Ерих Мария Ремарк
Гам (3)

Глава втора

На Гам й харесваше да държи ръцете си увити около кристала и да усеща хладината му, да докосва с кожата си бронзовите фигури, да гледа надолу към бистрата вода. Странно примамваща бе гладката люспеста кожа на рибите. Или пък да хване гълъб и да го гали по перата — топла живинка под пръстите.

Тя пътуваше. Това бе най-подходящото за променливото й настроение. Никъде не се установяваше задълго, защото не обичаше да привиква. Това я задължаваше и обвързваше с отделното, а така тя губеше целостта. Гам се стремеше точно към нея.

Една вечер се бе изтегнала на дивана в хотелската си стая. До нея имаше кресло с няколко дреболии върху него, които искаше да са й подръка.

Денят бе безоблачен, и все пак беше есен. В рамката на прозореца се виждаха тъмните, но с ясни контури дървета в парка. Зад тях, в горната част на рамката, бе небето — пастелносиньо и ябълковозелено, преливащо надолу в оранж и пепел от рози. Заедно с ясно очертаните объркани клони картината проникваше до крайчеца на пръстите, подобно на японска дърворезба.

Гам лежеше тихо и вдишваше. Зад прозореца — там беше светът. И нищо друго не съществуваше, само този миг. Дърветата стояха съвсем еднакви, човек би помислил, че нямат листа; животът пулсираше толкова припряно под проблясващото небе.

Тайнствено бе всичко това — да дишаш и да усещаш как дъхът ти бавно се просмуква в тялото и отново го напуска в един спокоен ритъм; една загадъчна вълна, която приближава и усеща живота на брега на дробовете, и отново се отдръпва, и отново приижда според чудния закон, в който е спотаен самият живот. И онзи, който се оставяше на гребена й, завинаги бе спасен и защитен. Дъхът и чакането са завършекът на всяко умение. Дълбокото вдишване изместваше смисъла на съществуването.

Беглите очертания на рамката на прозореца постепенно станаха по-отчетливи, ръбовете се открояваха — масивни в светлината. Без да отмества поглед, Гам ги загледа настойчиво и ясно.

Изведнъж забеляза — светлината бе очертала плътна ивица около рамката, която досега й бе убягнала. Стресна се — имаше я и на страничното прозорче, и на облегалката на креслото, бе надвиснала над края на леглото, проблесна в огледалото, спря върху килима: светлината беше в стаята, пространството беше небе, а стаята — светлина, контурите не се размиваха. О, дъх на света! О, щастие на нещата!

Към дъха се прибави светлина и кръгът се затвори. Двете бяха навред, а техните противоположности се появяваха само благодарение на тях, затова и съществуваха в тях, извън това нямаше нищо.

Една малка купа улови блясъка. Гам я пое внимателно в ръцете си. Бавно се изправи и понесе искрата към прозореца. Това движение я обсеби изцяло. Какво невероятно усещане — вдигнатата китка, а след нея и цялата ръка, изпънатите пръсти, с които можеш да докоснеш нещата. Да ги вземеш и преместиш — близо или далеч. Да добавиш и други към тях, отново да ги преместиш, да ги редиш с тръпнещия инстинкт на крайчеца на пръстите. О, мистично пространство.

Вече нищо не беше чисто механично. Кой се осмеляваше да каже, че нещо е мъртво само защото е неподвижно, кой се осмеляваше да твърди, че само движението е живот? Нима движението не бе нещо средно и преходно? Израз на незначителни чувства? Нима дълбокото усещане не бе вцепенено, възвишеното чувство не се ли превръщаше в изопнато вкочанение, екстазът не се ли извисяваше в унес, и не беше ли покоят най-стремглавото движение? Или пък смъртта — най-живият живот?!

О, екстатика на нещата!

Гам отпътува за Давос. Главният лекар й представи някои хора. Двама незначителни дипломати, един италианец средна ръка, Браминта-Сола, Раколовна, Кинсли, Вандервелде, Кай, някои жени — човек не може да им запомни имената.

Браминта говореше за Пуришков. От няколко дни бил зачезнал. Предполагаше се, че е с жена. Но все пак никой не знаел подробности. Може би просто е изпаднал в меланхолично настроение, от него можеше да се очаква ексцентричност.

След около час докторът си тръгна. Кай разбърка картите; започнаха игра на покер. Гам отиде с Браминта в съседната стая, откъдето можеше да се види снегът. Тя потъна в някакво кресло и с радост забеляза изящната извивка, хоризонталната седалка, страничните облегалки, тапицерията на гърба, която като ръка прикрепяше раменете. Колко любов и фантазия трябваше да притежава човек, за да измисли това!

От една от съседните стаи се чу гласът на Раколовна, нежен и умоляващ. Някакъв баритон й отвърна. Не се долавяха думи. Разговорът продължи кратко, докато накрая женският глас се залута сам в стаята като уловена птица.

Раколовна излезе забързано навън. Очите й бяха зачервени, устните й висяха отпуснати. Видя Браминта и понечи да заплаче; но бегъл поглед към Гам я накара да се окопити. Тя бавно повдигна ръка:

— Не знаех…

Гам не я чу, тя седеше потънала в креслото. Пребледняла, Браминта-Сола се надигна:

— Вандервелде иска пари? — попита тя.

Раколовна кимна.

— И Вие му дадохте?

Княгинята поклати глава.

— Тръгна ли си?

— Да — заплака тя. Повдигна поглед като ударено животно. — Не можах да му дам нищо — преди седмица продадох бижутата си.

— Колко поиска?

— Двойно.

— Докога?

— До утре. Всичко проигра.

— Ще Ви дам един чек.

Раколовна повдигна глава:

— Искате да ми заемете пари?

— Наречете го както искате. Ще Ви дам пари, но при едно условие — да оставите Пуришков.

Раколовна сви рамене:

— Той е руснак.

Браминта замълча. Защо с думи да отлага неизбежното; всеки Ерос бива сломен от насилието на Волята — Волята е студена и затова идва последна.

По коридора се чуха стъпки. Раколовна се надигна и се запъти към вратата.

— Дайте чека.

Тя го взе с нежно движение, усмихна се, кимна и излезе, запъти се към Вандервелде.

Ярки червени петна пламнаха върху бузите на Браминта. Тя срещна питащия поглед на Гам и изрече замислено:

— Това е болест, никога не остава време, за да се промени нещо. Ако човек се бори за златни пранги, той си ги купува. Ако обичаш нещо и не можеш да го постигнеш по друг начин… не бива ли да го взимаш само защото трябва да си го купиш? Защо да се завоалира с думи, те не могат да поправят нищо. А и без това са без значение.

Едно слабо високо куче притича през стаята. Гарвановочерно, с къса козина като коприна: афганска хрътка. Браминта пребледня. Пуришков влезе, а до него вървеше второ куче досущ като първото.

Показа няколко книги — на стар английски мистик, и две окултни томчета. После дойде и Раколовна с чаша чай в ръка. Пуришков веднага се надигна. Тя му подаде ръка. Но щом той се наведе, за да я целуне, изпусна чашата си, така че чаят се разсипа върху костюма му, а чашата се пръсна на пода. Дори мускулче не помръдна на лицето му, когато извика прислугата и се извини, че трябва да се преоблече.

Раколовна остана неподвижна за миг, после бързо отиде до игралната маса и забъбри. Очите на Браминта блеснаха. Гам си помисли: „Кой мъж би забравил това?“

Зад прозорците снегът скърцаше под изгряващата луна.

Пуришков се върна разведрен. Говореше с Браминта, но с погледа си търсеше Раколовна. Най-сетне тя се появи и подметна мимоходом:

— Разправят, че сте избягали с някаква жена, Пуришков.

Блед като платно, той я гледаше втренчено. Тя му махна още веднъж и усмихнато му се закани с пръст. Той прехапа устни.

Без видимо да обръща внимание на баналностите, Браминта започна духовито да бърбори. Ноздрите й потръпваха, под очите й се появиха нежни виолетови сенки. Раменете й меко проблясваха, устните й червенееха на развълнуваното й лице.

Руснакът не вникваше особено в разговора. Тя забави темпото и смени темата. Нежно и сърдечно се стараеше да привлече вниманието му. Той веднага стана сдържан. Тонът съвсем съответстваше на положението му и той се освободи от чувството на скованост. Лицето му се отпусна. Без да осъзнава, той отговаряше, приказваше за познати неща, които се случваха около него. Браминта усети, че той отново се изнервя, и се отказа от опитите си да продължи разговора. Пуришков й целуна ръка и се запъти към Раколовна.

Тя не му остави никакво време, а му направи детинска сцена на ревност. Той беше безкрайно изненадан, опита се да я умилостиви и да изясни ситуацията. После постепенно се изплъзна от раздразнението й. Тя много точно се бе прицелила в най-чувствителното място. Той стана хладен, нетърпелив, докато тя му отправяше смехотворните си упреци. Не я разбираше, беше обиден, вместо на руски, започна отново да говори на френски. На следващата вечер се предаде на Браминта.

— Колко сладострастна е цигулката — въздъхна замечтано Гам и се заслуша как плавната мелодия се изливаше под струните, извисяваше се през дълги каденци и завършваше във висока жизнена фермата^[1]. — Когато свири цигулка, човек никога не може да повярва, че ще умре. Небето става още по-високо, само един тон може да размие всички граници. Сякаш в цигулката са скрити крилата на цяло ято чайки. Все някъде човек се чувства у дома и въпреки това навсякъде е тъжно чужд. Човек би могъл да сътвори куп глупости, ако има цигулка. Дори променя живота, толкова неповторима е цигулката. Някой излиза от другия, оглежда се набързо и застава до него. Устните му се движат, ръцете се повдигат и се получават думи. И всичко, което прави, изглежда правилно. Но не знае и вечно се пита: „Това аз ли съм, или другият — аз другият ли съм, а пък другият — аз? И чие поведение е правилно и добро?“ В човека винаги има толкова отчужденост, че би могъл да отмине, да запраши нанякъде, право напред, без да му мисли, някъде натам. Колко неповторима е цигулката.

Кинсли мълчеше. Четвъртитото му лице се открояваше във вечерта. От ноздрите към крайчетата на тънките му устни се спускаха бръчки. Гам не знаеше, че говори за себе си и своите чувства; че нещо тайнствено идва от нея и я завладява; че това е началото на вечната битка между половете, която дебне зад маската на всеотдайността и привличането. Тя смътно усети, че това е истинска битка, въпреки красивите думи, в които я обличаха, и че тя става най-ожесточена точно когато я наричаха с най-нежните имена.

Даваше си вид, че Кинсли не я интересува, но понякога оставяше ситуацията да се плъзне в плоскостта на смътното непостоянство, за да го примами. В парадността му тя откриваше тайни планове. Той не се оставяше, правеше само няколко крачки, но веднага след това изтриваше всяка следа и посока с някаква безпощадна забележка, така че избликът му изглеждаше чиста случайност. Свободно изричаше дума след дума, артистично и безцеремонно, но без да губи превъзходство. Спокойно стъпваше на отдалечени опорни пунктове, а когато Гам го последваше, изведнъж пускаше някаква шегичка, която водеше до неочакван обрат, връщаше разговора в рамките на баналната човечност, така че тя объркана млъкваше. В нея вече започваха да отекват Хватката и Стойката. Тихо задрънчаха щитове и оръжия.

В един разговор, който тя превърна в полуизповед и полупризнание, с който предпазливо опипваше почвата около противника, като се стараеше да не бъде разкрита, бавно, водена от тласъка на някаква действителна причина, постави въпроса за предишния живот на Кинсли.

Той направи гримаса. В нея изчезнаха битки, страсти, желания и победи; с едно махване на ръката той остави зад себе си изминалите години.

— Забравих. Нима има нещо по-незначително от миналото?

Изведнъж Гам се заслуша. Чу някакъв много мек глас до себе си. Някой се бе приближил до масата и искаше да разговаря с Кинсли. Наведе се над Гам с разсеяната вежливост на човек, чиято цел е съвсем друга и каза:

— Пропътувах цял ден за този разговор от няколко минути. Ако се бях забавил само с половин час, всичко щеше да е загубено. Случайността на човешките съдби не спазва последователността на нещата. Затова моля за извинение. — Той проведе кратък разговор с Кинсли. После направи знак, че е свършил, и се обърна усмихнат към Гам. — Само случайността е закономерна, а законът е винаги случаен. Неестественото винаги се оказва просто и затова нарушаването на формата може би не е от такова голямо значение, за да трябва да бъде разбрана на всяка цена.

Едва след време Гам попита:

— Кой беше…

— Лавалет.

В един мъглив ден Кай даваше прием у дома си. Гам отиде късно. За пръв път разговаря с Пуришков; когато той се появи с изпънатото си чело, момчешкото у него й направи впечатление. Бе отпуснат, обзет от някаква смътна тъга, която не идваше от жените. С това той й се стори близък. Последва я, завладян от движенията й. Кучетата тръгнаха пред нея. Щом се обърнеше, те спираха на килима като изваяни от бронз.

Браминта се насочи пъргаво към тях; смееше се, но в гласа й се усещаха нотки на страх. Той я заговори безразлично учтиво. Тя веднага забеляза промяната и се оживи, заговори с Гам, загърби руснака, но се обърна сияеща към него, щом й направи знак — всъщност прекалено рано — въвлече в разговора преминаващия покрай нея Кай, усмихна се на Раколовна и незабелязано побутна Вандервелде към Гам, бавно замлъкна, щом разговорът се оживи, погледна под око Пуришков, забеляза как Вандервелде се представи на Гам и въздъхна дълбоко.

Вандервелде се опита да обсади Гам. Държеше се ту иронично, ту с нежно превъзходство. Тя разчиташе действията му и се забавляваше, докато отвръщаше на играта. Той веднага скачаше, лавираше, овладяваше се и се държеше сякаш нищо не се бе случило, а се опитваше да нападне на другия фланг. Излагаше на показ грижливо поддържаната си ръка върху тъмната кожа на фотьойла, внимателно дозира мирова скръб, меланхолично изчака въздействието и се стъписа, когато Гам демонстрира явно неразбиране. Ядосан, че бе открила трика му, а не се хвана на въдицата, той се почувства засегнат и за момента се предаде с неудоволствие.

Раколовна се насочи към него. Той й изсъска и поиска нещо, тя му отвърна меко. В края на залата той я заряза и се запъти към игралната маса.

Пуришков търсеше Гам. Стресна се от изражението на лицето си; толкова силно изявено беше чувството, което го владееше. Като дъжд валяха думите му около нея; тя слушаше шума им, но не разбираше смисъла. Прекалено близо от собствените й глъбини изплува нещо тъмно, пъхаше се в ръцете й и я умоляваше: „Отвори ме!“.

Браминта осъзна ситуацията, но не разбра ясно самовглъбеността на Гам, и тъкмо понечи да заговори заядливо, когато Пуришков се надигна, погледна през нея и се запъти към музикантите. Взе цигулката от цигуларя, с едно движение на ръката прогони другите музиканти и започна да свири.

Тогава Браминта-Сола си помисли, че вече е прекалено късно и нищо повече не може да се направи. Разбра, че Гам не беше виновна; че никой не беше виновен. Внезапен пристъп на кашлица разтърси тялото й. Когато спря, на долната й устна имаше капка кръв. Тя си тръгна, а лицето й до последния миг бе обърнато към цигулката на Пуришков.

Етюдът внесе в залата дъх на степ, пустиня и вятър. Светлината на свещите помътня, тъмнокожи жени изплакваха мъката си пред една колиба. Нощ падна над мечтите, бледата светлина на луната се разстилаше над фосфоресциращите равнини. Ветровете се събираха, тайнствено на небосклона се появи Орион, звездите блещукаха, падна нощ.

Гам трепереше от студ. Разкъсваха се вериги, бавно изчезна брегът от вещи и отношения. Потъна планината от понятия и думи, в дълбините остана само първичното — инстинктивното, вегетиращото, животинското в живота. Това бе безпределната мощ на същността на света. Последният предел винаги е била утробата, а не умът. Защото утробата е плодородна — тя е земя и живот.

Гам внезапно разбра безмълвната жена в себе си. Езикът и мисълта й бяха като на мъж. Жената се появи от мълчанието. Тя живееше в чужда страна, езикът, който говореше, бе научила след това — той не беше нейният език. Трябваше да превежда същността си с понятия, които не съответстваха на нейното същество, защото и те бяха чисто мъжки. Опитваше се да обясни, но така и не успя. Никога един мъж не би могъл да я разбере.

Зараждане на съдбата на женското създание: бягство към ваятеля; кажи какво има у мен, та не мога да говоря… Вечното послушание, вечната ненавист и вечното отчаяние…

Гам усети вълната, която се надигаше в нея. Тя все пак искаше да я опише и продължаваше да търси понятия, но всички те бяха неподходящи, затърси израз, но думите се разбиваха като фалшиви ключове в заключени врати, тя се измъчваше да го каже, дори само да го оформи в мисълта си, но то се изскубваше неуловимо. Бягаше безшумно, промъкваше се между брънките на мисълта като фантом, засегнато от нямата магия на нейния пол, от която не можеше да се скрие, залута се из стаите и уцели Раколовна, която клечеше с празни очи в един от ъглите.

Сестринско чувство разкъса тъмния кръг. Тя обгърна раменете на уморената жена, седяща там, допря лице до студената й буза, дишането им се сля в едно, риданията също — безмерно, безспирно, и преминаха в тихо, прикрито хлипане.

Когато остави цигулката настрани, той се оказа сам. С отсъстващи очи се опитваше да се опомни, после бавно счупи инструмента и излезе навън на ледения вятър, който висеше озъбен по телеграфните жици.

Два дни по-късно Клерфе беше в Давос. Една вечер отиде у Гам. Там беше и Пуришков. Веднага разбра как да постъпи; оцени кучетата, но пренебрегна руснака, като му заговори с презрение и леко патетично, без да звучи обидно, и по този начин го декласира.

Гам го попита как живее. Той направи сбит ескиз, описанието му бе кратко и забавно — няколко авантюри на Балканите, една вечер в Нормандия; започна да разказва за полетите си, стана по-делови, посочи някои подробности и с това постигна целта си — да напомни за пътуването до Луксор, без да говори директно за него.

Пред Гам отново изникна пустинята, златисто проблясваща в пясъчния прах на безкрая. Витлата бучаха, носещите повърхности скърцаха.

Клерфе се обърна към миналото само колкото да му послужи за фон, докосваше с мимолетна сериозност неминуемо трагичния край — той назова точно думата — и започна да гради мислено бляскавото бъдеще. После лека-полека стигна до картината, която носеше обоснован превес над фаталните последици от преживяното, най-върховното удоволствие: да направи контакта на личността с житейската сфера грозен и така да го принизи до занаят, а всъщност това трябваше да бъде най-свободната игра. Забележителното беше, че точно нежното безпрепятствено дихание пускаше корени както в привидно подредените, така и в по-силните чувства — заблудите за самия себе си, както и изисканата ирония бяха невъзможни. Един авантюрист без обществено одобрение много лесно се превръща в обикновен скитник, който не може да се усети никога достатъчно силен, защото му липсва отражението и противоположността.

А всъщност това беше целта — да се самоосъзнае — силен и велик — винаги и във всичко. Дългите скокове са възможни само от сигурна платформа. Той се аргументираше без усилие, особено за жените, които имаха нужда от мъжа като база за действие, и то не без определени буржоазни предразсъдъци, не без определена праволинейност като носеща подпора на странно битие, не без формален брак.

Веднага след това изказване измести темата, информира се за плановете на Гам и започна да ги обсъжда вяло. А щом като тя напосоки спомена Рим, той й предложи Неапол, разкритикува Рим като град на досадните експонати и изненадващо с много чувство започна атака, като изведнъж, след като изговори няколко общи слова, направи предложение на Гам да се омъжи за него.

Изчака няколко секунди за отговор. Наведе се леко напред и се вгледа в лицето й. Стана спокойно и се запъти към вратата.

Гам му извика да се върне едва когато бе стигнал преддверието:

— Защо си тръгвате вече?

Клерфе щракна с пръсти във въздуха.

— Обичате ли безрадостните ситуации?

Гам не бързаше да отвърне. Клерфе усети, че тя иска да го направи несигурен, остана прав, не каза нищо, не направи излишно движение, а само отпусна непроницаемото си овладяно лице.

Тя посочи креслото и той се тръсна в него. „Защо ли просто не седне?“, помисли си Гам и му благодари за предложението. Той продължаваше да мълчи. Беше нащрек. Всяка изпусната дума бе опасна.

Гам играеше с пръстите си и изглеждаше нерешителна. Той предчувстваше клопката. Тя му постави умело и неизбежно въпроса „Защо?“.

Клерфе беше твърдо решен. Той неопределено направи едно предположение: единствено тя го разбира. Видя, че Гам продължава да играе с пръстите си, и в този момент осъзна, че може да го спаси само бърза атака.

Направи се, че плахо отстъпва и дискретно заобиколи въпроса. Гам не се отказа и го попита отново. Той имитира обърканост сякаш търсеше отговор. Както и очакваше, тя сама измести темата. Тогава той — колебливо и като че ли по принуда — обясни, че такива са разбиранията му на чувството за дълг, но явно това не е особено приемливо за нея и затова той я молеше да възстановят отново състоянието на нещата отпреди.

Освен това — той се вгледа в Гам — не било само дълг, а нещо повече — дори и да беше се съгласила, това нямаше да промени поведението му.

Този път неговият трик мина. Въпреки че предложението бе сериозно, Гам за миг си помисли, че нещата стояха точно така, както ги бе описал Клерфе. А заключителните му думи само засилиха това усещане.

Той осъзна колко далеч трябваше да стигне, за да постигне целта си, и се развесели. Шегуваше се, беше самоуверен, радваше се, че я вижда освободена от предразсъдъци, въпреки че неговите изказвания не разкриваха кой знае какви възможности, които тя трябваше да приеме.

На тръгване той каза между другото, че никога досега не е бил отхвърлян така безпроблемно.

— Отхвърлен?! — отвърна тя с подигравателен триумф.

Той я парира още веднъж:

— Може би бях подготвен, защото всъщност очаквах този резултат. — И все пак не можа да се въздържи да попита: — Така се развеселихте, значи има друг…

Тогава тя се разсмя силно:

— Никога друг, винаги само Вие.

Във фоайето на хотела дойде пратеник на Пуришков. Той я помоли да му отдели няколко минути. Вестителят каза, че лекарят очаква най-лошото. Гам веднага отиде при него.

Малка настолна лампа хвърляше слабо отражение върху лежанката на кучетата. При влизането на Гам едно от животните се надигна. Лекарят намигна и напусна стаята. Гам се наведе над умиращия. Широкото й манто се плъзна по раменете й върху кучетата. Беше облечена с вечерна рокля като че ли отиваше на тържество.

В стаята се усещаше тежестта на оглушителната тишина. Нито звук не можеше да проникне. Часовникът беше спрял. Времето потъваше. Съществуваше само жълтеникавото лице върху възглавниците.

Единствено този лик беше жив. Сенките, които прелитаха над сбръчканото чело, бяха така разтърсващи сред смълчаната стая, сякаш безшумно се разперваха огромни крила при помръдването на челото му.

Бавно, неописуемо бавно ръката върху завивката се сви. С цялото си тяло Гам преживя болезнено това движение. Струваше й се, че съществуването й зависи от това дали пръстите ще достигнат до дланта, и облекчено си пое дъх, когато най-сетне се свиха в юмрук. Слепоочията й биеха, раменете й се повдигаха под тесните презрамки и изведнъж очите й бяха залети от вълна нежност.

Галеше свитата ръка и смяташе, че никога в живота й нищо не я бе правило по-щастлива: тази жива и топла ръка да се отвори отново под нейната ласка и пръстите да се изпънат против волята и с прекъсване, но да се изправят — дълги и бледи.

Гам срещна погледа на Пуришков. И въпреки че осъзнаваше, че той никога повече няма да я види, тя усещаше погледа му застрашително насочен към нея. Не можеше да го понесе. Внимателно оправи малка възглавница под главата му. Стори й се, че почти вижда усмивка на устните му.

Тези устни, които след няколко часа щяха да застинат. Челото, което щеше да изстине… А сега кръвта още пулсираше зад него, мислите още се стрелкаха стремглаво като заблудени светлини, които бавно щяха да бъдат погълнати от прилива и да прекъснат изгрева на духа. Енергията на тялото се събираше и кръжеше сред необятния хаос на разпада.

Приливът идваше неудържимо. Над рушащата се структура на познанието, над търсещите помощ фарове на инстинкта, над окончателния срив на желанието за живот с нарастващия пожар, надигащ се в пурпурните и сини огньове на северното сияние на треската, се образуваха ореоли около високо изстреляни мечтани силуети и възкресяваха нещо отдавна разрушено, отдавна забравено, отдавна отмряло, нещо като Фата Моргана над ужаса от отровения поток на кръвта.

Последната искрица разкъса всички окови зад потръпващото чело. Объркани и смесени пъстри случки, преживявания, желания, неизвестност, нахлуваха едни през други: приближаващата пролет над крушата; глава на момиче; мирис на родния дом; ярко светеща рулетка; ледено утро върху стоманените спусъци на пистолети; женски лица; неописуема кантилена от флейти; разцъфнали жълтуги около едно ниско легло, неговото легло, в него цъфтяха жълтуги, потъна, покри се със земя; вик от небесата, натискаше го, душеше го, устните потрепнаха; нечути думи се опитваха да преодолеят материята, тялото се извърна, нещо напираше да излезе отвътре, душеше се, запъваше се, в смъртен страх се бореше за спасение… Гам стоеше безмълвна, искаше да помогне, да помогне, да извика, да вика вечно, но изведнъж нещо се появи в стаята, там нещо плъзгащо се луташе, а пък там потропа ръка, стените се огъваха, вратите се отваряха, таванът растеше в стаята, виеше се като змийска пътека, светът стенеше в безименна скованост, ужасно заплашително звучеше безмълвният вик от тези гърди, Гам падна, впи ноктите си в нещо меко, което поддаде, свита, очакваше в ужас страшното избухване, вой, бучене, края…

Тялото на Пуришков се отпусна. В очите му имаше нещо стъклено, смътно, прозрачно, непонятно — после зениците се ококориха, гръдният кош падна и с последната тежка въздишка излезе въздухът от дробовете.

Когато Гам посмя да погледне, откри, че е върху килима, полулегнала, с коляно, натиснало леглото. Без да се усети, бе вкопчила ръката си в едно от кучетата. Беше го стиснала за гушата. То вяло отпусна крайниците си.

Уморено стана. В устата си усещаше слаб вкус на кръв. Гърбът й беше като пречупен. Облегна се на леглото и все още не отместваше поглед от Пуришков. Лицето му беше изпито, в него постепенно се вдълбаваха мъртвешки чужди черти. Около ноздрите се образуваха сенки. Кожата стана бледа.

Гам не можеше вече да го познае. Там лежеше нещо невероятно чуждо, сковано, ужасяващо, от което се отвращаваше всичко движещо се и топло в нея. Тя отмести глава назад, няколко пъти се опита да направи крачка, за да затвори облещените очи. Зад полуотворените клепачи от лампата се отразяваше странна лукава светлина като пламък в светъл рог, като че ли нещо студено и живо започваше да се разлага, като че ли вече се усещаше мирис на мухъл от гроба, като че ли отсъствието се промъкваше зад това чело; внезапно тя осъзна — мъртъв. Отдръпна се назад и хукна през вратата, не видя забързания доктор, избяга съсипана, без да се огледа, навън, нагоре, покрай портиера, в своята стая, на своето легло, и така не помръдна до сутринта. Опря се на прозореца. От сивия сняг някъде в далечината проблясваше остра зелена светлина. Това тя никога нямаше да забрави.

Клерфе като че ли пренебрегваше Гам. Браминта Сола се натъкна на него. Той я хвана небрежно; тя не се възпротиви. Остатъците на един неясен живот не бяха достатъчни пред нея да се разкрие някаква перспектива. Онова, което някога тя можеше да спаси като цялостно същество, сега само ускоряваше падението й.

С Вандервелде той се скара брутално. Обърна една игрална маса, откри картите и показа двойното асо на другия. Още същата вечер Вандервелде отпътува.

Гам не се остави екстазът на Клерфе да я заблуди. Тогава той стана открит и не се опитваше вече да я баламосва. За пръв път те докоснаха миналото, но изведнъж разбра, че да говориш за нещо, означава то да е вече зад теб, и му стана ясно, че това беше краят.

Всичко бе протекло незабелязано, без борба, но така неотменно, че дори неговата собствена енергия не се противопоставяше, а го приемаше като естествен закон.

Гам харесваше готовността, вечната будност в него, силата на желанията му и напрегнатата концентрация. Волята му можеше да й въздейства, но само за един час, никога завинаги. Защото той не се целеше в същността, в единствения остров на женствеността. Той дърпаше към себе си, но не завладяваше. Меко и плавно настъпваше, омагьосваше с гъвкава последователност, но се отказваше пред портите. Беше прекалено обигран, за да се откачи преждевременно. Сега просто откриваше естествения завършек.

Клерфе гледаше сразен пред себе си. Когато си тръгна, Гам усети самота около себе си, която не знаеше как да нарече. Човек бе вечно сам. Дори любовта бе вид бягство. И кръвта не даваше отговор, а само чувство за безопасност. Продължаваше да задава тайнствените въпроси. Не свършваше ли всяка любов в първичния майчински инстинкт, не беше ли майчинството началото и краят?

Обзе я едно-единствено желание — да усеща топла живинка до колената си, устничка, която безпомощно изрича първите си думи. Продължението на живота и всички въпроси за самотата намираха решение в едно дете.

Това бе изпълването и пристанището. Неясното същество се разпростря, проясни се, срасна се, стана нещо определено и се превърна в инстинкт. Оформи се като завръзка и намери собствена посока и смисъл. От същество то се превърна в дълг.

А от другата страна на това единствено нещо бяха отчаянието и пустотата. Гам все пак знаеше, че трябваше да се прицели болезнено нагоре, за да достигне до себе си. Щом се налагаше, щеше да се разпростре, вместо да се затвори — този път тя бе предначертала за себе си. За нея бе валиден само законът на вечното разширение и все по-безбрежните морета; закон, който следваше безпрекословно.