Ерих Мария Ремарк
Гам (9)

Глава осма

— Признавам — каза Сежур, — че това състояние може да се определи като отчаяние. И все пак е едностранчива преценка; иска ми се да го разгледам като естетически светоглед. Това е само картина на съществуването, без наличието на примитивни желания за притежание. Затова е красиво, а и доколкото е възможно за насочения към познанието свят — дори и обективно. Субективните намерения — ето кое ни измъчва в този живот. Те помрачават картината, а тишината е винаги повече от шума. Това е мъдрост на Лао Дзъ. Светът не може да бъде опознат, без да се излиза от вратата — а колкото по-далеч достигне някой, толкова по-малко е познанието.

— Това не ограничава ли живота?

— Напротив — разширява го. Ако човек прекъсне желанието си да притежава, ще му принадлежи цял един свят. Сега Ви виждам там, пред мен, Вие сте млада и елегантна; вятърът улавя косите Ви и понякога ги разпръсва на челото; как добре стои лятната коприна на тялото Ви, на бедрата Ви, колко красиво се открояват движенията на ханша Ви, как се надига бюстът Ви на светлия хоризонт, колко възхитително хладно и привлекателно се движи извивката на ноздрите Ви към бръчиците на бузите, когато с изпънат врат погледът Ви търси морето и в него се чете просторът на очакването. Ако знаехте само как стоят контурите на главата Ви на фона на масивната постройка, силуетът Ви — на фона на морето, едно дишащо, разцъфнало, красиво човешко същество пред двете най-силни проявления на природата — небето и морето — това е симфония на живота в най-възвишената му форма.

Същото ли щеше да бъде, ако Ви желаех? Измъчената страст няма ли да помрачи това преживяване, както полъхът на вятъра разлюлява морето под нас?

Гам скочи обратно в лодката:

— Нека погледаме — и се надвеси над парапета.

Под лодката се разпростираше истинска приказка: коралови градини. Морето бе прозрачно като кристал и хвърляше отблясъци под нежносините си слоеве. Почти плътно до лодката достигаше кораловият град. Под кила понякога изскърцваше пречупено клонче.

От белия пясък на дъното израстваха хълмове, спускаха се долини с огромни гротескни извивки и израстъци, разклонени в пъстри дървета и храсти с всички нюанси на син и червен лазур — бляскав, мълчалив свят. Върху тези омагьосани дървета разтваряха цветове морски рози и анемонии, със силно проблясващи муцуни плуваха между тях бодливи и лукави създания, за които човек не знае растения ли са, или животни, и влизаха сред стъблата им.

В белия пясък се промъкваха офиури с цвят на ултрамарин, кафяви и червени морски звезди се бяха изтегнали спокойно, сиви морски змиорки изпълзяваха мудно с дългите си, подобни на червеи тела, пъстри миди бяха избутвани от виолетови скариди настрани, а сред тях проблясваха и просветваха и нахлуваха през светлолилавите цветни клонки цели облаци от дребни тюркоазеносини и карминеночервени рибки като разкошно изобилие от благородни камъни.

Лодката бавно се плъзгаше напред. Мургавият екипаж улови малка акула и три сиво-зелени великански лангусти, които пляскаха на пода. Гам ги накара да ги пуснат.

— Дошли сте при мен — носена и изтласкана от буря, която не познавам — каза Сежур, — и за която никога няма да Ви разпитвам. При мен сте, но корените Ви са другаде; затова дните, докато времето отново Ви понесе нанякъде, крият за Вас същите преживявания, както и за мен — аз го наричам отразено съществуване, живот без размисъл и желания. Ще остане като странна Фата Моргана в спомените на Вашето бъдеще. Ще го откриете по-късно, когато се върнете при него.

— Никога — каза Гам.

— Кой би могъл да каже „не“?

Погледна Гам, тя плачеше. Той се обърна сякаш не бе видял нищо.

— Спокойно можете да ме гледате. Сълзите не идват от мен самата. Често се случва, когато видя нещо, подобно на това, долу, или когато часът на разнежване дойде така близко, че се чувствам като корен в живота, една вратичка тихо се открехва в мен, а аз разсеяно или замислено я последвам, тогава се появяват тези безпочвени сълзи, за които нищо не знам. Може би тогава ставам като Вас и изживявам щастието. Но нека минем през прибоя, ей там, пред атолите, подобни на бяла ивица, обрасла с палми.

Рано в шест Гам изскочи от стаята си с обвито около ханша сари и сребристо плетено яке от Ява и се запъти към колибата, пригодена за баня. През нощта бе валяло, но земята отново беше суха. В кабината се обливаше с огромен черпак, така че водата падаше като пороен дъжд по раменете й и се спускаше в плитката ваничка, в която бе стъпила. Освежена, тя отиде на терасата за лека закуска. Местни момчета сервираха чай върху широките облегалки на удобни столове, Гам изведнъж се сепна: едно от тях й заприлича на тамила.

Изведнъж на хоризонта на нейното съществуване се появи блед облак, от който тя бе избягала и който през последните дни сякаш се беше изличил. С необяснима боязън тя разбра, че не беше успяла да се отдалечи, а напротив, бе се приближила. Той идваше и никой не можеше да го спре; защото тя самата го очакваше с лека треска; въпреки че му беше обърнала гръб.

Сежур видя безпокойството в погледа, усети причината и й каза:

— Днес ще отидем в двора на султана на Джокякарта^[1].

Гам кимна облекчена:

— Да, нека да тръгваме.

Колата мина през платото на острова и на шосето задмина множество малки каручки с по един-единствен клиент, който седеше с гръб към кочияша. Те бяха с леко окачване, в тях бяха впрегнати понита, които галопираха с дрънчене. Китайци с канелен цвят, голи до кръста и с напрегнати мускули на гърба търпеливо крачеха пред двуколесните рикши, в които пухкави холандки се потяха с достойнство. Един волски впряг меланхолично бе отбил в края на шосето. Волът имаше красиви, раздалечени извити рога; той стоеше безучастно до жестикулиращите мъже, които оглеждаха счупеното колело и дъвчеха сири^[2] с почернелите си зъби. В колата клечаха плътно една до друга цял куп жени от Ява с пъстри, щамповани на големи цветя рокли, и бъбреха като ято чучулиги. Любопитни и с много подвиквания, те гледаха след колата. Някои бяха забулени с шалове, обсипани със златисти пайети, увити около главите им, и с големи обици на ушите.

Колата тръгна по една алея с дървета от двете страни. Огромните им чашки с цвят на гранат се люлееха на високите върхове и висяха надолу като небрежно нахвърлян ескиз. Пътят се извиваше с дълги завои нагоре. Наоколо се извисяваха вулканите като огромни къртичини от равнината. От Бромо в небето се издигаше спирала от пушек.

Тъмнозелени гори се изкачваха по бледочервените и сиви хълмове. Листата им в долния край бяха опадали и стърчаха голи клони, подобни на ръце. По-нагоре започваха кафеените и тютюневите плантации, кокосовите градини. Бледите тераси на оризищата бяха обвити в сребриста мараня. Иззад дъбравата се появиха мохамеданските молитвени домове с три покрива един над друг, отразяващи се в спокойните и тихи езера пред тях.

Зад тамариндите и китайските дървета се подаваха стари бунгала сякаш забравени от времето. Все по-често започнаха да изникват малки, покрити с палмови листа колибки, и се сменяха с пъстри плевници с извити покриви. Приближаваха града.

Изящни индийци стъпваха в бели одежди безшумно между забързаните китайци. Сежур отби в града и спря пред къщата на приятел. Пълничкият холандец ги поздрави с добре дошли. Дечица с прави коси и напрегнати личица наобиколиха Гам. Мейвлоу дишаше на пресекулки; къдравата й коса издаваше негърска кръв. Тя сияеше от щастие и предложи да хапнат на верандата.

Подготви някакво тайнствено блюдо с ориз за Гам, като подпъхваше под пълните с ориз купички нарязаните на ситно изсушени и пресни парченца от риба, мляно пилешко, гъше месо, омлет и яйца, приготвени поотделно, смесваше ги с къри, бамбукови пръчици, джинджифил, лук, пипер и непознати специални подправки от Ява. После кимна окуражена. Гам започна плахо, после смело изяде порцията си. Босо момиче с маслинен тен на лицето донесе плодове. Гам се зарадва на сочната свежест на студеното, едро и нежно манго, водните пъпеши и червените дини, великолепната папая и бодливите рамбутани, но при появата на дуриана отчаяно искаше да избяга от силно завладяващото ухание на този кашест плод, който сякаш идва от праисторическата гора на кулинарната страст на тигъра. Но после го опита, борейки се със себе си, и бе силно изненадана от превъзходния вкус на нежен лешников шоколад, мока и ледена сметана.

В късния следобед Гам, придружена от Сежур, отпътува към двореца на султана. През множество градинки с цветни лехи и насаждения, покрай плувните басейни за султанските жени те стигнаха до терасата на двореца, пред която се бяха изправили два слона с вдигнати хоботи и свиреха като с тромпети. Множество островитяни изскочиха от двореца и се хвърлиха на земята. Церемониалмайсторът се появи и заведе чужденците в залата. Стените бяха накичени с пъстри индийски платове. По края, плътно един до друг, стояха островитяните в празнични одежди, с панталони в зелено или бели поли. Множество принцове седяха на пръстения под и се покланяха почтително към трона на султана, който се развличаше с перлена броеница.

Церемониалмайсторът поведе Гам и Сежур към султана, който веднага позна Сежур, отмести броеницата и оживено започна да разговаря с него. Имаше изразително месесто лице; веждите му бяха почернени дебело с черен туш. Когато се обърна към Гам, попита Сежур нещо на малайски. Той поклати глава и отговори. Тогава султанът покани Гам да дойде вечерта още веднъж. Щели да свирят гамеланите^[3].

Почти всички жени на султана бяха от провинция Преангер. Бяха нежни и притежаваха меланхолична грациозност, която се подсилваше от топлите им влажни очи. Гам не се сещаше да е виждала друг път кожа с толкова мек златист тен.

В конюшнята на султана се отглеждаха австралийски жребци и прекрасни кафяво-жълти кобилки. Боксовете, поддържани от един белобрад германец, бяха чисти. На двора на кратона играеха мръсни дечурлига. На стената зад някои от тях висеше почетна табелка като знак за царския им произход; бяха заобиколени от слуги, дъвчещи бетел.

Нощта дойде бързо. Като светъл остров сред тъмнината на градината се открояваше осветената зала на двореца. Придворните клечаха на пръстения под. Само султанът стоеше прав. После оркестърът на гамеланите засвири стар военен танц, който се изпълняваше с отмерени хладни ритми.

Танцьорките започнаха да влизат бавно. Горната част от телата им бе украсена само с тесен златист сутиен. Прасковени и смарагдови копринени платове пристягаха приказните им ханшове. Походката им под стегнатия тънък плат бе неповторимо предизвикателство.

Танцуваха сцена от героичния епос и танц с маски. После смениха мотива и зазвучаха по-тихо и по-меко. Гам се заслуша заинтригувано. Тоновете на настроените медни купи, на приглушените тимпани и на барабаните, на сионгите, на арфите и на въздишащите, подобни на цитра и цигулка инструменти, звучаха монотонно. Те преливаха в приглушената сладост на кантилената и създаваха впечатлението, че оркестърът не се състои от двайсет местни, които изпълняват музика, а извира някъде от нощта, от ухаещите градини, от тъмния небосвод в тръпнещата меланхолия на отекващи акорди. Когато всички останали инструменти замлъкнаха, остана ехото на отдалечена, тръпнеща, жива мелодия, а после, тихо като жужене на пчели, започнаха да свирят вибриращи гонгове, медни купи сонорно отзвучаваха, а арфата стелеше сребърно арпеджио^[4], струнни инструменти се издигаха и падаха над вихъра и ромона; това бе концертът на нощта над Южно море. Хармонията на природата се бе събудила и звучеше неземно.

Султанът се надигна и затанцува с три изящни танцьорки една лирическа импровизация. С какви движения само го заобикаляха те, с широко разперени ръце като пърхащи пеперуди. Постепенно ставаха все по-спокойни, стъпките ставаха все по-ситни, докато най-сетне спряха на леко потрепващите си, грациозно извити палци. Но цялото чувство, цялата изразителност се събра в косо издигнатите им лица и ръце. Дланите оживяха, ръцете се движеха гъвкаво като влечуги, извиваха се в красиви кръгове и спирали като клонки на вятъра, пръстите се изпънаха и разпериха, само ръцете продължаваха танца, после само дланите, тънките, красиви ръце и пръсти, само те излъчваха чувство, докато цялото тяло стоеше неподвижно.

Гамеланите звучаха като погълнати от морето камбани, неземни като тиха, смътна мечта. Като пъстри, странни, призрачни същества, живеещи на границата между растението и животното; като морски цветя в дълбините се движеха танцьорките и султанът — в недоловимото движение на поток, призрачна светлина, цветове, жени и звук.

Гам потегли мълчаливо със Сежур. Те поседяха с холандеца още малко под едно свещено дърво, сред шума на високи сиви корени във въздуха. Останалите говореха за невероятното изкуство на любовта на островитянките, които увивали косъм от любимия около парче от черепа на тигър и го носели със себе си, докато се отвърже. Тогава мъжът вече е паднал в клопката им. Холандецът им разказа за бели мъже, които постоянно се връщали при цветнокожите си жени, колкото и да се съпротивлявали на това. Гам бе пестелива на думи. Щом разговорът затихнеше, звуците на гамеланите откъм двореца взимаха превес — гонговете звъняха и радваха сърцето й, навяваха спомени, които не искаха да избледнеят.

Вечерта около десет часа френският кораб отпътува за Хонконг и пое по посока на Бисерната река. Гам стоеше на втората палуба и гледаше морето от светлини на пристанището. Като искрящи нощни пеперуди профучаваха хиляди сампани^[5] през пристана и наобиколиха корабите. Дълги гирлянди от лампи висяха над вълните. Зад тях с по-силен блясък светеха пъстрите фенери на множество лодки, параходи и военни кораби. В далечината три пасажерски кораба грееха с много настроение. Покрай брега се открояваше правата линия на електрическите крушки от пристанищната улица. Между тях се разхождаха фенерчетата на рикшите и фаровете на автомобилите. Като тъмен фон зад тях се очертаваше силуетът на парка, в който европейските къщи изглеждаха като светли лястовичи гнезда. Самотни и трепкащи бяха всичките тези огънчета в нощта, която се стелеше под тях като пропаст и бе по-силната — за миг нещо ще избухне и внезапно ще се счупи — после вълните ще разпенят тъмнината и ще погълнат беззащитните венци светлина.

В пухкавия колорит на ранната утрин се извисяваха високите кули на бялата католическа катедрала, целите златисто оцветени от слънцето. Водни колела прекосяваха реката, китайски джонки тръгваха по двойки надолу по реката покрай малките параходи, претъпкани с хора, които създаваха ведра глъч. Дълги пъстри знамена плющяха на вятъра. Рибарите вадеха нощните мрежи и вдигаха котва, за да закарат стоката на пазара.

После започна гъмжилото от сампани. Изглеждаха като орди човешки хищници, които бяха изградили къщите си от бамбук. В покрития заоблен нос на лодките имаше една стая, същата стая имаше и накрая на лодката, откъдето се управляваше. Разделяше ги непокрито пространство, единственото, където жителите можеха да стоят прави. Въпреки това във всички лодки гъмжеше от хора. Жълтеникави лица се подаваха от всички стаи и със сръчност на паяци изпълзяваха от стаите в междинните пространства, преминавайки едни под други, над други сякаш крайниците им имаха повече стави, отколкото нормалната човешка раса. За да не паднат във водата, децата бяха обезопасени с въжета, а между възрастните нагоре-надолу се мотаеха рунтави запуснати кучета, които се катереха по кръглите покриви и се лаеха едно друго от лодка на лодка; котки балансираха на ръба на плавателните съдове, дори кокошки кълвяха настървено зърна сред цялата тази неразбория.

Гам видя в един сампан близо до себе си квачка с множество пухкави пиленца, която кудкудякаше и безстрашно се боричкаше за зрънца за малките си.

С дълги пръти лодките променяха посоката на движение. Запалиха се огньове, на които започнаха да готвят. В друг сампан се предлагаха и хвалеха стоки. Въздухът бе изпълнен от светли, ведри викове. Те прелитаха от лодка на лодка, цели квартали от този плуващ град бълваха диви заклинания, щом вълните на някой параход ги разлюляваха при преминаването му покрай тях, изкривени от гняв лица сипеха клетви, дръгливи пръсти се заканваха: утринното слънце хвърляше треперещи златни кръгове в реката, в кафявите лодки, в малките стаи, така че поставените там домашни олтари грееха пъстро украсени. Все повече лодки се отделяха, заобикаляха парахода, опитваха се да се промушат покрай него, подобно на котки се придвижваха гъвкави силуети, катереха се на палубата и предлагаха лодките си, които се бяха устремили с диво гребане към пристана, греблата пореха водата, неописуем хаос, оглушителни викове — жените на кормилото си крещяха обидни думи, окуражавани от одобрителните подвиквания на приятелите си, докато гърлата им прегракваха — ужасяваща суматоха.

— Азия! — каза Сежур на Гам.

Сини и златисто боядисани дървени табелки с обяви висяха по продължение на улицата. От сергиите на продавачите на коприна примамливо блестяха тютюневи и гълъбовосиви топчета. Зад тях и до тях имаше тъкачни станове, на които недорасли момчета вдигаха вътъка и промушваха совалката. На други улици седяха занаятчии, които обработваха сребро и злато, както и майсторите на изделия от слонова кост. Там се творяха филигранни работи с най-богати инкрустации след безкрайно прецизна работа. Млади жени изработваха сини бижута, старци с невероятно търпение подготвяха тънки ножчета, за да превърнат слоновата кост в ажурни произведения на изкуството. На стените тлееха ароматизиращи свещички пред табелките на предците и малките статуетки на Буда в ъглите на къщите.

На тънки влакна от лико се мереха краставици, кървави дини се режеха с огромни ножове, мръсен дебеланко миеше репички, хвърляше ги в голям чебур и ги тъпчеше с крака. На една от сергиите две жени си съскаха като змии. На друга пък лежаха гъски, кокошки, кучета и плъхове, изложени за продан. Пред сергията на месар намушкаха кон. Животното се свлече на колене с отчаяни викове и с ужасно измъчени очи. Червеникава пяна излизаше от ноздрите му — една умираща, по човешки завладяваща въздишка — после се срути и удари с копита по чакъла.

В откритите бръснарници се говореше на всякакви диалекти. В игралните зали се хвърляха зарове. Някои губеха годишната си заплата само за няколко часа.

Прислужници с дрънчащи кесии обикаляха и събираха залозите, с дълги пръти ги поставяха на определените места в долната зала, по същия начин прибираха и печалбите. До тях увеселителни домове, стая до стая, етаж до етаж, малки, богато изографисани прозорци, плоски кресла със седефени инкрустации, фини чупливи чаени маси, гримирани, почти емайлирани лица автоматично започваха да танцуват в богати одежди под звука на музиката, песни във фалцет, меланхолично тъжни, мъртви лица със замръзнала усмивка.

В много от стаите имаше прецизно лакирани и извити ковчези на мъртъвци. Близките поставяха чай и плодове на ковчезите и навред горяха ароматни свещички.

Оттам стигнаха до затворите. На един от пазачите, чието лице бе разядено от някаква болест, Сежур хвърли няколко сребърни таели. Пазачът ги поведе през двора покрай килиите. Затворниците бяха оковани, а главите им бяха притиснати между две тежки греди. Щом видяха непознатите, започнаха да крещят с глас, който не приличаше на човешки. Сред тях имаше и дрипави жени в парцали, с деца на гърдите. Пазачът разказваше словоохотливо, че повечето не можели никога да заспят за по-дълго, защото тежките греди така им пречели, че щели да се удушат, ако спят по-дълбоко. После отвори килията, в която осъдените на смърт чакаха да ги екзекутират. Той описа мястото за екзекуции с дяволски смях, от който се видяха черните дупки в зъбите му и няколко пожълтели корена. След три дни тези същества щели да бъдат обезглавени. Главите щели да се съберат в менци и да се изхвърлят във водата.

Гам гледаше отвратена, но с лепкаво любопитство тази жалка тълпа хора, гинеща като добитък. Една старица пълзеше на четири крака по пода и по отвратителен начин повдигаше дрипите си. Пазачът най-безцеремонно я изрита в корема така, че тя повърна, и разказа, че е осъдена на смърт заради отравяне. Залюля се и продължи да пълзи, докъдето стигаха веригите й, после ги задърпа, стенеше, виеше, разкъса дрехите си и протягаше ръце към един, зяпнал я като малоумен млад мъж.

До Гам настана суматоха. Мръсни ръце просеха милостиня. Гам пребледня: след три дни този жизнен, разчленен, движещ се, подчиняващ се на волята израстък щеше да се превърне във вкочанена ръка със съсирена кръв, скована, мъртвешка; очите ще са угаснали, светът за тези създания ще бъде унищожен след броени часове. А сега тя все още се протягаше за най-нищожното, за милостиня; тези същества, за които светът щеше да потъне, преди слънцето да е залязло четири пъти от другата страна на реката, просеха няколко цента, безумство…

После стигнаха в Хайкоу. Там отседнаха за няколко дни в германски хотел — старомодна конструкция с тясна веранда, но високи прохладни стаи и широки коридори. През прозореца на Гам се виждаше реката. Бяла лодка с оръдие хвърляше котва, силуети на речни кораби и платна на джонки през целия ден пълнеха погледа й. А зад тях — простите очертания на китайския пейзаж: плоският бряг на реката, сивият хълм с къщите в Учан, пагода, ниски сини хълмисти местности на хоризонта. Джонките напредваха като вкаменени години. Кормилото на някои беше разчленено. Задната бронирана кула бе засенчена от платна от лико. Веслата приличаха на разперени орлови нокти. На ръба стояха хора и ядяха ориз от червени и сини купички.

Продължиха нагоре по Яндзъ до Ичан. Тук цареше възбуда. Няколко разбойника, разбунтували района, бяха заловени и трябваше да бъдат обезглавени. Целият град беше на крак. Мястото за екзекуции беше съвсем близо до града. Осъдените бяха завлечени там. Те гледаха безразлично. Първият коленичи. Плитката беше вече отрязана. Сежур застана с Гам така, че да може да гледа мястото. Устните й бяха присвити, мускулите на бледите скули бяха изопнали лицето й. Смразяващо любопитство, от което самата тя се отвращаваше и страхуваше, студено пролазваше в артериите й, парализираше я. Тя искаше да се извърне, но крайниците й отказваха да й служат; бяха застинали в едно положение.

Палачът влезе в затворения кръг. Тълпата се оживи; провикваха се, из въздуха се носеха заплахи, викове на злорадство, протегнати юмруци към осъдените… Сред тях стоеше едър, тлъст и безразличен китайски търговец с много огромни пръстени и диаманти на издутите си пръсти. Пушеше дълга черна пура и от време на време поглеждаше часовника си. Доволно се обърна назад и каза нещо.

Палачът отмери острието и застана зад коленичилия китаец. Сред тълпата настъпи тишина. Закъснял женски смях отекна в пространството. Тлъстият търговец се усмихна, облиза устните си и извади пурата от устата си.

Гам изведнъж забеляза, че палачът е с по-светла кожа от останалите. Горната част на тялото му беше с цвят на светла маслина. Не беше монголоиден. Лицето му дори имаше европейски черти. С прекалена точност се запечатваше в съзнанието й всяко негово движение, сякаш мозъкът й беше работещ с обектива на времето кинематографист. Мускулите на раменете на палача се изопнаха, бицепсът се напрегна, ръката се повдигна, над него се спусна приглушена сянка, задните мускули заиграха, коленете пружинираха незабележимо, тялото се наклони, изви се странично, острието се вдигна назад, после мигновено отражение блесна в очите и се търколи, там, се търкаляше… Гам ужасена впи ръцете си една в друга — отделена, съвсем сама се търкаляше човешка глава, а покъртително и непонятно беше коленичило обезглавено тяло с ужасна рана, тяло, от което бликаха три червени струи кръв.

Когато видя как палачът се наведе и вдигна брадвата, я обзе огромното желание да вика, да моли за милост, да падне в ръцете му пред ужасяващото, което стоеше заплашително, пред унищожаването на човешкия живот, който тя приемаше съвсем смътно като неизкупен грях — не беше ли това унищожение на самата нея, не беше ли онова там нейният врат, не скачаше ли смъртта като жадна за убийство котка в нейния живот срещу всички, всички. Гам се изправи с безпомощно разширени зеници, борейки се с възбудата, тя не проумяваше защо не се възпротивяват тези жълти муцуни долу, имаха очи, носове, уста, защо те не станаха викове, рев и атака срещу ужасното, което стоеше там с голи рамене, които меко потрепваха и отблъскващо леко повдигнаха острието. Гам трябваше да вика, да крещи, да предотврати — тогава отражението проблесна в сърцето й, напрежението се разтовари, викът се превърна в тихо сподавено стенание, спазъмът на артериите се отпусна в пихтиеста мекота. Обезглавеното тяло се свлече — една загадъчно неподвижна кървава маса — и бе отнесено някъде. Черната кръв попи в земята. Пристъпи следващият осъден. Той отказа предложената му кърпа за очите и коленичи непосредствено пред локвата кръв. Лицето му беше напълно равнодушно. Не погледна напред, а направо постави главата си, готова за екзекуцията. Гам насочи поглед към палача. Той стана, подпирайки се на брадвата, застана зад осъдения с усмивка на лицето, която Гам веднага разчете вярно с обострените си сетива.

Тя внезапно се извърна и си тръгна. По пътя, сред нахлуващите в главата й картини от случилото се внезапно усети радост — жива е, да, още е жива. Образите не й даваха покой. Тя съвсем директно попита Сежур:

— Какъв е… — поколеба се за малко, — … този палач?

Сежур не й отговори и тя доста възбудено попита още веднъж, обзета от внезапен импулс:

— Кой е палачът?

— Майка му е мексиканка, а баща му — негър. Самият той говори английски, испански и китайски и е тук вече пет години. Историята му е странна. Познавам го, защото съм в този град вече за шести път, а с него се срещнах още при второто си пребиваване. Тази вечер можете да разговаряте с него.

Гам бързо погледна нагоре, страстно учудена и сепната. Но не се възпротиви.

Кръжаха птици. Вечерта беше задушна. С меки удари те разбъркваха топлата каша на въздуха и го превръщаха в бавно движение. На пристана хвърли котва корабът от Учин. Дочуха се гласове. Разбра се, че това бяха яйчари от долния край на Яндзъ, които спореха кое е било събитието на деня.

— Приемете, че освен вас няма друг в стаята, Бен Минскетон — каза Сежур и започнаха да разговарят. — Знам, че понякога Ви интересува мнението на другите хора, кара Ви да се замислите и това Ви облекчава. Тук са само такива, които ще Ви разберат.

За кратко време беше тихо. После Минскетон опря лакти на коленете си и се загледа в ъгъла. Започна да говори монотонно и безучастно:

— Това са минали неща, които почти съм забравил, Сежур. Онази година пътувах с холандски параход в колониите и акостирахме в Сингапур. Вечер ходех при една германка в жилището й. Отдавна не бях виждал жена и се влюбих като матрос в тази светла кожа. Всичко беше с нейно съгласие. Но на мен това не ми стигаше, изпитвах отчаяние, че не мога да я притежавам вечно. Щом я пуснех, веднага ставахме двама души — съвсем различни. Това ме вбесяваше, не исках да е така, исках да сме едно цяло, да проникна в кръвта й, но не намирах изход. Тогава побеснях и я удуших. Не това бяха истинските ми намерения, забелязах ръцете си едва когато тя се изпъна и ококори очи. Сега вече знам, че това бе удушаване, но не можех да се спра, потрепването под ръцете ми и удрящото и ритащо тяло ме доведе до такава възбуда, че изобщо не забелязах как ударите отслабнаха. Опомних се едва когато беше мъртва. Трябваше да бягам и го направих. Но не можах да се отърся от спомена. Това чувство бе по-силно от всичко останало. Знаех, че ще го направя отново. Не исках да убивам невинни хора. Може би не трябва да се съжалява за тази износена курва, защото беше старичка, но преди време не мислех така, а и не го бях искал. После, след много митарства нагоре-надолу, дойдох тук и получих работата, тъй като предшественикът ми тъкмо беше умрял. Това е работа, заплатена от държавата, а е и почтена. И така всичко е наред, сега съм спокоен, защото имам онова, което ми е нужно. — Той погледна пред себе си и се вгледа в ръцете си. После каза по-оживено: — Корсарите са по-равнодушни към смъртта, особено когато са китайци. Но понякога ми се падат полуруснаци или мелези. Те тръгват първоначално спокойни, но щом падне първият, вторият се опитва да се защити и се дърпа в страха си като окован тигър. Трябва да го озаптя, хвърлям се върху него и го връзвам. Това е дори повече от убиването. Животът, който иска да напусне тялото, трепери под ръката ми, аз го държа за гушата и усещам, че съм по-силен, че съм господар на положението и не го оставям да се измъкне. — Доста се беше оживил и говореше разпалено. После се усмихна и каза: — На двайсет и седми юни бяха четиридесет и един души наведнъж — целият екипаж на пиратски кораб. Когато понечих да сложа главата на капитана в менчето, тя ме ухапа. Беше викал много и повърна, както си беше вързан.

— Казахте, че тази жена не Ви е била безразлична — промълви Гам от тъмното.

— Да — отвърна Минскетон, — иначе нямаше да стане така.

В стаята настъпи тишина. Вечерта се стелеше между трима души, които следваха собствените си мисли.

Пред вратата се чу шум. Влачеха се и тропаха боси крака. Сежур излезе навън, за да установи причината.

Гам се надигна. Бе изпаднала в особено настроение. Чутото заливаше съзнанието й като разтопена лава. Пред очите й, подобно на филмова лента, изникна часът, когато бе застанала до смъртното легло на Пуришков. Необяснимото разрушаване, смъртта, най-силното отрицание на живота — тя, объркана, отново преживя всичко това — изпадна в подсъзнателна, тайнствена връзка с най-силното му утвърждаване — Ерос. Смъртта беше завладяна и обвита от него, заобикаляха се и се обвързваха, образуваха кръг, единият не можеше да съществува без другия — подобно на древните китайски знаци Ин и Ян, които се допълваха и образуваха едно цяло.

Той стоеше на стола приведен и гледаше втренчено пред себе си. Диханието на нищото го заливаше като тежка прокоба и заклинание.

Тези ръце се бяха вкопчили в диханието, в ритъма на един светлокож гръклян, докато го накарат да утихне. Те бяха лостове на смъртта, готови за схватка, безпощадни и безчувствени. Дори потръпваха от удоволствие, когато излита душата на намиращия се под тях, особено ако се бори. Всичко пред тях се разми в мъгла. Стените се отдръпнаха назад сякаш бяха от течна глина, къщата беше потънала, човекът пред нея се разтваряше в сивота, само ръцете оставаха твърди и сигурни. Там, където се разделяха, за да образуват пръстите, имаха издадена кост. Ноктите бяха криви и имаха множество бели петна върху червеникавопрозрачното рогово вещество. Предните стави на пръстите бяха оформени като боздугани. Щом се вдигнеха тези ръце, се надигаше и смъртта.

С натежали крака Гам се разходи из стаята и застана пред него. Всичко в нея се бе събрало в едно общо съжителство, така че се бе получил опасен баланс, и безволево очакваше първия импулс. Тя усещаше живота си в мистична пауза, където не помага нито волята, нито концентрацията, а бе настъпил защитният час на случайността.

Бен Минскетон не разбра това. Той гледаше жената плътно пред себе си и вдиша уханието й. Кръвта нахлу в главата му, ръцете му започнаха да треперят. Погледът на Гам се впи в очите му. Без да помръдва, той надигна глава и после отчаяно стана. Плахо премести погледа си и неловко се опита да каже нещо. Гам кимна, без да се замисли, и се засмя на нескопосаните му думи — той се зарадва и искаше да продължи да говори, но тя вече не го чуваше.

Дойде Сежур и Бен Минскетон си тръгна. Гам донесе свещника, който винаги носеше в багажа си, и запали свещите. Тя беше преобразена и обладана от лека треска. Извика силно, сочейки след Бен Минскетон:

— Тръгна натам като самата съдба. Той е съдбата, тягостен и тромав… Избягахме от смъртта.

Сежур остана да стои до стената:

— Да, успяхме — каза той с променен глас.

Гам мечтаеше на глас, завладяна от страст:

— Ние сме вълни, окрилени от бурята, обичаме земята и сме сляпо влюбени в света. Той трябва да се срине. Дотогава ще бъдем неспокойни, любов и разруха… Да, да, знам и най-сетне повярвах — любов и разруха. — Засмя се развеселена като дете, което е успяло да реши задачите в училище. — Борба, борба… — тя внезапно спря.

Кой извика така едно име, къде беше тя — в хотелска стая, опаковаше багажа си, в сърцето си носеше бягството, зад нея — ироничен поглед. О, как изведнъж проумя всичко — борба, разруха — назад, назад!

С големи стъпки забързано премина през стаята и се спря пред свещника. В него светеха седем свещи. Загаси едно пламъче — с преклонение и с развълнувано лице. После се обърна към Сежур:

— По-красиво е да гасиш свещи, отколкото да ги палиш. По-добре е да гасиш, отколкото да палиш. Нека загасим светлината. — Натискаше свещите, те гаснеха, докато остана да гори само една. — Това е последната. Но тя е същата като останалите. Защо тогава е тази претенциозна дума — последен. В живота последното винаги носи в себе си нотка на трагизъм — началото и края. Виж навън, в прозореца от копринена хартия кръглата китайска луна. А тук блещука последната свещ — тя хвана Сежур за ръката. — Ела да я накараме да умре глупаво и чувствено. Ние убиваме, ние сме палачите на светлината. — Тя стисна пламъка и изведнъж пусна ръката на Сежур. Отърси се силно, потръпна сковано и измърмори: — Не знам, не знам… Ела, луната иска да изпие кръвта ни, тя е студена и светлината я убива… Разстреляй я, да стане на парчета, а после я хвърли във водовъртежа на нощта.

Задърпа го за рамената и той се предаде. Мъртвешки блед, той я взе, а когато тя отвори очи и зашепна нещо, сякаш да успокои и нея, и себе си, каза:

— Не е това, не е това.

Гам се изскубна от него, изправи се, притисна лицето му до своето и тайнствено промълви:

— Убий ме! — После извика: — Убий ме…

— Никога — извика той и я задуши в прегръдките и целувките си.

Тогава тя замърмори във възглавницата:

— Познавам един човек, който би го направил — и избухна в плач, който продължи до сутринта.

Когато се връщаха с кораба, Сежур каза:

— В Хонконг ще напуснете кораба и ще предприемете пътуване до Сингапур, нали?

Гам отвърна смутено:

— Да, но откъде…

— Това се усеща. — Не след дълго Сежур промълви: — Моля Ви, останете при мен. — Щом срещна учудения й поглед, побърза да продължи: — Нужна сте ми. Вие се оказахте по-силна от моя светоглед. Той вече не е безполюсен. Две нощи мислих, преди да се осмеля да Ви заговоря. Дори сега ми е трудно. Затова ще избера пример. Моите акумулатори бяха изключени от много силен ток. Без дори да усетя, този ток ги изсмука. И сега електрическият заряд си тръгва и моята машинка не работи, защото акумулаторите не могат да възстановят работата си след това заминаване, останаха безпомощни. Механизмът стои неподвижен, когато големият ток отмине — акумулаторите никога не могат да се възстановят, те са празни. Казвам го с много усилия като жертва — ако си тръгнете, механизмът ще се счупи.

Гам погледна към кормилото на кораба. Китайците ядяха обяда си от червени панички. Всичко това оставаше там толкова невъзвратимо, всичко това…

— Знам — каза колебливо тя, — и все пак си отивам. Може би наистина е тъжно и тежко. Заминаването ми ще накара нещо да се пречупи. Но аз си тръгвам, защото не съществува нищо друго.

В просъница, по време на пътуването на Гам й се привидя едно лице като от ярък филм, което неочаквано се появи в покълналото й очакване: не целите определят съществуването, нито пък пътят до тях. Важно е напрежението. Многообразието на излъчването, връзките в динамото на подземните течения. Човек е като Гайслерова тръба^[6], която фосфоресцира под включените флуоресценции. Огромно напрежение — това бе нейният път. Ако човек започне да гони някаква цел, тя се оказва незначителна за извървения път. Цялото софистко изкуство дори не можеше да превърне целта в задоволство. Ако пък се захване с някаква цел единствено заради пътя, то в него прозираше смехотворната предпазливост на поумнелия измамник, който не иска да бъде измамен. Всяко нещо, което е дозирано, осъзнато, начертано, премерено, е академично и отвратително. Който вървеше напред заради самия път, никога не добиваше общ поглед върху нещата, а оставаше на нивото на отделното. Само онзи, който усети напрежението, подреди разликите, оцени промяната не като трагизъм, а като очертания на самото напрежение, само той е равностоен. В напрежението, в неговите размери всичко бе прелитане — над все по-далечни морета, към все по-чужди брегове и най-сетне отлитане в безграничната синева…

В Гам се загнезди безпокойство, не можеше да се отдели от миналото, защото дотолкова живееше с настоящето, че миналото за нея не представляваше нищо друго освен завихрен водовъртеж. Тя знаеше отдавна, че само той живее интензивно и всеобхватно, вътрешно отдаден изцяло на всеки един миг сякаш след него не съществува друго…

Имаше ли нещо по-безмилостно от този егоизъм, който признава единствено самоопиянението и превръща самия себе си във вечно преживяване. И имаше ли нещо по-истинно от него — в мисълта й изплуваха думи — откъде ли — тя се замисли над тях и откри, почервенявайки от срам, че идваха от онзи, към когото се стремеше с всяко влакънце на готовото си за атака същество.