Ерих Мария Ремарк
Гам (11)

Епилог

С утринния вятър се пробуди и денят и се заизкачва нагоре по планините, докато достигна зенита си в тръпнеща светлина, от която отново се насочи надолу към хоризонта. По склоновете още имаше тесни ивици сняг, не само на върховете. По обед така силно блестеше, че можеше да ослепи човек, сякаш беше самото слънце, а не само негово отражение. А когато вечер хълмовете се изпълваха с мрак, той оставаше последен и малко самотен, проблясваше, докато отдаде цялата си светлина и накрая угасне.

Най-сетне идваше нощта и онова, което не успяваше да стори денят, го довършваше тя: грабваше сърцето, беше така тъмна и дълбока, че човек не различаваше границите й, тя беше над и извън пространството; човек можеше да й се отдаде, безгранично да се изгуби в нея, без да знае къде. И колкото повече навлизаше в дълбините й, толкова повече тя се изплъзваше — а корабите на отчаянието и въпросите, които бе изпратила, се връщаха по неведоми пътища, натоварени със свобода.

Мъглата се просмукваше меко като възглавница между познанието и света, не им позволяваше да се вкопчат в битка. Всичко се разми; контурите избледняха; плоскостите се отдръпнаха. Бягството на нещата.

Гам усети съвсем осезателно това отдръпване на вещите от триизмерното в плоскостта на краткия сумрак, който отделяше деня от тропическата нощ. Здрачът приближаваше нещата, отнемаше им всичко познато и ги правеше бледи и безсмислени, сенчесто абстрактни, без развитие — чужди и непонятни. Те оставаха студени и недокоснати и дори и да живееха и да се движеха, пак си оставаха чужди и извън теб.

Гам лежеше тихо на шезлонга си и гледаше през прозореца. Щом прислужницата й нагласи възглавницата и тихичко си тръгна, тя изпадна в размисъл за причините, като следваше отдалечаващите се стъпки. Усети, че се издига и пред нея се открива невероятна гледка, която е повече спомен — от нея се страхуваше и денем, а всъщност беше само фон. Не искаше да избяга, иначе трябваше да й се подчини. Добре осъзнаваше това, примири се и й се отдаде.

Но сега, когато беше вече подготвена, миналото се отдръпна. В неудържим бяг пред погледа й минаваха картина след картина; никоя не прекъсваше веригата и не я завладяваше със силата си. Прелитаха епизоди и по някакъв странен закон се оформяха в съществувание, което тя усещаше като паралелно, но не и като свое. То живееше в нея, чувствата й вибрираха в мощен резонанс, но под тях имаше области, които бяха безучастни, които тя все още не познаваше, за които инстинктивно усещаше, че един ден ще се надигнат като коралови атоли от разбунтуваното море и ще властват над всичко. Тя им се довери сляпо и без задръжки, вече улавяше в съня си излъчването на тайнствените им сили и затова се отдаде на миналото си — докрай, с почти спокойна решимост.

Остана за няколко седмици в планините на Нувара Елия и освен прислужницата не срещаше жив човек. Вечер след вечер лежеше на шезлонга си и гледаше как светът се формира и променя от другата страна на прозореца. Мълчанието бе всичко; който мълчеше, опознаваше света, а който дишаше — смисъла на явленията.

Една вечер проумя, че вече бе изпитала подобно преживяване: нещата и тяхната мистерия. Чак тогава се усети защитена и обърната към себе си — поздравяваше я доверен знак на пътя, който показва правилната посока.

Светът се отдръпваше назад в стъклена витрина. Отпадна всяка преценка, дори и последната отвъд уликата. На преден план изскочи най-простата от всички истини: всичко и винаги е било добро и правилно. Който следва сам себе си, никога не бърка пътя. Който губи сам себе си, открива света. А който открива света, открива и себе си. Който усети себе си, стои над всичко и преминава във вечността. Човек вечно усеща единствено себе си.

На връщане Гам остана няколко дни в Канди. Въпреки че живееше съвсем отшелнически и избягваше хората, последната вечер отиде в храма. Потънала в себе си, бавно премина през залата, заслушана в монотонните молитви на масите. Изведнъж пред нея блеснаха жълти одежди. Позна свещеника на светинята и си спомни думите му, че отново ще се върне тук. Тя се държеше особено; усещаше липсата на желание в това място и се отдаде на мига. Свещеникът мина покрай нея и се отправи към библиотеката на храма. Тя седна на каменната стена. Щом видя лицето на лама, й се стори, че е била тук само преди няколко часа, а нещата й се струваха чужди, далечни и вторични още по-силно от предните дни.

— Вярващите в Тибет — започна лама, — имат стар молитвен обичай, който хората от Запада не могат да разберат и затова често осмиват. Те въртят мелниците на молитвите си стотици, хиляди, безброй пъти и към тях винаги прибавят следното изречение: ом мани падме хум. Зад челата на европейците се крие онова неспокойно животно, което те наричат мислене, което то всъщност още не е. Защото и ориенталците мислят — обмислят нещата дълбоко, но те не притежават онова животно, което им пречи да достигнат до смисъла на нещата. За сметка на това имат самовглъбението. Монотонността на тибетските молитви, които хората на Запада презират — в това се крие силата им. Онзи, който усеща нещата с волята си, ги води напред, доколкото му позволява собствената му сила, после свършва. А онзи, който изключва и прави нещата еднакви, участва в безмълвната сила на вътрешните им закони. Той влиза в кръговрата и никога не може да се загуби или да свърши. Хората на Запада са толкова високомерни.

— Аз съм свършила — прошепна Гам.

— Всеки край е едно начало. Вие го считате за край и така мислите — всички хора на Запада смятат, че след като са премерили нещата с това късо нещо — паметта — и то е отказало да ги определи или им се е изплъзнало, са стигнали края. Те и смъртта наричат край — това най-силно преобразяване и преход. Искат всичко да проумеят, но не им се удава да разберат, че разумът и логиката могат да са им от полза само в ежедневния живот, а не както те ги наричат — в метафизиката и трансценденталните неща. Животните, за които не става дума във всички безсърдечни западни религии, съществуват и хората имат нужда от тях: при търсене на храна, за поддържане и защита на живота си. Но потокът на живота тече и се просмуква надълбоко; какво би бил светът, ако беше понятен и разбираем за човека? — Той я погледна със спокойни очи. — Нечий живот протича равномерно, плавно, а друг представлява низ от хълмове и планини — те се издигат, а върхът им е последната стъпка на равнината; трети се въртят в кръг, така че след като са затворили кръга, смятат, че вън от него няма нищо, и тогава изведнъж без преход, попадат в нов кръг. Това е живот без истинско минало, който възкръсва от пепелта си. За този живот опитът не представлява нищо, докато за други е всичко — те се ръководят от мистични закони и са пуснали котва надълбоко. Подобен живот е и Вашият. Когато преди месеци бяхте тук, разбрах, че преди да преминете към този кръг, отново ще се отбиете при мен. Ето че дойдохте, времето изтече, новият кръг започва.

Гам го погледна с натежали очи:

— Знам, че всичко е непоправимо далечно, но също осъзнавам: дори да се появи отново, не ми е ясно какво да правя; дори не се сещам за него — какво толкова тежи на сърцето ми?

— Преди няколко дни небето над Коломбо се покри с черни облаци. Започна буря, бушуваше така, че надигна вълни до върховете на палмите. На другата сутрин небето отново беше ясно и синьо; човек даже нямаше да повярва, че е имало буря, ако сам не я е преживял. Но морето продължава да издига високо вълните си. Въздухът бе тих и топъл, без вятър — и човек би искал да попита тогава — защо морето се надига така? И защо продължава? Моретата трябва да се вълнуват. Само блатата лесно се успокояват. — Той се надигна. — Много рядко при мен идват хора от Запада. Онзи, чийто живот е пресякъл пътя на Вашия, също имаше знак. Чрез немотата той се спаси в мълчанието. Немота означава човек да не може да говори: да бъде отвъд думите. Вечното е променливо. Животът е вечен. Изживейте го така, както той живее във Вас. Това не е закон — това е само начало — но началото е вече твърде много, затваря кръга, а има ли нещо вън от кръга?

В Коломбо Гам се събуди от някакъв звук. Заслуша се в шума на щурците и беше почти сигурна, че е някое малко гущерче, което се е изкатерило до стаята и е паднало от стената, когато звукът се повтори. Приличаше на предпазлив, много внимателно поставен на пода крак, под който леко проскърцваше паркетът. Шумът идваше от съседната стая.

Гам взе оръжието си и внимателно разтвори завесата, за да може да наблюдава. В стаята нямаше никого. Но прозорците, покрити с тюл, се разделиха с млечната си белота и зейнаха черни. Една ръка ги отмести, хвана се за тях, подаде се глава, а после и тяло. С няколко стъпки бандитът се запъти към стената и започна да навива килима.

Гам се вгледа по-добре, изведнъж остави оръжието настрани и отиде в съседната стая. Човекът се извърна сякаш искаше да я бутне — по меките движения на рамената тя разбра, че не се е излъгала — наистина беше креолът.

Той се дръпна назад. Тя светна лампата. Светлината заля сцената. Инстинктивно креолът се вкопчи в на вития наполовина килим и хукна към прозореца, за да го изхвърли. Само с един жест Гам го спря. Гледаше го сериозно. Той държеше под мишница зеления молитвен килим, който й бе подарил.

— Изпреварвате ме — каза Гам, — и без това исках да Ви го върна през следващите дни. Връщам се в Европа.

— И никога ли няма да дойдете отново?

— Не зная.

— Щяхте да си тръгнете с килима.

— Той винаги Ви е принадлежал. Благодаря все пак, че първо ме попитахте за отпътуването, а едва после за килима. Умея да ценя тези неща.

— Искали сте да ми го върнете? — попита той неразбиращо.

— Исках да Ви го предам обратно, защото е Ваш.

Това се доказва и от настоящата ситуация.

— Не бива да си мислите, че има нещо друго, че искам да си го прибера заради цената му или нещо подобно. Сигурно не си го мислите, но не предполагате и другото, за което не искам да говоря. Не мога да живея без килима. Трябва да го имам отново.

Гам отвърна:

— Не се налага да давате обяснения. Днешното Ви посещение ми доказва, че навремето не Ви дооцених. Моля да ме извините. Още по-голяма е радостта ми да видя, че след кратка авантюра отново сте намерили себе си — не Ви иронизирам. Не ме гледайте така мрачно.

— Що за странна личност сте Вие?

— Оставете настрана психологичните трактати защо се разделям весело с Индия, с дребнава детинска радост сякаш съм успяла в нещо. Резултатът от това посещение дължа на Вас. Благодаря Ви.

Гам нареди да оставят куфарите й в просторните светли стаи. От широкия стар прозорец на манастира погледът й стигаше до италианската равнина чак при планинските вериги, които се размиваха синкави в далечината. Едно продължение на езерото се издаваше като сребърна кула и се вписваше в периферията на картината. Върху прашното шосе под следобедното слънце се влачеха магарешки каруци, понякога ръмжането на някой камион ги стряскаше и те забързваха припряно, притиснати към банкета от мърморещите си стопани. Тих звън на камбани над манастирската трапезария оповестяваше вечерната молитва. Икономките започнаха да поздравяват с „фелисима ноте“.

Гам изпразни съдържанието на куфарите си в големите вградени гардероби, защото щеше да остане задълго. Никой не й помагаше, така бе помолила самата тя. Настана вечер. Предупреди да не я безпокоят, беше изцяло вглъбена в подреждането, пререждането и новата наредба. Между платовете от Кантон и Бирма изпадна малко пакетче, обвито в зелена коприна. Без да се замисля, тя го отвори. Беше книга с жълтеникавочервена кожена обложка. Катинарчето представляваше фино инкрустиран пенис и череп. Буквите бяха изписани с туш. Началните букви бяха пъстро украсени. Всяка от седемнайсетте песни, които съдържаше книгата, бе придружена с картина. Във всяка картина се появяваше отново и отново тюркоазеносиният нюанс. Това бе старото издание на „Диван“ от Абу Нувас, което беше купила преди три години в Кайро. Днес за пръв път отново я държеше в ръце.

Гам се запъти с книгата към прозореца. Небето бе вечерно оцветено и светеше на хоризонта в плътен кармин; после се раздели на светли слоеве и променяше цвета си като азурит — от ябълковозелен до нефритен в своя зенит. Навън бе тихо.

Гам разглеждаше страница след страница сякаш на всяка имаше вградено късче от живота й. Тя разгръщаше книгата много внимателно, а със затварянето на последната страница й се стори, че затвори нещо повече.

Нищо не се беше случило, и въпреки това имаше чувството, че е получила приказно упование и е изживяла нещо решително. Тя не можеше да го определи, въпреки че явно се бе случило точно сега. Може би се беше сетила, може би това е бил мигът на зрелостта: като при плода, който се закрепва дълги седмици и се съхранява от бури, тясно свързан с клона — а един ден, при напълно спокойно време, без видима причина се отделя от него, защото му е дошло времето. Не беше точно така, но картината се запечата в съзнанието й. Дали нещо се беше върнало? Дали нещо ново се беше случило? Какво прозвуча така ненадейно, толкова познато и близко? Какво означаваше тази нежна топлина, която се разливаше във вените й? Какво означаваше нежното щастие на кръвта й?

Тя взе книгата и я отмести встрани. Бе се върнала отново след цели три години. Тя изобщо не беше се сещала за нея, но винаги е била тук и днес се върна в ръцете й. Не обичаше символи, но изведнъж разбра — всичко се върна обратно.

Поляните с нарциси се разпростираха в галещата светлина. Тревата стоеше изящно около бледите цветя като на пост. Пеперуди пиеха от цветовете, бръмбари се катереха пъргаво покрай овцете. Златисти и зелени крилца се издигаха над стъбълцата. Пчелите жужаха като потънали органи.

Както вървеше, Гам усети повика на тялото си. Чувстваше краката си, които се докосваха до земята, пръстите, които се огъваха, еластичната извивка на ходилото… В колената й пружинираха ставите в такт с походката. Бедрата носеха гърба и се поклащаха в същия ритъм като рамената. Каква благословия беше само да можеш да надигнеш глава, да можеш да я отместиш назад — и да усетиш преминаващото пред лицето ти.

— Животът е всичко — Гам продължи да върви напред. Не го обмисляше, а просто го извървяваше. — Животът е всичко. Аз усещам божествено чувство, светът е така млад, като мен самата, докато се усещам, съществува и светът, докато живея — живея във всички.

Зад полето се появи гората. Дъбовете бяха тежки, израснали над останалите дървета. Млади дървета под тях се опитваха да си пробият път. Младата гора и храсталакът избуяваха под краката й. Между тях се срещаха отсечени дънери. Но по тях вече се бяха навъдили гъби и увивни растения. Гората растеше.

Гам усети мириса на земя и на билки. Тя отчупи парче кора и го опита. Появи се ветрец. От пръстта се раждаше нова ера. Всичко бе начало. Гам вече знаеше всичко. Тя наклони глава.

Дали някой до нея не промълви:

— Започвам, аз съм готова.