Ерих Мария Ремарк
Гам (10)

Глава девета

Лавалет се беше изтегнал на стол под тентата и смесваше уискито си с ледена газирана вода. Изстиска лимон и го изсипа в чашата с газирана вода. После небрежно пусна корите от лимона на пода, потопи дланите си в намиращия се до него съд, извади си люспест лед и без да бърза, изтри ръце.

Когато вдигна поглед, точно пред себе си видя Гам. Без да се изненада, той я поздрави сякаш се бяха видели за последен път преди не повече от час. Тя се опита да отгатне нещо по лицето му, но то не издаваше нищо.

— Идвате точно навреме — кимна той, — щях да закъснея, ако не се бяхте появили. Но за това ще говорим довечера. Сега сигурно искате да се освежите. Стаята Ви е непокътната. Там ще намерите всичко, с което сте свикнали. Момчето ще Ви придружи и ще изпълнява желанията Ви. Междувременно ще направя всичко възможно да подготвя престоя Ви и ще Ви информирам за онова, което е нужно да знаете.

Вечерта Лавалет й разказа накратко, че ставало дума за получаване на важни планове. Те се намирали ръцете на някакъв мексиканец, който преговарял за тях с двама служители на резидента. В Калкута Лавалет щял да се срещне с един от своите агенти, който щял да го запознае с мексиканеца. За тази цел Гам трябвало да му съдейства.

— Трябва да разучите точно за какво става дума и докъде са стигнали преговорите с англичанина. Накарах да поразпитат за мексиканеца — оказа се много опитен и предпазлив. Но и той си има ахилесова пета като всички нас. — Гам се изчерви. — Жените. Ако умеете ловко да го оплетете, ще Ви каже нещо по този въпрос. Много е важно за мен. Плановете, които притежава, са от голямо значение. Ще измислим как да го направим. Трябва да ги вземем на всяка цена.

Гам тръгна през градината. Не му отговори нищо, само извика отдолу:

— Въздухът е като топла вана — в нея можеш и да се удавиш, защото няма дъно.

Лавалет също се провикна през поставените си като фуния пред устата ръце:

— Дъно, основа, как звучи само — дъно — като олово и глина.

Гам разпери ръце:

— Бих искала да поплувам в някой бистър фиорд — и с тайнствена усмивка си откъсна клонка тамаринди.

Мексиканецът погледна недоверчиво към Лавалет и направи дързък сръчен поклон пред Гам. Тя му подаде ръка, но така, че да не я целуне. Той примигваше с едното си око и усилено жестикулираше, докато говореше.

— Трябва да му се предложи пиене, тогава и това ще отпадне, защото ще се наложи да си държи чашата — каза подигравателно Лавалет. — Както виждате, загрижен съм да уредя по-важните външни проявления — и се запъти към агента си.

След няколко дни мексиканецът покани Гам и Лавалет на гости. Не престана да говори на Гам, като се опитваше да разпали и събуди интереса й. Тя остана хладна и отсъстваща. Лавалет съзерцаваше някаква жена до себе си и после й предложи да се поразходят на терасата. Щом мексиканецът забеляза, че останаха насаме, понечи да се приближи до Гам. Тя започна да се държи високомерно и да не обръща внимание на думите му. Той го разбра, обърка се и се самозабрави дотолкова, че изрече името на Лавалет. Гам му отвърна ледено и го заряза. Опита се да го засегне с необяснима злоба. Той хукна след нея, задържа я за ръката и искаше да й обясни. Тя спря, без да се извърне към него. Просто бе обърнала глава назад, гледаше мълчаливо и бе вперила презрителен поглед в ръката, която бе хванала нейната. Засрамен, той я пусна.

В този миг Лавалет се върна под някакъв претекст. Веднага забеляза, че Гам се противи. Тя очакваше тръпнеща какво ще направи той сега. За своя изненада го чу да казва на мексиканеца няколко думи, остри като нож, предложи й ръката си и поръча да им донесат дрехите.

Гам бе изненадана и засегната, че на другия ден Лавалет не отрони и дума за случилото се. Не можеше да предположи, че се е променил, и ядовито очакваше следващите му стъпки.

Изчакваше, защото винаги предимство има изчакващият.

Един ден Лавалет каза почти между другото:

— Тези дни ще се срещнем с мексиканеца. Той се извини за онзи инцидент. Съвсем пропуснах да изразя възхищението си за начина, по който доведохте нещата до решаващия обрат. Тогава мексиканецът не се доверяваше нито на мен, нито на Вас. Но сега вече е напълно уверен, че аз според неговите разбирания — Лавалет хвърли ироничен поглед към Гам, — би трябвало да действам по друг начин, ако наистина се интересувах от него.

Гам не допусна да бъде подведена от думите и се задоволи да попита:

— Кога ще се срещнем с него?

— След два дни, при мен. Преговорите му с англичанина са на такава фаза, че на всяка цена трябва да бъде накаран на говори, иначе рискуваме да сключи споразумение с противниковия лагер.

Гам започна да си играе с една панделка:

— Ами, ако изпуснем срока?

— Няма да го изпуснем. Може би отново ще намерите, сигурен съм, че ще намерите подходящия подход, който ще ни доведе до решението.

— О, решението… да, може би.

Зад потока от изречения Гам усети, че тайно я наблюдава. Не искаше. Нещо в нея се опълчи. Щит и меч леко задрънчаха, готови за битката.

Мексиканецът се запъти към нея, изпълнен с примирение. Тя се държеше приятелски. Той излъчваше доверие и бе вперил предан поглед в нея. Това я разнежи и го остави да я заведе до масата. Имаше още няколко души, които се включиха в разговора. Лавалет се държеше подчертано дружелюбно. Намери повод да се усмихне на Гам с дяволито изражение на лицето. Това малко я ядоса. Усещаше, че не е дорасла за спонтанните му промени. Със сатанизма на съществото си я принуждаваше да влезе в игра, но точно когато тя бе готова и въоръжена до зъби и искаше да влезе в битката, той й се изплъзваше — едно усмихнато момче, а тя оставаше пред него неразбираща неочакваното у него, което изработваше ситуацията, а после я оставяше с главата надолу и се забавляваше.

Гам му се възхищаваше, че притежава едно, без да е загубил друго. С мълниеносно сравнение тя осъзна, че това е повече от напрегнатостта и решимостта на Клерфе, че той стои и над човечността на Кинсли, защото се докосваше до първопричините — то идваше оттам, където нещата изглеждаха еднакви и се сливаха в едно цяло, беше непредвидимо, вярно и грешно като самия живот.

Беше недостижимо, защото се променяше като Протей^[1], щом човек го доближи прекалено близко. Но Гам усещаше, че в нея се зараждат същите сили, неговата ненаранимост я караше да атакува, тя я обичаше и трябваше да я окупира и да я подкопае.

Трябваше да проникне в окопите й и да ги разруши, а после да остане безутешна. Но дали щеше да успее? Не беше ли прекалено хлъзгаво и високо? Нямаше ли да се огъне и да се пропука?

Със страх тя остави да преминат покрай ушите й поднесените от мексиканеца извинения. Тя дори успя да прикрие тази несръчност с един жест и започна да разговаря с него за родината му.

Скоро той изпадна във възторг и вече нищо не бе в състояние да го отдели от нея. Когато масата беше вдигната, я последва в съседната стая и отказа да поиграе в близката зала. Гам го попита дали държи на родината си. Малко неща обичал толкова силно. Тя не полюбопитства кои са тези неща, но не прекъсна разговора, а го попита кога има намерение да се върне у дома. След няколко дни, имал още малко, по-скоро едно нещо да уреди, а после щял да си отиде. Тя отново не го попита какво е това нещо, а само каза:

— След като е само едно нещо, трябва да е особено важно.

— Да, много важно и ценно.

— Значи сигурно става дума за някакво откритие.

— Не точно. По-скоро военни работи.

Това било интересно, но и доста опасно. Да, наистина било опасно. Гам се засмя вътре в себе си. Знаеше, че само беше нужно да продължи да го разпитва. Но тя искаше да направи обратното. Искаше да предпази мексиканеца. Когато по едно време Лавалет мина случайно покрай тях, тя каза:

— Колко е непредпазлив нашият приятел — и се усмихна с начервените си устни. — Знае важни тайни.

Но Лавалет не се смути. Приближи ръката й до устните си и каза на мексиканеца дружелюбно:

— Тогава трябва да умеете да мълчите. Опасно е дори само да мислите за това. Но Вие знаете — и той му кимна, — човек си развързва езика най-лесно пред жените. Радвам се, че дойдох точно навреме, за да Ви предпазя. Елате, по-добре да поиграем, много по безопасно е — той иронично погледна към Гам, — а е и по-лесно.

Врящ поток премина през вените на Гам. Той бе разбрал намеренията й и я беше разобличил. Без да изразява особени чувства, бе направил същото, което искаше да направи и тя: бе предупредил мексиканеца. Той бе взел оръжието от ръцете й; би било смешно да постъпи другояче. Победата му я караше да се чувства задължена да изпълни молбата му. В нея се надигаше буря, не знаеше по какъв начин би го обезвредила. После се усмихна на мексиканеца, макар да отсъстваше с мислите си, всъщност бе напълно концентрирана и му изигра такава виртуозна комедия, че изненадано се запита: „Аз ли съм тази, която говори тези неща, нима съм аз тази, която върши това?“. Наблюдаваше се сякаш беше друг човек, който седи като учител до ученика си и го изненадва — избухваше, омагьосваше и за пръв път в живота си го усети — самата тя си остана студена при всичко това, то бе вън от нея, но тя му придаваше топлина и звук като комедиантка.

Мексиканецът бе напълно объркан от щастието, което си приписваше. И за да не остане, без да се наслади на победата си, той все повече разкриваше дейността си, дори когато тя привидно не го разбираше, той се приближаваше по-близо до нея и с важна физиономия й разказваше подробностите. Доволен от въздействието си и със съзнанието, че не е издал нищо, тъй като по негово мнение само обучен човек би могъл извлече нещо от толкова недостатъчни данни, той се облегна, за да се наслади на важността си.

Но Гам бе разсеяна и скоро се умори. Играчите от съседната зала се появиха и се сбогуваха. Лавалет даде още няколко наставления на тамила и после се обърна към Гам:

— Моля да ме извините, но имам още да пиша. А Вие сигурно сте уморена и също искате да се оттеглите. Надявам се рано сутринта да Ви срещна отпочинала.

Тамилът забърса праха от мебелите и започна да ги лъска. От време на време поглеждаше Гам с блеснали очи. Тя беше потънала в размисъл. Той внимателно се промъкваше между мебелите. Оскъдната светлина хвърляше сянка, която гротескно се увеличаваше на стените, игриво се издуваше и изкривяваше и отново се събираше. Гам забеляза и последва с поглед играта на сенки, без да помръдне. Тамилът спря на място и я погледна тъжно.

Тогава и тя го забеляза и му махна с ръка. Погали го по острата коса. Беше уморена, така преуморена и обзета от приказна всеотдайност:

— А сега отиваме да спим, да, да.

Тя се изкачи нагоре по стълбите до покоите на Лавалет. Всяка стъпка й се стори трудна сякаш изкачваше връх. Перилата бяха мост — разделени странно и водещи към неизвестното. Дръжките заплашително и животински блазнеха с изкривените си лица. Тъмнината пропълзяваше над тях и образуваше поток и плоскост, които се изместваха. Тогава пред нея остана само вратата, която трябваше да бъде отворена. Колко често се налагаше да отваря врати и да влиза — и колко беше трудно това сега.

Лавалет изписваше цифри в малко тефтерче. Гам с големи усилия успя да се задържи. Тя самата не знаеше откъде се бе появило това усещане, че е олекнала, че ще падне и има нужда да се подпре. После каза:

— Става дума за плановете на отбранителните съоръжения в Хонконг и нова подводна минна база на Гибралтар.

Лавалет запита:

— Можахте ли да разберете колко му е предложил англичанинът?

Тя посочи сумата. Той посегна за телефонната слушалка и издиктува телеграма от цифри. После остави обратно слушалката на вилката и каза:

— Благодаря Ви. Научихте всичко, което трябваше да знам — и отново понечи да се съсредоточи върху бумагите си.

Гам направи рязка крачка напред и повдигна ръце. Лавалет се надигна.

— Днес е така, моля Ви, успокойте се — само днес. Утре отново ще откриете предателството — тези неща странно се срастват едно в друго. Но така и трябва, иначе… — Той за миг сви вежди, после разтърси челото си и постави ръка около раменете й.

У нея бе натежало чуждото щастие. В една смесица от безпомощност, инат, нежност и омраза тя се облегна на него и промълви, като сгуши глава на рамото му:

— О, колко много те обичам!

— Тъй като реших, че преговорите на мексиканеца с англичанина са доста напреднали и ще е безсмислено да се опитваме да променим нещата поради липса на време, разпоредих да му преведат цитираната от Вас сума. И това го правя само заради Вас, самият аз считам, че не беше нужно — така подозренията лесно могат да бъдат насочени в определена посока.

— Какви подозрения?

— За кражбата. Тамилът тази нощ открадна плановете. Те бяха толкова важни, че се наложи да прибягна до принудителна „покупка“.

— Притежавате плановете!?

— Да, сега само остава да ги занеса. За пътуване с кораб е прекалено късно. Най-много час след кражбата мексиканецът е уведомил тайните служби и всички напускащи пристанището кораби се претърсват. След три дни ще получи парите. Дотогава трябва да сме във вътрешността.

— И защо правите всичко това?

— Да, защо — добър въпрос — но всички въпроси със „защо“ и „за какво“ са досадни.

— Наказанието за шпионаж е голямо.

— Така е. И точно заради това. Видът на заниманието е чиста подробност. Със същата сила бих могъл да ръководя експедиция до Конго. Там човек има работа основно с негри, но върховната опасност носи не външното проявление, а интелектуалното. Там е достатъчно да разполагаш с необходимия брой пушки, а тук не е. Опасността създава сензациите — колкото и гражданите да са изтъркали тази дума — и затова, естествено, е получила лошо звучене. Никъде не се срещат толкова напрегнати, изпълнени с опасности и усложнения ситуации, както при това занимание — останалите причини за мен не са решаващи. Но стана хладно, да потегляме.

Вече се беше стъмнило, когато Лавалет обърна колата далеч извън града и се изстреля обратно, като фаровете изтръгнаха яркобели стени от гарвановочерната каша на тъмнината. Спря и се обърна към нея:

— Гробището — още не сте го виждали. — Гробовете лежаха зад стените, отделени от света като от вечността. Над тях висеше куполът на нощното небе с хилядите си звезди. Луната бе полукръг и постепенно се смаляваше, но светлината й бе достатъчно силна, за да се види добре местността.

Лавалет пое ръката на Гам и посочи към гробовете:

— Индийците вярват в прераждането на душата. Това е доста по-разбираемо от онова, което ни разказват нашите свещеници. И все пак всяко гробище кара мисълта да замълчи. То запазва последната дума за себе си.

Човек усеща безсмислието на всеки опит за противопоставяне и дори не си прави труда да го започне.

— Не мога да проумея — отвърна Гам.

Под крака й зашумя клонка. Тя я издърпа и се сепна. Нещо се размърда. Лавалет се спусна към земята и извади оттам гущерче. Животинката извиваше люспестото си телце между пръстите му и издаваше тихо цвърчене. Той отвори ръка и постави на земята малкото драконче, показващо острите си зъбки.

— Тук всичко свършва. Тук земята ни поглъща. Това, което гние в пръстта, е дишало и живяло преди нас и като нас. Глупаво е да се примирим. А онзи, който го прави, просто е онемял и не разбира проблемите на съществуването си. Свива опашка зад достопочтени понятия и успява да изтълкува закономерността от непрекъснатото обричане на смърт на всичко живо. С няколко думи привежда в съзвучие религията и светогледа си и по този начин се успокоява. Какво ни помага, че знаем това? Онзи, който усеща живота в себе си като топъл червен поток във вените си, той винаги ще се намира пред пропастта, пред тази дума — смърт. А който приема живота безмерно, той няма мярка и за смъртта.

— Може ли това да се нарече „дума“, без тя да изскочи отнякъде? — попита Гам.

— Виж — Лавалет отблъсна Гам от себе си, — ето те, осветена, с ръце и устни, с очи и поглед, и крака, които те носят. Но под теб вече нараства едно властно желание, което иска да те докопа и да те издърпа обратно. То дебне в очакване… О, то умее да чака ужасно търпеливо. Под теб е земята, тя нараства под краката ти и те вика, и иска да те дръпне — хиляди атоми, които се разпадат под теб. Не усещаш ли как земята омеква, поддава и ти потъваш…

Тогава тя се спусна към него и трепереща се вкопчи в тялото му.

— Какво знаеш ти за мъртъвците там, долу — над дробовете бледо просветва тленното, то се издига над тях и остава там, задушно, влажно и ужасно — те ни заобикалят, но животът още се крие в нас и бие, усети го — ръцете ти са топли и са обвили врата ми. Дъхът ти е живот, а устните ти — съществуване — прегърни ме силно, за да се съхраним.

Гам се притисна силно към него сякаш искаше да го смачка.

— Виждаш ли онзи хлътнал гроб, който сякаш се прозява? Ковчегът е изгнил и потънал, земята се е свлякла надолу. В нощта тук е кънтяло и стенело — виж, а наоколо гробовете са напращели и изпускат отвратителен сок от почвата. Неудържимо мъглата покрива земята, вмъква се сред кости и крайници — виж, извива се над тях, само как святка и блещука, това е неизживеният живот, който се рее над гробовете, безшумен, тих и тайнствено ням. Гам притисна лицето си до врата му и не се осмеляваше да погледне встрани.

— Ела, искам да знам, че сме живи, че тишината там е смъртта, а ние викаме ли викаме… Животът е вик, живи сме, топли и с течаща във вените кръв. Застани до мен — твоят дъх, твоята кожа — какво е това — махай го. — Той разкъса дрехите й. — Махай се. Да, ето я — твоята кожа, твоят ритъм, твоят живот — присмивам му се. — Той извика и разкъса парчета от роклята на Гам, хвърли я върху гробовете: — Яжте и стойте мирни, блещете се с вашите зли очи, вие, безутешните. Поемам предизвикателството — разпенена вълната ме понася нагоре, викам живота от вашия водовъртеж, рева: „Живот“ — ще ви победя.

Той задърпа Гам през редиците гробове. Тя се спъваше и падна на земята. Той я притисна и се изпъна на ръце над нея.

— Ще се промъкна сред вас, ще се притисна до вечния студ, аз съм юмрук и хватка, и гръклян. Ще се вкопча за последната врата и ще бълвам живот, живот и още живот с топлото си тяло. Аз ще оцелея и ще се смея, ще се смея и ще бълвам живот.

Той занемя, сочеше, показваше само с ръце отвъд словата, залят от пороите и понесен от циклоните. Луната се отразяваше в очите на Гам и хвърляше тайнствени отражения в тях. Те бяха широко отворени и силно блестяха. Погледът й бе насочен право нагоре, към небето, обсипано със звезди. Ръцете й се свиха, а по тялото й полазиха тръпки.

Вятърът задуха и донесе хладина от росата. Ясни капки се образуваха в косите плътно една до друга, като блестяща верига от благородни звезди. Те се търкулваха със странни звуци надолу по гробовете.

Гам се събуди от дрямката. Лавалет беше пред нея:

— Извинете, че трябва да Ви събудя. Явно мексиканецът предварително е ориентирал англичаните и те бързо са стигнали до мисълта къде могат да бъдат плановете. Преди няколко минути установих, че паркът е обграден. Нямам време за губене. Ако успеете да задържите комисарите за няколко минути да не започнат претърсването в стаите, аз ще успея да взема всички важни документи и да изчезна. Момчето ще Ви каже къде съм.

Гам кимна и го избута навън.

— Вървете, ще се справя!

Той й целуна ръка и усмихнато погледна в очите й. Тя си помисли: „Колко е млад!“, а той се втурна с големи пъргави крачки към стаите на къщата… Помаха й и затвори вратите. Гам го последва много бавно. Тя усещаше очакването във всичките крайници.

Настана тишина. Бе толкова тихо, на Гам й се стори, че никога не бе изживявала толкова безмълвни минути. Знаеше, че тази тишина прикриваше опасността, повдигна рамене, изви гръб и отново го отпусна, подобно на котка, пропита от дъжда на несигурността.

После на терасата нещо дрънна съвсем леко. Веднага след това се тропна и вратата се отвори внезапно. Гам не обърна внимание, а просто гледаше със зареян поглед към парка, подпряна с ръка на прозореца. Едва след като я заговориха, тя се обърна и се надигна.

— Никой не ми е съобщил за вас.

— Естеството на мисията ни наложи да не съобщим предварително за посещението си. Бихте ли погледнали?

Гам махна с ръка и веднага си помисли, че по този начин би спечелила време:

— Виждам сред вас британска униформа, господа?

Двамата се представиха.

— Това е достатъчна легитимация за особеността на посещението ви. Моля да кажете желанията си.

— Търсим Лавалет.

— Съжалявам, но трябва да ви съобщя, че съм сама в къщата, така че ще се наложи да разговаряте с мен. Ако обичате, настанете се.

Англичаните се разбраха с поглед и седнаха. Офицерът държеше вратата под око и като учтиво се наведе към Гам, й каза:

— Възхищавам се на самообладанието Ви, но бих искал да Ви кажа, че къщата е обградена, така че никой не може да я напусне. Трябва да ми разрешите да претърся дома. Неотложни причини ни карат да предполагаме, че тук се намират някои документи.

— Значи искате да тършувате и в моята стая?!

— Сигурно разбирате, че подобни мерки имат смисъл само ако са наложителни. Но Ви обещавам — той отново се наклони към нея, — Вашата стая да оставим за най-накрая. И ще бъдем много внимателни. Искаме само чертежите — нищо друго. Мога ли да помоля за привилегията да ни придружите? Най-простото е бързо да открием документите. Така ще си спестите неудобството, защото те ще бъдат намерени. От два дни, тоест веднага след изчезването крайбрежните постове спираха и проверяваха. И все пак — мога да го кажа съвсем открито пред вас — не беше намерено нищо. Това означава, че чертежите са още тук. Не може да са ни очаквали толкова скоро. Но една сума, преведена прекалено бързо по банков път, ни насочи. Елате, моля.

Гам леко се усмихна:

— Моля! — тя изведнъж грабна от масата едно томче и го запокити през прозореца в шубрака на парка.

Офицерът понечи да скочи, но се въздържа и каза спокойно:

— Само улеснявате задачата ми, не беше нужно да го правите. Нали Ви предупредих, че къщата е обградена. Иначе бих ли стоял така спокойно тук да си разговарям с Вас? Вече са намерили книгата.

Гам го изгледа много студено и учудено.

— Грешите, просто исках да предотвратя да тършувате сред личните ми вещи или пък да си ги присвоите. В книгата има писма до съпруга ми. Англичанинът отвърна иронично:

— Не се и съмнявам в думите Ви. Но ми позволете да хвърля едно око. Давам си сметка, че много държите на книгата.

Гам видя тамилът да заобикаля къщата. Придружаваше го английски войник. Изпита ужас, но после си отдъхна — тамилът беше сам. Той хвърли светкавичен поглед през процепа на очите си и тя разбра: Лавалет се е измъкнал. Обърна се студено към англичанина:

— Поведението Ви ме принуждава да Ви помоля да изпълнявате единствено служебните си задължения. Не смятам да продължавам разговора си с Вас.

Донесоха книгата, която Гам изхвърли. Англичанинът я взе трескаво и започна да я прелиства. Не намери нищо и започна отначало. Прелистваше обстойно всяка страница и преглеждаше бегло текста. После обърна обложката, почукна я нервно и я върна на Гам.

— Защо всъщност изхвърлихте книгата, тя наистина не съдържа нищо съществено — погледна я нерешително. В този миг наистина не знаеше какво трябва да мисли за нея.

Гам повдигна рамене и не отговори. Тръгна към крилото на къщата и подхвърли:

— Не бих искала да присъствам на по-нататъшния обиск. Моля, оставете един от хората си в тази стая. Ще остана тук.

На тръгване тя хвърли нетърпящ възражение поглед.

След три часа обискът приключи: нищо не беше открито. Офицерът освободи постовете и каза на Гам:

— Първоначалните резултати са незадоволителни. По този начин изпълнението на мисията ми се отлага малко, но не задълго.

Искаше да каже още нещо, защото беше много млад, но после се обърна бързо и се сбогува.

— Защо ме чакате? — попита Гам.

— Предстои ни още дълъг път.

— Не беше ли по-добре да го поемете сам?

— Страх ли Ви е?

Гам се засмя мило:

— Страх ме е за Вас.

— Колко хуманно! — отвърна Лавалет.

— Не се ли опасявате, че ако остана с Вас ще Ви преча при бягството?

— В никакъв случай.

— Не ме разбрахте, имам предвид, че ще огранича свободата Ви на движение.

Лавалет добави шеговито:

— Днес говорите особено символично. Случайност?

— Още по-зле.

— Сега бихте могли да сте вече в Малака^[2].

— И какво от това.

— Можехте да сте на някой кораб.

— Вие не знаете, че всеки английски служител може да ме задържи, че половината от англичаните тук ме познават, че навсякъде са предупредени да проверяват паспортите на всички европейци — по пристанища и гари, че телеграфът е изпратил описанието ми чак до Джорджтаун; че в този период от годината няма много европейци, които да живеят тук, и най-сетне, че трябва да се върна през Сиам за Колумбия.

— Това все още не е отговор.

— На Вас Ви е необходим отговор — той се усмихна, — за да сте спокойна. Признавам, че изпуснах кораба, който стоеше на рейд пред мен. И признавам също, че не бих го изпуснал, ако бях сам.

Гам го погледна учудено.

— Моля Ви — успокои я Лавалет, — не триумфирайте преждевременно. Дори признавам, че Вие бяхте причината, поради която не отпътувах още през нощта. Отношенията ни точно в онзи момент ми се сториха много объркани, за да мога да си тръгна. Беше необходимо преди това да ги подредя, защото, както Ви казах, предстои ни още дълъг път и исках да съм сигурен във Вас. Изненадваща беше само стъпката, породена от настроението ми, да накарам да преведат парите на мексиканеца; беше прекалено прибързана. Това отложи проектите ми. Нарочно казвам проекти, защото бяха повече от планове и аз ги промених според ситуацията.

— Изглежда, не ми вярвате.

— Похвално е как логично умеете да продължите разговора. Аз не бях сигурен във Вас, но Вие сигурна ли сте, че нищо не зависеше от Вас? Има неща, които е достатъчно човек само да докосне, и те застават на мястото си, а други трябва да бъдат хванати силно и да бъдат поставени на място.

Лицето на Гам се озари:

— Вие по-скоро сте загрижен дали Ви разбирам правилно.

— Без съмнение. Иначе не бих Ви обяснявал така подробно… Но допреди две минути и аз не бях обезпокоен. Ще отговоря само на един от настоятелно поставените от Вас въпроси — за Ваше успокоение, както вече споменах… Казах Ви защо — това са неща, които Вие бихте разбрали погрешно — защото коя ли жена с удоволствие не би ги разбрала погрешно, но аз не си премълчах. Много мило от Ваша страна, че не се опитвате да ограничите свободата на решенията ми, но, госпожо, ако е имало емоционално влияние, а наистина имаше — то за съжаление не беше нищо повече от моментно настроение — моля, изчакайте с плановете, резултат от трезво обмисляне, ако искате, го наречете дори сделка.

— Защо са тези силни изрази?

— За да бъда разбран правилно. Вие сте необикновена жена. Нима трябва да се откажа — той се наведе малко напред, — от напрежението, което би могло да ни донесе няколко прекрасни седмици, ако се настроим добре? Наистина нямах настроение.

— Просто използвате други думи, за да изразите същото.

— Само привидно. Човек трябва да обръща внимание и на нюансите, дори и да не са приятни.

— Всеки нюанс е променено оцветяване на основния тон.

— Отлично — основният тон е настоящето; темата е — този миг, героите на часа, за да сте доволна Вие — един час.

— Софизми!

— Ами, ако нямаше софизми на този свят? Възможно ли е човек да е само сериозен? Ако веднъж си видял света като полусън, то при преминаването от другата страна, от будното състояние в съня, размитата граница между двете оставя у човека странно усещане винаги, когато иска да я прескочи. Ах, тези философи, които презират софистите, та от много философстване не се сещат да ядат. О, щастливи софисти, ние искаме да ядем, да усетим с всичките си сетива мекия плод на златист банан, червените щипки от омари в „Палас ресторант“ в Сингапур и светлите ивици ананас, а маймуните трябва да ни хвърлят кокосови орехи от дърветата и да си клечат тук и там като праисторически зрители, като предупреждение да не мислим прекалено за миналото, но и да не изпадаме в дълбокомислен размисъл върху метаморфозите. Колко божествен е гладът, иначе още щяхме да си стоим по дърветата — глад, вечен глад. — Той започна да разчупва щипките от омари и не искаше да предостави тази дейност на никого, а Гам белеше възторжено банани и ананаси.

Лавалет реши да опита да се качи на кораб в Малака или Порт Диксън и да достигне до някой пристан в Суматра. Тъй като беше недалеч от пристанището, вечерта отиде на борда на един крайбрежен параход. Капитанът и екипажът бяха китайци. Гам и Лавалет бяха единствените бели на борда. Капитанът им посочи малко помещение, където имаше само няколко стола. Вътре човек можеше да се удуши от жега. Цветнокожите пасажери се бяха разположили удобно на палубата. Лавалет накара тамила да извади два ленени хамака и върза единия на палубата сред тълпата. При това настъпи един китаец по ръката, а онзи се изправи, съскащ като змия, избухна и отвори широко очи. Лавалет се направи, че не е забелязал, и продължи нататък, но докато закрепваше хамака, не сваляше очи от китаеца. Помогна на Гам да се покачи на люлеещото се убежище и махна на тамила. Поръча му да наблюдава неотлъчно капитана и да дойде веднага, щом забележи нещо подозрително. После се изпъна и свали предпазителя на револвера си.

Луната хвърляше почти дневна светлина върху палубата. Носеше се слаб сладникав аромат; някъде седяха китайци и пушеха опиум. Веригите и въжетата удряха равномерно и тракаха по дървото, а машината работеше чевръсто и самотно в нощта. Но един неясен силует промени покоя — напречно над превитата промъкваща се сянка мина светла ивица.

Веднага след това дойде тамилът и докладва, че капитанът оживено разговаря с един китаец. Лавалет му разпореди да се грижи за Гам. Няколко минути след това се приближиха тихи, плъзгащи се стъпки. Капитанът с двама придружители се промъкнаха покрай комините и се опитаха да доближат незабелязано Лавалет. Той ги допусна доста близо, докато излязат от сянката и застанат под силната лунна светлина, после каза тихо:

— Стой! Горе ръцете!

Изненадани, те вдигнаха ръце. Той нареди:

— Който помръдне, ще получи куршум в челото, капитанът — при мен! Какво искаш?

Жълтият се захили и задрънка за някакво тайно писмо от правителството, възнаграждение и посочи китаеца, който го е познал.

— Какво е възнаграждението? — попита Лавалет. Капитанът спомена значителна сума.

— Лъжеш! — каза Лавалет. — Всичко знам, а сега ми кажи истината или ще изгубя търпение.

Отрезвен, китаецът намали наполовина.

— Аз ще ти ги дам, но трябва да спреш на час преди Малака и да ме оставиш с една лодка да стигна до брега. Разбра ли?

— Да.

— Имаш късмет. А сега не искам да ме безпокоите повече.

Китайците изчезнаха. Лавалет въздъхна и погледна тайно към Гам. Спеше и не бе усетила нищо. После подаде оръжие на тамила и го изпрати на пост. Нищо повече не се случи.

На разсъмване лодката стигна до брега. Лавалет хвърли парите на кормчията и изчака на брега, докато параходът отплава. После се обърна към Гам:

— По-трудно е, отколкото предполагах, и по-неудобно. Ако китайците вече са се ориентирали, е изключено да напуснем пристанището. Трябва да изчезваме бързо, защото ще искат да спечелят двойно и веднага, щом стигнат до Малака, ще информират англичаните. А те винаги имат на разположение по няколко сикхи, които могат да ни досаждат. Трябва да преминем през планината.

Удаде им се да наемат няколко носача, един готвач и двама сенегалци, освен това четирима китайци за багажа. Тамилът водеше отпред с две двуколки, а веднага след тях вървяха каруците. Развиделяваше се.

Пътят минаваше през кафеени плантации. Последваха калаени ями, от които китайци влачеха в кошове и чанти наносен пясък, съдържащ руда, и го изсипваха върху канали, направени от греди. Силнотечаща вода отмиваше пясъка и земята. Там бяха изградени малки пещи на дърва, в които се стопяваше калаят и се оформяше на дълги пръти. В Куала Лумпур Лавалет доокомплектова багажа.

После малкият керван тръгна към Куала Куба, а оттам — към планината. Преспаха в едно бунгало и рано на другия ден започнаха изкачването. Гам беше увила краката си с импрегнирани ивици плат, които да я предпазват от пиявиците, а те изникваха от шубраците и от земята и се впиваха във всяко парче кожа. Валеше и мъглата висеше в короните на дърветата. Лавалет яздеше до нейното муле и я предупреди, че ще махне една пиявица, която незабелязано бе паднала на ръката й и лакомо смучеше, защото щеше да й остави отвратителна рана. Той я изгори с цигара, тя се сви и падна.

— Трябваше да Ви изпратя в Сайгон — каза той.

— Явно нещата около Вас не вървят, след като ставате жертва на сантиментални реминисценции.

— Напротив. Усещам напрежението от непозната опасност. Хитро се боря срещу дебнещия враг, който има предимство. Това предизвиква цялото ми усилие. Но Вие не сте така съпричастна и затова усещате по-осезаемо несгодите от пътуването.

— О, не, и аз съм напрегната — отвърна Гам и го стрелна с бърз поглед.

Около обяд походът стана особено тежък. Керванът трябваше да преодолее освен жаркото слънце и няколко буйни потока. Гам затъна във вода до рамената. Лавалет я придържаше от едната страна, а един сенегалец — от другата. Щом стъпи на брега, тя се отърси и реши, че слънцето ще я изсуши. Но Лавалет толкова надълго разказва за маларията и блатната треска, че се уплаши и предпочете да свали мокрите дрехи. Тамилът й донесе ламаринения куфар с бельото. Гам се наслаждаваше сияеща на излъчването на предметите: в праисторическата гора да докосваш с тялото си коприна, в която се усеща дъхът на английски парфюм.

Смяната на дрехите я освежи. Скочи от мулето и закрачи разговорчива до Лавалет.

— Колко странно се променя човешкото настроение, това сложно нещо, събрано от всичките духовни сили вътре в него, но свързано и с външни проявления. Само сменям дрехите си, усещам сухата коприна върху тялото си, вдишвам свежото ухание на бельото — и съм щастлива!

— Това е част от изкуството на живота — да свържеш последните неща с първите, да обвържеш най-дълбокото с най-повърхностното, за да могат реалистите, геометриците на съществуването, прилежните — ах, колко са прилежни само — да поклатят мъдрите си глави и да не повярват на тези взаимовръзки, защото смятат, че това е невъзможно. Затова те не откриват ключа и никога не са господари, а остават завинаги слуги на живота — едните мърморещи, другите — послушни, трети — с типично ограниченото си превъзходство — но винаги на служба. Съществуването се подчинява на инстинкта, а не на логиката. И най-смешното нещо на света е гордостта на онези нищожества, че могат да мислят и да правят логични изводи. Това те наричат философия и го кичат с венци от слава. Нали случайните хрумвания са били решаващи и изградената върху това система служи само за мост пред гражданина, за да може да премине на отсрещния бряг, без да се замае, и въпреки това нищо не му е ясно. Защото Буда казва — слава нему, животът сам се предпазва от това всеки да го разбере. Какво толкова има за разбиране — нещата по-скоро трябва да се усетят. Има и доста интересни неща: весели комедии от грешки — там, отпред, има врата. Който иска да продължи напред, трябва да я отвори. Тя е масивна, тежка, с ключалки и резета — логичните същества носят най-тежките инструменти, за да я отворят, тя устоява. А знаещият леко я натиска и тя отскача. Но не бива да се говори толкова много за живота, други достатъчно го правят.

Той подсвирна като див гълъб. Гам се заслуша дали ще получи отговор. В следващия момент проумя какво се беше случило — как неочаквано бликаше момчешкото у Лавалет, как често нещо ненадейно се прекъсва у него и се превръща в детинска наивност — всички по-дълбоки неща имат две лица и само посредствеността е постоянна.

През заблатените оризища керванът най-сетне стигна до Меконг. Водачът от селото ги поведе към бунгалото. Но още не бяха стигнали, когато един младежки глас извика зад тях на английски. Конник излезе от храсталака и размаха широк сламен шлем:

— Европейци — бленувано посещение. Трябва да останете при мен. — Той спря и се представи: — Скраймър.

Помоли да се чувстват негови гости за неопределен период от време и веднага ги поведе към своя дом. С едно повикване се втурнаха японски прислужници и поведоха новодошлите към банята. След това Скраймър ги разведе из имота си. В това време се събираше каучукът. Израстъците му се очертаваха в бяло, подобно рентгенов скелет на дърво. Малайки влачеха млечния сок в калаени кани и го изсипваха в машините за сгъстяване. Една от тях стрелна с поглед Лавалет.

— Колко е гъвкава само — каза той на Скраймър.

Учтиво я помоли да дойде и й разпореди да се подготви, вечерта трябвало да свири. Тя силно поклати глава и избяга така бързо, че трябваше да вдигне сарито.

— Само помага при събирането — обясни Скраймър, — иначе е заета в къщата.

Малко встрани беше събрал колекция живи змии в стъклен аквариум. Той отвори вратата; обля ги притъпена оранжериен задух. Зад дебелото стъкло на един клон висеше, свито на кълбо, змийското гнездо и се припичаше на слънце. Бавно и сладострастно се надигаха малки главички с раздвоени езици и очи без клепачи и неосезаемо влачеха след себе си петнистите си тела. Гам разбра защо изглеждаха така непонятни и ужасни: липсваха им ръце и крака. Противно на всички човешки закони, тези тела без крайници се придвижваха отвратително бавно, за малко се задържаха, захванати с края на опашката си за клона, и се подиграваха на всички закони за гравитацията, като от тази нищожна опора за свободното тяло се изпъваха в пространството и образуваха мостове от дърво до дърво, това бе сбитият живот в едно от най-отвратителните си проявления. Една анаконда се извърна и образува вцепеняващи кръгове сред листата; великански змии извираха от корените; разпъната неподвижно, на един клон висеше боа; кралските змии, красиви като Луцифер, се увиваха около дънерите. Лавалет насочи вниманието на Гам върху една, която се бе изпружила плътно пред стъклото на пода. Тя се размърда бавно.

— Кобра капела — обясни Скраймър, — най-опасната от всички. Ухапването й е сигурна смърт. Влечугото продължи да си пълзи. Лавалет удари с пръста по стъклото; то се сепна и се стрелна, мургава длан бутна ръката му настрани; малайка, която бе притичала, го изгледа ужасена.

— Вие ще умрете, господине!

Скраймър се засмя:

— Суеверие на тукашните жители — кобрата е свещена.

Когато се върнаха, една полукитайка стоеше в стаята и подреждаше масата. Понечи да излезе, но Лавалет я спря.

— Нека приятелката Ви спокойно се храни с нас — каза той към Скраймър.

— Не е свикнала — отвърна другият.

В селото върлуваше маларийна треска. Скраймър се изявяваше като лекар; имаше големи запаси от хинин и лекарства, от които щедро раздаваше. Разказа, че китайците имали най-слабите съпротивителни сили. Те се катурвали още при първата треска и като обречени се готвели за края.

След вечерята китайката донесе чай и уиски. Скраймър жадно отпи. От седмици не беше виждал бяла жена и се намираше в състояние на лека треска. Гам бе използвала почивния ден, за да прегледа дрехите в ламаринения куфар и носеше тоалет, който би впечатлил дори Сен Жермен. След напрегнатия ден в нея беше останало меко приятно излъчване, което придаваше на движенията й лежерната магия на спокойствие и отпуснатост. Кожата й проблясваше като зряла зарзала. Ръцете й бяха покрити с гривни, пръстите — с пръстени, а на лявото ухо висеше дълга обица.

После Скраймър остана насаме с Гам. Щом докоснеше стъклото, ръцете му потреперваха. Китайката донесе фино нарязан тютюн и плодове. Гледаше го тъжно. Гам я задържа и я попита нещо. Тя отвърна със слаб птичи гласец и щом Гам пусна ръката й, побърза да си отиде. Скраймър искаше да разкаже за някакъв лов на тигри. Той прекъсна и се загледа пред себе си.

— Вече четири години живея тук. Свикнах и смятах да остана. Скоро след идването ми не се чувствах свързан със страната си. Тук животът е меланхоличен и монотонен. Обичам тишината. И ето — дойдохте Вие, а с вас и Европа. Тя е в дома ми и зачеркна четири години престой и десет години опит. Докато сте тук, това е добре. Но ще остане и след като си отидете. В празната къща — това е тежко.

— Много бих искала да Ви кажа една добра дума, но се опитвам и не намирам най-подходящата. Може би това все някога щеше да дойде — този бунт на предците в кръвта. Всеки някога се сеща за корените си. И може би този момент е по-подходящ от някой следващ.

Той повдигна глава:

— Тропикът приучва към бързи действия. Останете при мен, ще продам плантациите в Пенанг и ще отпътуваме за Европа.

— И?

— Ще поговоря с него. Той ще разбере. Той не Ви обича. Виждам го.

— Толкова сте мил, точно защото предложението Ви е глупаво. Само как елементарно оценявате нещата. Струва си да се запомни: самотата прави нещата прости. — Тя вдигна украсената с гривни ръка. — Какво знаете за това, което се разиграва тук и стремглаво се е втурнало в търсене на решение?

Малайката запя някаква мелодия със слабия си глас и изтръгваше от струните на инструмент нежни тонове. Усещаше се носталгия и сантиметалност. Хвърли дяволит поглед към Лавалет и свали наметалото си от батика. Бюстът й бе красив, напращял, оформен здраво и благородно.

Китайката не сваляше поглед от Гам. Когато Скраймър я извика, тя се сепна, толкова се бе вглъбила в мислите си. Гам я усещаше много близко до себе си, подозираше и причината за терзанията й, дори й се искаше да си поговори с нея. Колко странно — този европеец с лека ръка хвърли всичко зад себе си в мига, когато съзря отново расата си, а тази азиатка с полуевропейската си кръв се бе отдала изцяло на чуждата раса.

По-късно Скраймър, Лавалет и Гам седяха на терасата и се наслаждаваха на прохладата. Пълните корони се поклащаха от задаващия се вятър. В тъмното гласовете на животните звучаха по-различно, отколкото през деня. Малайката бавно мина покрай къщата и се запъти с кръшна походка към градината.

Бързи стъпки екнаха зад внезапен вик. Двама китайци нахлуха и завикаха Скраймър. Съдържателят на игралната зала имал треска. Щастлив, че може да се свободи от магията, която го бе обладала, Скраймър се извини и влезе в къщата, за да вземе инструментите си.

Гам и Лавалет останаха на терасата.

— Колко сте красива днес — каза Лавалет и целуна ръката й над китката.

Тя не отвърна, а се загледа в сянката на птица, която летеше над терасата. Лавалет стоеше там, полунаведен над нея. Леко докосна лицето й с ръка така, че я накара да го погледне. Тя отмести глава назад до облегалката на креслото и застана отпусната, с ръце върху облегалките на креслото, отдадена на погледа на мъжа, наведен над нея, зад който бавно падаше нощта.

Двамата мълчаха. Но когато Лавалет понечи да вдигне Гам от креслото, тя го отблъсна, без да отмести поглед. Той веднага я остави и се запъти към парка. Не след дълго се върна и я намери в същото положение. Опита се да хване ръката й. Тя се отдръпна.

— Искате да Ви дам обяснение, и с пълно право — каза тя. — Моля да ми простите.

— Нима съм искал обяснение от Вас? — запита Лавалет иронично. — Освен това подобно искане от моя страна е почти одобрение на поведението Ви. А нищо не ми е по-чуждо от това.

— Сякаш преследвате определена цел с упоритостта си.

— Само ефимерна.

— Значи все пак има цел.

— Не е цел, а просто хрумване, което искам да задоволя.

— Тази нощ бих искала да остана сама.

— Извинете ме, ако настоявам нетърпеливо за нарушаване на този ред. Казах Ви, че днес сте особено красива и много желана. Вие също разбирате, че преживяванията през последните седмици днес достигат върховно чувство на кръвта, което изисква задоволяване. Да го прикрия би означавало да наруша жизнените си максими, но да ги наруша просто заради едно настроение би означавало едва ли не, че съм обвързан.

Кой би понесъл подобно нещо?

Гам не помръдваше от стола си. Нощта, мека и свободна, бе паднала над горите. Хоризонтите се рееха. Беше така тихо. Подобно на очакване. На интервал между две вдишвания. Какво дебнеше там? Пясъкът изскърца. Малайката отново мина покрай къщата с нежните си заоблени бедра, които се движеха в такт с походката й под бродираното със златна нишка сари, опънато над тях.

— Знаете, че днес имам нужда от жена. Може би не знаете — имам нужда точно от една жена. Бъдете щастлива.

Лавалет слезе по терасата, обърна се много бързо — Гам все още стоеше неподвижно — помаха и последва малайката, която го очакваше.

Гам се наведе напред — възбудена и напрегната. После леко плесна с ръце. Появи се китайката и я попита какво желае. Гам я помоли да остане, тя се подчини, седна на рогозката и даде отговор на всичките й въпроси. Забеляза, че китайката бе подредила косата си по същия начин като нея самата. Разнежено грабна ръката на седящата до нея и внезапно, обзета от съчувствие и доброта, я увери, че всичко ще си остане, както си е било, че Скраймър я обича и ще я задържи при себе си. Китайката се притисна до колената й и започна да се моли нещо на своя неразбираем език. После изведнъж спря и започна да моли Гам на английски, сякаш заекваше, да сподели тайната на своята магия. Малайката й била казала, че притежава любовна магия. Гам се опита да й обясни. Но другата клатеше силно глава и повтаряше безспирно молбата си. Гам видя, че няма да постигне нищо и че е по-добре да остави жената със смесена кръв в заблуда. Свали една от гривните на ръката си и я подаде на китайката, която я грабна с блясък в очите и я скъта до сърцето си.

Скраймър се върна от посещението си. Попита нещо китайката и я отпрати. Тя тръгна бързо, като държеше здраво талисмана си до гърдите.

— Отново Ви повтарям онова, което казах и преди — започна разговора той. — Сигурно разбирате какво се случи, Вие сте сама.

— Исках да съм сама.

— Значи не знаете.

— Така ли?

— Не разбирам какво имате предвид. Явно трябва да Ви кажа истината.

— О!

— За да стигна до целта. Лавалет и малайката.

Тя скочи:

— Кой го каза?

— Значи наистина не знаете. Лютсеки ги е видяла.

— Къде? Кой знае за това? — страстно развълнувана, Гам се изправи пред него. — Важно е да знам. Трябва да го знам! Можете ли да проучите?

— Малайката е на мое разположение. Само след час сама ще се хвали.

Гам пребледня и започна борба със самата себе си.

После добави:

— Ще ми кажете утре.

Засрамено се запъти към спалнята, без да си вземе довиждане. Но не опроверга последните си думи.

През целия ден Гам не видя малайката. Лавалет беше отишъл на лов със Скраймър, защото наблизо бяха видели следи от тигри. Без да свършат нищо, двамата се върнаха. Лавалет — безразличен, а Скраймър — блед и потиснат.

След това Скраймър успя да се срещне насаме с Гам. Тя го погледна. Той извърна поглед встрани, искаше да заговори, но се въздържа, прехапа нескопосано устни, най-сетне решително вдигна глава и изсъска:

— Не, не. Просто е разменил няколко думи с нея, дори е развързал сарито й, но после си е тръгнал и я е оставил сама, без да я подкани да го последва. Когато все пак го направил, само й дал няколко рупии и я отпратил.

Гам въздъхна дълбоко.

— Благодаря Ви — тя погали ръката му съвсем импулсивно, очите й светеха, кръвта сякаш нахлуваше и отново се отдръпваше от лицето й.

— Колко го обичате само! — промърмори Скраймър.

Тя се изсмя след него:

— Какво ли пък знаете Вие за това?

Гам се рееше из облаците. Наистина ли Лавалет бе обвързан? Защо не е бил с малайката? Заради нея ли? Тя усети, че я облива болезнено щастие, и бе обладана от буря, която сякаш идваше от нея. Все пак усещаше: зад всичко това се крие пътят нататък; страстта ще премине и тя отново очакваше смълчана бъдещето.

Тази вечер бе необичайно мека и често не можеше да говори, за да не бликнат сълзи от очите й. Скраймър я наблюдаваше мълчаливо и след вечеря отново отиде в селото, за да се осведоми за болните от треска. Лавалет преглеждаше чертежите.

— Тези чертежи са по-важни, отколкото си мислех. Започвам да разбирам защо са разгласили навсякъде за изчезването им. На всяка цена трябва да ги занеса на сигурно място в Сиам. Утре продължаваме. Доколкото разбирам, и Скраймър започва да Ви дотяга.

Той се загледа към Гам и забеляза, че очите й са влажни. Тя пое ръката му и сложи бузата си в нея. Усещаше в закътаността на ръката изпълване и раздяла.

— Грешите — засмя се Лавалет, — не съм бил при малайката.

Тя кимна, но не промени положението си.

— И заключенията Ви са прибързани.

— Не си могъл.

— Точно така.

— Заради мен.

— Признавам. И ето, следва логичният извод, който започва със „значи“… отлично. Колко лесно започвате да мислите едностранчиво, щом се отнася до вас. Искрено ли вярвате в своите изводи? По-скоро трябва да вярвате в противното.

— Само думи!

— Приписвате ми прекалена недодяланост. Не смятате ли, че ако исках, щеше да ми е много лесно да направя противното? А това, че съм се отказал, да не би да си мислите, че мога да се откажа и от впечатлението.

Тя го загледа втренчено.

— Не е истина.

— Както желаете. Виждате онова, което Ви се струва прекалено обвързано, то може да представлява висша свобода. Просто трябва да се погледне правилно. А нещата трябва да се гледат с моите очи.

— Защо ми казвате всичко това?

— Защото не смятам за нужно да го крия. Все още не.

Гам искаше да му повярва. Чувстваше се раздвоена, защото знаеше, че зад тази бариера от думи се крие всичко или нищо. Преди да излезе, тя трябваше, плахо следвайки непреодолимия закон, да опита отново да го изкуши по начин, на който никой не можеше да устои — този закон на най-нежна разруха, който мечтателите от векове не могат да проумеят. Украсявали са го с емблеми на доброта, въпреки че той не познава никакви други норми, освен самото примитивно съществуване, закон на полярността, на който са дали най-безсмисленото от всички имена — любов.

Зад този комплекс — любовта — зейва цяла пропаст. Опитвали са се да го покрият с цветовете на понятието и да опашат с градини кратера му. Но той винаги се облещва — гол и див, и неудържимо сграбчва онзи, който доверчиво му се е отдал. Себеотдаването означава смърт, а за да притежаваш, трябва да избягаш. Под цъфналите рози се криеше остра сабя. Тежко на онзи, който се доверява. Но тежко и на онзи, който е разкрит. Трагедията не е в резултата, а в нагласата. За да спечелиш, трябва да загубиш, за да задържиш — да пуснеш на свобода. Не прозираше ли и тук тайната, която отличава знаещите от начинаещите? И не беше ли познанието за трагизма на тези неща точно тяхното преодоляване? Познанието никога не води до свободно овладяване, неговите граници стоят твърдо върху действителното. Причинно-следствената връзка и съдбата са неговите регистри. За знаещия обаче действителното не е нищо повече от символ, зад него започва кръгът и безкрайността. Това беше дяволски символ, защото боговете бяха весели и хитри. Колко ужас се криеше в тази веселост; колко бодли се криеха под цветовете! Нима има нещо по-змийско от живота?

Дадоха им всички имена: любов — подобно на Фата Моргана тя изгражда примамлива картина на вечността за половете, така че всички клетви са насочени към нея, а тя неумолимо тече и се променя, точно като това, което символизира — живота.

Когато прекосиха със сал река Липис, забелязаха, че бяха попаднали в мрежата от големи водни улици на източното крайбрежие. Навсякъде между кафеените насаждения имаше просторни китайски селища. Зад златния рудник бяха предупредени за джунглата. Въпреки това продължиха, защото смятаха, че тигрите, които обитаваха местността, не биха нападнали керван посред бял ден.

Утрото беше свежо. Във високите дъбрави маймуните се катереха по клоните. Пауни се надвикваха с папагалите. Огромни пеперуди и стрелкащи се колибри пърхаха из шубраците. Постепенно младата гора стана по-гъста и пътеката — по-тясна. Слънцето се издигна.

През храсталака се чу тропот. Стадо глигани пресече пътя им. Един воден бивол ги погледна меланхолично през клоните, кой знае откъде се бе появил. На малка полянка направиха лагер. Един от носачите беше паднал и си беше раздрал ръката. Лавалет го превърза.

Гам се върна няколко крачки назад, за да разгледа странно цвете. Тогава отляво дочу чупене на клони. Погледна встрани, но не можа да види нищо. Когато понечи да си тръгне, забеляза в шумата две зелени фосфоресциращи светлини. Пясъкът зад тях се раздвижи, дишаше, беше раираното тяло на леопард.

Тя не можа да направи и крачка. Скована, бе се втренчила в страшните очи. Леопардът ръмжеше и удряше земята с опашката си. Свирепият живот, който гореше в очите му, доведе Гам до меланхолично отчаяние и се предаде толкова силно, че тя пристъпи напред. Насочи се към него, несигурна, колеблива, с ужасна готовност да се подчини безволева пред тази кожа, излъчваща мощ, от която блестеше разрухата.

С един скок леопардът се отдръпна и избяга. Младата гора се затвори зад него. За миг Гам застина не на себе си. После се окопити и студена вълна я обля от главата до крайчеца на пръстите й, разтрепери се от уплаха, не беше на себе си от страх, така че на Лавалет му беше трудно да проумее какво всъщност се беше случило.

Въпреки че внимателно разгледа околността, не можа да открие животното. Под едно от ветрилообразните дървета на пътя видя следи и разровена земя. Гам продължаваше да говори едносрично, а на следващия ден се оплака от главоболие. Лавалет й премери температурата — беше малко покачена. Той накара носачите да побързат, за да достигнат Чапинг, където разчиташе да намери лекар.

Температурата продължаваше да се покачва. Лавалет разпореди да спрат и да разпънат палатка. После изпрати тамила до Чапинг за лекар. Даде й една доза хинин и се погрижи да заспи.

Най-сетне тамилът се върна. Почти се свлече, толкова беше тичал. Но пък донесе новината, че скоро ще дойде и лекарят.

Той беше як шотландец с рижа коса. Жлъчните му очички бързо проблеснаха, щом видяха Гам в гръб.

— Би било целесъобразно да я транспортираме до Чапинг. Но за Вас е важно да получите разрешително за река Бъфало.

— Прав сте, искам да отида в Сиам.

— Знам и причината.

— Доста съм подценил популярността си. Явно трябва да благодаря за това на английските власти.

— Напротив. Видях Ви, когато при последната купа срещу Испания напуснахте Мадрид.

— Смятам, че мога да отида до Чапинг.

— Наистина можете — двама подофицери държат пункта, лейтенантът е във вътрешността и ще се върне едва след четири дни. Бих искал да продължа с прегледа.

Лавалет видя късия дебел пръст над гърдите на Гам.

— Какво й е?

— Възпаление на белия дроб.

— И аз си помислих така. Мога ли да Ви помоля да считате прегледа за приключил.

— Това по принцип се решава от лекаря.

— По принцип — много правилно.

— Не бих искал да се задоволя с такава повърхностна преценка на симптомите — той се засмя, — освен това един бял пациент е, така да се каже, почивка след целия този кафеникав боклук.

— Затова Ви моля най-учтиво да ми кажете какво Ви дължа.

Шотландецът го погледна вбесен. После се надигна и се тросна ясно:

— Нищо — запъти се, без да каже и дума, към коня си и отпраши.

Гам се надигна.

— Той ще алармира гарнизона. Трябва да продължим незабавно.

Лавалет пъхна термометъра под мишницата й.

— Това просто би било глътка въздух в повече. Ще се спуснат по следите ни.

Гам извика:

— Ти трябва да тръгнеш. Аз ще остана. Ще вземеш плановете и тамила с двама носачи и ще успееш да им избягаш. Тръгвай! Веднага!

Лавалет не й отвърна. Излезе пред палатката и даде разпореждания. После се върна и каза:

— Болестта Ви отменя всичко. Ако бяхте здрава, може би можехме да дискутираме по въпроса. Освен това още не съм стигнал до Сингапур — дотам могат да се случат маса неща.

След няколко часа дойдоха подофицерите с няколко сикхи. Лавалет не ги остави да се изкажат, а ги посрещна спокойно с думите:

— Очаквах ви. Палатката трябва да се събере. Налага се да се действа много нежно и внимателно, за да се превърне в носилка. Вие умеете. Този ламаринен куфар съдържа особено важни документи. Моля, обърнете му специално внимание.

С факли керванът тръгна по горската пътека, докато стигнаха до едно селище. Гам спеше в унес. Само от време на време отваряше очи и поглеждаше замислено към Лавалет.

Двамата подофицери искаха да изчакат пристигането на лейтенанта. Оставиха арестуваните да се движат свободно. По обяд се появи лекарят, за да прегледа Гам. Лавалет не беше при нея. Тя направи гримаса, когато видя шотландеца.

— Съжалявам, че трябваше да прибегна до тези средства, за да осигуря принудително присъствието Ви. Можете сама да си направите извода колко много държа на това.

Гам се засмя иронично:

— Вие сте британска подметка.

— Не зная нищо за случилото се тук.

Тя го погледна изпитателно и едва забележимо промени тона.

— Всъщност не дооценявате моето участие в нещата.

— Разбирам Ви — сега и без това е безсмислено. Английското правителство се грижи подобен род хора да бъдат интернирани за дълги години.

— Години — замислено повтори Гам, — ще е без значение. И без това не бих постъпила по друг начин.

— Вие сте ексцентрична. Не бих могъл по друг начин да окачествя пътуването Ви.

— В Европа е обяснимо.

— Така е. И аз дойдох тук по подобни причини. Но десет години сред мургави хора наистина те правят ужасно възприемчив към съблазните на Европа. Мога ли да премеря температурата Ви?

— Днес нямам температура — отвърна Гам и пое термометъра.

— Права сте. Изненадващ успех.

— Решението винаги върви ръка за ръка с успеха.

— Нима наричате това решение?!

— Щом искате да го формулирате така — да. Малко насилствено, но все пак решение.

Вечерта дойде офицерът, когото бяха извикали по телефона. Гам дочу ръмжането на камиона и се облече. След бегъл разпит лейтенантът я помоли да се обърне към него, ако може да й бъде полезен. Била свободна. Изрази почитанията си към Лавалет, както и съжалението си, че трябва да действа според указанията. На следващата заран щял да го закара до пристанището, откъдето щял да бъде транспортиран. Гам се усмихна на младичкия офицер. После накара да й покажат пътя до дома на лекаря.

Той я прие съвсем озадачен. Гам се държеше свободно и така объркването му нарасна. Той сглоби няколко несвързани изречения и й предложи да седне. Тя го докосна и потръпна от отвращение. После седна. С алчен бляскав поглед той следваше движенията й. Тя стоеше спокойно пред него и чакаше. Той започна разговора и каза с дрезгав глас:

— Утре заран ще откарат Лавалет.

Тя равнодушно вдигна рамене.

— Ще тръгнете ли с него?

— Не знам, може и да остана.

Думите й бяха далечни, само си помисли: „Дълги години каторга“.

— Показах Ви още веднъж колко държа на това.

— Имам едно условие.

— И то се отнася до Лавалет?

— Трябва да избяга още тази нощ.

— Няма нищо по-лесно от това. Той може да се движи почти свободно.

— Сам разбирате, че едно бягство без подкрепа е обречено.

— Не разбирам.

— Вече Ви казах, че очаквам развръзка. Не така внезапна. Но тъй като вече е дошла, смятам, че е необходимо да доведа докрай една авантюра, която започна заради мен, та да не ми тежи на съвестта.

Лекарят кимна.

— Значи се разбрахме?

— Имате ли автомобил?

— Да.

— Очаквам до около час да е готов за тръгване.

— Напълно възможно. Мога сам да го подготвя.

— Добре. Пътищата проходими ли са?

— При определен шофьорски опит не са непреодолими.

— И колата ще бъде готова?

— Също при едно условие.

— Знам го и смятам, че е ненужно да го обсъждаме.

— Не съвсем. Какво би Ви спряло да тръгнете с него?

— Вие сте умел пресметливец. Колата готова ли е?

— Какво вече Ви казах. Само трябва да я заредя с гориво.

— Договорихме се. Ще поставите храна, завивки и оръжие.

Шотландецът замълча и започна да подрежда мислено нещата.

— А после?

— Колата ще Ви бъде открадната. Не биха могли да Ви заподозрат в съучастничество, тъй като самият Вие уредихте залавянето. Утре сутрин ще я намерите.

— Утре сутрин заедно с Вас — каза дрезгаво лекарят.

— Сложете и карта на местността. Ще дойдете с мен до бунгалото на лейтенант Браун. Ще успея да предупредя Лавалет. Той ще се оттегли. Ще направите нещата още по-достоверни, ако констатирате, че има блатна треска. Два часа по-късно ще Ви придружа у вас. Два часа по-късно. За толкова време ще можете да вдигнете гарнизона на крак. Виждате, че мисля логично.

— Съгласен съм. — Той натика храната в колата и зареди с масло и бензин. После сложи вътре една кутия и се обърна към Гам: — Това е най-доброто, което имам. — Остави мунициите и далекоглед и каза: — Трябва да разберете, че това съвсем не беше леко за мен. Понякога човек трудно може да се оправи с понятия като бягство на затворник и предателство, а в дивотията тук се научава, че всяко средство е добро.

— По-късно ще говорим за това — отвърна Гам и настоя да тръгнат.

Шотландецът освободи кормилото от защитните вериги и остави мотора да поработи. Гам бе обзета от приятно чувство на радост, щом чу ръмжането на мотора.

— Елате — каза тя припряно и тръгна пред лекаря.

Успя да разговаря насаме с Лавалет и да му прошепне, че всичко за бягството му е готово. Той се сепна:

— Кой Ви каза, че ще бягам?

— Не говори! Трябва да тръгнеш!

— Добре! Трябва да взема и документите.

— Не можеш да ги вземеш. Тръгвай без тях!

— Не. Ще ги получа лесно. Имам втори ключ от касетата и ще извадя плановете, а куфара ще оставя. Няма да го забележат, преди да открият бягството. Щом се оттегля в стаята си, ще намерите повод да излезете, да дотичате до мен и да се качите. Ще спра на края на селището.

— Не може. Аз оставам.

— Ти, с лекаря…

— Не, няма нищо — става дума за минути.

Лавалет погледна пред себе си:

— Ще видим…

Влезе в бунгалото и Гам го последва. Лекарят седеше и пиеше уиски с лейтенанта. Той облекчено въздъхна, щом видя Гам да влиза. Лавалет седна в един плетен стол. Бе объркан. Гам стоеше до офицера и бе завладяваща.

Лавалет стана и се сбогува.

— Не се чувствам съвсем добре и бих искал да взема няколко приспивателни преди лягане, за да бъда свеж утре сутрин.

Лекарят попита:

— Да Ви дам ли прах за температурата? Нося в себе си.

Лавалет отвърна:

— Надявам се да помогне.

— Почти мога да гарантирам — отвърна му шотландецът и му подаде бяла кутийка.

Щом си тръгна, лейтенантът прехвърли разговора върху него. Гам го отклони и започна да флиртува. Много скоро той се зачерви от страст като гимназист. Лекарят бе съвсем пестелив с думите. Само от време на време казваше по нещо. Бляскащият му поглед улавяше лицето на Гам. Изведнъж се надигна:

— Стана късно, лейтенант Браун… Тръгвам си да подишам още малко хладен въздух.

Гам се засмя:

— Как само предусещате желанията ми. Моля Ви да ме придружите, може би е по-сигурно.

Преди лейтенантът да успее да каже нещо, тя му пожела „лека нощ“. Той се наведе над ръката й. Лекарят го гледаше подигравателно и възбудено.

Двамата крачеха безмълвно един до друг. Луната беше ясна и местността изглеждаше нереална между полусянката и дълбоката тъмнина сякаш се поклащаше на тъмни въжета. После приближиха къщата на шотландеца — бе със светнали прозорци, огромна като съдбата и края.

Вратата към гаража стоеше широко отворена: колата я нямаше. Шотландецът посочи с широко движение на ръката към празното зеещо помещение и почти меланхолично отвори на Гам вратата към бунгалото си. Тя пристъпи вътре съвсем тихо сякаш стъпваше в памук. Лекарят я последва. Дишането му беше учестено и шумно. Гам почти беше стигнала до прозореца, когато видя в стаята Лавалет. Той стоеше със скръстени ръце и се запъти бързо към вратата, облегна се и насочи дулото на оръжието си нагоре.

— Извинете този романтичен ефект; но в моята ситуация единствено той може да подейства. Вашият договор се нуждае от още една поправка, която може да се нанесе само така. Ще стрелям сериозно, дръжте ръцете си спокойно.

Лицето на лекаря стана бледо като платно. Слепоочията му пулсираха. Бялото на очите му светеше призрачно на сивото лице. Устните неволно трепереха.

Бръщолевеха безсмислени слова. После цялото тяло потръпна в конвулсии. В изблик на гняв той скочи, но веднага се строполи. Лавалет го изблъска леко. Бързо върза ръцете и краката му, направи фитил и го пъхна между зъбите му.

— За съжаление, това е необходимо — каза спокойно той, — тъй като вече имах удоволствието да се запозная с начина Ви на действие. Знаете, че ми трябва един час преднина, колата на гарнизона е по-тежка от вашата. — Докосна Гам, която стоеше като прикована. — Ти си още тук?!

Измъкна я навън. Хукнаха по пътеката бързо към края на селото. Облаци закриха луната, всичко бе неясно, тръпката на авантюрата премина през вятъра и нощта в ухание на свобода. Силуетът на колата се очертаваше като бариера пред тъмните петна на лунната местност.

Лавалет повдигна Гам и я качи в колата, фаровете се хвърлиха в тъмнината и проправиха път, моторът зави и с един скок колата запраши напред.

Преминаваха покрай колиби от бамбук, връщащи се у дома местни бягаха от светлината на фаровете, пъстра огромна сламена шапка свиреше край летящите и скърцащи гуми, алея с цъфнали дръвчета разпръскваше уханието и златния си прашец над колата.

Непосредствено зад парка започваше джунглата и продължаваше от двете страни на колата с хиляди гъвкави пръчки от бамбук като стени на кафез. Наоколо се простираха оризища и чаени плантации, после като из невиделица излезе тъмният подземен тунел на гората, скочи като мощен звяр и затътри черния си корем върху тях.

Очертанията на по-светлите участъци на полянките имаха виолетов оттенък. После отново ги затиснаха сенките и късаха тъмнина от небето. Тя падаше като влажна душна кърпа над тежкия въздух в гъсталака и спираше дъха.

Моторът отекваше на всички страни. Стада маймуни викаха и скачаха по върховете на дърветата. Подплашени ята папагали крещяха по клоните. Една сянка застана на шосето пред колата. Колелата я уловиха като ненаситни разбойници и я оставиха плоска, тъмна и неподвижна зад себе си. Гам се наведе напред:

— Защо трябваше да чакаш?

Лавалет се наклони над пъстрата светлина на таблото и стисна картата с колена, за да може да я разчете.

— Не е ли по-добре така?

— Можеха да открият бягството по-рано и тогава нямаше да може да се направи нищо.

Той вдигна рамене:

— Твърде вероятното досега никога и нищо не е променило. Който притежава флуидите, привлича случайността към себе си.

Фаровете се стрелкаха като светли хрътки пред колата и раздираха шосето с блед инквизиторски блясък, който зад колата отново се сливаше с настъпващата безлична тъмнина в смесица от светло и тъмно. Като безмълвен шпалир стояха оловните стволове на палмите покрай шосето.

Едно бляскаво сребристобяло нещо се удряше в лъчите на фаровете, безшумно плуваше пред колата сякаш бе вързано към светлините й — птица с широки крила. Като преден впряг от някаква приказка тя ги съпровождаше като затворник в прокълнато бягство…

Но встрани от тесния светъл лъч на лампите и колата се простираше нощта — из гората с нейната хищническа страст и пъстрите си котки, със задуха и със своите тайни за смърт и внезапен проглушителен вик, с бягство и бясно преследване.

— Не искаше да ме изоставиш!

Сърцето й спря да бие, докато чакаше отговор. После започна отново, болезнено заудря в гърлото, по-силно и от мотора. Лавалет се извърна леко назад и каза с ясен глас:

— Не.

Кръвта на Гам нахлу в главата й и тя почти се свлече на пода. Ясно и живо, сякаш можеше да я докосне, през съзнанието й премина една картина и замря в неестествена светлина — клонка тамаринди на светлината на свещта — топлина — андаманската нощ пред прозореца, един глас, две спокойни ръце: „Останах, изгубих и бях принуден да заложа накрая и Вас. Колин спечели — утре ще играете поло с него“. Дръпване от цигара се просмукваше през тъмната каша на нощта в ъгъла на купето, сама — бягаща от това завладяване в бясно препускане, даже още повече — заробване.

После картината изчезна, изместена от тези вълни и шумове, които се събираха в мислите й, и останала почти без дъх, осъзна: той заложи свободата си, за да я спаси, да я предпази от обещанието й.

В безмерна възбуда, тя усещаше само едно — той беше обвързан, нещо се бе оказало по-силно от него, обладаваше го отвътре, рушеше неговите принципи, това беше сила, стоеше над него, това беше той — светът. Тя се хвърли върху него, дръпна го за рамената и му извика пламенно в лицето:

— Ах, ти!

Когато се обърна, чертите му бяха станали силно напрегнати. После се преобрази. Треската от бягството доведе до пренапрягане на нервите, премина в бурно пробуждане на инстинктите, в нечувано привличане и се издигна над всяка бдителност, достигайки до висше опиянение:

— Да — извика той, — да, не исках да те докосне това лепкаво насекомо!

Спирачките изскърцаха като триони, колата приплъзна, избуча и спря с врящ мотор, хваната бясно от бурята, задъхана. Лавалет скочи от нея и с дива страст закъса от клони и шума, цветове и гнезда покрай пътя — всичко, което му попаднеше подръка, донесе го и го хвърли в колата — върху Гам, навсякъде, върна се обратно и носеше още и още, хвърляше всичко върху Гам и крещеше:

— Ще хвърля гората в колата заради теб, ще събера целия свят! — Завлачи един изтръгнат храст, зарови глава в него и започна да вие като ягуар.

Тогава в мислите на Гам просветна едно изречение, тя искаше да го спре, да го потисне, но то беше по-силно от нея, промъкна се, беше по-силно от привързаността и от щастието й, завихри се като див водовъртеж, тя не искаше, но трябваше, то викаше вътре от нея, не беше истина, тя го усещаше, но все пак беше някак непознато и истинско, макар и оковано, то се изтръгна от нея:

— Щях да го направя!

Лавалет я хвана за ръцете, изсъска в лицето й, очите му сякаш я пробождаха в тъмното, бездиханен от страст, думите му изплющяха като камшик.

— Заради мен!

В треперещата кола тя чувстваше желязна хватка, сграбчила я за раменете: в нея изрева един глас, властен като морето, разбунтуван и бушуващ като ураган, като сетен стон:

— Не — за себе си — не.

Лавалет я бутна в колата, удари с юмруци по каросерията, изкрещя с изкривено лице, блед и властен:

— Лъжеш!

Гам се задържа за калника. Вкопчи се в бясното подобие на човек пред себе си, усети една ръка и внезапно извика, осенена от мистична радост:

— Премина! Проигра! Ще те прескоча! Свободна съм! Свободна! След теб пътят продължава!

С един скок Лавалет скочи едновременно върху спирачките и газта. Колата се разтресе, приплъзна се по края на пътя и потегли:

— Никога! Никога! Пътуването е мое, мой е и пътят! — извика Лавалет сред шума на трещящия мотор.

Погледът на Гам бе привлечен назад. В края на шосето през нощта се изстрелваха светлинни куршуми, две сърдити светли очи, фарове на друга кола — дъхът й спря, колата на поста, който ги преследваше. Наведе се напред:

— Идват! — и посочи назад.

Той ускоряваше, виеше, смееше се, крещеше неистово — а тя висеше на рамото му, с поглед, привлечен от бавно пълзящата стрелка на километража.

— По-бързо, напред! По-бързо!

С лудо темпо покрай тях като омагьосана прелиташе местността и се пренасяше в нищото. Прилепи падаха в колата, нощни пеперуди се въртяха като листа във вихъра им, тя изяждаше всичко, което искаше да препречи пътя й — огромно праисторическо същество, което нахлу в нощта като пъргав разбойник с фенерче в женските покои, трескаво профучаващ покрай осветените и объркани жени. Гам усети връхлитащата ги смърт, приближаваща се дебнешком, засенчваща света като облак, като буря, едва сдържаща светкавиците на унищожението. Опасност! Опасност! Опасност!

Погледна назад — разстоянието се бе увеличило. Подслони глава до слепоочията на Лавалет. Той дори не я усещаше, дотолкова го бе обзела яростта, на която се бе отдал безрезервно, бе приел атаката на унищожението, целият му живот дотук не представляваше нищо в сравнение с този миг, когато го заля пороят, и той, макар и зрящ, премина отвъд, в безграничното, пред което падат всякакви прегради: той се отдаде изцяло на мистичното предизвикателство, хвърли живота си в огъня заради пламъка, възпламени се и се понесе към върха си, викаше, без да поглежда натам, вятърът разкъсваше думите, които излитаха от устата му:

— Какво знаеш ти? Ти беше моето напрежение и опасност, аз те създадох такава — най-силното напрежение и най-непреодолимата опасност. Какво знаеш ти? И нищо не би било толкова нечувано като това, да, това поражение.

Зад тях проечаха изстрели. Със звън на желязо един куршум се удари в каросерията. Тъпо проеча ехото след него. Изстрели в нощта — и един дъх на челото. Той със скок се изправи в колата, с един крак продължаваше да натиска газта, а с едната ръка — да управлява. Придърпа Гам към себе си, притисна я към себе си, а тя безволево се остави в ръцете му и продължи да препуска напред.

Шосето продължаваше в дълга права отсечка, тя отекваше в ръмжането на мотора, подобно песен на орган. Колата прелиташе над дупките, беше изхвърляна нагоре, клатеше се, после се успокояваше и продължаваше бързия си бяг напред. Зад нея следваха двата фара на другата кола, над които светкавиците от куршумите прорязваха нощта.

Лавалет я погледна. Гам се бе отпуснала на рамото му с ръце, обвили шията му, и едва продумваше. Бурята на чувствата му се уталожи. Той отпусна Гам и се хвана за оръжието. Ръката му хладнокръвно натисна спусъка. Той стреля. Изстрелът пробуди хиляди гласове в праисторическия лес. Лавалет остави газта и управлението. Изправи се още в колата, викаше и стреляше. Гам вкопчи ръце в крака му, опита се да го свали, но той я изрита — продължаваше да стреля, викаше като властна песен и отново стреляше в проблясващите светлини, в двата светлинни лъча, които се събираха в една отразяваща стена, стреляше и крещеше, и пееше, залюля се, изправи се, колата спря. Оръжието… олюля се и падна назад, свлече се улучен, черепът му прокънтя върху седалката, върху раздраните ръце на Гам потече нещо топло и смъртоносно, усети кръвта — кръв — и нищо повече не я интересуваше.