Ерих Мария Ремарк
Гам (5)

Глава четвърта

Акостираха в Коломбо. Местните наобиколиха с канутата си яхтата. Гам хвърли монети. Те се гмурнаха като тюлени, докопаха ги и шумно се сборичкаха за плячката. Слънцето се отразяваше върху мокрите им мургави тела.

На брега земята светеше с палмите и ароматите си. Гам стоеше до Кинсли на рилинга и повдигна ръка към гмуркачите:

— Как да предположи човек, че бялото на изток е символ на траур… Ние смятаме, че боговете са бели, а те са бронзови.

— Бронзови и страховити — отвърна Кинсли. — Без никакво съчувствие. И това е добре. Силно опиянени от дребен егоизъм. Слабост към самия себе си. Дори гибелта носи последици.

— Срещу които да се борим.

— Безсмислено е. Този, който обича извисяването, трябва да утвърждава и падението; двете са едно цяло. Никой, който се издига, не иска да повярва в сгромолясването си.

— Даже и когато вече пропада.

— Защото не знае как да тълкува промените. Когато къщата се срути, мазилката се лющи. Дори потъването на една съдба носи своите белези. Да се противопоставяш дълго време на това би било глупаво, дори сантиментално, а то е още по-лошо. Прави те смешен. Краят може само да се прикрие, но не и да се спре.

Гам се засмя неопределено.

— Кой говори за края.

Кинсли не отговори.

Дните минаваха, изпълнени с размисъл, който търсеше тишина и усамотение. Понякога бегъл поглед, чувството на сянката, стъклена стена… После отново бликнали усещания, приливи и фантасмагории. Отливи и пак премерено очакване, което уж изглеждаше безсмислено, но все пак бе по-упорито от всяко опиянение.

На откритото стълбище и на терасите на храма в Канди бяха поставени факли. Те блещукаха над сергиите на местните, пред които се трупаше тълпа, за да си купи свещи и цветове от лотос. Свещеници в шафранено жълти одежди посрещаха европейците с дълбок поклон. Кинсли им говореше на хинди, а те му отговаряха на добър английски.

Главният свещеник показваше светинята на храма — зъб на Буда, както и забележителната библиотека, състояща се от хиляди метални лавици. Кинсли поде разговор с него за песимизма на будистката религия. Главният свещеник я сравни с принципите на Шопенхауер и Платон. Засмя се на въпроса на учудената Гам и посочи множество европейски книги, които бяха доста четени.

— Човек е способен да преодолее единствено онова, което познава. И всичко, което познава, е безопасно. То може да тежи, но не и да унищожи; защото дъхът ни влиза в порите му и бавно го придърпва към нас. Всяко трайно владичество се постига по този начин, това е претворяване, а останалото е само нова подредба. Щом спечели волята, печели и ръката, без да се е борила за това. Но който владее само ръката, рано или късно пада от нея. Опасно е единствено непознатото, защото е чуждо и нямаме връзка.

— Затова ли толкова обичаме чуждото?

— Обичаме го, докато го опознаем, след това то вече не е заплаха. Когато става част от нас, не желае да ни преодолее. Да опознаеш означава да се освободиш.

— Познание — що за дума? Как се постига?

— Не с мисли. Това е само грубо опипване, което пропада още на повърхността. А с кръв. Любовта е най-точното познание. Тя иска да спечели другия за себе си. И го спечелва, като проникне в него. Това е едно преливане, докато се запълнят езерата на другия. Но те вече не са пълни със собствени води.

— Тогава тя е създадена само за да притежава и руши.

Лама се засмя.

— Страните от Запада доста сложно гледат на тези неща. Зад белите им чела се е загнездило безпокойството, онзи лъскав звяр, когото те наричат мисъл. Водят го винаги със себе си и питат. Всички западняци задават много въпроси, мълчат прекалено малко и не могат да изчакват. Който може да чака и е готов, ще види резултата. Любовта е като щурче. Доста чуват песента му, но само малцина го виждат. Тя избягва шума. Едва когато човек се превърне в земя, планина, плод или трева, тя се появява. Ливадата е по-силна от дъба. Тя не се пречупва по време на буря, защото я следва. Който създава закон, трябва да знае, че той действа само ако е съобразен с времето, иначе просто увисва във въздуха и изсъхва.

Дърветата растат и си отиват, дори скалите се рушат от времето. Нищо не е вечно, единствено промяната.

— Промяната — Гам се опря на ръба на ниската ограда.

Лицето на лама стана неясно в мрака. Той стоеше пред нея сериозен, срещу просторната вечер. Ръкавите на одеждите му се вееха на вятъра. Отново се усмихна:

— От време на време един човек от Запада ми идва на гости. Живял е няколко години в светия град Угра и е разговарял с живия Буда, който царува там. Сподели с мен една тайна за законите на любовта: магнитът търси желязото, за да го привлече, точно както и желязото — магнита. Но скоро той прониква в желязото със собствената си сила и го обсебва бавно, докато го превърне също в магнит. Тогава го отблъсква и започва да търси ново желязо.

Гам сведе погледа си. Помисли си за Клерфе, чиято привързаност бе станала негова съдба. Не можа да се освободи от нея. Тя го усети и си тръгна от него. Не казваше ли и лама, че за всичко си има свое време, в което расте и в което си отива? Но не съществуваше ли и волята, която е по-силна, която побеждава и триумфира?

Тя погледна Кинсли. Той стоеше изцяло в сянката. Какво всъщност имаше между тях?

Лама продължи:

— Преди няколко дни при мен дойде един европеец със своя прислужник; момчето имаше на слепоочието рана, която не можеше да зарасне. Искаше да му дам лечебни билки и индийски балсам. И с него си поговорихме за тези неща. Той смяташе, че познанието за това е почти изтрито, защото е изплашено от морала на западните държави и твърдеше, че малко жени познават наистина мъката и недостижимостта на любовта. Това са стожерите на съдбата. В тях пулсира съзнанието на женския вид и протичащите събития за тях са по-ясни. В онези книги там — той посочи томовете пред себе си, понякога се намират рисунки за нея — Аспазия, Фрина, Таис. Каза, че тези жени били изложени повече на тайните вихрушки, подчинени на свой собствен закон. Те не биха могли да се прислонят до някого, а вечно трябвало да го побеждават. И после добави усмихнато, че по този начин се доказвал духът на противника. Тези жени били като топки, търкаляли се, където им скимне, и нищо не се случвало, докато не срещнели съпротива.

Това били дните на тяхното щастие.

Гам замълча. Опитваше се да намери думи за толкова много неща. Но когато искаше да ги изрече, като че ли й убягваха. После се отказа, защото осъзна, че това е вътре в нея, а какво значеха голите слова.

Главният свещеник я съпроводи до портата на храма. Земята беше в сянка. Градините шумяха, а над тях се спускаха златните топки на звездите. Когато лама се приближи до Гам, каза:

— Онзи, който живее мъдро без жени, може да вижда в бъдещето. А в него аз усещам, че ръцете Ви още веднъж ще се облегнат на плочите на този храм. Тогава ще Ви кажа повече.

Гам остана замислена и не проговори по обратния път. С Кинсли се сбогува едносрично.

Когато разпусна косите си, в съзнанието й се появи споменът за степта. Спря за миг, а после отиде при него. Той седеше до прозореца с поглед, зареян навън, дотолкова погълнат от съзерцанието си, че не я чу да влиза. Главата му беше наклонена напред, очите му бяха празни и вглъбени като че ли мислеше за сериозни неща. Гам остана да стои така и го загледа с тайнствено изражение. Сърцето й биеше и тук тя усети, че приближава нещо неопределимо, нещо като раздяла, която залязва, но преди това оставя следи. Никога досега не беше обичала Кинсли така, в сложна смес от страх, любов и доброта, които я бяха завладели дотолкова, та си мислеше, че никога няма да може да си тръгне от него, но които не бяха нищо друго, освен първите предвестници на приближаващата раздяла. Със сълзи на очи тръгна към самотника и отново, и отново повтори на мълчаливеца думите, извиращи от сърцето й.

Водата шумеше и се удряше в стените на кораба. Гам се събуди и пипнешком затърси лампата. Шумовете се усилиха. Тя скочи и се заслуша. Сред шума на вълните се долавяха викове. После по палубата се чуха стъпки. Тя отвори вратата и гласът стигна до нея — метален, с извивки, плътен. Застана неподвижно с наведена глава, неочаквано в съзнанието й изплува един спомен. Изведнъж кръвта й кипна дотолкова, че заглуши вълните. Останала без сили, тя се облегна на стената и чу Кинсли да отговаря, няколко души затичаха насам-натам, долови слабо скърцане и дрънчене. После отново настъпи тишина.

Тя продължи по коридора надолу. В стаята на Кинсли светеше. Отвътре се чуваше разговор. Тя бързо избяга, скри се обратно в каютата си и се потопи в дебелата сянка на съня.

През люка нахлу ароматът на солена хладина, на канела и цветя. Млад матрос седеше на кърмата и си тананикаше сантиментална песничка. Кинсли разказа на Гам, че през нощта се появила лодката на един приятел, когото и тя познава: Лавалет. Набързо минал през Хонконг и вечерта в клуба чул, че Кинсли е пуснал котва в пристанището. Тъй като неговият прислужник получил тежко нараняване и не можел да продължи с него, дошъл да го помоли да се погрижи за момчето за няколко дни, докато се върне. Лавалет си тръгнал още през нощта.

Момчето беше слабичък тамил с маслиненокафяви очи, изненадващо бяла кожа и тънки ръце. На челото имаше недълбока, но широка рана, която стигаше до слепоочието. Със сподавен глас то отговаряше на въпросите на Гам и й посочи кутийка с индийски балсам, който трябвало да се втрива в гърба. Ламата на Канди го дал на господаря му. Той му казал, че от това ще оздравее.

— Вярваш ли, че ще помогне?

На игрището за крикет в Коломбо един креол помоли да го представят на Гам. Основите на ноктите му бяха тъмни, на ръката му блестеше огромен опал. На Гам й се стори, че вече го бе виждала някъде.

По обяд един бабу^[1] донесе в клуба новината, че е пристигнал цирк, и решиха вечерта да го посетят.

Индуси обсадиха на тумби палатката и се опитваха да се промъкнат под брезента, но пазачите безпощадно ги залавяха и ги разгонваха с пръчки.

По източен обичай програмата продължи дълго. Местните участваха оживено и през паузите продължаваха да обсъждат заинтригувано току-що видяното.

Когато престарял лъв неочаквано започна да реве и направи няколко крачки към манежа, в предните редици настана паника. Само един възрастен мъж остана неподвижно на мястото си. Лъвът скочи високо с прангите и погледна викащото множество. После с ръмжане се остави да го прогонят.

Докато зрителите се поуспокоят, се зашумя на друго място. При бягането си хората бяха скъсали проводник и предизвикали късо съединение. Парче от брезента бе започнало да тлее и бе попаднало върху купа сено. Пламна изведнъж и се прехвърли върху купчина омаслени въжета. Конярите удряха с дюшеци, за да потушат пламъците, но така само разпространяваха пожара. Въздушното течение понесе тлеещите парцали на всички страни. Брезентът пламна изведнъж и дървото на пейките започна да тлее. Индусите ревяха и се блъскаха към изхода. Там, пред тесните врати, се скупчваха в бездиханна тълпа. Огънят обхващаше всичко по пътя си. Плътни кълба пушек изпълниха въздуха. Тогава угаснаха всички лампи; основният кабел бе прогорял. Всички отново се паникьосаха. С жаловити викове жените се втурваха към бушуващата стихия. Протягаха се ръце, вкопчваха се в косите на стоящите пред тях. Ноктите им се впиваха във вратовете им. Местните се хвърляха от горните редове, опитваха се да преминат напред през главите на другите, носеха се над тълпата, която ги сваляше и тъпчеше.

Лъвовете станаха неспокойни, ревът и ръмженето им внасяха допълнителен хаос в тъмнината, осветена единствено от пламъците.

На Гам й прималя от пушека, зави й се свят. Изведнъж огънят избухна и обхвана ивица от стената; гредата се сгромоляса. В цялостната възбуда Гам усети, че я вдигат и понасят. Креолът я отнесе на другата страна, раздра с нож брезента на палатката, пристъпи напред, огъна конструкцията и се промъкна с Гам от другата страна. Притича с нея напряко през площада към улицата, където се намираше колата му. Гам все още беше в несвяст от пушека и лежеше отпусната на седалката.

След няколко минути дойде на себе си. Видя, че излизат от града и се насочват към пристанището. Тя понечи да попита, да стане, но после се облегна назад и почувства същото, както преди, по време на пожара, когато усети ръката на мъжа — една сила я грабна и отнесе надалеч, а тя не й се противопостави.

Креолът се обърна към нея. Цепките на очите му се смалиха, щом видя, че се е разбудила. Тя уморено облегна главата си назад и го погледна. Той не каза нищо, но от извивката на главата му успя да забележи, че неотклонно я наблюдава.

Светлините на колата изскубнаха една градина от тъмнината. Изскочиха слуги. Креолът се разпореди да се приберат и въведе Гам в къщата. Отвори се врата към стая. Гам видя, че има само една врата. Креолът се засмя, когато забеляза погледа й. Гам остана права до масата, толкова беше уморена. Креолът бавно поклати глава и рече:

— Желая Ви лека нощ, утре можете да се разпореждате в къщата, прислугата ще прави каквото й заповядате. Аз, за съжаление, имам работа в Коломбо.

Тя се сепна:

— В Коломбо ли?

Той остана неподвижен и очакваше реакцията на думите си. Но Гам бързо се овладя и само леко наклони глава. Креолът си тръгна. Тя се спусна към вратата и пусна резето.

Почука се няколко пъти. Гам не отговори. Щом отвори вратата, навън видя гърбаво момиче, което се стресна. То попита дали да й донесе нещо. Гам я погледна изпитателно. Тя беше доста прегърбена, но имаше красиви ръце и очи.

Гам мина през парка. Пред къщата имаше две оранжерии с орхидеи и аквариуми. Наоколо плуваха плоски риби с перки, подобни на пауново око, и очи, поставени доста встрани. Костури ровеха дъното, сомове се бяха заровили в тинята, само мустаците им стърчаха. Диодони гонеха виненочервени рибки, а те, докато бягаха, откъсваха пъстри охлювчета. Почти невидими между водораслите се криеха прозрачните ланцетници. Тюркоазеносини разбойници се подаваха зад гората от сагитарии, а макропадите трескаво строяха гнездо от пяна.

Гам се връщаше с гърбавото момиче и двете минаха покрай екзотична растителност в керамични саксии с причудливи форми. Други имаха цветове като бяло месо и внезапно отваряха едно око над тежките израстъци, в което се измъчваха падналите в капана им насекоми. До тях растяха замислени бели цветя с кръстати цветове и носеха името страданията на Христа.

От време на време през къщата преминаваха момчета като бледи ангелчета и не поглеждаха встрани. Устните им бяха начервени, стъпките им не можеха да се доловят. Това бяха мелези с индийска кръв, болнави копелета, белязани със смъртта. В една от стаите жена решеше косата си, която падаше като бурен поток върху месестите й рамене. Тя изви глава към новодошлата, намигна й и облиза устните си. Доста вулгарна нотка излъчваше това наглед обикновено татарско лице. Ръцете й бяха отпуснати и меки, с дебели артерии; изглеждаха така, като че познаваха всички пороци на света.

Гам понечи да излезе извън парка. Усети, че някой я хвана за ръката и видя до себе си лицето на гърбавата, което бе изкривено от влудяващ ужас:

— Трябва да останеш — прошепна й тя с посивели устни.

Гам не знаеше защо остана и без да се замисли, тръгна обратно. Следобеда си поигра с две ангорски котета и остави гърбавото момиче да й разказва приказки, в които се говореше за любов и имаха щастлив край. От време на време курвата се затътряше към тях, спираше за момент пред Гам, поглеждаше я и пак продължаваше.

На прозореца стоеше опитомена маймуна, която бе обкичена с пръстени по ръцете, тя бавно се обърна, когато гърбавата започна да шушне нещо на Гам. Момичето веднага спря и пребледня. Когато маймуната излезе, то каза, че никой не обича животното; вулгарната особа, която тъкмо прекосяваше стаята, смяташе, че зверчето имитира всичко. Когато маймуната се появи отново, Гам я замери с книги и възглавници.

Креолът цял ден беше навън. Гам се засмя на наивната му уловка. При прекосяване на къщата тя можеше да се наслади на вкуса му. Всички стаи имаха по стените си килими. Марокански и персийски висяха редом с износени турски и арабски килими с редки орнаменти и превъзходна изработка.

Силен вик прониза съня на Гам като с нож. Трепереща, тя се надигна в леглото, седна с пулсиращи слепоочия. Постепенно се успокои, че е била събудена от страшен кошмар. Но изведнъж гласът прокънтя отново, по-силен, по-висок, по-настойчив — като ужасяваща смъртна опасност. Гам хукна към вратата, почука, без да посмее да я отвори, заудря с юмруци, завика, тогава разпозна шепнещия слаб глас на гърбавата, веднага отвори, започна да я разпитва и я прегърна през раменете.

Най-сетне разбра.

— Това е Мери, отново получи пристъп.

Гърбавата се сви и стана още по-малка, бръкна в пазвата си и извади оттам дрънкаща броеница, започна да я прехвърля и шепнеше в отчаян страх. Отвори се една врата — в синя пижама креолът профуча като фурия покрай тях, хвърли злобен поглед към стаята и затича по стълбите нагоре. Викът се усили призрачно при отварянето на вратата, а при затварянето й отново заглъхна, после се чуха удари, хленчене, все по-слабо и замиращо, една въздишка — дълга, протяжна, страстна, дълбока и страховита. И всичко потъна в този стон, който разби стената, нахлу в нощта, някакво мрачно видение.

Гърбавата беше като онемяла. Вулгарната гърлено се изкикоти от площадката на стълбата и направи похотлива физиономия, после се сви назад като пребито животно. Едно от момчетата мина тихо покрай нея с фенер, който осветяваше бледото му личице.

На другия ден креолът потърси Гам и поиска да я притежава като че бе нещо съвсем естествено. Тя не му обърна внимание и се загледа през прозореца, в който се отразяваше слънцето, сякаш беше набоден на лъчите му. Той не се засегна и си тръгна с празни ръце.

Но щом дойде отново, Гам беше променена. Тя играеше с него, отпусна ръката си в неговата и незабележимо се остави думите му да я разнежат. Той усети веднага и я нападна страстно с омайваща съблазън. Тя отстъпи, без да покаже превъзходството си, и нежно гледаше пред себе си, леко учудена. Той реши, че е прибързал, и започна отново отначало, заобиколи я с внимание, с думи обгръщаше ръцете й, с малко, но подбрани изрази се увиваше около нея като лоза. Внасяше настроение, продължаваше да води поддаващата се жена, ставаше по-уверен, продължаваше нататък, усети как тя го следва, вярваше, че я е заловил, нападна, но внезапно усети, че му се изплъзва, вече не можеше да се въздържа, избухна, тръгна си победен под възбуждащия неразбиращ поглед на Гам, обърна се сковано и се усмихна насила:

— Чудесно, мадам — след което затръшна вратата.

Скоро се върна.

— Имате красиви килими — каза Гам непринудено.

— Те са моята страст.

— О, значи страст!

Той прехапа устни.

— Единствената — направи кратка пауза, но тъй като не получи отговор, продължи: — Това зелено молитвено килимче ми е най-любимо от всичките. Килимарят в Басра е вплел в него целия си живот. Дори частица от живота му е втъкана в него. Докато той работел, жена му го мамела с някакъв европеец. Когато килимът бил готов, европеецът умрял от неизвестна болест. Жената на килимаря пък била намерена в кладенеца. И до днес килимът притежава невероятна сила. Но нека си поговорим за друго. — Той премести едно кресло и започна преговори. Да се наблюдава светът било интересно само тогава, когато можеш да го видиш от различни страни. Една от тези страни за него била например тя, непозната, нова, и той знаел, че и с нея е така.

Гам вметна:

— Сега очаквате да Ви противореча. Познат номер от старата школа. Нека престанем! Добре, признавам, и с мен е така.

Той я дебнеше и се помъчи да открие уловка в думите й. За да предотврати всяка изненада, се надигна, кимна, като че ли беше сключил сделка за продажба на пшеница, и каза безобидно, докато се сбогуваше:

— Е, добре, скоро ще започнем.

Очакваше отговор, преди да стигне до вратата, но мълчанието зад гърба му се стори по-опасно от всяка изречена дума. Хвана дръжката на вратата, обърна се и само с поглед погали Гам.

Тя знаеше, че ще се обърне, и вметна, докато той вече натискаше дръжката:

— Значи утре ще ме върнете обратно.

Обърна се бързо, стана му ясно, че е разкрит, като видя подигравката в погледа й.

— Вие обичате забавното начало, но и аз проявявам разбиране.

На следващата сутрин той не я отведе, а й изпрати сини орхидеи. На обяд се опита да избие от главата й мисълта за връщане. Тя беше озадачена.

— И защо?

Той се опита да заобиколи въпроса, но тя беше настоятелна.

— Вие сте много непостоянен, приятелю. Преди два дни бяхте властен като паша, а днес преговаряте като на пазара. Нека скъсим процедурата. Тази вечер се връщаме в Коломбо.

Креолът направи колеблива гримаса и не отговори. Гам продължи:

— Избягвате да се аргументирате. Защо? Правите се на страшно мистичен, дотолкова, че почти звучи банално.

Той се замисли и се опита да блъфира.

— Това е от любовта ми към преструвката, нищо повече. То обаче изисква разбиране от страна на противника, че няма за цел да мами, а е просто като красива одежда за жената и нищо повече. Защо класифицираме нещата по голата конструкция? Съществува и една извисеност, при която е разрешено всякакво маскиране, защото и без това ще те познаят. Хората познават себе си и прикриват онова, което ще се случи, под формата на ведра игра. Малко украса и думи — нищо повече; а под тях се крият само няколко крехки опори и носещи импулси. Кому е нужно дуелирането със слова? Вие знаете какво искам.

— Много сте предпазлив, но предпазливостта издава притеснението Ви да не се разкриете. А където има нещо за издаване, има и нещо за криене. Не обичам обвързването. Нека бъдем по-весели.

— Както Ви е угодно. Да неутрализираме битката. Да свалим маските: доведох Ви тук, тъй като всичко — от обитателите на тази къща до оформянето на цветята във вазата Ви — е проникнато от моята воля и всичко е мое творение. Не Ви ли говоря и чрез посланиците на моите дела? С моето „аз“, изложено в такава светлина, която прониква във Вас от всички страни?

Гам се засмя:

— Умело се разкривате, без да изпускате нещата от ръцете си, опитвате се да превърнете изгубената партия в реми.

Креолът замълча. Почука се на вратата. Гърбавата носеше писма. Той ги грабна от ръцете й. Гам понечи да каже нещо, но го потисна. Колко умело показва недостатъците си, без да говори за тях, помисли си тя, облегна се назад и го загледа как чете. Маймуната се прокрадна. Гам отново я замери с книги. Животното показа зъбите си, скочи на раменете на господаря си и замърка зад главата му. Креолът вдигна рамене и то с вик падна долу. Той го ритна, хвърли писмата в лицето на гърбавата, обърна се съвсем спокоен към Гам и каза хладно:

— Подгответе се, тръгваме в девет часа.

Гърбавата с тъжни очи приготви нещата за отпътуването, бавно и уморено ги постави на масичката. Гам застана до нея и погледна затрогващите й ръце. Те като че не принадлежаха на тялото й, изглеждаха така спокойни и одухотворени; скованост, която в най-неочаквания момент се превръщаше изведнъж в грация и мекота. С тъжните си очи тя сякаш виждаше всичко, което бе нещастно и което умираше още преди да се е родило. Колко мъка изведнъж бликна към света от този меланхоличен поглед. В него се луташе цяла армия от безутешни сенки. Там се криеха морета от сълзи, защото в цялото това незачитане и неуважение будуваше и властваше — както във всеки друг — воля и импулс.

Объркана, Гам се надвеси над тъмната главица, от която се носеше остър мирис. Плахо и нежно докосна тези ръце, които наподобяваха болнави лица, и усети облекчение, когато почувства как топлината излезе от нейните артерии, нахлу в кожата на другата и я съживи. Обзе я горещо желание да помогне и като че само излезе от устата й:

— Елате с мен.

Клепачите на гърбавата се надигнаха към Гам — тежко и бавно като съдбовен въпрос. Изведнъж очите й блеснаха и лека руменина озари бледите й черти. Тя кимна трескаво, пусна Гам с бързо, невъздържано движение, залюля се за миг и се свлече на пода. Ръцете й се бяха вкопчили в краката на Гам, лежеше неподвижно като птица, закриляна от преоткритото гнездо. После скочи, Гам почувства, че при ставането я погледна сериозно до смърт, но ирисът й бързо се промени и започна да трепери, скачаше насам-натам, погледът й също се луташе. С отсечен силен глас тя започна да вика:

— Не, не… — Нервно грабна ръцете на Гам, разтърси ги и продължи да вика, а после ги пусна: — Не, не… — Сви се назад, изпълнена със страх, ослуша се към вратата, но нищо не чу, нито една дори тиха стъпка, после се хвърли напред, изглеждаше прекрасна, бавно поклати глава и каза с дълбок глас, мек и меланхоличен: — Не, защото аз…

Спря за миг, замисли се и отново се сви, плаха и ревностна слугиня, която робски се изпари, щом креолът дойде, за да отведе Гам.

Соленият бриз довяваше простор и безкрай; вълните на прибоя блестяха като моминско бельо и сняг. Водата вреше тъмна и опасна; хвърляше в далечината святкаща пяна, подобно на риби, които скачат във въздуха. Луната се беше разстлала над морето — пълна и порочна.

Когато улицата тръгна край брега, креолът спря. Разпалено се надвеси над Гам и доближи лицето си съвсем близо до нея, така че тя усети ловната му страст. Остана притихнала, притисната към седалката си, без да помръдне, и го гледаше втренчено. Изведнъж той започна да фучи, побеснял като ягуар, разтърси колана, тя не помръдна, протегна ръцете си към нея, но тя отново не помръдна, опита се да сграбчи ръката й, тя само го погледна, отдръпна се, така че само главата й тайнствено се подаваше от ръба на прозореца, после атаката стихна, делириумът премина, с влага в очите той се срина.

Веднага след това скочи отново и колата потегли бясно, докато стигна до града. После се обърна и запита Гам къде да я закара. С ясен глас тя продиктува адреса на Кинсли.

Щом като й помогна да слезе от колата, той промърмори с мъка:

— Простете първичните ми изблици.

Гам го погледна:

— Кой може да устои на първичното?

Той се сепна:

— Е, и — той заекна, — аз бих…

Докато минаваше покрай него, тя му каза през рамо: — Защо не го направихте тогава?

Гам спря за миг пред стаята си, притисна слепоочията си с ръка. После продължи към покоите на Кинсли. Застана нерешително пред вратата. Колко трудно беше да натисне дръжката. Вгледа се в полирания месинг. От него идеше бледо отражение. Тя търсеше източника като че ли всичко зависеше от това. Едва когато видя, че отблясъкът идва от една-единствена малка лампа в коридора, събра сили да натисне дръжката. От помещението я лъхна тъмнина. Вентилаторите работеха равномерно, прибоят прибавяше към този шум своя ритъм. Фосфоресциращи отражения от луната и от водата осветяваха стаята. Гам не посмя да запали осветлението. Тя пипнешком стигна до спалнята на Кинсли. Беше празна. Мрежата за мухи стоеше сгъната до леглото.

Него го нямаше.

Седна до прозореца и реши да чака, защото не можеше да помръдне по-далеч от тази стая. Над перестите листа на палмите величествено и властно се разпростираше нощното небе, морето шумеше като подземен бог. Грандиозната монотонност от ромоленето на прилива поглъщаше другите шумове и скоро остана да властва единствено то, а Гам усети, че я понася върху вечните си успоредни течения. Тя цялата беше в очакване на тежка буря.

Времето отлетя така бързо, че дори не се учуди, когато видя червената светлина, идваща от фоайето. Като в приказка, която става реалност, тя усети очертанията на Кинсли, но дори не се опита да стане и да се запъти към него.

С големи стъпки той се приближи до нея. Ясно като никога досега тя видя лицето му, отворите на ноздрите му над ъгълчетата на устните, широката му, но сдържана усмивка и хлътналите му слепоочия.

— Ти отново се върна — каза той.

— Върнах се при теб.

Ликът му се озари сякаш направи опит за меланхолична усмивка.

— Върнах се при теб — повтори Гам и пое отпуснатата му ръка.

Той все още не отговаряше.

— Не знам какво става — каза тя с тих глас.

Кинсли дори не помръдна, когато промълви:

— Това е раздялата.

Гам пусна ръката му, но изведнъж едно прозрение я удари като гръм, затвори очи и отново сграбчи ръката на Кинсли:

— Не, не — бавно отпусна ръце. — Това не е ли…

— Не — отвърна Кинсли, — не е. Не знам какво се е случило. А и няма особено значение. Кой се интересува от външни прояви. Дори и да се бе случило хилядократно повече, то щеше да е забравено, преди да е достигнало до мен.

— Защо искаш да си тръгнеш? — тихо попита Гам.

— Не, аз оставам, само ти си тръгваш.

Гам поклати глава и промълви:

— Но аз се върнах при теб — и се сгуши в ръката му като плахо дете.

Той зарея погледа си в нощта и заговори безцелно, сякаш беше някъде навън, във вятъра пред прозореца:

— Ти си като прилив — красив, ромолящ, който се удря в дигата. Докато дигата издържа, той се разбива на пяна и се превръща в нежен прибой. Обича дигите и ги обгръща със своята дива бяла любов. Но тази любов е разрушение. Примамва и приласкава, напада и разкъсва с нежни ръце, докато парче по парче разкърти дигата и тя пропадне в лапите му. Но после той продължава през нея, воден от желанието си да върви напред, да се разпенва, докато открие друга дига, която може да обгърне и разпени с пагубната си любов, докато не разруши и нея. Състоянието на дигата е известно само на пазача, а не и на прилива, защото точно когато е най-любвеобилен, гибелта е най-близка.

Гам се надигна мълчаливо и опря челото си на раменете на Кинсли сякаш за нея не съществуваше друг подслон в целия свят.

— Защо са ни тези метафори? Не усещаш ли, че съм тук и дишам, а до мен дишаш ти?

— Тези неща не могат да се опишат с думи, промъкват се през купищата понятия и се изплъзват. Единствено съзвучието на символите движи безмълвните събития, които се разиграват над нашия мисловен свят, да достигнат резонанс в нашата сфера. Но тогава те сочат и посоката. Животът се движи на кръгове, от единия до другия няма връзка. Не можеш да вземеш нищо със себе си. Нашето време изтече. Аз го знам и ти го знаеш. Утре — защото ти вече усещаш безпокойството на новото раждане. Пред теб е бъдещето. Човек е способен да спре всичко, само него не може. Аз съм в последния кръг, и следва тишина. И се отказвам от теб с болка на сърце. Трудно е да познаеш и да спазиш часа на раздялата. Защото всичко останало по-късно би означавало мъки и разруха, и нищета. Който разпознае този час и го спази, ще се съхрани от смъртта на дребните неща. Какво би помогнало да те задържа днес, утре ти така и така ще си идеш. Остави ми жеста, той е единствен и последен.

— Аз се върнах при теб — промълви Гам.

— Ще минеш още през много хора, преди да достигнеш до самата себе си. Но за теб е предопределена особена съдба. Затова никога не можеш да останеш. Който спре, измръзва или изтича. А ти ще си останеш винаги чисто начало и раздяла — ти, красив, бял прибой.

Всичко около Гам беше мъгла, луна и сълзи. Тя се разрида потресена, както никога в живота си досега. Кинсли я обгърна през рамената. Тя висеше между ръцете му и се молеше, и говореше куп глупости, и го питаше през сълзи, а той на всичко отговаряше „да, да“, докато най-сетне тя се успокои и престана да хлипа.

Гам пое главата му и загледа всяка черта на лицето му, всяка бръчица — като обичан пейзаж, който се налага да напусне задълго. Тогава забеляза, че устните му се разтрепериха. Завладя я неповторима нежност. Плахо целуна стиснатите му устни. Щом усети топлината, току-що преживяното се надигна в нея — като силно чувство, което влезе в обичайното русло, обърка се и отново повярва, че е преодоляло вечната измама на тялото, в нея се надигнаха желание и воля.

Кинсли прие това себеотдаване като нещо, което не трябваше да бъде взето, защото никнеше на друга почва и бе само нежна заблуда. То трябваше да остане незасегнато, за да премине в празното безвремие, което го очакваше и изпълваше абстрактните спомени със своето ухание. Това нежно ухание на неизживени събития, защото нищо повече не се беше случило…

Той пое здраво Гам и я заведе в спалнята й. Тя механично се остави да я положи на леглото и не преставаше да го гледа. Той погали косите й и коленичи пред нея, за да събуе обувките й. Внимателно я съблече. Тя безмълвно се остави в ръцете му и му се подчини. Но когато понечи да пусне мрежата за мухи, тя се обърна и я отмести. После взе ръката му и сложи бузата си в нея. Така и заспа.

Гам се събуди в радостна тишина. Кожата й беше топла и гладка. Тя беше спала непробудно и си беше отпочинала. Зад нея бе останал споменът й — забравен и далечен. Затвори очи и започна да си мечтае. Ведри и повърхностни измислици в полусън. Без мисъл и понятия. Разпуснати като самата нея, нежни и леко небрежни. Понякога хвърляше бегъл поглед към вратата. Най-сетне се облече и отиде в стаята си. На пода имаше разпръснати орхидеи. Никъде не се виждаше писмо. Запита за Кинсли на рецепцията. Мъжът каза, че бил тръгнал в ранни зори и го очаквал да се прибере следобед. Но той не се върна повече.

След около час й съобщиха, че креолът иска да я посети. Той влезе с един прислужник, извини се на Гам и я помоли да приеме като подарък един от килимите му. Тя се почуди: „Дали знаеше, че Кинсли си е тръгнал?“.

Помоли го да определи къде е най-подходящото място за килима в стаята й. Той накара да го разпънат, за да прецени размерите. Беше зелен молитвен килим.

— Защо го правите? — попита изведнъж хладно тя. — Защо не донесохте друг килим, а точно този?

Той замълча и прехапа устни. Гам знаеше отговора му и не искаше да го чуе. Мина покрай него и излезе от стаята.

— Каква красива утрин!

Под прозореца й вятърът правеше вълни върху голямо водно пространство. Разпенваха се бели зайчета. Крещейки, чайките летяха нагоре-надолу. Местните влачеха куфари. Виеха сирени. Отдясно в полезрението й влезе носът на потеглящ параход. Властно и всеобхватно той преодоляваше прибоя. На кила водата се завихряше и бушуваше. Екипажът беше на палубата. Мачтите блестяха на слънцето. Плътен черен пушек излизаше от комините. Корабът направи завой и пое към открито море. Отправи се в непознатата далечина, оставяйки след себе си облаци дим.

Гам гледаше след него. Хоризонтът беше като златен пръстен на земята, където слънцето и морето се свързваха. Вълните отекваха на дълги интервали, засилваха се в каменните блокове на вълноломите и се превръщаха в летяща пяна и белезникав прибой. Духаше вятър, земята се простираше надалеч, дишането се превърна в щастие, а от всички страни започваше новият свят.