Ерих Мария Ремарк
Гам (6)

Глава пета

Жегата се беше разстлала над Суецкия канал като течно олово. Сутрин светлината безжалостно се луташе насам-натам между пустинята и небето, докато по обяд се превръщаше в трепереща мараня, превръщаше се в кашест живак и спираше като лепкава маса върху палубата.

По жаркия пясък покрай брега бавно се движеха кервани. На човек му се струваше, че те никога няма да стигнат до целта си, дотолкова нишката бе обгърната от пясъчната смърт. Вечер от хоризонта долитаха сини сенки. Те се притискаха зад пясъчните хълмове, пропълзяваха в тесните гънки между тях и се размиваха в оранжевите отблясъци на залязващото слънце над равнините. В този миг скованата местност като че ли оживяваше в безмълвното боричкане между сянката и блясъка. На преден план неумолимо плъзваха безбройни сенки. Техните предни постове стигаха чак до брега, чиито очертания все още бяха облети в светлина, а от хоризонта на тъмни маси приближаваха мрачните им подкрепления. Слънцето в един миг залезе зад пясъчното възвишение на запад. Тогава сенките се окопитиха и опитаха да превземат кораба, качиха се, скочиха зад комините, надигнаха се и погълнаха последното злато от ръба на комина, покриха света със своята синя химера. Но задухът капеше между тях, скоро отново се събра и се настани тихо на палубата като гърбава жена.

Гам се беше изтегнала в шезлонга си на палубата и очакваше полъха на вятъра. От каютите на екипажа се носеха слаби, неясни и провлечени звуците на един акордеон. Те й напомняха за мелодиите на гайдите в шубраците до италианските брегове — сантиментални и страстни, изпълнени със сълзлива, примитивна сладост. Гам се заслуша и се опита да разпознае мелодията. Скоро се появи вятър и засвири в мачтите. Дърветата се удряха в нощта, тихата музика понякога се губеше сред другите шумове, но после отново в тишината се долавяше един акорд, прелитащ като пеперуда.

При една маневра корабът се наклони и се плъзна сред сивотата на солените води. Вятърът отново се бе успокоил. Матросите също бяха отишли да подремнат, защото музиката бе замлъкнала. Гам лежеше в унес, от който бавно се върна към действителността, щом отслабна тътенът на агрегатите. Корабът бе спрял на някакво междинно пристанище и чакаше разминаване. След около час от другата страна се появи друг параход. Той се плъзгаше плавно и безшумно като сияние. Вълните го заобиколиха. На мостика стоеше тъмна фигура. На Гам й се стори, че й помаха, но не можеше да види добре.

Изведнъж й хрумна: „Такава е всяка среща. Един поздрав от тъмнина за тъмнина. Приплъзване и подминаване, може би помахване от палубата и нищо повече. Точно в мига, когато светлините са най-близки, започва отдалечаването. И скоро отново всеки поема по своя път“.

Последните месеци бяха преминали покрай нея. Тя наклони глава — изведнъж в символичното видение на срещата на корабите тя видя отношенията и раздялата с Кинсли. Вече знаеше: както винаги той и сега имаше право, бе прозрял нещата. Корабите се поздравиха и раздалечиха, или пък Кинсли беше в пристанището, където бяха пуснали котва, но щом вятърът издуха платната и веригата на котвата неспокойно разлюля кораба, той не искаше да чака скъсването й, за да предотврати разрухата. Пристанище — сякаш успокоение нежно обви душата й. Та нали пристанищата са, за да може да се пусне котва след дълго плаване? Тя не се поддаде на тази заблуда, но непознатото мамеше неустоимо и само непознатите пристанища бяха достойни за оплождане. Така сред знойната суецка нощ Гам бе озарена от провидението, което затвори кръга на миналото.

Тя седеше на масата на капитана. Сред пътниците й направи впечатление едно семейство, на което всички се присмиваха, но от своя страна то сякаш изобщо не забелязваше и не обръщаше внимание на това. Бяха хора, забогатели така бързо, че маниерите им бяха изостанали. Гам скоро преодоля леката си неприязън, когато видеше как се хранят тези хора, правейки безброй гримаси, защото бе привлечена от свежата естественост, с която следваха нуждите си, така че тези по принцип простички и банални нужди се превръщаха в смисъл на съществуването им, около който се въртяха като около ос на вечността. Тя наблюдаваше начина им на хранене, който ярко се открояваше от дистанцираната сдържаност на останалите гости. Супата беше поздравявана енергично, а салфетката бе разпростряна удобно и превърната в култ. Какъв решителен момент бе първата лъжица от течността, как само се движеха месестите устни, докато критикуваха ястията, какви фойерверки от забележки се изсипаха върху печеното, как подробно бяха обсъдени неговите добродетели. Бивши прислужници на кораба бяха привличани, за да направят сравнение с вчерашното, с това отпреди една седмица, с други начини на приготовление. Вкусовете на отделните членове на семейството бяха представяни съвсем точно, с величествена простота подправяха дъвченето с изискани разговори. Докато сервираха допълнителното, истинска тревога се загнезди върху лицето на главата на семейството, щом разбра, че беше свършил един от любимите му специалитети — но всеобщо учудване предизвика стратегията на добряка, когато след шумни преговори със стюарда успя да го накара да му сервира бленуваните остатъци. Решителност и достойнство се излъчваха от достопочтения шишко, докато прехвърляше парчетата печено с вилицата за сервиране и с орлов поглед осигуряваше по-големите парчета за семейството си, ако тези пред тях бяха прекалено малки. Ръката му, накичена с пръстени, щедро разливаше соса от каничката, без да се тревожи ни най-малко, че и други чакаха за него. Светът извън семейството не съществуваше, той започваше на единия край на масата и свършваше на другия. На Гам не й убягна смехотворността на тази суетня. Но моментното й състояние бе така освободено от всякакви пристрастия и интереси, че чувствителната стрелка на нейния компас реагираше и на най-лекото привличане, неволно разкриваше и нещо друго, освен комичното в тази ситуация; това беше определеността в оформянето на битието — примитивна, но винаги изявяваща се брутално скала на чувствата, изразходване на безсмислена енергия за неща, за които всъщност не си струваше. Това я заинтригува и тя искаше да научи повече.

До този момент не бе обръщала внимание на тези слоеве. Те просто битуваха в съзнанието й като необходими същества, които съществуваха единствено за да съхранят многообразието в механиката на живота. Седяха в офиси и пресмятаха; ръководеха предприятия за практични предмети; представяха неща, които бяха необходими, и се стараеха да бъдат винаги на разположение.

Така те водеха едно привидно съществувание и си въобразяваха, и се успокояваха, че притежават цялата възвишеност от човешки достойнства, вярваха в себе си, в делото си и в своята значимост. Без никаква надменност се сриваше и конструкцията на обществото; защото това, че всички тези колела и колелца скърцаха и неумолимо се триеха, се дължеше само на всеобщото внушение: че и това е нещо и че без колелца не може. Такива бяха тези същества — директори, служители, работници, продавачи, оплетени в мрежата на действения живот. Мерило за ценностите им беше трудолюбието — а нима има нещо по-незначително от това.

И сега, у тези хора, Гам откриваше собствена упорита жизненост, крехка и неотклонна срещу всички уравновесяващи влияния на културните традиции. Всъщност тя се изразяваше единствено в ежедневните обичаи, които у други слоеве поради тяхното възпитание отдавна се бяха превърнали в красиви шаблони, при тях все пак беше налице и се осъществяваше с естественост, която предизвикваше учудване.

Хората изглеждаха така тясно обвързани, сякаш нищо не можеше да ги раздели. Нищо не беше достатъчно силно, за да ги впечатли. Те бяха ходили на Бенарес и Бали; и говореха за това сякаш бяха направили неделен излет до ресторанта край горичката. Техният дом беше винаги с тях; дори разхождайки се в Йокохама, те в действителност бяха в родния си град Оснабрюк или Гравенхаге. Необяснима магия ги предпазваше от съблазънта на чуждото. Оставаха си такива, каквито си бяха, и бяха такива завинаги. Нищо не можеше да ги засегне или да ги отдели от предначертания им път; връщаха се винаги към доказани и познати принципи, които бяха разбираеми за тях, а и къде всъщност не би могъл да се приложи утилитарния принцип.

Пред Гам все още животът стоеше като ужасно избуяващо събитие, което тя можеше да разкъса на парчета и отнесе, в него бе разкъсвана и отнасяна, за него не знаеше нищо и не го познаваше, понякога го усещаше силно и объркващо сладникаво. А там пулсираше дозирано и в никакъв случай не властно творение, неговите нужди се превръщаха в цел, изживяваха се възвишено и удобно. На Гам й бе забавно да разбере как могат да се обяснят тази упоритост и превръщане на причината в следствие. Това бе непозната страна на дребните неща, на чиято пъпна връв тя висеше заедно с другите. Какви бяха тези хора? Тя си постави за цел да разучи.

Слезе от кораба в Марсилия. Позачуди се накъде да тръгне. После реши да отиде до Париж. Нае стая в предградията, на една стара, тясна и стръмна улица, където живееха дребни чиновници и служители.

В ранната утрин тези улици придобиваха истинските си черти. През деня те бяха прикрити и завоалирани от привиден блясък, който не им отиваше. Но на зазоряване изживяваха трезвото и безутешно съществуване, което им бе отредено. Сенките стояха в ъглите като продажни жени, съвсем разголени изпълзяваха в чупките, бягайки от бездушния поглед на ранината. По едно и също време се отваряха прозорците на къщите, сънени глави се показваха от тъмнината на стаите и поглеждаха какво е времето навън, после, след около четвърт час, се захлопваха вратите на къщите и първите силуети напускаха. Те се притискаха към оградите с празни погледи, които не изразяваха дори досада. Когато рано сутрин Гам вървеше през улиците и се вглеждаше в тези лица, отново и отново се сблъскваше само с тази притъпеност, която се оживяваше единствено от загрижеността да не закъснеят или от някое мимолетно настроение.

Гам често се сблъскваше на вратата с един блед мъж. Той носеше кожена папка под мишница, която изглеждаше празна само на едно място и имаше издутина, под която личеше скритата закуска. След няколко дни той я поздрави, а след още два дни я заговори.

Беше счетоводител в голяма фирма и прекарваше работното си време обичайно зает с това да реди цифра след цифра. Лесно намери повод да заговори Гам, тъй като живееше в една къща с нея. След седмица я покани да прекарат почивния ден заедно. Той си имаше някакво име, но тя го наричаше Фред и той не се възпротиви.

В тържествеността, с която съседът подготви събитието, тя откри, че този ден означаваше за него очаквана и благословена част от седмицата. Тя очакваше естествена освободеност на човешките благодетели и му обеща да отиде с него.

Дойде в странен костюм, в който изглеждаше трогателен и сигурно го носеше само в този ден. Високата яка му придаваше необичайна нотка на скромна безпомощност. Носеше и ръкавици.

Денят беше ясен и заедно с тях още много хора се бяха насочили към природата. Общественият транспорт бе претъпкан от жив товар, изпълнен с очакване, който бе нетърпелив да бъде закаран до покрайнините, и шумно намираше повод да седне и запази застрашените места от околните. На Гам отново й направи впечатление огромната енергия, която се изразяваше в дребнави спорове. Щом като за толкова незначителни неща се стигаше до изблик на огромна енергия, то сигурно за важните, за които си струваше, можеха да се очакват експлозии. Но точно тогава се очерта границата, която малцина прекрачваха, защото нямаха никакви скрупули. Като стадо се движеха по обичайните улици, но откъде да започнат, за да положат нови релси?

Гам попита Фред за живота му. Той стана словоохотлив и заразказва за познатия развой на нещата с такава приятна маловажност, която е сигурен знак за посредствени възможности. Особено грижливо той изясни отношенията в семейството и се разпростря в дълги описания на сестра си и нейния годеник. Винаги подчертаваше, че тя живеела в „сигурни отношения“.

Още преди Гам бе забелязала безграничната му привързаност към семейството, която не бе насочена към реалното съжителство, а по-скоро към духовната нагласа един към друг, независимо дали ставаше дума за роднинско привличане или отблъскване. Дори да живееха разделени, това ставаше явно от омразата или безразличието, които издават най-тясна привързаност. Тя намери обяснение на всичко у самия Фред. Тези хора не можеха да са сами, на тях им липсваше необходимостта от духовно усамотение, плашеха се от него и се вкопчваха в някаква, макар и едностранна, любов или омраза, която със забележителния си усет към схематизъм скоро превръщаха в навик.

Обядваха в малката странноприемница на езерото. Над водата се стелеше тишината на ранната есен. Свежият августовски въздух, който имаше дъх на злато, даряваше горичката със сините си сенки, изпълнени с копнеж, извисяваше се над света като прозрачна камбана. Всичко в нея сякаш имаше своето предопределение, а не беше поставено ей така.

Кокошки се разхождаха небрежно в шумата, старите огради с неравните си крайъгълни камъни светеха в жълтеникавооранжево, диви лози с червеникави ластуни висяха над тях, островърхият покрив на селската къща пореше безкрайното небе, от отворените прозорци на кухнята се долавяше приглушеното тракане на миещата се посуда, в градината работеше възрастен мъж с избеляло яке и ленени панталони — нищо не нарушаваше улегналата ведрост на това идилично настроение. По езерото се носеха лодки, а още по-далеч се мяркаха белите триъгълници на няколко платнохода.

Фред спомена нещо за ветроходството; после замълча и замислено запали пура, която изглеждаше странна на тясното му лице. Това беше също дар божи, запазен за почивния му ден. Той понякога хвърляше замечтан поглед, преди отново да я сложи в устата си. Гам забеляза това и погали ръката му.

Лекото домашно вино го бе накарало да се отпусне. Малко заекващ в началото, той започна да разказва за работата си в офиса. Започна систематично, и дори с бастуна си начерта разположението на сградата и своята стая. Намираше се в близост до кабинета на директора Кьостер.

Беше му необходим близо половин час, за да осветли от всички страни своята дейност. Особено дебело подчерта изискването за благонадеждност, свързано с неговия пост, и живописно обрисува последиците от погрешно нанасяне в счетоводните книги. За да обясни по-добре, той даде за пример счетоводителя на име Пежо, заради чиято грешка една важна фирма трябвало да заплати ненужно големи суми, което довело до разрив на взаимоотношенията им. Естествено, веднага след този случай Пежо бил уволнен.

Гам го запита дали е доволен от работата си. Той не знаеше точно — та това беше хлябът му — но не можеше да се каже, че е недоволен. После започна да разказва за колегите си. Особено за един от тях, някой си Бертен, който предизвикваше възхищението му. Към шефа понякога Бертен се проявявал толкова дързък, колкото никой друг не би могъл да си позволи. Въпреки това, когато човек е прав… И започна да разказва една дълга история, в която самият той бе доказал мъжеството си пред вече споменатия директор Кьостер — елзасец, като бе защитил правата си в доста възбуждаща ситуация, а Кьостер ударил с юмрук по масата, но накрая го потупал за похвала по рамото.

Гам слушаше как думите му монотонно се лееха през обедната тишина. Тя знаеше: това бе само блудкаво бръщолевене, но то си имаше основание. И така добре подхождаше на ведрото настроение около тях… Всичко намираше своя смисъл и място. Не можеше ли да се чуе веднъж историята за директора Кьостер, господин Бертен и отношенията му с жената на Кьостер?

Подобно на духовита реч в залата на индийския вицекрал? Колко незначителни по принцип бяха всички слова. Човек лавираше с тях в опита си да докаже, че не го вълнува нищо, но какво значение имаше опитът чувства на мекотело да се облекат в понятия и дали разговорът се върти около стенографката Ида. Колко хубав изглеждаше белият хляб в пръстените селски чинии, как се чупеше зрял в ръцете и ухаеше на хранителната пшеница. Да можехме да се превърнем в хляб и щапукащи под слънцето кокошки с настръхнала перушина.

Осъзна лесно, по-лесно, отколкото можеше да си представи, че онова, което говореше младият мъж срещу нея, не бе просто тема за разговор, а изпълваше цялото му същество. Целият му живот бе окован в него, а той дори не се чувстваше затворник, намираше положението си за приемливо. Директорът Кьостер бе гранично понятие, вън от което мисълта му изобщо не достигаше. Всъщност не го смяташе за съвършен и дори отправяше критика към него, но въпреки това влиянието на този мъж властваше над неговата професия, а професията му бе го завладяла изцяло. Фред представляваше една професия с някои навици и нужди.

Той постави ръката, с която държеше пурата си, на масата. Тя беше бледа, болнава, но все пак — под кожата пулсираше червена кръв, точно както в ръката на Гам. Тези приличащи си, близки една на друга длани, водеха до ръце и чела, зад които живееше напълно противоречива, непонятна невъзможност да се проумеят нещата, зад която се изправяха един срещу друг два светогледа, които нямаха и най-малката връзка помежду си, които бяха по-чужди от инстинктивните действия на животните, още по-отдалечени от всички съзвездия на хиляди светлинни години. А кръвта, която течеше и в двамата, бе така еднакво червена, че окото не бе достатъчно силно, за да открие разлика; тези две ръце, които си приличаха като две капки вода. На Гам тези две еднакви ръце й се сториха като призрачни демони, бясна трагедия от непоносима липса на разбиране, в сравнение с която всичко друго на света бе просто невинна шега и банална теория за междинните етапи.

Гам изживя един от миговете, в които законите на мисленето нямат стойност. Обратната връзка към склада на асоциациите е направила късо съединение и без никаква връзка, като дете или жител на друга планета, човек стои пред света съвсем чужд. Като призраци са прогонени всички имена, човек се замисля над всяка изречена дума — „ръка“ сякаш бе изгубила смислоразличителната си функция, като в чужд език, който човек никога не е чувал и само наблюдава — едно движещо се, притичващо в пръсти с прозрачни връхчета явление, от което е изчезнала причинно-следствената връзка; като непонятен знак, прокрадващ се между взаимовръзките, изхвърлен навън в трансценденталния хаос отвъд нещата, докато проводниците отново възстановят връзката и отново се покрият име и вещ, а човек плахо и замислено се опитва да се увери; след всичко това остава само дълбокото учудване, което натрапливо се появява отново и отново, така че не остава нищо друго, освен глупавото човешко стремление да се дадат наименования на нещата, да се разбере като предупреждение и като нужно философско натоварване.

Така Гам разбра дистанцията между нея и младия мъж, не духовната или обществената дистанция — защото тя беше незначителна — а огромната пропаст между двама живи, тайната на вечната отчужденост, обвързаността със закони зад мозъчната кора, които още при първата съблазън се превръщаха в хаос и гибелно объркване.

Една-единствена страна беше явна, проектирана от латерна магика на познанието и неразделно свързана завинаги с нея. Тогава езерото заблестя под слънцето и се огледа в него. Онова, което се виждаше, бе едновременно слънце, езеро, но и очи, и рефлекс на мозъка — не само езеро, филтърът на сетивата стоеше като пъстро стъкълце пред света.

Гам погледна нагоре. Все още неподвижни, двете ръце продължаваха да стоят една до друга, а завоалираният глас говореше за обикновени неща. Тогава я обзе неописуема нежност — каквато усещат еднакво страдащите или съзаклятниците с обща съдба, от които единият се наслаждава на тайнствената си свобода и надежди и не може да ги сподели с другия, и в опита си да се освободи, тя сграбчи ръката до себе си, погали я и без капка ирония, от цялото си сърце с тръпнещ глас, в който бяха притаени сълзите й, каза:

— Вие сте добър човек, Фред. Наистина мисля така — трябваше да направи малка пауза. — Сигурна съм, че някога ще станете ръководител на отдел във фирмата.

Вечерта те дълго седяха в една кръчма с много маси на открито. Между дърветата висяха кабели с лампи, които леко се поклащаха от лекия вечерен бриз. С падането на здрача заприиждаха множество хора и скоро всички маси бяха заети. Сред тях имаше и млади двойки, които се бяха сгушили влюбено и не се срамуваха един от друг.

През отворения прозорец на партера звучеше музика. На пианото седеше момиче със светла рокля и се опитваше да засвири някаква мелодия. Шапката му лежеше върху инструмента. То изсвири няколко акорда и щастливо погледна към мъжа, който се бе облегнал на пианото. Косата му леко падаше на челото. Лицето му бе топло осветено от светлината на свещта. Той нежно гледаше към момичето. Стаята зад тях — тъмнокафява като в платно на Ван Дайк, тънеше в тъма. В рамката на прозореца двамата напомняха старинна картина.

Близо до шапката Гам забеляза здраво вързан букет цветя и незнайно защо я обзе тъга. „В какво забравено от бога място се разхождам само!“, премина през ума й. И мисълта й полетя, за да догони тази фраза, като след непозната, прелитаща над нея птица. Девойката и нейният спътник излязоха през вратата и потърсиха място в градината. При това те минаха съвсем близо до Гам. Момичето носеше шапката и букета в ръка. Гам видя, че имаше съвсем обикновени устни. То се засмя на някаква духовитост на мъжа. Прозвуча фалшиво и предвзето. После му отвърна с някаква тъпа и плоска шега. Гам погледна встрани, когато спътникът на момичето, с ръце в джобовете, нахално се загледа в нея.

Тя се върна при Фред. От окосените ливади идваше мирис на земя. Сякаш луната ги бе окосила; така и висеше — като сърп на небето. Гам погледна към Фред. Вървеше до нея с наведена глава. После и той попита за нейните занимания. Докато отговаряше, тя се засмя в какъв ли кръг се завъртаха плитките му размисли. Предложи й да водят общо домакинство. Може би скоро след това щели да намерят по-голямо жилище, в което да се пренесат. Първоначално трябвало да започнат така: да й дава определена сума всяка седмица, за да може тя да пазарува необходимото и да готви. Следобед в шест часа той ще се връща от фирмата за вечеря. Било в интерес и на двамата.

Гам не можеше да се отърве от една мисъл. Несъзнателната убеденост на Фред я объркваше, той очакваше, както бе обичайно в неговите среди, че тя ще се съгласи. Значи така ставаха тези неща — обсъждаха разумно и хладнокръвно и започваха да живеят заедно. Може би и се женеха, ако се появеше дете. Сигурно понякога е малко по-различно, по-топло, по-диво, по-неразумно от пламъка на инстинкта в страстната нощ. Но скоро отново всичко се връщаше в руслото си, изпълняваха ежедневните си задължения, срещаха се, уговаряха се, може би и живееха заедно, също така не по-маловажно беше равновесието в дома и подслона за нощта, а някой ден — всеки го знаеше, и го очакваше, а и не искаше да бъде другояче — оставаха да живеят един до друг дори когато отдавна нищо вътрешно не им даваше право да живеят така; това се изискваше за удобство и защото някога така е било прието.

Усещането на Гам бе като следобедното. Беше безпомощна срещу това еднообразие. То не преставаше, а дори да престанеше, скоро завладяваше отново часа и секундите, които определяха и унищожаваха живота на тези хора.

Фред още веднъж я попита дали е съгласна. Тя кимна безмълвно, макар да осъзнаваше, че само тя изпитва към тази баналност отчаяние и потрес, Гам не беше в състояние да се бори с усещането, в което се преплитаха желание да помогне, съчувствие и осъзнаване на невъзможността на ситуацията. Същите чувства би й навяла клиника с неизлечимо болни. Бе духовна, невидима връзка, която никой не можеше да разруши; болестта на посредствеността. Социалните въпроси докосваха само повърхността. Те подобряваха икономическите основи — ядрото, но структурата оставаше непроменена. Ако се подкрепяха прекалено икономически, започваха да изглеждат гротескно и комично, защото формата не съответстваше на съдържанието; подобно на онова семейство, което пътува с кораба през Суецкия канал, и не успява да се справи. Въпреки многото други възможности си остава каквото си е било.

Фред взе ръката й и се разбъбри за най-различни неща. Оставяше го да й споделя; не беше отегчена, та нали и тя бе част от всичко това. После се качи до жилището му, защото той поиска да й покаже нещо за следващите дни. Стояха един срещу друг във високи плетени столове с облегалки. Гам го попита какво е най-съкровеното му желание. Той се засмя. Имал много желания, но повечето били фантазии, които никой не приемал на сериозно. Като си помисли разумно, всъщност би бил доволен, ако има солидни доходи и добра работа, хубаво жилище и поносима жена. Всичко извън това би било дар от бога и трябвало да се приеме с благодарност като добавка.

Тя кимна; беше очаквала подобен отговор. Не го намираше за смешен, а го разбираше. Тогава откри ключа. Разбра, въпреки че не можеше да проумее. За момент бе проникнала в същината и онова, което до преди няколко седмици бе смятала за енергия и упорита сила, защото по този начин се изразяваше в дребните ежедневни неща, не беше знак, а последни вопли на един живот в сферата на вегетативното. Липсваше задълбоченост. На това не можеше да се помогне, житейски закон — от бобеното зърно винаги пораства боб, а не ела. Кой би дръзнал да направи присадка?

Фред гледаше Гам с премрежен поглед. Лицето му й приличаше на лицата на повечето от хората. Може би и те трябваше да са тук, за да направят фон, на който да се открои собствената стойност и собственото преживяване. Защото не е ли възбуждащо да си единствен, да си един сред всичките, познаващ взаимовръзките, а едновременно с това и играч, защото цялото познание води до хазарта, а в края на най-дълбокомисления размисъл е танцът и на финала на мъчителното познание — грацията. Игра, от нея започва тайнството на крайните неща и мистиката на последователността — границата, която подменя имената и затваря кръга.

Част от всичко това бе и лицето пред нея. То също бе част от веригата на събитията, които са от значение за човечеството и които са определени само за най-висшите екземпляри, а то беше пасивно и тъмно — някак въвлечено в нещата.

Фред намигна.

— Защо ме гледаш така?

Тогава тя, напълно сериозна, обгърна главата му, приближи я към себе си и го целуна, сякаш го е открила отново и знае пътя, подобно на някой местен, който насърчава среднощен пътник, че пътят му, макар и тъмен, е верен и ще го доведе до целта, без да знае колко важен е този път за него.

На вратата тя помаха още веднъж с попривдигната ръка и видя, че Фред е малко учуден. Беше очаквал, че тя ще остане.

Някакъв художник зад подвижен статив на кей Д’Орсе я заговори и започна да й разказва за своите планове и идеали. Въпреки че в него Гам откри много нюанси от Фред, я поблазни мисълта да опита с този човек, който смяташе чрез себеотричане да постигне идеала си. Няколко дни слуша тирадите му, после си купи от картините му, които бе складирал при един търговец. Замаян от успеха, той продължи да рисува. Нарочно купуваше нещата, които той смяташе за недотам сполучливи, и не се обезкуражаваше от това, че той продължава да рисува по същия начин. Тя не искаше дори това. Просто желаеше да провери как му влияят парите. Скоро той навири нос и идеализмът му потъна в удобна ситост.

Гам се остави да я използва още няколко седмици. Живееше в чиновническия квартал, където бяха по-заможните. Покрай ушите й преминаваха познати имена, в полезрението й влизаха хора, които скоро забравяше. Индустриалци, изградили от малки предприятия печеливши заводи, изследователи, направили значими открития, генерали, написали книги за изкуството да се воюва, наперени млади дипломати, които вече имаха отличия — те за миг завладяваха чрез действената енергия, която излъчваха, но после интересът избледняваше. Просто бяха добре функциониращи автомати в своята област, знаеха много и умееха да говорят добре, някои дори владееха античното познание на изкуството да се живее, но липсваше същината. Гам също не знаеше как точно да я определи. Тя винаги имаше усещането, че всички те са се впили като пиявици, за да смучат кръв, че не притежават способността самите те да бъдат цял един свят, те не живееха съзидателно във всеки нов и нечуван миг, а щом се опитаха, това ставаше по определена програма — нямаше го непредвидимото, внезапно и светло, което е самовлюбено, но и самопрезиращо се, предава се и побеждава отново, онова рисковано себеотдадено, недокоснато, бързащо — те бяха обладани от системи и лозунги. И зад всеки в края на краищата Гам откриваше отново и отново сянката на Фред.

Хора на изобразителното изкуство и поети я разочароваха напълно. Водеха се от намеренията си и се огъваха от тях като лозница под гроздове. Живееха със своето творение и то окупираше като паразит живота им, така че много трудно успяваше да се зароди някакво собствено съществуване, на което дори не можеше да се нарадват искрено, защото то бе само пародия на свободно съществуване. Беше някаква форма, но винаги свързана с творчеството — или като пасивно действие на спокойствието преди началото на новата творба, или пък предварителното изживяване на бъдеща такава. Те нямаха време да се вслушат в порива на кръвта си, длетото и мастилото ги очакваха, а лицата им искаха да бъдат преродени. Раждането има смисъл и не притежава красотата на непричастността, на безполезността и на убеждаването, което е част от големия живот.

Гам отиде при старата маркиза Д’Аржентьой, взе я със себе си, за да посетят принцеса Парма. Преди това тя обикаля из булевардите с младия Сен Денис. Вечер я посещаваше една млада актриса, плачеше и я молеше да й остави Сен Денис. Гам й го подари. А после, вечерта, остана да си побъбри с нея. Малката стана доверчива като котенце и понякога отново се отбиваше. В едно от посещенията си при принцесата Гам предизвика възхищение с походката, с която премина през залите. В една ложа преживя премиерата на пиесата на някакъв поет — той й каза, че цялата слава не значи нищо за него пред този миг. Не му повярва; защото поетите лъжат, без сами да го осъзнават.

Двама млади офицери, които Гам не познаваше, се бореха за нея. „Колко глупаво — помисли си тя, щом й признаха, — колко по-интересни щяха да са, ако се бяха хванали на бас.“

Европейските градове й навяваха скука. Масовите паради на посредствеността бяха досадни. Можеше да не забележиш нещо десет пъти, но веднъж видял го, трудно си отместваш погледа встрани. Хората до такава степен бяха нелюбопитни към света, защото живееха наблъскани един до друг и се виждаха много често; познаваш ли един, ясни са ти всички.

Гам се умори. Тя бе преминала от долу нагоре през всички слоеве и бе открила, че единствената разлика е в положението им. Иначе по всичко останало си приличаха. Между раждането и смъртта се въртеше колелото, между тези два полюса преминаваше целият живот. Не правеше особени параболи, а кратки вертикални вълни. Липсваха големите хоризонти — дълго вдишване, онова, за което говореше будисткият свещеник. Не си струваше обиколката, а и на никого не можеше да се помогне.

Гам усещаше нежно привличане към животните. В тяхната искрена естественост откриваше безсрамната предвзетост на човешките жестове. Сетивата й се заостриха за шаблоните и фразите, движенията, походката, мисленето, инстинктите. В погледа й се набиваше фалшивото и половинчатото. Тя различаваше нюансите, играта, маската, разобличаваше хладнокръвно, докато се убедеше, че самосъзнанието се е раздробило и се е превърнало в самовлюбеност. Разстоянието се коригираше, на устните се появяваше презрение, а после се появяваше огромното безразличие; дисциплинирани въглехидрати, белтъчини и мазнини се намираха в застоя на заученото, обичайното, заключено в кръговрата пари-титли-успехи, но бяха необходими, защото без тях не можеха да се разпознаят и установят нито еснафската сигурност, нито точният експрес, нито сигурният банков съветник. Общите разноски бяха признати и точно установени, така беше прието.

Маркиза Д’Аржентьой предложи на Гам да се настани в замъка й на езерото, на час път от Париж.

В деня на пътуването тя случайно мина близо до жилището на Фред. Вървеше си по улицата и го срещна. Той веднага я позна. Попита я с упрек защо си е отишла тогава, а после добави, че вече е прекалено късно, вече си имал друга приятелка, с която живеел заедно. Той не можеше да допусне да си помисли друго, освен че е решила да се върне. Тя бе очарована от това последно впечатление и развеселена се настани в имението на маркизата.