Ерих Мария Ремарк
Гам (8)

Глава седма

— В Кохинхина следобедната слънчева светлина е като гъст мед — каза Лавалет и побутна шезлонга на Гам назад под тентата, — или като златиста смола, та човек понякога си мисли, че ще изкристализира чрез някаква загадъчна алхимия и ще остане вечно вкочанен като муха в кехлибар. Тези следобеди на Андаманско море…

— Барометърът пада — извика офицерът, докато минаваше покрай тях.

— Значи след час ще вали като из ведро, а след още час всичко ще бъде забравено. Това им харесвам на тропиците: неочаквана, внезапна бурна стихия, която профучава, приижда и руши, не идва бавно и постепенно, не се усилва, а изненадва и въвлича в бушуващ порой без смехотворна последователност.

— Не е ли необходима последователност, за да се издигнеш? — попита Гам.

— Само в началото. За да се освободиш. Ние страхотно страдаме от тези две хилядолетия култура, които са ни оставили прашни перуки от всички времена като най-ценно достижение на човечеството. Пепелта, която е останала след пламналите огньове на страстни души… Значи ли това, че най-ценното на огъня е пепелта, която е останала от храната, в чиито остатъци после другите се ровят с важно изражение, или това е топлината, която се разпространява, докато още гори.

— Де да можеше да изтлее, без да остане шлаката — каза замечтано Гам.

— Носим винаги със себе си тези дрехи на навика, на наследството, на традицията, на заученото; затова няма нищо чудно, че се срамуваме от кожата си.

— Кожата — промълви Гам отпуснато и поотвори очи, — този кадифен, мек живот — кожата…

— Мислите ни са станали анемични и опитомени. Днес мисленето е работа за граждани. Някога е било опасност, диво щастие, зад което дебне разрухата. Познанието е било страст, разпалване на кръвта, унищожение, около него се усещал дъхът на смъртта. Емпедокъл избира свободно смъртта във Везувий като следствие от своето познание. Сега тази страст се превърна в синекура^[1] на професорите по философия и се изучава в осем семестъра. Хората се спускат към студентските скамейки, но не и към Везувий. Знанието разруши магията на всички скрити първопричини. Човек познава всичко — няма нищо по-смехотворно от знанието — то прави човека уморен и мързелив. И убива всяко преживяване, ако то не се предхожда от първичната сетивност.

— Първично, първично — замечтано каза Гам, — колко мистично само звучи.

— Човек върви последователно по своя път — пътя към самотата и безсмислието. Не го обмисля, просто го разпознава и извървява. Това е формирането на егото.

Всичко онова, на което е държал и вярвал, му се изплъзва, много е тежко да се откажеш и от последния човек. Тогава личността се чувства изгубена — губи целите си, самата себе си, името си — всичко — от нея остава само път напред. Изведнъж този път свършва; долу зее пропастта, нищото — всяка крачка напред е смърт. Без да се колебае, човек прави тази стъпка и изживява чудото на целостта, която не може да се проумее от всичко половинчато. Тази стъпка не води надолу, както изглежда, а назад. Може би това е генерална репетиция, която издържат малцина. Такова чудо може да се нарече „трансцендентално салтомортале“. Някой скача в бездънната пропаст и се издига, и се обръща назад — тогава именно се връща и е спасен. Изживял е нищото и е останал невредим. Стоял е над събитията и не може вече да бъде унищожен от тях. Опознал е абсолютната нищожност — никаква загуба, която би сломила всеки друг, не може да му навреди. Но това не е най-значимото: не е просто отчаянието на платоническия песимист без никакви желания, не и на Шопенхауер, защото той отрича света поради комерсиалната му същност, която не позволява на човека да отговаря за изразходването си, а от гледна точка на бакалина платоническият песимист отрича света заради неговата глобализация. По-важното е, че последователността на това преживяване на отрицанието всъщност е най-интензивната форма на утвърждаването. Но що за утвърждаване! Утвърждаването от първичното преживяване, където се сливат двата потока. Утвърждаване върху основата на инстинкта, от тайните закони на кръвта, от най-интимното, от подсъзнателното — ние усещаме, че сме живи. Преживяване на живота — ние сме били над всички закони и сега жонглираме с тях, били сме над нещата и сега просто ги разбъркваме, притежаваме пламенната вяра, но същевременно можем да се присмеем, можем да забравим себе си от себеотдаване, но и се носим над самите себе си — притежаваме вътрешното и външното. Интензивността на чувствата не страда — тя се освобождава и окриля — съсипваме си живота, а пък си играем като хищници; и защото сме така лудо влюбени и свързани с него, не можем да загинем в отделното, едва когато отделното не ни се поддаде и се превърне в цяло — едва тогава…

— Тогава… — започна Гам и се изправи.

— Тогава може би ни се изплъзва, както планета отмъква някоя луна от слънчевия път, а когато се приближи достатъчно близко, я кара да кръжи около нея — има такива планети.

Гам се облегна на облегалката на стола си.

— Това е нагонът. Нагон — толкова грозна дума за тъмните бушуващи инстинкти на вида, които пресичат индивидуалното ни съществуване. Има ли нещо по-елементарно от това да им се оставим да ни понесат с издути платна? Но тежко ни, ако кормилото престане да ни се подчинява, тогава те ни завличат със себе си и вече всичко става неудържимо — уж са много плахи, а повече не се подчиняват — виждате ли приемането на тази битка — нищо повече не се подчинява, ако отделното вземе връх над нас и се превърне в цяло, ако победи отделното, ако не можем вече да изживеем отделното като вид — любовта към жената, а просто любов към отделното, ако станем зависими и се загубим в кръговрата около нас; и ако се подчиним и предоставим своето същество на друг, оставим другият да ни владее — много сме плахи, в това се крие опасността; защото това са най-властните течения и бури; и само тази безпътна игра примамва. Коя ли опасност не изглежда примамлива? Вече не познаваме достопочтените чувства на своите предци. За тях любовта е била нещо, което носи мириса на тайнство и прикритост, а за нас тя е вихър и битка. Ние само доказваме себе си, затова обичаме сензациите — естествено — но не е ли по-добре така, отколкото да изживяваме забравени чувства, които вече не ни отиват? Темпото ни омагьосва, а не продължителността. Ние сме дисциплинирани до съвършенство, затова изживяваме пружиниращото, театралното, яркото, неясното, плавното жонглиране с всички понятия, които поддържат крехкия баланс над бездната с неочакваното, глупавото, дивото, дори и баналното, но с една осъзнатост, гъделичкана от рафинирана плахост — не е ли чудесно да бъдеш примитивен, банален от сърце и душа, колко обичаме само ние, несантименталните, да бъдем сантиментални, безгранично, защото сме изнервени до краен предел, усещаме, че кръвта ни е кипнала, нашите сетива са обучени банди, филтри на преживяното, но това състояние никога не ни прави декаденти, защото резултатът от това винаги е снобска надутост, която не е опознала първичното преживяване и не познава пътищата до него; и затова бързо закърнява — това е полъх на дисциплината, будност по всяко време, вечната готовност — ние сме хрътките на Господ, ние сме божествено леки и необременени от цели и системи. В Ерос ние не търсим само властта — искаме повече — авантюрата на своя нагон. Настървяваме се, изискваме от себе си, предизвикваме го и си играем с него, с тези подземни сили, подобно на тореадора и бика на арената — не знаем и миг покой, дразним го и почти се оставяме да ни залови, а после хукваме да бягаме, оставяме се силният поток да ни носи и едва в последния миг се измъкваме от опасността, защото ако ни улови, ако се закачим някъде, сме загубени; защото сме го раздразнили прекалено много и сме прекалено фини и сложни, за да успеем да се измъкнем невредими. Но противници се срещат рядко, а провалът е най-често заличаване на една лошо прикрита слабост; това го прави да изглежда почти като победа — и после борбата започва отново, но на друго поле. Тайната е проста — да остане нагонът анонимен — казвам Ви го съвсем спокойно, защо ме гледате така уплашено — та аз Ви давам равен шанс, след като Ви издавам тайната — опасността се крие в това, което другите смехотворно погрешно наричат любов — нещо те парализира, въздейства ти и това води до загуба — в началото не е буреносна, а леко се промъква, безшумно. Внася инфекцията, а после, когато дойде бурята, човек открива пораженията върху себе си, бунтува се и те поваля — тази изостаналост на артериите, тази непозната чума, тази примамваща манифестация на нагона: любов… — Той се засмя презрително като хитрец над думите си, но изведнъж се изненада от казаното и се изправи. — Ах, тези следобеди в Андаманско море. Слънцето е като мед и предразполага да преценяваш и да започнеш борба — най-грациозната и опасна — с рапира в пищен стил, който прикрива смъртта. Започваме ли я битката?

— Да — каза Гам и се изправи.

Лавалет я хвана за ръка и я издърпа към рилинга.

— А сега елате. Барометърът продължава да пада, както каза първият офицер, а ние изобщо не се учудваме, че все още слънцето свети и всичко си е както обикновено, и че тази сребърна скала доста прибързано ни предвещава бъдещето. Виждате ли там, долу, вълните — зелени като малахит, прозрачни и гладки, но вече отстрани се заформят сини ръбове, а в основата на вълната цветът става сив сякаш долу, на дъното, се е навила змия, ето и хоризонтът се покри с пара, сивкава пара, която нараства и нараства. Става тихо, тихо, къде отиде вятърът, как изведнъж заглъхна тракането, въпреки това животните там, долу, стават неспокойни, те усещат нещо, бели предупреждения се разпръсват, виждате ли ги как се накъдрят, как идват от тази посока, завъртат се на място и душат, и дебнат; ето ги и облаците — жълти и сиви — навсякъде, над нас, до нас, зад нас — небето се разкъсва като от падащи врати, то просто очаква, очаква вятъра. Ето го и него, сега се забързваме, а той ни преследва.

Тежки капки заудряха по палубата. Гам усети топлата влага върху ръката си. Докато тичаше, тя се загледа насреща, още в следващия миг се изсипа пороен дъжд; фонтани заплющяха по пода, бяха отнесени и на плътна маса водата се спусна надолу компактна — сякаш беше изпуснат цял язовир.

Гам беше понесена от потопа. Лавалет я прихвана и я издърпа под един навес. Там застанаха опрени на стената; светлите им тънки дрехи полепнаха по телата им. Плътно пред тях от облака се изсипваше дъждът и ги обливаше с пръски.

Гам протегна ръката си навън — дъждът почти я отнесе. Притиснати до спасителната стена, двамата търсеха начин да се доберат до входа за каютите. Лавалет се засмя:

— През него.

И те започнаха да си пробиват път напред. Когато достигнаха сушинката, водата течеше от тях. Гам стоеше на вятъра като гръцка богиня в тясна рокля и повдигна ръка към косите си — леко замаяна и омагьосана.

Приближиха делтата на Донг Най. Сред тресавищата се появиха острови, обрасли с храсталаци, реката се виеше с безброй завои. Брегът бе блатист и необитаем. Алигатори се припичаха до съборените стволове на дърветата. После се появиха и първите оризища. На тях работеха местни. Те стояха до кръста във вода. Съвсем наблизо тук-там пасяха биволи, които вдигаха глави, за да погледнат парахода.

След тричасовото пътуване корабът се отклони в един от ръкавите на река Сайгон и веднага пред тях се изправиха двете островърхи кули на катедралата в Сайгон.

Една лодка с правителственото знаме се приближи странично. Лавалет помаха на тамила и той му донесе стоманената каса. Подаде я на един блед мъж, който се поклони няколко пъти.

Прозорците бяха широко отворени. Широките муселинови пердета леко се поклащаха от утринния ветрец. Ухание на тамаринд изпълни стаята. Златиста ивица нежно падаше от отворената врата към ниското легло: слънцето. Навън се чуваше шумът от парка и чуруликането на малка пъстра птица.

Гам погледна към огледалото и учудено видя шлифовани флакони от безупречен кристал, в които аристократичната течност проблясваше с цвят на опал и рубин. Матови кутийки с пудра кътаха коприненото си съдържание, което се разнасяше меко между пръстите. В плоски кутийки проблясваха светли кремове, а приятно ухаеща вода беше изсипана в широки купички. До тях имаше сандалово дърво и запалка върху меден тас.

От отражението на отворения прозорец срещу огледалото искреше широк лъч светлина. Разпръскваше се над ниската тоалетна масичка, пред която Гам седеше на възглавнички по японски обичай, флаконът с цвят на рубин в средата излъчваше светлопурпурен пламък, който затрептя в бледо отражение върху плочата на масата. В опалената вода се беше събрала златиста светлина; върху порцелановите купички имаше светещ кръг, а на медните тасове се бяха настанили дръзки остри отражения — и в измамното пространство на огледалото всички се появяваха още веднъж — още по-красиви пред седефеното обаяние на размиващия се фон.

Гам се отдаде на играта от светлини и тонове и се наслаждаваше на плуващата хармония в този одухотворен безмълвен живот. Вълнуваха я тези малки епизоди на деня и знаеше, че имат силно влияние. Бяха необременени от желанията и волята, не бяха обвързани с причинно-следствени връзки. Те бяха като неочакван подарък и винаги носеха изненада. Понякога приличаха на отблясък от идеалната красота — толкова близко зад тях се бе притаила причината. Разнообразното блещукане пред огледалото беше като чудо — така разнежваше сърцето. Неподправено и неземно бе това концертино в слънчевата светлина. Кой ли майстор сътвори магията на измамните отблясъци в огледалото? Каква нежна милувка бе уханието на градините от тамаринди в парка — и тази дребна мушица, която се е изгубила и се отпусна върху ръката й с нежните си, изплетени от блясък крилца и дългите като фина нишка на вретено крачка, тази одухотворена субстанция на въздушните духове — тя така доверчиво се беше настанила върху светлите ужасни пипала на една непозната, които се движеха и с огромния си размах сигнализираха чужда заплаха — въздушни духове на ръката ми, помисли си разнежена Гам, крилцата им са като дихание, а могат и да бръмчат, губят се от погледа със светкавична бързина, очите им са като точка, но с хиляди фасети и нерви и светлинни рецептори, с крачета като косъм, те обаче успяват да закрепят тялото върху гладката повърхност на чашата. Ти, мъдро разчленен тримилиметров организъм; ти, живот, ограничен в пространство от половин сантиметър, ти дишаш и живееш като мен. Преситени сме и не знаем какво да правим нататък. Животът е като домакиня с широк ханш, която вари сладко за зимата, пълни безброй буркани и ги херметизира — ние всички идваме от едно и също дърво — и ето ни в нашите стъклени къщурки, можем да се виждаме, но никога не се достигаме един друг — едните са направени на пюре, другите са с извадени костилки и нарязани, а третите просто са натъпкани сурови, те се чувстват най-онеправдани.

Гам направи натъжена физиономия в огледалото и заигра с пръсти пред очите си сякаш се намираше зад решетка. Беше комично и тя се разсмя. Ужасена потърси мухата; тя не беше отлетяла. Гам внимателно духна отстрани на ръката си, там, където се намираше животинката. Тя веднага се обърна към топлия въздух, крилцата се помръднаха.

Как само се стремиш към топлината — помисли си Гам и отдръпна ръката си надалеч от лицето. После сви устни и задуха по-силно ръката си, така че ветрецът беше хладен. Животинката стана неспокойна, отблъсна се с крачета и отлетя с неподражаем устрем.

Гам се загледа замечтано след нея. Колко неповторимо е все пак всичко живо, помисли си тя. Винаги оставаш безмълвен и ням. Красиви са тези неща, които хората наричат дребни. Човек е мъртъв приживе, когато вече не се вълнува до дъното на душата си, когато изведнъж сред гора от противоречиви желания и мисли се открие спокойната поляна на вглъбеността, когато шумният душевен поток спре; на подобно празно място най-неочаквано се появява чудото — светлина в пъстри чаши, нишка от кръстоносец в зората — крила на златистозелени бръмбари.

Самите предмети бяха добри и спокойни. Това там беше котка, а онова — покривка, но и двете бяха меки. Природата би могла да ги подмени, тогава това щеше да е покривка, а онова — котка, но двете ще си останат меки. Защо човек мисли с главата си, нямаше ли да е по-добре да мисли с кожата си?

Зарадва се на смеха си. Вещите продължаваха да изглеждат незабележими и сякаш мълчаливо се усмихваха. Не е ли по-важно да умееш да усещаш с дълбините на сърцето си как заобленият кристал се притиска към ръката ти, отколкото да знаеш истината, за която хората дърдорят хилядолетия наред, скрити зад маските си?

Те са добри, ясни и самите себе си, тези дребни неща — каквото и да се говори за големите. Човек трябва да им се отдаде. Как може да се обхване великото, ако не си се отдал изцяло на магията на дребното. О, да усещаш живота — винаги и навсякъде!

Тя взе флаконите сякаш искаше да изпълни религиозен обред. Пъстрите води охладиха кожата й, меките кремове я направиха нежна, пудрата й придаде изискан блясък. Тънката коприна се усещаше приятно върху кожата — дългите бедра се изправиха, гъделичкани от опънатите върху тях чорапи — ръцете потърсиха полъха пред прозореца — колко млад бе светът — всъщност колкото самия човек.

След полунощ потеглиха към вилата на един мелез. Един полукитаец — баща му бил навремето английски офицер. Само дръпнатите очи издаваха жълтата раса. Беше едър и имаше бавни, добри обноски. Едва по-късно Гам забеляза, че на една от ръцете си имаше недъг. По кожата още личаха черни петна. Гам беше най-светла от присъстващите.

Гостите се обслужваха само от андаманки^[2]. Носеха газирана вода и ледени напитки в големи чаши, които доливаха с шампанско. Гам се наслаждаваше на ханша и малките крачета на момичетата с изваяни боси ходила. После търпеливо се заслуша в приказките, които разтягаше един англичанин пред нея.

Започнаха играта в голяма зала. Масата не беше висока, играчите стояха или седяха на ниски табуретки. Полукитаец държеше банката. Лавалет заложи няколко пъти и загуби. После седна и продължи да губи. Обърна се леко към нея. Тя се усмихна и отиде в другата зала. Някои от останалите също я последваха. След минути около масата бяха останали съвсем малко играчи. Залаганията хвърчаха нагоре.

С ледено лице китаецът застана срещу Лавалет. Той взимаше всяка карта и я повдигаше високо, без дори и мускулче да помръдне на лицето му. Изведнъж загуби три игри с доста високи залози. Хладнокръвно избута жетоните. В следващите минути изгуби същата сума.

Лавалет прекъсна играта и попита дали не трябва да сложат таван на залаганията.

— Защо? — попита другият и кимна на прислугата.

Те донесоха напитки и сардини с лук и червен пипер.

Лавалет пое банката. Усети как напрежението от играта бавно се покачваше, опита се да се овладее и се облегна назад. След половин час още един участник започна играта, отбелязваше суми върху визитките си. Китаецът безумно увеличи залозите, лицето на третия се отпусна, губеше отчаяно и трябваше да запише голяма сума. Когато пресметна общата сума, изпусна писалката и ужасно пребледня. Лавалет го наблюдаваше.

Още преди другият да може да продума, той каза:

— Картите бяха объркани, едва сега забелязвам. Последните девет игри не се зачитат — и избута обратно доста жетони. Без да погледне нагоре, разбърка отново, после прекъсна сам себе си и каза: — Да направим малка пауза, бих искал да взема малко опиум.

Те се надигнаха. Когато бяха в съседната зала, третият се сбогува. Лавалет усети в ръката си влажна трепереща длан.

— Ще ми дадете възможност за реванш, нали? — каза той по навик и му кимна.

Гам го срещна на терасата.

— Предлагам Ви да се върнете в хотела — каза той. — Печеля от играта и не искам да си тръгна така. Момчето е с Вас и ще Ви придружи. Може би ще се видим по-късно.

— Тъкмо смятах да си тръгвам, защото исках да откъсна няколко клонки тамаринд за стаята. Надявам се, че ще Ви се удаде да овладеете играта.

— Щом я държа здраво в ръце, сигурно.

— Това истинска игра ли е, или просто договорка?

— Не е заради залога, а заради напрежението, поне първоначално. После всичко се забравя.

— Забравя се?! — попита Гам.

Присъедини се и домакинът.

— Имате красиви прислужници — отбеляза Гам. — Особено една се откроява сред тях, със сини очи. Много красиво допълват тъмната й кожа! — Тя му подаде ръка. — Утре ще играя поло.

Лавалет тръгна да я изпрати. Тя го спря.

— Искам да извървя тези стъпала сама, просто така ми хрумна. Иска ми се, докато слизам, да се насладя на желанието си. — Долу тя се обърна още веднъж през рамо и се усмихна — с елегантна шия и гъвкав гръб под дълбокото деколте на роклята й.

 

 

Лавалет лежеше мълчаливо в стаята за пушене върху един матрак; китаецът бе легнал срещу него, взе една доза опиум от сребърния съд, нагря я на пламъка, докато стана златистокафява, и после я натъпка в лулата си.

Черни облаци от пушека се събраха под тавана. Качествената дрога нахлу в кръвта и обви времето със силата на примамливите фантазии, които отекваха с дълбоки тонове и предусещаха авантюра. Вратата се отвори безшумно, една андаманка се промъкна вътре и остана права до стената. Той я побутна. Китаецът й махна и тя незабавно излезе.

— Защо отпращате момичето? — попита Лавалет.

— Реших, че не Ви е приятно.

— В момента не.

Китаецът повдигна очи нагоре.

— Извинете ме, не разбрах. Но не е прието да я извикам обратно.

— Естествено, че не е — кимна Лавалет отпуснато и се надигна. — Да се върнем към играта.

Те завариха още няколко гости около картите. Беше изпит доста алкохол. Лавалет поиска твърди напитки. Играта започна отново. Банката се държеше от англичанина.

Лавалет не внимаваше в картите. Беше изпаднал в авантюристично настроение. Отдаде му се и започна да наблюдава сблъсъка на различните си настроения. Бавно назря желанието да залага и да се надпреварва.

В този момент загуби една игра. Това заостри вниманието му, концентрира се върху играта и настойчиво насочваше кипналата страст към студеното напрежение на картите. Колкото повече губеше, толкова по-високо залагаше.

Един от партньорите му се свлече опиянен на пода. Останалите се сгъстиха по-близо и започнаха да играят по-бързо. Залозите се изстрелваха едносрично. Лавалет отпи продължително и се наведе над картите. Отново загуби. После спечели няколко игри, които бяха почти безнадеждни. Китаецът пое банката и заложи срещу Лавалет, който продължи да губи. Играта се превърна в дуел между двамата. Останалите прекратиха.

Китаецът спечели. Около него се трупаха банкноти. Лавалет пишеше чекове и ги залагаше — всеки следващ с по-висок залог. Загуби всичко. Тогава го обзе треска, пишеше чекове с невероятни размери. Решителният момент, секундата между залагането и откриването на картите създаде такава нервна буря, пред която развръзката изглеждаше незначителна, дотолкова въздухът бе нереално нажежен.

Тогава китаецът хвърли картите:

— Не можем безкрай да продължаваме да играем така. Залагам петкратно цялата банка — с едно движение той събра всички жетони, банкноти и чекове на масата, — за една жена. Съгласен ли сте?

— Да — веднага се съгласи Лавалет.

Китаецът обърна картите. Лавалет загуби. Двамата скочиха. Лавалет измете с ръка банкнотите от масата, така че те паднаха върху пияния и го покриха. Повърхността на масата бе празна и тържествена. Лавалет хвърли картите — отново беше загубил.

Енергията и напрежението завладяха и двамата. Вече не знаеха за какво играят. Разбъркваха картите сякаш играеха на живот и смърт. Китаецът придърпа пакета към себе си, доскоро неподвижните му черти се изопнаха, появиха се бръчки, мускулите около устата се напрегнаха, бузите се изпразниха, обръщаше картите и съскаше — така, така, така…

Лавалет се усмихваше заплашително, очите му блестяха, смееше се, смееше и блъскаше картите върху плота, викаше — да, и така, и така… Беше загубил за четвърти път.

Китаецът взе картите за решителния последен път. Разбърка ги трескаво, после по-бавно и ги остави пред себе си — гледаше втренчено Лавалет — в погледа му гореше безмерна омраза — опита се да повдигне картите, но не ги улучи, ръцете му трепереха силно — изведнъж стана блед като платно, онемя, обърна една карта — беше добра, после втора — цялата зала беше жужащ кошер, в който витаеше само вечността: черният плот и две блестящи парещи карти — а обстановката бе нажежена и тътнеща — Лавалет се надигна, стисна ръцете си в юмрук, около него всичко бучеше, дишаше, живееше, викаше — една колода сиви карти — и после се протегна една ръка, една лапа, хищни нокти, грабна, дръпна, разрови и обърна — блесна подлудяваща белота с кама в средата — вихърът замлъкна — асо пика.

Лавалет загуби.

Китаецът се бе сринал. Лицето му беше сиво. Лавалет го погледна, после към масата. Окопити се:

— Ами — каза той спокойно, — ще уредя случая до един час.

Светеше само един свещник — Гам обичаше светлината на свещите. Тя се бе увила като малайките в сари и лежеше на отоманка. Тамилът закачваше мрежата против мухи на леглото. Гам му каза да застане до свещника — искаше да види отражението върху кожата му. После го извика при себе си и го накара да й каже нещо на майчиния си език. Опита се да го имитира и се смееше щастливо, щом й се удадеше да повтори правилно, а той й кимнеше:

— Чудесно, много добре.

После обви сарито по-плътно до ханша си и си представи колиба и матова кожа.

Дойде Лавалет и се поклони разсеяно над ръката й.

— Рано се прибирате — каза Гам.

— Точно навреме. — Той пое клончето тамаринди. — Права сте, ухае неустоимо, но не бива да го държите в спалнята си, много е силно за през нощта и може да Ви донесе кошмари.

— Толкова сте загрижен.

— Не съм дошъл за това. Играта при Колин беше невероятна. Постоянно губех и накрая бях принуден да заложа Вас. Колин спечели. Утре с него ще играете поло.

Гам се изправи и замълча.

— Утре ще играете поло с него, нали?

— Ще ми кажете ли — Гам се запъна, — как се случи?

— Не е романтично, а просто логично. След парите, жетоните, чековете, а после и високите залози.

— Бихте ли ми казали кой направи предложението?

— Смятам, че е без значение. Но все пак мисля, че беше Колин.

Тя въздъхна облекчено. После извика спонтанно:

— Вие няма… — Замлъкна отново, приближи се до него, така че той да усети уханието на кожата й. — Бих могла да Ви кажа защо откъснах тамариндите… — Прихвана броката на сарито под хълбоците си, погледна го изпитателно, отстъпи назад, застана пред кръста на прозореца и се замисли. — Вие… — После се спусна към куфарите си, отвори ги, затърси нещо, извади един пакет, постави го в ръцете му, затвори пръстите му и извика: — Ето пари, вземете ги.

Той отвори ръка и погледна надолу към банкнотите.

Сви рамене. Взе ги и каза оживено:

— Мога да продължа играта с тях — и излезе бързо.

После нещо падна на пода и отекна. Сарито се изплъзна от ръцете й. Тя го задържа и се стресна. Но остана неподвижна — малко наведена напред, главата — леко повдигната, ръката — опряна в китката, кракът — леко повдигнат сякаш ще направи крачка напред, другата й ръка — стиснала коприната под бюста й. Светлината на свещите хвърляше проблясъци върху отчаяно отпуснатия й тил. Цъфналите клонки се въргаляха по пода. Гам се отърси от вцепенението и тръгна напред-назад. Брокатът се влачеше зад нея и мачкаше цветовете.

Бе изпаднала в странно състояние, което я объркваше, но едновременно с това я примамваше в тъмнината. Още не бе осъзнала докрай смисъла на няколкото изречени от Лавалет слова, те й се струваха прекалено малко в сравнение с необичайната ситуация, която я бе връхлетяла. Дори за миг не й убягна дързостта, но и смешното в това искане. Не ставаше дума само за това — за странната приумица на Лавалет, която я беше засегнала.

Дори възможността да му хрумне подобна мисъл беше достатъчна; напълно възможно бе на другия ден и на него това изпълнение да му се стори абсурдно. Но естествеността, незначителността, които той придаваше на ситуацията, макар и под влияние на вълнението от изтеклия час, бяха непонятни за нея. Може би това бе началото на битката — тя не го вярваше, не знаеше, но се усещаше разбита и засегната от някакво неопределимо отвращение. В едно беше сигурна: той беше свободен — нищо не го обвързваше, беше изпълнен с властна свобода, която я изблъскваше встрани — само заради едно моментно настроение, със своето мистично его, което се разкриваше така силно, че привличаше и обезоръжаваше едновременно.

Гам спря по средата на разходката си. Лавалет щеше да се върне. Тя беше забравила, че му е дала пари и че нищо не можеше да е ясно, преди да се върне. Усещаше присъствието му. Стаята бе изпълнена с неговото внушение — тя щеше да се подчини — беше се сблъскала с еволюция, за която не бе дорасла — на елементарния кръговрат. Всичко елементарно бе екстремен егоизъм — а срещу елементарното усещаше безпомощност, която вече й беше позната: това бе единственото мерило, което не лъжеше, защото показваше основния женски закон: предаване пред победителя — на превъзхождащия вратите се отваряха без борба, докато съумееше да запази превъзходството си.

Сепна се. Всичко се разми в тази боязън. Страх ли беше, или тайнствено разгадаване на тялото, което се бранеше и нападаше едновременно — тя бе подгонена от треска; далеч, далеч — и започна настървено да опакова багажа, хвърляше безразборно вещите си в куфарите, които бяха до нея, без да осъзнава точно какво да прави, после спря, повдигна глава и се заслуша.

Нощта беше тиха. Сякаш откъсната от миналото, с нищо необвързана. От една кръчма с опиати се дочу кратък, приглушен шум. Пред прозореца извика птичка — Гам облегна челото си на отворения капак на куфара и застина така — беше страшно уморена.

Леки стъпки пред вратата й. Лавалет. Той внимателно отвори вратата.

— Изненада. Вашият пакет ми донесе щастие, в него беше тайната на обрата. При играта често се случва така. Оттам идва и суеверието на играча. Започнах невероятна игра. Рядка серия от победи — единайсет пъти един след друг — без загуба. Беше възбуждащо до краен предел. Върнах си всичко. Моля, вземете си парите обратно. — Той ги постави в отворения куфар и пусна вентилатора. — Нощта е топла и задушна. Едва сега от планината се спуска хладина. Би трябвало да отворите прозорците и да оставите вентилатора да поработи около час. — Заобиколи един куфар и застана пред нея. — Виждам, че Ви попречих — заета сте — желая Ви лека нощ.

Гам не му отговори. Механично отмести пакета. Седеше и гледаше вцепенена куфара. Лавалет я бе изненадал, докато си опаковаше багажа, и бе оставил факта без коментар.

Над нея витаеше нещо неизбежно, един облак, една ръка, един затворен кръг. Това бе приближаване и бушуване, което поглъщаше всичко и не търпеше нищо около себе си — изтегна се и усети слабост — искаше да се освободи от нея, но все пак срещу него й бе необходимо време, искаше да избяга, да се сниши, да изчака и да изчезне от опасната зона — сковаваше я, унищожаваше я, разяждаше съпротивата й и вече триумфираше.

Гам доопакова куфарите си, затвори ги и попита за най-близкия влак. Това беше нощният експрес, който потегляше след час. Поръча си билет и с въздишка бързо се спусна надолу.

Залата бе ярко осветена. Момчета, облечени в бяло, бяха наклякали тук-там. Някакъв мъж седеше на масата и пиеше уиски. Погледна я със зачервени очи. Паркът остана зад Гам, но една мисъл се изстреля в съзнанието й: бягство — е, това вече нямаше значение.

Отказа да се качи на рикша; искаше да чувства, че върви; да чува стъпките си — твърди и ритмични; да усеща движението на ръцете си, на тялото си.

Почувства се по-свободна, премисляше по-трезво. Като тъмен кръг нещо бе надвиснало над нея, едно дърво като примка я стресна, то не се отдалечаваше — приковаваше я като метал.

Влакът изтрака през халето. Суетнята й се отрази добре. Когато влакът потегли, Гам свали прозореца на купето си. Топла и безкрайна се разпростираше индийската нощ.