че майка й все още го обичаше, въпреки твърденията й, че двамата са само приятели.

— Направила ли си нещо за погребението? — попита майка й.

— Първо исках да говоря с теб.

Знаеше, че майка й ще иска да се заеме с подготовката, Пол нямаше друго семейство, освен Вероник и дъщерите им. И двамата бяха единствени деца, нямаха братовчеди, нито по-далечни сродници.

— Аз ще се заема — тихо каза Вероник. — Утре се прибирам. Ще се обадя на Франк Кемпбъл оттук.

Говореше за погребалния агент в горната част на Медисън авеню в Ню Йорк, от чиито услуги се възползваха повечето им познати. Спомена, че може да се обади на цветаря сутринта, преди да отлети за вкъщи. Трябваше да се напише и некролог за „Ню Йорк Таймс“. На Тими й хрумна, че за баща й можеше да се каже твърде малко, освен че беше водил чудесен живот, и то най-вече благодарение на майка й, която го бе осигурила добре. Заради нея се беше наслаждавал на ваканция, продължила трийсет и пет години.

— Съжалявам, мамо — искрено каза Тими. Каквото и да чувстваше спрямо баща си, знаеше колко много го беше обичала майка й.

— Всичко е наред, миличка. Той не би искал да продължи да живее в състоянието, в което се намираше. Време беше.

Поговориха още няколко минути, след което Вероник се обади на другите си две дъщери. Когато се свърза с Джулиет, я завари да плаче в апартамента си.

— Утре се прибирам — каза й Вероник. Във Франция вече беше почти полунощ и двете разговаряха дълго. Дъщеря й беше неутешима и не спираше да говори колко прекрасен баща беше Пол. Вероник не й противоречеше — знаеше, че Джулиет бе подхранвала с години тази фантазия. Вероник беше наясно с провалите му като баща и съпруг, но никога не беше го критикувала пред момичетата.

После се обади на Джой, която тъкмо си събираше багажа за пътуването. Звучеше дистанцирана и мрачна.

— Ще взема нощния полет — уведоми я Джой. Все още се опитваше да приеме факта, че вече няма баща. Новината й дойде като шок. До този момент бе отказвала да приеме действителността.

След това Вероник отново се обади на Тими. Завари я все още в офиса да попълва десетина заявления за допълнителни доходи.

— Забравих да те питам дали някой се е обадил на Бърти — каза Вероник с отчаян глас. Бърти беше синът на Пол от първия му брак. Момчето бе на осем години, когато баща му и Вероник се ожениха. Майка му се беше удавила при инцидент, когато Бърти беше едва на четири. Вероник се беше отнасяла с него като със собствен син още от мига, в който с Пол сключиха брак, но той винаги се бе проявявал като трудно дете. Изглеждаше точно като баща си, но не притежаваше и искрица от чара му, дори и като малък.

През цялото време за никого не беше тайна, че Пол се жени за нея заради парите й, макар на Вероник да й беше отнело години, за да го разбере, но въпреки това той се беше отнасял към нея с нежност. Бърти обаче още от дете се интересуваше единствено от пари, без значение как ще се сдобие с тях. Пол беше постигал всичко в живота си с обноски, елегантност и стил. Всичко, което Бърти правеше, беше да интригантства. Изхвърлиха го от няколко от най-добрите училища в Ню Йорк за лошо поведение и заради кражби. От Дартмут го изключиха за преписване. А след като успя да завърши колеж, се забърка в десетки схеми за бързо забогатяване, които винаги бяха подозрителни и така не доведоха до нищо. Сега, на трийсет и осем, беше разорен, „на ръба да извърши убийство“, както самият той казваше, и живееше или в нечий офис, или на нечий диван. Успя да похарчи всяко пени от парите, които Вероник му беше давала, за да финансира схемите си. Пол също му бе отпускал пари, за да му помогне да си стъпи на краката, но Бърти все успяваше да ги профука. Постоянно се въвличаше в някое съдебно дело или пък го уволняваха. Живееше на ръба и едва свързваше двата края.

Вероник винаги обясняваше лошото му поведение, като казваше, че той се държи така заради загубата на майка си още като дете. Самата тя беше направила всичко възможно, за да го подкрепя и да му помага, докато беше малък, отнасяше се с него като със собствен син, дори и след развода с баща му. Но преди няколко години дори и тя спря да му дава пари. Момчето се оказа бездънна яма. Вероник не беше виждала Бърти от години и това я караше да се чувства зле. Рядко го чуваше, освен в случаите, когато той искаше нещо от нея.

Бърти яростно ревнуваше от сестрите си още откакто се бяха родили. Крадеше джобните им, когато бяха деца, и израсна като крайно алчен и безчестен човек, без капка почтеност. Ако се изправеше пред избор, винаги поемаше по лесния път. Но колкото и неприятен да беше, все пак бе синът на Пол и трябваше да знае за смъртта на баща си. Никога не беше се женил, доколкото им беше известно, нямаше и деца, а около него все се мотаеше по някоя евтина жена. Той ненавиждаше Тими дори повече от останалите. На няколко пъти безуспешно се бе опитвал да измъкне пари от нея под претекст, че му трябва заем само за няколко седмици, но тя го познаваше достатъчно добре, за да му откаже.

Така и не пожела да повярва, че сестрите му живееха със спечеленото от тях и нямаха пари, които да пилеят. Майка им ги беше научила на този урок. Вероник беше далеч по-щедра с Бърти в опитите си да му помогне да си стъпи на краката, което той така и не направи. Тя не искаше момичетата й да израснат глезени и мързеливи и да се държат като богати наследници, независимо от това колко щяха да наследят някой ден. След като си отидеше от този свят, те щяха да бъдат много богати жени, но засега живееха от заплатите си и само с някоя случайна помощ от нея, като заема за фурната на Джулиет. С тях Вероник се бе държала далеч по-строго, отколкото със своенравния си доведен син, но най-накрая се беше предала. Бърти се превърна в изключително неприятен човек, когото всички избягваха. Само че сега нямаше как това да се случи, а и не искаше. Макар Бърти и Пол да не се бяха разбирали, той също бе изгубил баща си. Вероник винаги беше по-състрадателна към него, отколкото Пол, който беше вдигнал ръце още преди години. Бърти и от него постоянно беше искал пари.

След като приключи разговора с Тими, Вероник се обади на Бърти на номера на мобилния телефон, който имаше. Не бяха разговаряли почти от година, откакто Пол получи инсулта. Бърти почти не беше идвал да види болния си баща. Все имаше някакво извинение и твърдеше, че е много зает.

Вдигна веднага и се изненада да чуе гласа на мащехата си. Тя внимателно му съобщи новината и каза, че съжалява, задето се налага от нея да научи за лошата вест.

— Не съм изненадан — студено каза той. — Ще си идваш ли за погребението?

Вероник се изненада от въпроса му.

— Разбира се.

Той правилно бе предположил, че е във Франция за лятото.

— Аз съм в Чикаго, но утре вечер трябва да се прибера.

— Ще ти се обадя веднага щом уредя всичко — обеща тя. — И, разбира се, си добре дошъл да дойдеш с нас на погребението.

— Благодаря, но ще ида дотам с моята кола. Вероник знаеше, че ако всички пътуват заедно, щеше да е доста неудобно, но все пак беше длъжна да му предложи. Тя беше единствената майка, която Бърти бе имал, докато растеше, макар и да не се бе проявявал като мило дете. Лъжеше при всяка възможност и се държеше гадно със сестрите си, постоянно ги разплакваше. И днес нямаше обич между тях. Всички го бяха отписали. Само тя се държеше любезно с него, макар че не му даваше пари, което пък беше всичко, от което той се интересуваше.

Знаеше колко разочарован беше Пол от него и Вероник се замисли какво ли му беше оставил в завещанието. Така и не й беше казал. На Пол не му беше останало голямо състояние и парите все не му стигаха, но все още притежаваше част от онова, което тя му беше отпуснала, макар да го топеше бързо. Беше живял нашироко, правеше големи подаръци и харчеше твърде много по жени. Така и не се промени. А и все още имаше онзи замък във Франция, който Вероник беше купила за тях и му го беше оставила след развода. Пол отчаяно го беше искал при подялбата на имуществото, а после изгуби интерес към него, както правеше с всичко останало. Замъкът беше необитаем и от поне дванайсет години кракът му не беше стъпвал там. Вероник предполагаше, че го е оставил на четирите си деца и сега на момичетата щеше да им се наложи да го поделят с брат си или пък да го продадат заедно, което изглеждаше най-вероятно. Беше излишно да си създават главоболие с порутения френски замък, а и щяха да се възползват далеч повече от парите от продажбата му, особено Бърти. Логично бе да предполага, че той ще получи четвърт от състоянието на баща си, въпреки че Пол дължеше цялото си имущество на нея. Бърти все пак му беше син, а Пол можеше да се разпорежда както намери за добре с парите, получени от Вероник.

Приключи разговора с Бърти и си легна, замислена за всичко, което трябваше да уреди около погребението. Тими беше обещала да й помогне. Струваше й се странно, че Пол вече го няма. Знаеше, че ще й липсва. С него беше приятно да се разговаря, понякога беше забавна компания дори и след развода. Вече не беше влюбена в него и то от години, което бе облекчение, но беше останала привързана към него, като към важен за живота й човек. Щеше да приеме тежко загубата. Най-сетне заспа, докато мислеше за десетте им щастливи брачни години, най-хубавите в живота й. Никой не би могъл да бъде обаятелен като Пол Паркър. Никога нямаше да има друг като него. И каквито и грешки да беше допуснал, дъщерите му си мислеха същото тази нощ. Той беше единствен.