Ерих Мария Ремарк
Гам (7)

Глава шеста

В последните години бяха поправили фонтана, разказа старикът, който управляваше имението. Отново работеше. Привечер го пускаха за около час да подмени водата. Вятърът вече довяваше във водата кафяви листа от брястовете и орехите, а меланхолично гледащият надолу Нарцис сякаш се бе превърнал в каменно изражение на тези есенни вечери на размисъл, зад които в настъпващата тъма бавно се приближаваше смъртта.

Когато Гам тръгнеше през залите, стъпките й отекваха между стените. Навсякъде висяха картини, нежни графики и туширани бледи акварели. В малко шкафче, изработено от полирана круша, откри вързопче писма — пожълтяла хартия, изпълнена с дълги замечтани съобщения, цели страници, които би могъл да сътвори само нашият век. Дни наред ги чете. Много от тях бяха адресирани до някой си рицар Фон Росте и най-вероятно бяха върнати от него при раздялата им; а други бяха от някаква приятелка, която разказваше за любимия си.

В шкафовете и раклите тя откри стари рокли. Извади ги и започна да ги изпробва. Избелелите одежди излъчваха странно ухание, което я опияняваше.

Тя стоеше облечена в тях с часове и си представяше, че се връща в миналото. Дълго прекарваше в самозабрава пред огледалата. Отражението й в стъклото изглеждаше невероятно чуждо, но и близко, като че ли собствената й личност бе завладяна от странната магия на отминалото време и сега се връщаше и я гледаше безмълвно, нежно и изгубено. Раздвоената светлина тъчеше сиви сенки, които ставаха кафяви в дълбините зад силуета в огледалото, като че ли това беше сивотата на самото минало, от което тя изплуваше с мила, но тъжна усмивка. Една вечер Гам минаваше през залите, облечена в старинните одежди, и се появи старикът. Тя не го забеляза и опита да направи няколко танцови стъпки. Щом го видя, той й кимна и й посочи стар клавесин. Отключи го и засвири менует. Тихият сребърен звук на чембалото на моменти потрепваше като езичето на детска латерна. Гам бавно отиграваше стъпките, дългите поклони и сред тези фигури усещаше ослепителната игра на отминалото време, то й се струваше така познато и близко, както никое друго. Градината в стил рококо се отправяше към бездната и въпреки че се познаваха, градината обикаляше наоколо и се наричаше градина. А ние я смятаме за бездна и застиваме пред вида й. Такова време на влюбени страсти и битки се криеше под маската на най-артистичната грациозност, която съществуваше. Рицарят Фон Росте потърси с усмивка майстора на рапирата на Франция, защото прекалено дълго бе целувал ръката на дамата на сърцето му. С галантна шеговитост той помоли за няколко минути отсрочка, за да се освежи в градината, тръгна с приятеля си, който щеше да му бъде секундант, и никога повече не се върна. Преди това събитие не бе писал писма и обяснения.

Отново дойде времето на сумрака с раздвоената светлина, която силно разтърсваше Гам. Тя се запъти със старика към градините пред къщата. Можеше да се види, че първоначално храстите са били подрязвани, но сега стърчаха подивели и плахи наоколо сякаш се срамуваха. Вечерта бе изпълнена със сребро.

Гам хранеше черните лебеди, а те се готвеха вече за сън. Бързо заплуваха през езерото, оставяйки кръгове след себе си.

На хоризонта в избледнялата вечерна светлина се появи облак. Изникна виолетов зад дърветата и донесе тъмнината. После изведнъж върховете започнаха да шумолят, а в хладината се появиха влажни топли течения. Вятърът се обърна и стана задушно. После настъпи мъртва тишина, облакът израсна и обхвана цялото небе.

Гам се върна в замъка. Как само отекваха коридорите. Как се криеше тъмнината по ъглите! Чудовището отвън бавно настъпваше. Заобикаляше я от всички страни; къщата сгушено се криеше от заплашващата я непозната опасност. Всеки шум се увеличаваше и умираше много по-бързо, отколкото ако беше разсечен със сребърни секири. Колко тих можеше да бъде светът!

Гам усети безпокойство, то се разпростираше далеч над очакването на страшната буря. Стори й се, че зад нея нещо приближава. Какво беше? Откъде идваше това чувство, че е кукла на конци — какво вещаеше то? Обвивката ли беше паднала? Да не би да отлетя? Колко уморена се чувстваше! Не искаше да устои. Облаците заплашваха с буря и щяха да я вземат със себе си. Загадъчна аура. Неистово я теглеше, но накъде?

Мракът зад прозореца се разкъса. Светкавици се спускаха над равнината. Като бляскави артерии спряха само за миг зад стъклата. После отново настана нощ. За секунди паркът и стаята бяха осветени. Изтрещя продължителна гръмотевица. Изсипа се сякаш врящ дъжд.

Тогава в замъка се чуха звуци. Раздиращи, сякаш никога нямаше да спрат. Звукът висеше в стаята като камшик. Коридорите отекваха, в стаите нещо се завихряше, увиваше се на кълбо, подскачаше, вратата се отвори, на прага — целият измокрен, застана Лавалет, дъждът течеше от него на пода. Той даде разпореждания на прислужника зад себе си да му приготви банята и дрехи, а после се поклони пред Гам:

— Моля да ме извините, че се наложи да се появя, макар и за миг, в този си вид пред Вас… След час ще изясня всичко.

Гам дори не помръдна от стола си. Навън бурята бушуваше сякаш искаше да унищожи местността. Между дърветата проблясваха камшиците на светкавиците. Халата вилнееше и поройният дъжд плющеше сред разюздания свят наоколо. Тя остана така неподвижна до връщането на Лавалет. С бързи стъпки отиде до прозореца и се загледа навън. Той направи поривисто движение сякаш искаше да посочи бурята, после замлъкна, вкопчи пръстите си в облегалката на стола и веднага се обърна.

— Да се дават обяснения сред тази стихия е направо излишно. Все пак следното може би ще Ви задоволи: приятел съм на фамилията Аржентьой и познавам тази крепост. Неотложни задължения ме принудиха да потърся каквато и да е кола, карах цял час без светлини и се натъкнах на камара камъни. Колата Ви в изправност ли е? — Гам кимна. — Ще ми се наложи да я използвам.

За секунди в небето пламнаха алени огньове. Лавалет се наклони към нея.

— Виждал съм Ви и преди.

Гам кимна отново. Не можеше да говори. Крайниците й бяха натежали като от олово. Ръцете й притискаха широките облегалки на стола.

— В Швейцария, а после Ви видях и в Коломбо. Би било абсурдно от това да се правят каквито и да било заключения, но ще Ви помогне да се решите. Ще отплавате от Марсилия на борда на „Ан Лейн“. След дванайсет дни. Ще Ви очаквам в Сингапур.

Гам не отвърна. Лавалет звънна на прислугата и разпореди да приготвят колата. Още веднъж посочи навън:

— Пред тази буря всичко останало изглежда банално. То не пита и не отговаря, просто е тук. Помислете си за това. В Сингапур слезте от кораба.

Навън хората вече изкарваха колата. Лавалет се наклони над ръката на Гам. Тя беше безволева и отпусната. Вратите се треснаха след него. Ехото от стъпките му отслабна. Тогава Гам почти отсъстващо прошепна в празната стая с неочаквано дълбок тембър:

— Да — повдигна вежди и очите й помътняха. — Да — и отпусна главата си назад.

Моторът зави за секунда и започна да пее. Стартерът тракаше, някой викна нещо. После бурята погълна ръмжането на потеглящата кола.

Когато Гам се събуди през нощта, небето се бе прояснило. Бурята беше отминала. Луната светеше над парка като огромна паница от месинг и се отразяваше в локвите по пътя. Силуетите на върховете на дърветата бяха неподвижни. По улеите на къщата бавно се стичаха капчуци и падаха от лист на лист. В езерото, полуосветен от косата лунна светлина, стоеше мраморният Нарцис и меланхолично гледаше водата. Светлината падаше над лявото му рамо в артистично нежна прегръдка и го обвиваше с меки безмълвни скокове. Той стоеше замислен и се усмихваше.

— Не е ли странно — каза Гам на маркиза Д’Аржентьой, — че животът ни се предопределя не от силните явни събития, а от дребните, които преминават покрай нас почти неусетно? И нямат никаква логическа връзка, а се появяват изненадващо, носят със себе си безпокойството и новото пътуване. На човек му се струва, че под този явен живот през деня тече и още един — тайнствен, и всичко, което си въобразяваме за себе си и за развитието, е просто случаен паралел — един ден се стига до обрат и цялото познание се срутва.

Маркиза Д’Аржентьой погледна добродушно Гам.

— Дори приказно съчинените и бляскави думи на поета от сцената не те завладяват така, както непознатият вик в нощта, който се стрелва и отеква някъде там, с хиляди тълкувания го засипва фантазията, подтиква те и те кара да копнееш така, както никоя изречена дума не е в състояние, нахлува в кръвта — това тъмно тайнствено наследство, което ни е оставила природата — чрез него ни зове и предопределя съдбата ни. Случайният тон предизвиква резонанс, който се предава нататък и никога не утихва, независимо какво мисли или желае човек, дали го счита за глупост — той звучи, взима връх, примамва и побеждава. Последвайте го — той не лъже. — Да — каза Гам и се усмихна, — нима имам избор?!

Два дни по-късно тя напусна Париж. Но още не се беше отдалечила много и се върна. Още вечерта в операта стана неспокойна. До късно после седя до прозореца на стаята си. Само след ден взе експреса за Марсилия.

По пътя ненадейно спря. Настани се при обикновени хора в едно селце в Прованс, които спяха в пъстри, високи легла. Нощем капаците на прозорците бяха спуснати. Събуди се сутринта, в изрязаните като листа отвори на кепенците като златно сърце се прокрадваше новият ден и пробиваше със светло сияние затъмнената стая, насочваше се към олеографията^[1] на стената, така че боите оживяваха нереално на гърдите на Мадоната. Гам повдигна ръка и улови деня в дланта си. После взе огледало и започна да си играе с отражението, фантастично сияйното сърце се приютяваше на стените и тавана; Гам стана в леглото, свали презрамките на нощницата си, смъкна я през раменете, стъпи на възглавниците и завивките, а светещото петно, проникващо през разреза на кепенците, спря върху гърдите й точно където биеше сърцето. Скоро усети топлина по кожата си. Слънчевото сърце светеше под лявата й гръд, потиснато ликуване бликна изведнъж и, изпълнена с радост, тя скочи от кревата и импровизира танц на сърцето.

Следобеда се хвана да мечтае. И отпътува. Шпицът на хазяите я последва до гарата и не искаше да се раздели с нея. Тя му помаха като на приятел.

Целият път и местността бяха облени в слънце. Сребърносиви маслини се полюшваха от вятъра, лаврови и бананови дръвчета, пинии съпровождаха влака, самотни палми придаваха ориенталски вид на пейзажа, после дойде градът, целият бе само едно пристанище и смесица от националности. Гам стоя дълго на кея с поглед, зареян в морето. До нея редяха куфари и столове, кулокранове вдигаха тежки бали и каси във въздуха сякаш бяха в безтегловност. На доковете беше разпръсната сяра и червеникава пръст, стада говеда очакваха да ги натоварят и ревяха от жажда. От вълнолома до града плътно бяха наредени параходи. Най-сетне Гам се реши да попита. Корабът „Ан Лейн“ още не беше акостирал.

На следващата сутрин той вече беше там; бе пристигнал през нощта. Щом го видя, Гам се стресна и така се обърка, че през целия ден избягваше пристанището. Осмеляваше се да стигне само до алеята с тополите на Кур Белсюнс и се губеше в навалицата от кокотки и чужденци. Скоро навсякъде срещаше хора от екипажа на „Ан Лейн“, които се тълпяха в уличките с проститутки на Стария град.

Когато видя, че товарят въглища на „Ан Лейн“, Гам реши, че е готова за път. Забърза към доковете на „Месажери Маритим“^[2], за да се качи на палубата. Пристигна на кораба, поемайки дълбоко дъх. Имаше чувството, че някаква невидима ръка я побутва да се качи. Възбудена, тя очакваше „Ан Лейн“ да отпътува под пълна пара. Но капитанът й каза, че корабът ще вдигне котва едва на следващия ден.

През нощта Гам спа спокойно. Продължаваше да чува дрънченето на веригите и очакваше всеки миг корабът да потегли. После, без да заспива, потъна в дрямка, от която се разбуди едва когато машините започнаха да тракат. Облече се с шеметна бързина, искаше да излезе навън, скочи, спусна се от каютата към палубата сякаш някой я гонеше. Посрещна я утринният въздух. На палубата стояха махащи хора. Корабът току-що се бе отлепил от пристана. Тя се забърза към рилинга, искаше да извика, но внезапно спря, хвана се за парапетите, облегна се изведнъж, безсилна и слаба, погледна почти нежно и се усмихна на някакъв равнодушен човек от кея, засмя се и се обърна встрани, един англичанин махаше с бинокъла като обезумял, тя го гледаше безпомощно като дете, после повдигна ръка и също отвърна на поздравите няколко пъти, помаха някъде назад.

Статуята на Лизип се издигна от морето. Наситеносиният хоризонт стана кафяв. Изведнъж над водата се откроиха бели къщи с плоски покриви: Порт Саид. Арабите се трупаха около лодките, преди още корабът да пусне котва. Първа потегли моторницата с пристанищния лекар, после на борда нахлуха черни, мургави, жълти и започнаха да предлагат стоката си — цигари, пощенски картички, кърпи, верижки, произведени в Германия или Англия. Недорасли момчета се промъкваха сред пасажерите и раболепно усмихвайки се, им пошушваха оферти — екскурзоводи предлагаха услугите си. Потеглиха към брега. След широките и чисти улици на европейския квартал следваха ниски сгради от варовиков камък и базарите от арабската част, където между натрупаните накуп деца се промушваха свине и котки. Гам повдигна едно по-светло детенце, което беше паднало, докато бягаше. То плахо погледна с маслиненочерните си очи и отмести кръглата си главица встрани. После се усети и рунтавата глава отново се извърна, брадичката бе наклонена към раменете, малката мръсна ръчичка се вдигна нагоре: бакшиш. Гам усещаше телцето в ръцете си, нежните ръчички — помисли си: „Как изобщо могат да съществуват подобни пръстчета с такива малки нокти?“. От топлото тръпнещо усещане, което се излъчваше от детето, тя почувства странна сила, поток, който течеше от ръката — трябваше да го преодолее, за да не придърпа момиченцето към себе си, да го погали, целуне и да му заразказва глупави истории. В опиянението си тя бързо напълни ръчичката с монети, стисна я силно и, разнежена, продължи нататък.

През нощта „Ан Лейн“ натовари въглища. Негри влачеха по мостика тежки чували върху голите си гърбове. Товареха мускулите на ръцете си. В светлината на фенерите върху тъмните потни тела танцуваха отражения. Очите и зъбите зад разкривените устни проблясваха синкавобели. През нощта на пристанището се промъкваха силуети, неспокойни — отново и отново, сякаш зад тях се криеха безкрайни потери, които искаха да се хвърлят в бездната на трюмовете за въглища. Само в осветения от фенерите участък вилнееше тълпата с акордите на вълните. Единствено белите като вар ярки ивици светлина издаваха магическата необузданост на нощта; сякаш някакво особено излъчване изваждаше на бял свят тайнствени процеси. Гам си помисли: „Тази призрачна ивица светлина се насочва накъдето си поиска, дори срещу небето, и тогава може да се види шеметен танц, който иначе е скрит за погледа. От топлата близост с невидимата тъмнина той разкрива ужасяващи картини от страхотна битка — както лещата на микроскопа открива в прозрачната капка вода арена за едноклетъчни — Гам се засмя, — като лещата на микроскоп — и това не я прави по-малко значима — нали е също битка на живот и смърт както навсякъде по света“.

Сирените оповестиха потеглянето още часове преди това. Бавно параходът се отлепяше от вълнолома и се насочваше към канала. Щурманът беше на капитанския мостик. Тогава една лодка се промъкна сред пусналите котва кораби и със страхотно темпо тръгна след „Ан Лейн“. На кормилото стоеше мъж и викаше. Зад него в лодката седеше още някой. Гам беше вече на палубата и проследи представлението. Лодката мина странично. Спуснаха стълба, седящият отзад на лодката скочи и след минута се озова на борда. Първото, което видя, беше Гам, която стоеше точно пред стълбата. Стрелна я с поглед, смути се, обърна се, извади няколко монети и щедро ги хвърли надолу към лодката. После се запъти към палубата със самочувствие и мълчаливо изражение, размени няколко думи с офицера и последва стюарда към каютите. Сега вече „Ан Лейн“ потегли с пълна пара.

Безутешните скали на Аден още дълго стояха пред линията на хоризонта. После изчезнаха като синкав мираж и нощта се спусна над кораба. На масата капитанът се усмихваше сред шума на вентилаторите:

— Утре, щом се събудите, ще сте отново в океана.

Късно вечерта мъртвото вълнение се усили. Гам се качи на палубата. Там нямаше никого. Тъмнината плуваше към морето като непрогледен черен памук. Звездите не блещукаха, а стояха като декор над мачтите с ясни и определени контури. Южният кръст беше като украса върху нагънато кадифе в нощта. Под тази скована пищност нещо бушуваше, мамеше и се разпростираше, и се обръщаше, и се раздираше, и пляскаше, и се хвърляше в морето — примамващо и дишащо бурно. Минаха през шлюза на плоския канал и водата, гладка като огледало, отново ги поздрави; подскачащият прилив, който се разпенваше от бреговете на Индия, носеше със себе си безпокойство и желание, като непознати ухания.

Вълните, които се разбиваха в носа, минаваха странично покрай борда, образуваха водовъртежи във водата край кила и оставяха след себе си видими следи. Матово отражение проблясваше на гребена на вълните, сгъстяваше се и към прибоя на кърмата придобиваше червеникав блясък. Морето светеше. Корабът пътуваше по сребърен път, хвърляше след себе си късчета светлина и оставяше широки, светещи езера.

Някой до Гам каза:

— Случайността е една от формите на съдбата — може би по-възбуждаща — но за сметка на това неизбежна.

До нея беше непознатият от Порт Саид; бе запомнила името още при представянето му — Сежур.

Той помълча малко и после продължи:

— Важното при случайността е необмисленото отдаване. То става сляпо, без да бъде анализирано — кой от нас е по-объркан и лесно ли може това объркване да се превърне в напрегнато очакване на тегленето на лотария.

— Човек не трябва да говори за това — отвърна рязко Гам.

— Думите само прикриват; мисълта прави човека безинтересен — по-добре изобщо да не се мисли. Има неща, които ослепяват от силната светлина, но хладката вода на думите ги изплаква до блясък. Думите имат една положителна черта: никога не улучват.

— А мислите?

— И те, но добре завоалират настроенията. Мисленето загрозява.

— И натъжава — допълни Гам.

— Там морето свети, а океанът бушува, но ние си стоим тук и се опитваме да вникнем в смисъла или да открием някакъв символ, вместо да видим реалността — светлини и прибой. Това е една от тайните на Ориента: да не се мисли — въпреки че невинаги изглежда така, но и тогава мисленето е чисто формално и друг вид усещане — да се чувства ограничено. По-ценно е да се наслаждаваш до самозабрава на мекото отражение на лилиите в калайдисани вази, отколкото с часове да размишляваш над смисъла на красивото. Настроенията правят живота безкраен. Способността на човек да се извиси до тях е дар божи.

— Извисяването не означава ли просто мълчание, но Вие се опитвате да жонглирате с многото думи.

— Нали вече казах, че думите са безвредни.

— Все пак често пречат.

— За две хиляди години сме свикнали вече да не им се доверяваме изцяло, особено когато искаме да стигнем до резултатите. Това за мен е важното.

— За какво са резултатите?

— Да изпреварят случайността…

— Която е закономерна?

— Кой не обича да се бунтува срещу закона?

— От каприз?

— От изострено предусещане.

Гам погледна нагоре. Сежур продължи:

— Може би ще останете учудена от всичко, което Ви наговорих. Но имам причини, а и разговорът тръгна така. Настроен съм пасивно към живота. Останалото е зад мен. Без горчивина: просто е вече минало. Човек не може винаги да остане в покой. Вече нямам никакви претенции към света, затова и не мога да бъда разочарован. Аз съм просто зрител. Така стигнах най-сетне до ясния резултат — на отразеното преживяване. Обичам съвършенството, без да го желая. Вашето съществуване е съвършено като морето и светлините навън. Помислете само — аз съм може би единственият човек в живота Ви, който не иска нищо от Вас.

Гам остана още малко сама на палубата, после се зазори и ранните вълни посивяха като глина.

Гъмжеше от китайци. Още от парахода се виждаше как се навъртат около кея. Чакаха „Ан Лейн“ и се спуснаха по мостика веднага след като корабът акостира. Но матросите ги разгониха.

Гам бавно напусна кораба. Палубата остана зад нея като предано овчарско куче — така сигурен й се стори сега, когато се бе запътила напред. В тесния отсек между стената на кораба и пристана вреше тясна ивица море. Прескочи я и с плавна походка, обзета от сдържана, пулсираща в нея възбуда, нетърпеливо тръпнеща в очакване, тя стъпи на сингапурска земя.

Двама с рикши се сбиха с бамбукови пръти заради клиент. Малайци и китайци стояха в кръг и подвикваха развеселени, докато една закрита бяла лимузина спря безшумно пред Гам и ги накара да се развикат и разпръснат.

От нея изскочи Лавалет и се извини на Гам, че не я е чакал на мостика. Преди да може да му отговори, той продължи с обясненията. Ситуацията се променила и било абсолютно наложително още днес да отпътуват за Сайгон. Много ли е уморена? Той щял да я заведе до хотела, където можела да изчака, защото имал още да урежда преминаването и някои други неща. Момчето щяло да остане при нея и да изпълнява всичките й желания.

Едва сега тя забеляза тамила в ъгъла на лимузината, освен това й направи впечатление, че щорите на колата бяха спуснати, така че вътре не можеше да се види нищо. Замълча си, само се усмихна на момчето, което я гледаше безмълвно с блеснали очи — движеше само устните си, така че успя да забележи белите му зъби, които се открояваха на мургавото лице.

Колата беше затворена и уличният шум бе леко приглушен, после утихна съвсем. След няколко минути колата спря до парк, намиращ се малко встрани, в който имаше хотел. Лавалет размени няколко думи с управителя и приятелски предложи ръката си на Гам:

— Скоро ще разберете всичко — след два часа тръгваме.

Колата се върна по широката алея. Гам спря замислена; погледът й се насочи към тамила, който я гледаше, без да продума. Тя отпрати мислите си и разпореди на момчето да наглежда куфарите. Той скочи чевръсто. Гам последва управителя към стаята си.

Малко след това момчето домъкна куфарите. Гам го извика при себе си. То дойде бързо. Тя прекара ръка през косите му и повдигна кичура над слепоочието. Добре зараснал, белегът се белееше върху кожата с цвят на маслина. Момчето показа всичките си зъби, внимателно погали мястото и кимна със светнали очи. Гам го разтърси, изведнъж се разсмя весело и му хвърли ключовете, за да отвори куфарите.

Върна се мокра от банята, с развят халат и пухкави кърпи на раменете. Остави се на момчето да я масажира, докато кожата изсъхна и се зачерви, сви се като котка под тънките мургави ръце, които изливаха върху нея есенции от съдове със странна форма и внимателно я разтриваха с крайчеца на пръстите — нежно и в кръг.

Тя още си търсеше бельо, когато дойде Лавалет. Застана на вратата и спря, когато я видя — коленичила над куфарите си, с извит гръбнак, разпръснала наоколо пъстроцветни коприни.

— Вземете тази с цвят на аметист — извика той. — Кожата Ви под нея ще изглежда като оживял бронз.

Гам тъкмо я беше намерила, завъртя я и я хвърли над главата си. Лавалет скочи напред и хвана шумолящата топка, прехвърли във въздуха билетите за кораба, които държеше в ръката си и я метна към момчето; то — по детски щастливо — я улови в ръце, после Лавалет му каза няколко изречения на хинди и отново му я взе от ръцете.

— Трябва да опаковаме багажа — извика той, — тръгването на път е най-красивото нещо на света.

Застана до Гам, която все още клечеше, и й заговори отвисоко:

— За поелия на път животът е вечна авантюра.

— Авантюра — попита Гам отдолу, — и нищо повече?!

— Нищо по-малко — засмя се Лавалет, — а най-красивото нещо у жената е гръбнакът, когато е извит като гъвкав индиански лък, гръбначният стълб — нежно разчленен — весело изпъква под опънатата кожа — отделя се бързо от елегантния тил, а до него се появяват малки гънки, задълбочават се и играят като тъмни сенки, а светлината се спуска по гърба.

Гам се намери в обятията му и леко усети топлината на придържащата я ръка. Облегна се назад с купчината коприна в ръце.

— Има думи — каза Лавалет, — в чието звучене дори се усеща далечното и тръгването на път. Омагьосват те отново и отново всеки път, когато ги изговориш. Чуйте само — Тимбукту — леката първа сричка и двата дълбоки звука „у“ — как само танцуват в ритъм и вече пробуждат желания, отместват хоризонти — Тимбукту или Хонконг — многозначност, подобно трептящи срички, този омайващо изпълнен с очакване Хонконг; могат да те опиянят имената — чуйте само едно след друго — Тимбукту — като плахи удари на негърски барабани, Хонконг — като камбани от пагодите — Тимбукту-Хонконг…

Той пусна Гам, тя се отправи с нежна походка към прозореца и се опря на широката греда. Зад нея блестеше кобалтовосиньото платно на небето, опънато и безоблачно. Чертите на главата й се очертаваха като сладко обещание пред светлината, а гръдта й се повдигаше пищно над дишащата плът. Скръсти ръце около коленете си и погледна в стаята — над тъмното й на пръв поглед лице небето през прозореца проблясваше като син пламък.

Лавалет заговори в мрака:

— Ние сме слепи и забързани, и влюбени в живота. Искаме да го усещаме винаги — гръд до гръдта, да го чувстваме винаги нов, затова обичаме и пътуването — да живеем непрекъснато интензивно — затова търсим напрежението и опасността, защото едва тогава изпитваме най-силно очарованието му и той ни се струва най-близък. — Вдигна от пода разхвърляното бельо. — След час сирените ще оповестят отпътуването. Ще тръгнем с роклята в цвят на аметист и неизказаните си желания — да побързаме!

Момчето донесе стоманена каса. Лавалет взе от нея някои документи, заключи ги и му я върна. Зарови се в запаса от чорапи на Гам:

— Ето тези. — После й потърси обици и ги лъсна с ръка, загледа за миг индианската огърлица от карнеоли и аметисти, засмя се и й каза: — Имам цял куфар матови японски коприни. Ще ги носите вечер — на смесената светлина на крайбрежната улица на Сайгон.