Ч. Дж. Бокс
Порочен кръг (8)

7

По-рано днес Джо проследи акцията по преследване и залавяне на Далас Кейтс по радиото в пикала си чрез Държавната асистентска правоохранителна комуникационна станция, известна като ДАПКС. Той бе патрулирал на място, твърде далеч, за да може да се включи, а в интерес на истината и не изгаряше от желание да го прави.

Шериф Рийд и окръжният прокурор Долси Шалк бяха назначени да отговарят за разследването на убийството на Фаркъс и след като намериха тялото му, Джо вече нямаше работа с тях. От друга страна, както и самият Долси изтъкна, заради личната вражда между семействата на Джо и Кейтс щеше да е по-добре, ако той отстъпи встрани — нямаше нужда от допълнителни усложнения.

Джо нямаше проблем с това и след като даде показанията си, прекара остатъка от следобеда в разговор с ловци, развълнувани от факта, че снегът принуждава стадата да излязат от гъстата гора. Той беше инспектирал половин дузина мъртви животни, овесени по клоните на прилежащите лагери, и с радост установи, че не се налага да издава предупреждения или глоби, защото всички лицензи и разрешителни бяха в норма.

Ловците, с които разговаря, бяха наясно със събитията, случили се в планините около тях през последните два дни. Те бяха етични спортисти, които подсигуряваха месо за своите семейства, с което да изкарат зимата.

Джо им се възхищаваше. Беше му приятно да е сред тях.

След това дойде обаждането по сигнал на местен каубой от „Ранчо Тъндерхед“, който твърдеше, че е видял двама мъже да излизат от бял джип с логото на Агенцията по управление на земите и да убиват три антилопи от голямо стадо, пасящо наблизо. Каубоят — наблюдаващ през бинокъла си — видял, че стрелците натоварили умрелите животни в задната част на превозното средство и подкарали с мръсна газ, така сякаш крадяха превозното средство.

Когато Джо стигна до мястото, намери единствено три димящи червени гилзи и никаква друга следа.

 

 

Преглъщайки разочарованието си отново, той проследи обмена на информация между Рийд и Спивак.

Диспечерът казваше, че една от служителките на „Валей Фуудс“ е забелязала мъж с описанието на Далас Кейтс, който в момента пълни количка с хранителни стоки в магазина.

— Сам ли е? — попита Спивак.

— Тъй вярно.

Което може да означава, че действително е сам или че приятелите му просто са останали в автомобила извън магазина, помисли си Джо.

— От къде служителката знае, че го издирваме? — попита отново Спивак.

— Чула е бюлетина. А, и става въпрос за сестра ми…

— 10–4. На път ни е.

Това за пореден път напомни на Джо колко бързо се разпространяват новините в малкия град, особено когато в тях е замесен член от семейството Кейтс.

В рамките на няколко минути Спивак съобщи, че е установил непознат стар модел Додж 4×4 на паркинга пред магазина за хранителни стоки, и поиска разрешение за проверка на регистрационния му номер.

Интересът на Джо се възбуди, когато диспечерът отговори, че превозното средство е регистрирано на името на Елдън Оскар Кейтс — бащата на Далас — и че застраховката му гражданска отговорност е изтекла. Плюс това задните светлини не работеха…

Имаше смисъл. За последните две години никой от семейство Кейтс не е бил в състояние да плати годишните такси. Далас беше влязъл в града с надеждата никой да не свърже стария пикал с него.

Спивак поиска подкрепление, така че заместник-шериф Щек пристигна на мястото. Двамата зачакаха удобен момент, тъй като не желаеха да се противопоставят на Далас вътре в магазина, а и защото предполагаха, че той ще се движи въоръжен и не искаха да рискуват безопасността на другите посетители и служители.

Те паркираха своите служебни автомобили в свободната зона, в непосредствена близост до паркинга и проследиха как Далас Кейтс товари с торбите с хранителни стоки в задната част на доджа. Кейтс беше сам. Той се огледа, но явно не ги видя, затова тръгна бавно през града и оттам по магистралата в посока на родния си дом.

— По следите му сме — докладва Спивак на шериф Рийд.

— Бъдете внимателни — предупреди ги той. — Може да е въоръжен и опасен.

— Да го спрем на магистралата или да изчакаме, докато се прибере?

— Спрете го. Сам е, така че е възможно другарите му да го чакат у дома. Най-вероятно също са въоръжени. Ще стане по-бързо, ако не ги намесваме. След като Кейтс влезе в ареста, ще се погрижим и за тях.

— 10–4.

 

 

Джо паркира пикала си на хълма, откъдето можеше да обхване с поглед цялата долина. Снегът беше спрял и небето се изчисти. Залязващото слънце трансформираше светлината в приглушено бежово и в пейзажа наоколо имаше наелектризиращ драматизъм. Стада от вилороги антилопи, които на практика бяха невидими при облачно време, сега се открояваха като маяци. Лагерни огньове и фенери от ловните съоръжения пронизваха дълбоките сенки.

Той не можеше да се съсредоточи върху това, което вижда. Не и докато радиостанцията му не изпука и Спивак каза на шериф Рийд:

— Арестувахме Далас Кейтс. Той е с белезници, седнал в пикапа ми.

Джо затвори очи и въздъхна с облекчение.

— И това не е всичко — продължи Спивак. — Претърсих автомобила му и намерих „Смит и Уесън 15“ под седалката. Миришеше на скорошна стрелба. Бас ловя, че можем да получим съвпадение с гилзите, които намерихме до тялото на Фаркъс.

— Шегуваш се… — възкликна Рийд.

— По каросерията на камиона има засъхнала кал и борови иглички, които много приличат на онези, през които минахме тази сутрин в планината — заяви Спивак. — Не мога да кажа със сигурност, но има нещо, което прилича на петно от кръв, вътре в панелите на вратата. Все едно някой с кървави ръкавици я е отворил и затворил.

— Добра работа, добра работа — каза Рийд. — Но не забравяйте: единственото нещо, в което можем да го обвиним в момента, е изтеклият срок на застраховката и липсващите задни светлини.

Спивак въздъхна.

— Този път трябва да направим всичко както трябва — каза Рийд. — Стъпка по стъпка. Не пипайте нищо от онова, което е вътре в превозното средство. Заключете камиона и го оградете с лента, докато не го приберем за анализ. В този момент той е местопрестъпление и не искам никой да се доближава до него, преди да дойдат експертите.

— Да, сър.

— Стой там — нареди Рийд. — Ще се обадя на останалата част от екипа и ще дойдем на мястото. По път ще се отбия до съдия Хюит, за да взема заповед за претърсване. Трябва да се подготвим и за ареста на приятелите му.

— 10–4.

— Отваряйте си очите и ме дръжте в течение — завърши Рийд.

Джо можеше да си представи как шерифът прекосява кабинета си и слага своя „Стетсън“ в кобура си. Можеше да си представи и намусения Далас Кейтс, отпуснат на задната седалка на служебния автомобил на Спивак.

Сметките на Далас излязоха криви, помисли си Джо. Трябваше да избяга веднага или да се барикадира на място, където никой да не го намери. Но той очевидно се бе върнал в родния си дом и вероятно е взел приятелите си заедно с него. Но повечето престъпници не са много умни, напомни си също така Джо. Ето защо са престъпници.

Далас Кейтс обаче такъв ли е?…

 

 

Джо се върна в пикапа си и тръгна по стария двулентов път. Беше чакал петнадесет минути, но обмен на информация между Спивак и Рийд така и не дойде. Предположи, че на шериф Рийд му е отнело повече време, за да се натовари в специално оборудвания си микробус, а после да вземе и подписана заповед от съдия Хюит.

Внезапно изскочил на пътя заек накара Джо да извие волана си рязко наляво, а после надясно, но продължи напред.

Рийд вдигна на първото позвъняване.

— Хванахме го, Джо.

— Чух всичко по радиото. Колко дълго може да го задържите само за изтекла застраховка?

— Една нощ най-много. Знам, че е малко, но това е само началото.

— И той изобщо не се възпротиви?

— Спивак каза, че е имало леко спречкване, но всичко е окей. Мисля, че той много добре съзнава, че е по-добре да не се съпротивлява.

Джо знаеше точно какво означава това. Далас Кейтс със сигурност ще е наясно, че заместниците ще бъдат предварително подготвени за всякакъв род провокации от негова страна.

— Той каза ли нещо?

— Не съм го разпитвал още. В момента е със Спивак. Нямаме право да му снемаме показания, докато не го задържим официално. Чу за пушката, нали?

— Да.

— Същия калибър като на гилзите, които открихме на мястото на убийството. Ако съвпаднат…

Джо кимна.

— Това ли е единственото оръжие, намерено у него?

— Доколкото знам. Не сме правили задълбочено претърсване нито на колата му, нито на дома му. Сигурен съм, че ще можем да го хванем и за други нарушения — добави Рийд. — Няма право да притежава огнестрелно оръжие и алкохол, а служителката в магазина каза, че е купил хранителни стоки и шест бутилки ликьор. Така че вече имаме база за обвинение, което да го задържи за достатъчно дълго време. Ще говоря с Долси. Не искам Кейтс да се измъкне отново.

— Какъв е планът за действие с приятелчетата му? — попита Джо.

— Ще обградим къщата и ще ги помолим да излязат доброволно. Ще им кажа, че Далас е в ареста. Когато се предадат, ще ги задържим.

— На какво основание?

— Защо задаваш толкова въпроси?

— Просто съм любопитен.

— Ще измислим нещо — успокои го Рийд.

Което означаваше, че Рийд е планирал високорисков ход, прилагайки им кръстосан разпит. Без съмнение това беше одобрено от Долси, иначе Рийд не би си го позволил. В този вид преса заподозрените няма да имат възможност да договорят версиите си и ще бъдат изолирани един от друг.

Беше почти нечестно. Дори ако заподозрените са напълно невинни, което е съмнително, те едва ли биха могли да разкажат една и съща история, с абсолютно съвпадащи детайли относно местонахождението им от последните няколко дни. Джо знаеше това от собствен опит. След събитие, на което всичките му момичета бяха присъствали — на едно и също място, по едно и също време, — всяка представяше различна версия на това, което се бе случило.

Същото беше и с множеството заподозрени по време на разпит. Грешки и пропуски неминуемо присъстваха, така че разпитващите ще сравнят бележките си и ще установят несъответствията. Идеята е да се стигне до онзи, който е готов на сделка, за да предаде другарите си. Всичко това обаче трябва да се направи бързо и преди Далас или някой от останалите да поиска адвокат и да прекрати разпита. В окръга имаше само един обществен защитник — Дуейн Патерсън — и щеше да отнеме доста време, докато се намерят още двама. Бързината и объркването бяха козовете на обвинението сега.

Ето защо Джо беше неспокоен.

— Майк, не мислиш ли, че всичко протича твърде гладко?

Имаше известна пауза, преди Рийд да попита:

— Какво точно ме питаш, Джо?

— Не съм сигурен…

— Полицията си върши работата добре — отвърна в защита Рийд. — Имаме възможността да ограничим действията на Далас Кейтс, преди той да е нанесъл щети на някого в този окръг. Ти от всички трябва да се радваш най-много на това.

— Не съм казал, че не се радвам.

— Добре. А сега, трябва да вървя. Имам среща с хората ми, преди да тръгнем към фермата на Кейтс.

— Бъдете внимателни и моля ви, уведомете ме за това, което намерите там — каза Джо и прекъсна връзката.

Почувства се зле заради това, че постави под съмнение хода на производството, особено след като основната му цел е да отстрани Далас Кейтс и приятелите му за постоянно:

 

 

Джо веднага разбра, че нещо не е наред, когато Мерибет излезе от къщата, за да го посрещне, държейки мобилния си така, сякаш е мъртва мишка. Още преди да е успял да излезе от камиона си, тя започна:

— Току-що говорих с Ейприл. В болницата в Пауъл е. Полицията е там с нея. Някой е намушкал Джой в апартамента им.

Тялото на Джо изтръпна.

— Повтори…

— Тази вечер… Джой отворила вратата и в този момент някой я нападнал. Ейприл станала, за да види какво се случва, но жената избягала…

— Жената? Ейприл, на телефона ли е?

Мерибет кимна.

— Ейприл, давам ти баща ти… — каза тя и подаде на Джо телефона.

— Ейприл, как е Джой?

— Беше жива, когато я доведоха тук… — отвърна момичето. Гласът й беше далечен, сякаш беше в шок. — Имаше много кръв и тя не можеше да говори… В реанимация е. Човече, как само мразя болниците…

— Кажи ми какво стана.

Ейприл разказва за нападението подробно и Джо потрепери импулсивно. Той тръгна рамо до рамо с Мерибет към вътрешността на къщата им.

— Знаеш ли кой я нападна? — попита Джо.

— Не. Ако ме питаш дали е някоя състудентка — не мисля, че е такава. Сигурна съм, че никога преди това не съм я виждала. Изглеждаше по-възрастна.

— Колко по-възрастна?

— Не знам… — каза Ейприл. Гласът и пресекваше. — Може би на тридесет…

Мерибет предупреди негласно Джо да не я притиска с въпроси и той смекчи тона си.

— Ако я видиш отново би ли я разпознала?

— Това ме питаха и ченгетата. Казах им, че бих могла. Носеше качулка, така че не успях да видя добре лицето й. Но беше по-висока от мен и наистина много слаба. Видях зъбите й и татуировка на ръката й.

— Татуировка?

— Да, все едно имаше ръкав.

Джо и Мерибет се спогледаха. Уонда беше казала на Спивак, че жената с Далас Кейтс носи качулка на главата си и има татуировка на едната си ръка. Но това нямаше никакъв смисъл.

— Полицията е разпространила профила й — каза Ейприл. — Не мисля, че са я открили все още. Не знам дали е с кола, или се придвижва пеша. Попитаха ме дали съм чула двигател, но аз… не съм сигурна… Джой кървеше…

— Всичко е наред, Ейприл — каза Джо. — Постъпила си правилно. Може би още тази вечер ще я открият. Пауъл не е толкова голям.

— Не успях да стигна до пистолета навреме… — продължи Ейприл.

— Имаш пистолет?!

— Тя има пистолет?! — повтори Мерибет.

— Когато разбрах за Далас, си помислих, че ще ми е необходимо нещо по-силно от лютив спрей — заяви предизвикателно момичето.

„О, тя е много добра в това“, помисли си Джо.

Тогава усети собствения си мобилен да вибрира в джоба му.

— Трябва да проведа друг разговор — каза той. — Давам ти майка ти. Обясни на нея за оръжието.

Той подаде телефона на Мерибет и се отдръпна.

 

 

— Изглежда сме закъснели — каза Рийд, с очевидно разочарование в гласа си. — Нямат голяма преднина все пак. Светлините бяха пуснати и има мръсни чинии в мивката. Къщата е пълна каша. Един от моите заместници, който е бил тук и преди, мисли, че от бараката липсва АТВ, но не може да го потвърди.

— Нямате ли представа къде може да са отишли? — попита Джо.

— Все още не и е твърде тъмно, за да видим каквито и да било следи. Ще оставим няколко момчета тук и ще се върнем рано сутринта. Ако наистина се движат с АТВ, няма да стигнат далеч. Но пък може да са се насочили към планината.

— Разбрах те. Може ли да се установи колко са — двама, трима?

— Задръж така…

Джо можеше да чуе как шерифът разпитва помощниците си дали някой от тях е успял да установи колко души са обитавали мястото, преди да пристигнат. След известно време Рийд се върна на линия и въздъхна.

— В общи линии не знаем. Изглежда така, сякаш са спали на три легла, но това може да означава от трима до шестима, ако са спали с партньор. А кой знае — може би и повече. Ще проверим за отпечатъци и ДНК, но това ще отнеме известно време.

— Чудех се… — започна Джо. — Жената, която Уонда описа на Спивак… В къщата има ли някакви следи от женско присъствие?

— На този етап не мога да кажа — каза Рийд. — Защо питаш?

След като Джо му скицира основното от случилото се в Пауъл, продължи:

— Ейприл смята, че жената е търсела нея. Нападнала е Джой, защото момичето е носело нейното яке.

— Боже! — възкликна Рийд. — Горката Джой. Тя е страхотно дете. Дали Дан Банън е уведомен?

— Не знам — каза Джо. — Аз самият научих току-що.

— Боже!… — повтори отново Рийд. — Дръж се! Отивам да попитам Далас дали знае къде е тя.

 

 

Десет минути по-късно, докато Мерибет все още разговаряше с Ейприл по мобилния си, телефонът на Джо позвъни отново.

— Копелето казва, че няма никаква представа за жената от бара — заяви Рийд без предисловия. — Изпили по няколко бири онази вечер, но никога не е знаел името й. Каза, че тя просто се присламчила към тях, като фенка на някоя рок звезда или нещо подобно… Според мен лъже, но няма как да го докажем.

Джо изпсува наум.

— Попитах го къде са отишли приятелчетата му — продължи Рийд. — Твърди, че няма представа. Не им бил шеф, така че може да са си тръгнали по своя воля.

— Каза ли ти поне кои са?

— Беше предпазлив. Каза, че ги срещнал в затвора и всички са били освободени по едно и също време. Твърди, че наистина не ги познава добре и знае само затворническите им псевдоними.

— Които са?

— Брут и Невестулката.

Джо пое дълбоко дъх и го издиша през ноздрите си. Далас знаеше, че без приятелите му никой не можеше да го хване за нищо.

— Когато го питах отново — каза Рийд, — просто сви рамене и отвърна, че може да са излезли да се позабавляват с някоя лакомство-или-номер игра.

— Я, повтори отново? Какво точно е казал? Лакомство или номер? — попита Джо през стиснати зъби.

Когато Мерибет го чу, очите й се разшириха и тя свали телефона си надолу. Джо можеше да чуе ехтящия глас на Ейприл:

— Какво беше това „лакомство или номер“?