Ерих Мария Ремарк
Гам (4)

Глава трета

Във Венеция Гам живееше на Канале Гранде. Всяка вечер под прозореца й минаваше гондола. Щом се отдалечеше дотолкова, че вече не можеха да се доловят ударите на греблата, един мъжки глас запяваше серенада. Над водата звукът прииждаше на вълни — като много бавно тремоло^[1] ехото се носеше на приливи и отливи между стените и канала, сякаш беше погълнало бързите звуци в шахтата си и ги бе принудило да следват бавния ритъм на водата.

Поради този странен резонанс гласът звучеше неземен и призрачен. Той би могъл да идва и от въздуха, както идваше от вълните. Притеглена от песента, Гам се оставяше да я возят през каналите. Светлината на фенера бързаше пред гондолата. Под нея скованата тъмнина оживяваше и се спускаше топла и червеникава над преминаващата лодка. Каменните гербове получаваха блясък и пъстрота, портите от дърворезба сякаш току-що бяха поставени тихичко пред замъците, след бягащите сенки като че ли се забелязваха рицари с дрънчащи доспехи, криещи се зад приближаващите колони.

В светлината на фенера покрай нея преминаваше неочаквано бляскавият каменен сън на Ренесанса и бързо се затваряше зад гондолата. Далечината се събираше в едно, светлината се отцеждаше, блясъкът ставаше по-матов. Тъмнината отново набираше мощ, като прилеп с широко разперени криле пляскаше зад лодката, събираше откъснатите от светлината парчета и ги сливаше с монотонността на нощта.

Гам усети със страх неизбежността на това привидение. Тя повдигна фенера, обърна го назад и насочи светлината така, че лъчите се събраха във водата. После призракът изостана с плясъка на глупавите си крила и избяга в сенките на дворците. Но щом фенерът се отклонеше, той отново се появяваше и следваше ладията.

Когато Гам бе на крачка да се предаде, над покривите изгря луната и промени всичко. Тя разтваряше света със земната си тежест, така че призраците изчезнаха в миг. Сребърният й етер ромолеше в хиляди тънки като косъм тръбички и премахна гравитацията. Натруфеността на дворците се превърна в изящен филигран; колоните израстваха от водата, къщите плаваха тихо като Ноев ковчег, фасадите блестяха; тясната ивица, в която водата се докосваше до камъка, се превръщаше в греда на везна, която държеше в равновесие издигащото се към небето със спускащото се към водните дълбини. Понякога те малко се изместваха, ако зад ъгъла подухваше ветрец, мимолетен, неопределен, а после всичко отново ставаше спокойно.

Под арките на мостовете се бяха притаили отрязани ивици от нощта. В тях се бе загнездила топлина, която обгръщаше кожата в хладка баня. В овалите на прозорците дебнеха бледи отражения — уплашени, но дръзки в тъмнината като проститутки пред съдия.

Небето бе осветено като прозрачен опал от все по-силните лъчи, които покривите и водата отразяваха. И материята чезнеше.

Дори мисълта се превръщаше в чувствена импресия, която се издигаше в небесата като ято чучулиги и не се връщаше обратно. От ръката излитаха нови и нови птици и се понасяха, безпрепятствено и свободно, независими от състоянието на духа.

Собствените контури почти се размиваха във вибриращата атмосфера, сребърни очертания оплитаха дори познатата ръка. Над кожата се усети слаб повей. Една случайност и човешкото битие можеше да се разпадне при следващия ветрец, задрямал уморен на някое стъпало.

Изчезна усетът за време; ударите на камбаните се превръщаха в звънтящ въздух; преставаха да бъдат предупредителен зов за преходността. Подсъзнателно обърканото през деня се събираше в благосклонно съзерцание, навятото си отиваше, почувстваното набъбваше около ядрото си и привличаше точно както желязото се привлича от магнита към полюса на срещуположната страна.

На Гам няколко пъти й се стори, че вижда да се приближава Кинсли. Това връщаше спомените й към последните седмици, когато тя колебливо искаше да избегне взимането на решение — то междувременно бе узряло само.

Прекъсването на пътуването й от Венеция до Парма и Болоня — там щеше да остане за няколко дни — бе незначителна самозаблуда. Знаеше, че ще отиде при Кинсли.

Цяла дълга вечер тя седеше на терасите на Генуа и гледаше зареяно над морето, което в широка ивица обгръщаше града като с пояс. До нея някакви силно гримирани жени ядяха сладолед и плямпаха с ламаринени гласове. Когато в превалящата нощ цигуларят засвири романси, сякаш от дъха й в съзнанието преля мекота така, че очите й изведнъж натежаха от избликналите сълзи.

„Колко съм се размекнала“, помисли си тя и се почувства като че се рее над ливадите. Това не беше сантиментална мелодия, която проникваше в нея. Беше може би ритъмът на нейния път, който се избистряше като нов такт в сонатата на живота й; бе по-скоро предчувствие за бъдещето, което я очакваше; или пък някоя закъсняла вълна се надигаше и изхвърляше потиснатото вълнение от дългия отминал ден — излишна, и все пак толкова нежна. Гам не осъзнаваше, че над всичко у нея напира нетърпеливото решение: да открие себе си, да загуби, но да преодолее несигурното бъдеще; и тъй като беше жена, това бъдеще носеше своето име и бе свързано с определен човек: Кинсли.

Градът остана зад парахода. Шумът на пристанището заглъхна и излезе вятър. Още дълго време брегът висеше над водата като пищна монашеска одежда. Беше толкова самотен — само на едно плато пастир пасеше козите си. Стоеше неподвижен пред кръжащия хоризонт; на раменете си носеше античното небе.

Морето шумеше ден след ден. Ниски острови със зеленина и къщи се привеждаха над парахода и се потапяха в златистия дим. Осветени кораби и фарове откриваха пътя към Ла Платас, пясъчни острови забавяха пътуването, докато се появи рейдът на Буенос Айрес.

Гам страдаше от суховея. Кинсли й предложи да заминат за вътрешността на страната, където се намираха неговите имоти. Пътуваха доста дълго покрай пътя на Розарио, после пресякоха шосето на изток. На следващия ден пред тях галопираше стадо мустанги, дамгосани със знака на Кинсли. Това бяха негови животни.

Но те продължиха пътуването си още няколко дни. Покрай обрулените от ветровете хълмове имаше къпинови храсти. Пясъчни лагуни протягаха пипалата си. Тревата на пампасите стана по-висока. Няколко гаучоси пояздиха малко с тях, после свиха встрани и изплющяха с ласа във въздуха.

Почти цял час над тях кръжа орел, все на едно и също място. Солените степи блещукаха в следобедните часове, после те забързаха по тесен път нагоре, минавайки покрай елите. Пътят се разшири. Изникнаха ниски сгради. Нощта дебнеше заплашително като пчелен кошер, но тогава колата влезе в падината, в която се намираше фермата.

Лаещи песове изскочиха навън, ръмжаха и така започнаха да вият, че пронизваха въздуха. От къщата излязоха прислужници с фенери, викаха по кучетата и тичаха след тях. Животните бяха неудържими — те бяха познали Кинсли и се втурнаха към него. Една жена с трескави очи опипа гърба му. После се усмихна на Гам. Беше неговата дойка.

Управителят пристигна запъхтян и заля Кинсли с порой от думи. Но той избута всички встрани, вдигна Гам и я понесе през парадния вход на къщата, заобиколен от лаещите кучета.

По време на вечерята, докато носеше ястията, бавачката не спря да приказва. Кинсли я слушаше, без да я прекъсва. Гам се почувства изолирана и чужда. Тя разбираше, че дългогодишното съжителство, дори между неравнопоставени хора, създава такава близост, която може да се окаже по-силна от всичко останало. Кинсли й се стори по-чужд и в същото време по-близък. Новото обкръжение бе част от него; то не беше огледалото, което отразява контраста, а по-скоро необходимата рамка. Така той врасна в новото за нея и веднага стана частица от него; той не само се извиси, но и придоби обем чрез своето обкръжение, което подкрепяше и утвърждаваше собственото му същество.

До Гам клечеше кучето на Пуришков. Гушеше се в нея и уплашено гледаше към вратата, където някъде навън биеха някакво животно. При пристигането им глутницата нападна кучето. То побягна, изведнъж разкъса гръкляна на първия си преследвач и прелетя като черна стрела през двора, през вратата — към Гам. Щом хълбоците му затрепереха, тя го притискаше плътно до себе си. Тук то бе също така чуждо като самата нея.

Мухите жужаха пред мрежите на прозорците.

Една млада китайка постави мрежа над леглото на Гам и загаси светлината. Промълви неразбираем поздрав и скръсти ръце. Гам заспа веднага.

На другия ден тя потегли на кон с Кинсли към пастирите. Гаучосите разказваха за хората покрай потока и каучука; за кръчмари, с които се бяха сбили; за призрачни индианци, които се криеха някъде из горите; за странната светлина, която се появявала над степта като бледа закана в безлунните нощи. После помолиха Мак да изсвири нещо. Беше най-младият сред тях. Но той гледаше Гам и твърдеше, че китарата му била счупена.

Насреща се появи галопиращ конник. Отдалеч из вика, че кръчмарят бил получил бъчва бренди. Това раздвижи духовете.

Започнаха да викат един през друг и да подсвирват на конете си. Препуснаха в бесен галоп. След около час стигнаха до кръчмата. Тя се появи позадрямала сред дърветата. Гаучосите вдигнаха врява пред прозорците и вратата, докато на първия етаж се показа дулото на пушка и дебнещо лице. Успокоен, кръчмарят хлопна прозореца и отвори.

Гам и Кинсли продължиха нататък. Зад тях падаше завесата на тъмата. Копитата удряха приглушено в земята, като подземни кастанети ехото от пръстта отекваше зад тях. Най-сетне Кинсли спря конете; слязоха, легнаха на тревата и се заслушаха в шумовете на земята. Тя бе изпълнена с неизчерпаеми звуци, които се чуваха отблизо и далеч, степта говореше. Невидими стада препускаха бясно в нощта.

Когато продължиха, хванали конете за гривите, задухът ги лъхна така силно — като че ли се бе вкопчил в земята — и предателски хвърляше мрежите си към тях, за да ги събори. Животните бяха неспокойни и започнаха да танцуват на място. Горещината стана още по-непоносима, лепкава като тресавище, тя полепваше по гръкляна и против волята им бавно настъпваше към дробовете. Над степта се понесе серен отблясък. После блесна светкавица и приглушено изкънтя сред внезапната тишина. От една сенчеста поляна към тях се насочи стадо мустанги, разпръсна се, а после, макар и без водач, нерешително се събра в едно. Гам усети топла вълна в тила си, почувства плахия допир на ноздри. Вратът на коня потрепна, той задиша бързо и възбудено, отстъпи сковано назад и затропа с пръхтене. Животните започнаха да се катерят и да се дърпат от поводите. Те отмятаха глави нагоре и трудно се оставяха да бъдат удържани.

Тогава една светкавица разкъса дъждовните облаци. Зад тях изтрещя гръмотевицата.

— Дръж се здраво за седлото! — извика Кинсли на Гам.

Конете изскърцаха с копита и хукнаха в галоп. Сякаш скрит в тревата се надигна вятърът, завихри бушуваща буря, която шибаше лицата им с прах и изтръгнати камъни. После се хвърли след животните, които препускаха в невероятен галоп като че ли не бяха нищо друго, освен изопнати гърбове и бягство от гибелта. Светкавиците ярко осветяваха небето. Цели стени блясваха огнени в магически пламъци, а сред тях се изливаха езера от син блясък. Над бушуващите удари от мощните клони на дърветата вреше небесният казан, светкавиците разкъсваха огромните артерии на безкрая в мистична битка с нощта, която забързана отново и отново покриваше с копринена тъма отворените рани.

Стадото мустанги с изскочили очи, в които бялото светеше неистово, се струпа около едно дърво. Най-силните жребци бяха по края. Те удряха и хапеха във въздуха, за да се предпазят от опасността. Младите кончета бяха закътани между по-старите животни.

Конят на Гам се спусна към стадото. В следващия миг тя се намери сама сред блъсканицата и тъпчещите тела. В светлината на светкавиците пред нея просветваха гладките гърбове на неспокойните животни — като вълни сред бурно море. Тя вдигна крака над седлото, за да не бъде смазана, и силно издърпа юздите. Но кобилката вече не й се подчиняваше. Настроението сред дивите й спътнички я бе направило непокорна, тя цвилеше и се извиваше в опитите си да изхвърли ездачката си.

Кинсли видя Гам сред стадото. Той удари един от конете с камшика през врата и натисна след него. Див жребец понечи да го захапе за ръката. Той вдигна револвера си между очите му, дръпна своя кон назад и заобиколи стадото, за да се добере до Гам от другата страна.

Заплющяха първите капки дъжд. От гърбовете на запенените коне се издигаше пара, мирис, горещ, властен и завладяващ, бездиханна треска от пламенна страст и смъртен страх, която нахлуваше в кръвта и изтласкваше всякаква хладнокръвна мисъл.

Изведнъж степта се надигна и пламна, небето се разтвори в безкрайна светлина, светът се разпадаше на тлеещи парчета в един светлинен ад, светкавица удари в дървото. Стадото се разпръсна. Някои мустанги останаха да лежат неподвижни, факлата на дървото догаряше над смазаните създания. Гам се осъзна едва когато усети плющящият дъжд да се сипе върху нея; бялата пяна на кобилата се бе събрала чак по гривата й. Нещо диво напираше и я обземаше цялата. Тя отпусна юздите и прегърна врата на животното, което летеше напред, полудяло от неистовия страх. Бе притиснала лицето си плътно в гривата му, бе се сляла в едно с животното — преследване, ужас и устрем.

В паниката си кобилата се обърна при поредната изстреляна светкавица. Кинсли се опита да й препречи пътя и да я хване. Тя се измъкна странично, тъй като не го позна. Започна преследване. Пърхащи, животните препускаха плътно едно до друго задъхани, а хората си подвикваха думи, които се разкъсваха от бурята.

С могъща хватка Кинсли хвърли яростно своя кон срещу кобилата, грабна поводите, докато продължаваше да галопира, прехвърли Гам над седлото и я притисна към себе си; извика, подивял от възбуда през бурята и нощта, докато изпускащата пара муцуна се остави изтощена на поройния дъжд, и двамата, вкопчени един в друг, потеглиха надолу през степта.

Когато дъждът спря и ясната луна отново се появи на небосклона, Кинсли настани спящата жена по-удобно на седлото и запраши към дома, като внимаваше да не я събуди.

Жегата се разстилаше над фермата. Гам постави ръцете си под пръските на фонтаните. Хладината примамваше със свежия си дъх като че ли можеше да проникне в клетките на тялото, да се остави отпуснато да се разпадне и да изтече. Под водното огледало ръцете придобиваха свой собствен живот. Подобно на странни същества, те стояха бледи и сдържани пред зеленината на дъното. Здрачът дремеше притаен в дълбините на кладенеца.

Откъм гората се появиха мъже. Те бяха убили заек и един червен вълк. Кучетата скачаха възбудени и се дърпаха към плячката. Сред шумотевицата се извиси смях — щастлив, гърлен и мек; една млада жена се спусна към мъжа си, който излезе от шубраците. Бавачката бръщолевеше за пуми, убити през последните месеци; тя сочеше към гората с много думи и жестове — понякога дори и някой ягуар слизал чак до фермата. После цялата компания се разотиде по къщите.

Гам продължи разходката си през степта. Жабите започнаха тихо да квакат, сякаш тайнствени монаси пееха псалми. Оплаквайки се, прелетяха нощните лястовици.

В безспирна игра между дърветата плющяха крилата на прилепите. От тревата изневиделица изникнаха тлъсти пеперуди, между стръковете блясваха гръбчетата на бръмбарите, меланхолично викаха птички, полски мишки цвърчаха, а щурчетата свиреха на своите цигулки.

Акациите ухаеха на дива кожа.

Щом Кинсли се доближи до Гам, тя безмълвно и бавно го обгърна с ръце като че ли не искаше никога да се разделят. Мълчаливо се притисна до него и затвори очи. Колко близо бе това до смъртта, или поне така й се стори, разтваряне и проникване в другия, отдаване и опора чрез себеотричане — нежна смърт от любимата ръка.

Мисълта се беше появила отдавна, когато се бе изненадвала от някое свое движение — повдигане на ръката или изпъване на крака като че ли вече е преживяла всичко това, и по-нататъшното, и обвързването на материята с бъдното, така че с дебнещ ужас, навела глава встрани, тя усети потреперване от мисълта, че това й е странно познато и вече сякаш се е случвало. Породи се натрапливо чувство — това вече го знаеш.

Но тя никога не можеше да го възстанови. Оставаше само усещането, пред нея загадъчно се разкриваше двойственото съществувание, завеса, която в един миг се отместваше и представяше друг живот, който може би е бил преди настоящия, и сега припламва загадъчно от отвъдна забрава и се запътва към сферата на съзнанието. Дали пък това не бе предусещане на едно съществуване, което едва сега се оформяше и се бе притаило зад прага на смъртта — магично бляскаво кръжене през осъзнатото призрачно настояще на предходното и следващото и завършваше параболата в кръг.

Гам трепереше от нощния въздух. Влезе в къщата, която усещаше вече близка. Стените със своите ограничения й се струваха като родни сред бягството от чувствата. В едно ъгълче на стаята клечеше опитомената маймуна на Кинсли, която се бе промъкнала следобед и си играеше с кристалите от каменна сол. Бе поставила ръцете си притиснати до гърдите в забележително трогващ жест. Докато се движеше, светлината от прозореца падаше върху лицето й. В очите й проблясваха сълзи.

Гам с ужас прие тъмната страна на съществото. Онова живо нещо там в своята кафява козина, в което пулсираше нещо неразбираемо, което действаше по своеобразен начин, в което усещаше нещо сродно, бе отвратително чудо, защото макар и живо, то бе по-чуждо от всичко мъртво — в него прозираше жестокост, която бе неразбираема. Човек би могъл да се опита да я обясни, но това би било чисто човешко обяснение. Какво знаеше човек за пурпурния мистичен свят, който живееше до нас и въпреки това бе така далечен като че ли бе на друга звезда. Гам потръпна от ужасната самота, която се разкриваше пред нея и където всичко бе обвързано в болезнена схватка — с ужасени очи, вглъбена в самата себе си.

Приближи до прозореца и погледна навън. Тогава усети топла глава на коленете си. Кучето й безшумно я бе последвало и се сгуши в нея.

Какво искаше животното, какво си мислеше — дойде, без да го вика. Що за тайнствен механизъм го подтикваше да извърши това действие, което бе така разтърсващо, ако се погледне от човешка гледна точка? При своя бог ли идваше?

Безславни човешки богове, които дори не познават стремленията на своите създания и са принудени да приемат бедната любов на същества, които не разбират и не познават. Светът е на луната, луната е светът — кой я държеше в ръцете си? Божествено ли е трагичното развитие на човечеството?

Гам повдигна главата на кучето и го погледна. Очите им се срещнаха съвсем близо. Тя проби с поглед неговите блещукащи светлинки, за да изтръгне от тях тайната им. Животното стана неспокойно под държащите го здраво ръце, опита се да извие глава, мигайки, потрепери. Обзета от отчаян страх, Гам изследваше погледа му. Кучето отново се успокои и я погледна. Ирисът под вдигнатите клепачи бе спокоен.

Стаята започна да се върти. Предметите се впуснаха в луда гонитба. Между тях се изстрелваха зелени ленти, профучаха бляскави бели венци от лъчи, подобно на обръчи под челото, а парещата скованост на напрегнатите очи се превърна в едри капки — животното с едно бързо движение се освободи от хватката.

Гам излезе пред стълбите навън, на двора, през портата, на открито, където памперото^[2] ровеше като вълк между черните дървета.

Тя алчно вдишваше с отворена уста свежестта на нощта. Нито за миг не я напускаше изумлението, то призрачно забиваше острите си нокти в сърцето й. Тя усети, че е на прага на раздялата с безличния хаос, където дебнеше лудостта.

Изведнъж падна роса. За миг тревите се покриха с капки. Косите и веждите се навлажниха и станаха хладни. Гам затрепери. Не искаше да продължава. Искаше да се върне при хората… Хората — подигравателно повтори ехото. Един прилеп се заплете в косите й. Тя извика и избяга назад. Кинсли й заговори със спокоен тон. Главата му бе надвиснала като месец над лицето й. Вкопчи се в него и го привлече към себе си между възглавниците.

Той усещаше вълнението й и я погали, за да я успокои. И дори когато благодарните й устни се доближиха до ухото му и тя се отпусна, той не се възползва от нея.

На следващата сутрин тя се огледа. Денят беше светъл. Навън въздухът вече трепереше и топло нахлуваше през прозореца. Бавачката пееше на двора. Трополяха каруци, кучетата лаеха весело, папагали крещяха. Светът бе праволинеен и подреден. Към един шум се прибавяше друг; сигурно и свободно, битието стоеше пред вратата.

Какво беше това — призрак или глупав сън. Нощта бе отминала, а заедно с нея и злите й магии; беше ден и живот, и настояще.

Още докато Гам мечтаеше, дойде Кинсли. Той се засмя и й показа едно котило. Котенцата несръчно пълзяха по покривката и мяукаха.

Гам плахо, по детски погледна Кинсли, готова да се подчини. Тя си спомни как бе събудена. Червенина покри лицето й. Бързо взе ръката му и я целуна. После в къщата отново екна песента й.

На другия ден покрай тях мина керван с катъри, идващ от Сиерас де Кордоба. Пренасяше към брега пъстър мрамор и мед. Водачът остави хората си да си починат близо до Естанция. Те бяха гвианци и няколко тупи^[3].

Индианците бяха татуирали на гърдите си тотема на племето. Разпънаха лагера си в сянката на акациите и търпеливо мелеха царевично брашно за хляба си между борови кори.

Водачът показа на Кинсли специалната си стока — тигров син кварц и планински кристали с учудващи размери. Подари на Гам два ахата.

Когато Кинсли видя радост в очите й, той й донесе един индиански медальон от обковани със злато карнеоли и аметисти. Тя го слагаше вечер около ханша, докато се разхождаше гола със светлата си кожа по килима сред кафявия сумрак.

След две седмици Гам и Кинсли отпътуваха за крайбрежието. Яхтата му стоеше на рейд. Последваха ги лебеди и чайки, а делфините играеха около лодката. Гам мярна триъгълната перка на акула.

Вечерта водата слабо фосфоресцираше. Летящите риби стигаха чак до палубата. После яхтата се остави на вятъра.

Предната палуба бе отделена от останалата част със слънчево платно. Гам лежеше на слънце върху един шезлонг. Екипажът имаше обедна почивка; само кормчията дремеше на руля. Кинсли дойде и го отпрати на долната палуба, а самият той застана на неговото място.

Небето кръжеше около лодката наситеносиньо, от всички страни бе надвиснало жарко слънце. Светът бе заклещен от голямата обедна жега. Всичко бе замлъкнало във върховото време, което властваше панически неподвижно.

Гам се изправи. На челото й имаше светли водни перли. При ставането пред очите й притъмня. Тя протегна ръце, изправи глава и усети изпълнените си със слънце артерии. Замаяна от сладостта на това усещане, свали дрехите си, за да се отдаде в прегръдките на слънцето. Остави се да бъде обгърната от лъчите му и повдигна затворените си очи към него.

Между светлината и морските шумове тя усещаше изцяло самата себе си — същество, в което светът нахлуваше като кристали. Тя беше вечно море и светлина. Мярката за всяко нещо пееше в нея, лодката пееше, небето пееше, отвори очи право към слънцето, усети пронизваща болка, ромон, песен, начало и край в едно, гръмко и изпълнено с тишина — истинска мистерия.

Ръцете опипваха, коленете трепереха, тя извика в неописуем екстаз и не чу виковете си. В нея се зараждаше буря, бушуваше, би накарала наблюдателя да потрепери — докъде бе пропаднал животът, портата към живота, колекционери на живот, падението на живота, животът, който продължаваше да пропада: утроба. Тя извика за живот, тръпнеше за живот, гореше за живот, мълвеше, понечи да хване в празното пространство, стисна зъби, стонове, въздишки, взе дрехите си, не чу добре един глас, дръпна мъжа над себе си, извика:

— Слънце… увита… небе… прегърната… светът се лее… животът… приижда.

В умопомрачението си така дръпна мъжа, че той я стисна за гушата и започна да я души.

Докато я душеше, устните й придобиха белега на зловещо задоволство и това го накара да я пусне. Отново се вкопчи в него, Кинсли я изтласка от себе си и я погледна ужасен. Тя се олюля, надигна се и мина с плавни стъпки и загадъчна усмивка на разцъфналите устни покрай него по палубата, с високо вдигната глава, ръце, отпуснати отсъстващо надолу, опипваше стъпалата, които водеха към каютата на екипажа.

Насреща й изплува полумрак. За миг се стъписа, синият блясък, който носеше, беше угаснал. После отново долови тъпия шум, а през люка пак проблесна синевата.

Кормчията се събуди в хамака си и разтърка очи. После скочи настървено от люлката все още в полусън.

Китайският готвач се спусна към тях. Похотливото му мазно лице заприлича на медуза. Понечи да избута кормчията и протегна лапите си към дългите бели бедра пред него. Но другият се отбраняваше и настъпи. Китаецът изсъска и се опита да парира фризиеца. Двамата се вкопчиха, дишаха тежко, удряха се и бутаха с ръце и крака.

Тогава в рамката на вратата се появи Кинсли. Хвана се за една греда и потърси пистолета си. Щом видя, че Гам е на пътя му, се отказа и го захвърли настрани. Докопа някакъв камшик и натръшка борещите се на пода. Готвачът се свлече с вой на земята. Кинсли стъпка лицето му с крак и отведе Гам в каютата. Тя отвори очи, измърмори нещо неразбираемо, усмихна се замечтано, като увехнало цвете отпусна глава на възглавниците и веднага заспа дълбок сън.

Кинсли дълго седя замислен до нея. Най-сетне поклати глава и стана да търси китаеца. Той си лежеше на същото място. Кинсли го прегледа и го изпрати в моряшката каюта. Когато се върна, намери кормчията свит в един ъгъл. Връчи му заповедта за уволнение на следващото пристанище.

През нощта Гам се събуди. Опита се да си спомни какво се бе случило. Почувства се обновена и новородена. Зад нея бучеше нещо, подобно на тъмен вихър. Стъпалата изчезнаха, на мястото на вихъра се появи едно плато. Без да има право на избор, тя бе последвала някаква свръхестествена воля в себе си, която я тласкаше към мъжа. Но експлозията на женствеността й бе нещо повече — това беше най-дълбокото й човешко преживяване, което плуваше в еротика, защото тя наистина беше само жена.

Внезапно и изненадващо мистичната карма, която от време на време напомняше за себе си, бе започнала сама да излъчва.

Изживяванията от последните години се надигнаха в нея и не й даваха покой. Тя ги проследи като сомнамбул и почти отчаяно ги преживя. Най-голямото сега изкачване остана зад нея. Почувства се особено същество.

Знаеше, че винаги ще се приема така.

Изпитанието свърши. Пътят се върна назад. Бе поела в обратна на многообразието посока и бе открила уникалното в себе си; а сега отново се насочваше към пъстрото, непонятното, примамливото, авантюристичното пред нея, което винаги и навсякъде носеше чертите на мъж.

Зазоряваше се. На палубата се носеха разговори.

Кинсли излезе. Матросите стояха отвън. Кормчията бе вдигнал един револвер и говореше. Кинсли не трябваше да мърда от мястото си, за да не получи куршум. Трябвало да отмени заповедта за уволнение. Какво можели да сторят те? Бил длъжен да им плати надниците за три месеца напред. Нямало смисъл да се съпротивлява. Били в открито море.

Кинсли настойчиво се взираше в кормчията. Онзи стана несигурен и отпусна оръжието. Кинсли каза:

— Стреляй! — отиде до него и взе пистолета от ръката му.

Хората се отдръпнаха назад. Той остана за миг неподвижен. После премисли последиците и каза почти тъжно:

— Можеш да останеш.

Гам бе наблюдавала представлението. Но щом видя Кинсли до себе си — мълчалив и добродушен, й хрумна натрапливо мисълта: „Дали всичко свършваше? Разбираше ли я той все още?“. Нещо се беше появило между тях, но тя не знаеше откъде идва то. Не бе упрек, нито оплакване. Това си беше Кинсли.

Когато следобед се разхождаше на палубата, кормчията се ухили насреща й. Тя не знаеше точно защо, но предполагаше — сутрешната сцена, подсвирна на ловджийското куче на Кинсли, което й донесе камшик. На връщане отново я срещна съзаклятническата усмивка на другия. Тогава тя го удари с камшика през лицето.