Ерих Мария Ремарк
Гам (2)

Глава първа

Забързани бедуини с наметала с цвят на кафе преминаваха покрай нея. Воняха на камилски изпражнения и пустиня. Придвижваха се в дълга линия зад гробовете на мамелюците и запрашиха към безмерното светло небе като че бяха поели в нападение.

Гам гледаше след тях, докато силуетите им изчезнаха. С неохота отдели погледа си от хоризонта и се обърна отново към града. Неспокойно тръгна по улиците. При един търговец намери старо издание на „Диван“ от Абу Нувас.

Томчето бе подвързано с избеляла кожа. Към всяка от седемнайсетте песни имаше илюстрации. Навсякъде се промъкваше ярко тюркоазеносиньо.

Стори й се, че бе търсила точно тази книга. Грабна я бързо и напусна базара, силно объркана от факта, че не осъзнаваше причината.

Норман я очакваше, за да й представи сина на своя приятел, Клерфе, с когото тя трябваше да лети за Луксор. След час можеха да тръгнат, а самият той щеше да пътува едва на следващия ден с експреса.

Запътиха се към летището. Клерфе закопча предпазния й колан и излетяха. Когато тя погледна надолу, пътните артерии на Кайро бяха далеч под нея. Хоризонтът отлетя назад; масивът на планината Мокатам се отдалечаваше и под нея се откриваха полянки и равнини. След тях изникна пустинята, а самолетът се насочи към разливащия се Нил.

В близост до Хелуан прелетяха над две увеселителни корабчета. Пътниците от палубата им помахаха. Гам хвърли баретата си и вятърът профуча през косите й; как диво и бързо протичаше животът!

Тя се облегна назад. Пред нея седеше Клерфе; лостовете на самолета сякаш израстваха от него и те се сливаха в едно цяло. Той не беше човек, а летателна машина.

Зад вихъра на перката светът стана златист — приближаваше вечерта. Селските псета се втурваха след голямата птица, магарета се изправяха на задните крака, бельото на една фелахка отплува нанякъде, параходите изпускаха бляскава пара: оттук светът изглеждаше като картина от старите холандски майстори.

При Асуит Клерфе спусна самолета надолу. Дъбравата около пристанището и смокиновите градини се извиваха около Ал Хамра; ту отляво, ту отдясно ресорите подскачаха над обшивката; самолетът се приземи меко, намали и спря.

Когато слезе, на Гам й прималя. Около нея се струпаха араби. Следваше ги една кола, която спря непосредствено пред нея. Тя видя ръка с огромен опал. Основата на ноктите на ръцете му беше тъмна. Креолът отвори вратата, излезе и предложи помощта си. Клерфе не му отвърна, разпореди на един арабин да подсигури полиция за самолета и едва тогава нае колата с подчертана благодарност, която издаде пренебрежението му към мелеза.

Креолът ги закара до хотела и се обърна към Гам. Дори не погледна ръката на Клерфе, който така присви крайчеца на устните си, че кръвта на другия кипна. Но щом понечи да скокне, Клерфе му обърна гръб; не прикриваше презрението си.

Вечерта той показа на Гам гробницата на областния управител на Египет Хап Тефа. На връщане се чу изстрел. Клерфе извика:

— Креолът — и спря колата.

Застана на лунна светлина и зачака. Никой не се появи и той отново се качи.

Уханието на нощта се засили. Палмите се извисяваха като издялани от черно стъкло. Колибите отсреща дремеха сгушени — тук-там просветваха бледи светлини и отекваше далечен кучешки лай.

Щом се прибраха в хотела, Клерфе отвори широко прозореца. Нощното небе нахлу властно в стаята, погълна я цялата, обля я в синьо и сребристо, вятърът влетя вътре, шумолеше и припяваше сякаш дишаше задъхано, небето бе една тясна твърда ръка, а вятърът — топло кафяво шушукане. Гам се изпъна — това беше ромоленето на Нил, или пък свистенето на перката, дали не проблясваха лостовете на лунни каскади, или се носеше крясък на орел. С един скок Клерфе се озова до нея.

Когато се събуди, Гам чу утринния шум под прозорците. От реката свиреха параходи преди отплаване. Тя скочи нетърпеливо, потръпваща от свежия въздух. Клерфе влезе, лицето му с нищо не издаде, че е видял съблазнителните й дълги бедра, излъчващи хищната свежест на утрото. Носеше й бронзова котка от епохата на Аменхотеп IV с изящна линия от предната лапичка до бузата. На тила имаше малка трапчинка.

— След два часа полетът продължава — каза той.

С нито едно движение той не издаде, че помни случилото се през нощта.

Изведнъж Гам бе обзета от прекрасно настроение и скокна към банята.

Машината стоеше в близост до язовира. Група мъже работеше на един завой.

Сред утринното ухание пустинята беше само сън, неописуемо прекрасен в своята синя и виолетово-червена прозрачност. При излитането конете на арабите се подплашиха и хукнаха в галоп, така че белите наметала на бедуините плющяха на слънцето като подплашени гълъби.

Преди да стигнат Абидос, моторът замлъкна. Самолетът се спусна стремглаво надолу.

Земята се приближаваше като кратер и бучеше — после затрещяха кратки експлозии, моторът изпращя, изви и заработи, машината се задейства и запази равновесие.

Гам усети как кръвта нахлува в ушите й сякаш искаше да взриви света. Клерфе се огледа. Очите й бяха станали огромни от възбудата. Яркочервени устни красяха бледото лице. Той й извика нещо, но тя не го чу — дотолкова бе погълната от преживяването. Под нея се простираше безкрайната равнина с миналото на една западнала култура от руини и храмови гробници. Сянката на самолета висеше над тях като забързана стрелка, отмерваща времето. Гробницата на Рамзес II изчезна под краката им, от Сети I бе останало само името и споменът; дори олтарите на Озирис потъваха в летящите пясъци на пустинята. Но бляскавото небе събираше в себе си изминалите векове, усещаше се в пулса и караше сърцето да бие по-силно, създаваше реалност и живот. Миналото бледнееше под неговата светлина, внезапно изникваше усещането за присъствие, което за миг превръщаше мечтите и желанията в реалност.

Нещо неясно разцъфтя — разлюляно, плавно полетяло, първият ясен поглед, нежното докосване, неосъзнатото дълго чакано и все пак появило се ненадейно и отново изчезнало, изпълнено с предусещане за идното.

Клерфе събираше бронзови фигури и Норман му предложи да разгледа сбирката на негов познат. Вечерта го взе и двамата потеглиха натам.

Колата спря пред ниска къща сред фантастичните сокаци на квартал „Булак“. Една берберка отвори вратата и ги поведе по някакви стълби през криволичещ коридор. Изведнъж през вратата просветнаха звезди; после се появи четвъртит двор с високи стени, в който плискаха водите на фонтан. На лунната светлина ярко се открояваше мавританската порта на отсрещната постройка. Запалиха светлина, един мъж излезе и поздрави Норман и Клерфе — Равик.

Там имаше още няколко души. Клечаха и лежаха в полумрака между кожи и килими. Берберката донесе шербет и ментова вода. След време Клерфе забеляза зад себе си една негърка. Зениците й проблясваха, подмишниците й ухаеха силно, но не неприятно.

— Хайде, хайде — измърмори тя и протегна краката си, обсипани с татуировки.

Засвири приглушена музика.

Клерфе се изтегна на възглавниците, а негърката си тананикаше. Имаше чувството, че се намира сред негърско племе от дълбините на африканската джунгла, което се бе върнало с плячка от поредния набег и сега — уморено и лениво — се разполагаше в колибата с пълен корем с овнешко и долнопробна бира. В ъгъла клечаха пленените бели жени, чиято нежна кожа ги правеше по-примамливи и възбуждащи от всички останали жени на племето. Навън пристъпваше нощта; само стадо чакали виеше. На следващата сутрин, като всеки друг ден, животът отново щеше да преминава в борба за плячка.

От ъгъла се чу проглушителен кикот. Една жена се надигна и понечи да стане. Косата й стоеше като шлем върху главата. Виждаха се лъскавото й коляно и полуотворените влажни устни. Някаква ръка се протегна да я хване и тя отново седна.

Берберката донесе на Клерфе благовонна амбра.

Той си мислеше за Гам и наблюдаваше Норман, който се бе оставил в ръцете на една негърка да го масажира. Това вечно надигащо се противоборство между мъжкарите, този флуид на прикрити първични инстинкти го завладя изведнъж и изцяло; омраза, отвращение, враждебност и брутални желания изпълниха съзнанието му. Той протегна ръце и ги стисна здраво. После се обърна назад.

Не можеше да се пребори с натрапливото внушение, то се увиваше около него като дебнещо влечуго и го притискаше, докато той гледаше към покривката.

Някакво джудже изопна крайниците си в странен танц, гърбавото му тяло излъчваше тъга. Негърката спря да си тананика и пошушна нещо на Норман. Берберката погали Клерфе мимоходом. Някой в ъгъла си поръча питие.

Тъпо като гонг проехтяха удари на барабан. Зад огромния негърски инструмент стоеше момче, което, съдейки по чертите му, можеше да бъде нубиец. Ударите се завихряха в странно възбуждащ монотонен ритъм.

Но точно тази монотонност на тъпия звук притежаваше проникваща сила, подсилена от самото чувство на възбуда, което бе предизвикала; под монотонното й внушение се разплитаха объркани чувства, пробуждаше се неосъзнатото, възкръсваше примитивното; вече не съществуваха вихърът и тактът, беше останала само нощта и първобитните тонове, безмълвният нагон, викове в гората, ръмжене на леопарди и вой на разгонени бизони; имената и човешкото бяха изчезнали безвъзвратно; пъстро и жарко се появиха праисторическите времена на животното, заляха всичко наоколо. Клерфе не усети как негърката бе впила устни в протегнатата му ръка; воден от буйната си кръв, той скочи, стисна юмруци; изведнъж усети негърката, бутна я, без дори да я погледне, обърна се, търсейки противоборство като някой котарак; бе непоносимо сред меката тъма; усетил се изцяло обладан от животинското, забеляза Норман, повдигна горната си устна и се озъби, докато между зъбите му успя да се промъкне една дума, която накара другия да обърне глава, и въпреки че бе напрегнат до пръсване, той каза бавно и отчетливо в пребледнялото му лице:

— Колко са хубави… сладострастните викове… на Гам…

Жената в ъгъла изведнъж изръмжа и скочи, хвърли барабана и вкопчи ръцете си в раменете на момчето. Но берберката се спусна като животно, изскубна го от лапите й, заудря с ръце по русата коса, впи зъби в заголеното рамо, вплетоха се в агонизиращо кълбо, а през това време момчето избяга треперещо.

С каменно лице Равик разтърва жените. Берберката първа се отказа. Русата не искаше да стане, тя се сви на пода с тръпнещи ръце.

Вече овладял се, Норман се изправи преди Клерфе. Той повдигна рамене:

— Защо? Най-добре още сега! — Норман се подвоуми сякаш искаше да каже още нещо, но продължи и заприказва с Равик.

Спряха се на пистолетите на Равик. Един полски барон, помолен от Равик, отмери разстоянието. Събитието се смяташе за маловажно, околните продължаваха разговорите си. Нещо съвсем обичайно. Една несправедливост, която можеше да бъде поправена по този начин — двамата не се улучват, стискат си ръцете и нещата се уреждат. Щом светнеше лампата, трябваше да се стреля.

Клерфе се запъти към своето място. Видя, че Норман очакваше от него някакво обяснение, и се поколеба още малко, преди да застане насреща му. После ръката му обви хладната стомана като че ли стискаше десницата на приятел.

Някой подаде команда. Лампата блесна и дворът бе облян в светлина. Клерфе стоеше неподвижен, докато дойде изстрелът от Норман. После бавно вдигна оръжието и се прицели в плуващото в бледа светлина чело.

Щом излезе на улицата, за миг се замисли дали трябваше да отиде при Гам. Но веднага се запита:

Това бунт на кръвта ли беше? Беше ли стигнал дотам? Знаеше, че бе нужно само едно нещо, за да властваш над останалите — да овладееш самия себе си. Нямаше нищо по-безпощадно от любовта; който загуби власт над чувствата си, губи и човека, на когото ги е посветил. Който се предаде, става подвластен. Всички нежни желания бяха измама и клопка. Само едно беше нужно — да бъдеш винаги нащрек.

Отпрати колата и с бодри стъпки тръгна към хотела, за да подреди нещата си. Малко объркан, написа едно писмо и няколко наставления. После реши да прекара вечерта в някой бар.

Барманът дискретно му изпрати момиче. Клерфе забеляза това и му лисна чаша абсент в лицето. Щом в очите на другия проблесна яростта, той я разкъса с поглед и мърморейки доволно, се обърна встрани. Веднага след това се стъписа: защо беше това задоволство — защо вече не смяташе за естествено да властва над другите — може би защото бе изгубил властта над самия себе си.

Извика момичето.

Абсентът беше изветрял, а проститутката — жадна. Клерфе се втренчи пред себе си. Защо избягваше опасността — бе осъзнал, че я избягваше, а това си беше истинска опасност. Хвърли няколко монети, свирна на една кола и се запъти към Гам.

Говореше за несъществени неща и в същото време чувстваше желанието. Гам стоеше пред него слаба, с елегантни колене. Тя внимателно го погледна и позвъни на прислугата за сода и лед. Клерфе си мислеше: „Защо не последвах първоначалния си инстинкт и не дойдох веднага тук? А сега защо все пак дойдох? Защо не прегърна Гам, а продължавам да размишлявам и чакам? Да не би някъде тук да има скрита клопка? Не оставям ли кръвта си да тича пред разума?“.

Веднага след това започна да бърбори, но скоро усети, че е нервен. И то не заради онова, което се бе случило — за него изобщо вече не мислеше. Но имаше нещо ново, обезпокояващо, непознато, което искаше да го прикове и да го направи зависим.

Нямаше смисъл да продължава с тези мисли. Най-добре да си тръгне, да се отдалечи и от разстояние да се опита да възстанови увереността си. Той знаеше, че Гам още не е забелязала онова, което става с него и го прави нерешителен и недоверчив към самия себе си, но осъзна, че за него това бе решителен момент, който изискваше разумно отиграване. Не биваше да се подвежда от необясними изблици на чувства. В противен случай по-късно слабостта му щеше да си отмъсти и да се обърне срещу него. Той искаше да задържи, да спечели, да притежава — за тази цел първо трябваше да осъзнае опасността и да прецени доколко бе засегнат от нея, защото и защитата, и нападението бяха в самия него.

Сбогува се внезапно. Външно спокоен, каза малко натъртено:

— Ще се върна отново… — А после добави: — Може би.

Отново почувства объркване и несигурност. На тръгване промълви тъжно:

— Днес убих мъжа ти.

Зад него остана тишина.