Ч. Дж. Бокс
Порочен кръг (6)

5

Късно същия следобед Рандал Лутхи притисна гръб към югозападния ъгъл на къщата, гледайки право напред. Дулото на ловната му пушка „Савидж“ 17-ти калибър стоеше допряно до десния му крак.

Отвъд грубо скования навес с гофрирана метална обшивка снегът се стелеше по обезлесената поляна. Туфи сняг покриваха върховете на храстите, карайки ги да приличат досущ на цъфналите памучни полета в Хейл Каунти, Тексас. За момент Рандал си представи, че се е върнал обратно в младостта си, в Плейнвю или на онова място в средата на нищото…

Само че в действителност тази област тук беше много по-далеч на север и на доста по-висока надморска височина, помисли си той. И това не е памук, а студен сняг.

Над бурените и под буреносния облак, донесъл снега, се виждаше дебелата синя лента на планините, чиито върхове се скриваха в небето. Те тънеха в тъма и вероятно времето горе беше сковаващо студено, така че нямаше проблем никога повече да не се върне там. Беше осъзнал, че планините изглеждат много по-добре от разстояние или нарисувани в картина, отколкото ако човек е там, сред бруталните животни, които биха могли да го изядат.

Има си причина, поради която всички градове тук разполагат с домове. Хората не трябва да живеят в планините — беше заключил Рандал Лутхи.

 

 

Придвижвайки се по-близо до ъгъла на къщата, той надникна. Стадо вилороги антилопи се намираше на по-малко от сто метра разстояние. Седем женски и един прекрасен мъжки, който с леки потрепвания на главата си властваше над харема.

През последните два часа Лутхи ги наблюдаваше как пасат, приближавайки се все по-близо и по-близо до имота му. Тествайки търпението си, той чакаше най-изгодната позиция. Един изстрел от далечно разстояние само щеше да ги подплаши. Беше виждал колко бързо може да тича една антилопа, а слуховете говореха, че това е и вторият най-бърз бозайник на земята.

Искаше му се да улучи мъжкия, но щеше да се примири и с женска, ако това е най-доброто, по което успее да се прицели. Беше гладен и желаеше прясно месо.

Той знаеше, че пушката му е направена за лов на дребни пакостници, а не за едър дивеч. Куршумът бе по-малък от 0.22 калибър, но пък стреляше по-бързо и с точност при много по-голям обхват. Ако се прицели правилно — в главата, — би могъл да свали вилорога.

За негов ужас стадото почти спря да се движи. Сякаш го бяха усетили, помисли си той, въпреки че, облегнат по този начин, профилът му изобщо не можеше да се забележи отстрани на сградата.

 

 

Първоначалното впечатление на Кейтс беше, че мястото е изоставено. Малките ферми тук обикновено се строяха в близост до реки или водни басейни и в сенките на дъбовите дървета, които да ги защитават от жаркото слънце. Построяването на стопанска постройка насред хълмистите възвишения, без нито едно дърво наоколо изглеждаше нелепо. Особено когато теренът граничи с планина от хвойна и храсти. Защо някой ще живее толкова изолиран? В такава изложена на показ позиция? В толкова безплодно място? Тук нямаше нищо, което да спре порива на вятъра и напора на слънцето, което безпрепятствено се разливаше из двора.

Но когато зърна стадото антилопи, които необезпокоявано пасяха от часове, той разбра. Нямаше начин да се промъкне покрай тях и да ги отстреля, защото те щяха да прихванат и най-лекото движение на десет мили във всяка посока. За разлика от дивите пуйки и прасета, които търсеха солидно прикритие, тези животни правеха точно обратното. Те искаха да бъдат на открито, на място, където нищо не може да се промъкне към тях, без да бъде забелязано.

Елдън Кейтс очевидно беше от същата порода.

 

 

Рандал Лутхи беше висок и жилав мъж, с късо подстригана коса с цвят на джинджифил и петдневна брада с розов оттенък, който хич не му се нравеше. Той притежаваше сиви очи, дълъг тънък нос и вирната нагоре брадичка, която според някои му придаваше профил на невестулка. Откъдето идваше и прякорът му в щатския затвор в Уайоминг — Невестулката. Определение, което никой не смееше да изрече в лицето му.

Глупавият мексиканец, дръзнал да го нарече така в един от баровете в Рок Спрингс, установи, че това всъщност не е мъдра идея, и в края на краищата се оказа с разбита в лицето си бутилка бира. Нужни бяха четирима мъже, които да усмирят Лутхи, но не и преди да бъде пролята достатъчно кръв и да бъдат повикани ченгетата. Те от своя страна претърсиха колата му и откриха трева и оръжия, предназначени за няколко мотоциклетисти от Сакраменто — това беше и жалкият провал на Рандал Лутхи като куриер. И всичко, защото реши да спре за по бира…

Лутхи не съжаляваше за обезобразеното лице на Педро Морено, той беше обикновен незаконно пребиваващ работник, онова, за което съжаляваше, бе, че изобщо спря в Рок Спрингс, защото това направи Щатския затвор в Уайоминг негов нов дом.

Рок Спрингс… Никога повече няма да отиде в този проклет град отново. Една от затворническите му татуировки — като изключим допуснатата правописна грешка — гласеше именно FUCK ROCK SPRINGS.

 

 

Той знаеше, че ако пропусне вилорога, ще му се наложи да яде от консервирания зелен фасул в килера отново. А жадуваше за прясно месо… Някога, в Тексас, предпочиташе пържолите си средно препечени, но след две години и половина хранене в изправителния дом, където продуктите даже нямаха правилния цвят, щеше да се полакоми и на кърваво месо.

Открадна си един миг, за да помечтае — огромна порция стек в сочен червен сос…

Това беше неговият шанс.

 

 

Лутхи напусна поста си и отиде зад къщата. Реши, че ако използва естествения наклон на двора, ще успее да се прикрие и да получи по-добра позиция за изстрела си. Щом той не може да види животните, значи и те не могат да го видят.

Надяваше се антилопите да не доловят тенекиения звук на цифровите изстрели от плейстейшъна вътре — вероятно отново с играта Grand Theft Auto — и че няма да го видят, докато се навежда, придвижвайки се с патешка походка.

Можеха ли да го помиришат? Той не знаеше това. Всъщност не знаеше доста неща за вилорогата антилопа поради простата причина че тези същества не обитаваха родното му място. Някой — вероятно Далас — му беше казал, че месото им има вкуса на това от коза. Не че Лутхи някога е ял козе месо, но звучеше като нещо, което би искал да опита.

Той запълзя през занемарения двор с насочена пушка. Когато стигна до далечния край, натисна предпазителя и се изправи бавно.

Антилопата се отдалечи. Стадото се намираше на близо сто и осемдесет метра.

Той изруга и вдигна пушката. През обектива на мерника, монтиран върху корпуса, изучи косъмчетата в горната част на главата на животното, точно между рогата му. В този момент вилорога спря и обърна глава, сякаш усещайки заплахата. Но не побягна.

Лутхи си пое дъх, наведе се към приклада и натисна спусъка…

В този момент Рори Крос излезе от къщата с гръм и трясък, което неминуемо подплаши антилопите и те се разтичаха. Звукът от изстреляния куршум потъна в прерията от пелин. Лутхи нямаше представа дали е улучил нещо.

— Какво, по дяволите, правиш? — изсмя се Крос. Смехът му отекна далеч.

Лутхи се изправи почервенял и посочи на североизток, където се белееха задниците на избягалите антилопи.

— На какво ти прилича? Опитвах се да ни набавя малко свястна храна, преди да излезеш с гръм през вратата.

Крос погледна към отстъпващото стадо, след това се взря отново в Лутхи.

— Далас ще ни донесе храна от града всеки момент. Каза, че знае как да го направи незабелязано.

— И как ще стане това? — попита Лутхи.

— Не знам, но Далас си е Далас.

Лутхи знаеше какво има предвид мъжът. Далас е способен на неща, които никой друг не може да направи.

— Освен това — продължи Крос — антилопите имат вкус на лайна.

— Откъде знаеш?

— Така съм чувал. Имат големи жлези, които бълват адреналин, а той пък придава на месото им вкус на лайна.

— Аз пък съм чувал друго.

— Е, то е погрешно.

— Далас ми каза, че имат вкус на коза.

— Коза?! — повтори Крос през смях. — На коза? Кой ще яде проклета коза?

— Аз. Най-малкото бих искал да опитам. Със сигурност е по-добро от консервираната храна в затвора. Доколкото си спомням, бяхме на едно мнение по този въпрос.

— Казах ти, Далас ще донесе истинска храна. Тази вечер ще празнуваме.

— Ами ако не го направи? — попита Лутхи. Рори Крос беше едър мъж, но ако пусне куршум 17-ти калибър между очите му, щеше да се стовари като торба с чакъл на земята.

— Ако не го направи, ще ядем яхния. Сега защо не влезеш вътре? Ако не си чул, Далас каза да не се разхождаме много наоколо.

Да, Далас ги беше предупредил: местните ченгета са корумпирани като дяволи и с радост ще щракнат белезниците на всеки близък до семейство Кейтс. Някога те нарочно провокираха Бул и Тимбър, за да се разгневят и да ги арестуват. За съжаление братята му често бяха склонни на подобни реакции. Бяха тормозили Елдън и неведнъж бяха отбивали от пътя майка му Бренда, твърдейки, че стопът й е счупен. Друг гражданин на общината би получил предупреждение за това — Бренда получаваше акт…

Така че, ако ченгетата получат сигнал, че някой се разхожда около старата ферма на Кейтс, те ще си измислят оправдателна причина, за да го нападнат. Далас не искаше това. Нито някой друг от останалите.

Лутхи въздъхна и тръгна към къщата.

— Просто излизай и влизай през вратата малко по-внимателно, става ли.

— Да, мамо.

— Майната ти, Рори! — изсъска Лутхи.

Крос отново се засмя.

— Хей, намерих бутилка евтино уиски, скрита зад боклуците под мивката. Сигурно е отлежало. Може старецът да го е крил от Бренда и да си е останало там през цялото това време.

— Уиски?

— Точно така.

— Защо не каза това веднага?

— Ето, направих го — каза Крос и влезе вътре, отново затръшвайки вратата зад себе си, при което ръката на Лутхи се стегна около пушката.

 

 

Откакто се върна от планините, Лутхи бе скитал из коридорите и стаите на старата къща на Кейтс. След като Елдън и синовете му Бул и Тимбър бяха убити, а Бренда и Далас влязоха в затвора, в продължение на две години никой не беше влизал вътре.

Стените бяха изпълнени със семейни снимки, повечето от които свидетелстващи за родео участията на Далас в цялата страна — Далас, обяздвайки бикове; Далас, вдигнал наградите си; Далас в гимназията. Имаше и няколко изображения на Бул и Тимбър, и Елдън, стоейки неловко до Бренда. Жената имаше къса сива коса и четвъртито лице. На някои от кадрите тя носеше очила с правоъгълни метални рамки, но без следа от какъвто и да било грим или червило. Всъщност Бренда беше незабележителна жена, с широки бедра, облечени във флорални рокли и тежки обувки „Броган“. Нищо у нея не издаваше наличието на онзи гений, за който говореше Далас, освен може би очите й. Те гледаха в обектива на фотоапарата с интензивност, която предразполагаше към дълбоко себеосъзнаване и стаен гняв. Но ако покриеш с пръст тези очи — както направи Лутхи с показалеца си, притискайки го в евтиното стъкло на рамката, — жената беше обикновена домакиня с наднормено тегло.

Пет дни по-рано Далас отключи входната врата и ги въведе. Лутхи се настани в стаята на Бул, а Рори в тази на родителите му. Лутхи изчака търпеливо, докато Далас, в едва контролирана ярост, обиколи къщата, в която бе израснал, установявайки щетите — водопроводът беше напълно разрушен, стационарните телефони не работеха и никой дори не си беше направил труда да изпразни хладилника и фризера, а дрехите все още висяха в коридора, проядени от гризачи. Миши екскременти изпълваха кухнята и банята, а диви котки се бяха настанили на дивана в хола, който сега вонеше на урина. Не само че някои местни жители бяха разбили прозорците, но и бяха изрисували стените със спрей в нецензурни призиви.

Далас стоеше там, поклащайки свити юмруци, и се закани, че ако някога разбере кой е отговорникът за всичко това, ще разкъса крайниците му парче по парче. Лутхи изпитваше неудобство от яростта му, но и беше съпричастен с нея, осъзнавайки, че ако някой направи това с дома на родителите му, той вероятно ще се чувства по същия начин. Въпреки че мразеше баща си и изобщо не уважаваше тази изтривалка майка му, която винаги извръщаше поглед в страни, когато старецът го наказваше и заключваше в килера. И все пак, ако беше израснал сред нормални хора, той можеше да си представи чувството на възмущение от подобно поругаване на родния дом.

 

 

Лутхи беше споделял една килия — 27-А — с Рори Крос и женствения канадски хипстър на име Джейсън Пиндер от Джаксън. Още през първия си ден, за да го впечатли и едновременно с това да го сплаши, Рори преби Пиндер след обяда, а когато по-късно мъжът се върна от лазарета, Рори заудря главата му в стената на килията, докато онзи не изгуби способността си да говори.

Рори даде да се разбере, че може да защити Лутхи от хищниците наоколо им, защото е най-големият и най-порочният сред тях. И въпреки намека, че това ще означава Лутхи да бъде негова кучка, той не предприе никакви по-нататъшни действия, особено след като и Далас стана техен съкилийник след арест по изфабрикувано нарушение.

Това беше и моментът, в който тримата се свързаха — три бели момчета сред море от цветнокожи. Далас обаче беше не само това, той беше и родео звезда, която може да направи петдесет перфектни лицеви опори и няколкостотин коремни преси, което съответно го направи и лидер.

 

 

Тримата се намираха в сектора с минимална сигурност, защото присъдите, които трябваше да излежат, бяха кратки, а датите им на освобождаване близки една до друга.

Рори Крос излезе пръв. И както обеща, остана в Роулинс, за да изчака останалите — първо Далас, а седмица след него и Лутхи, като през това време работи на няколко нископлатени места.

Рори беше арестуван по обвинение в нападение и побой (62 502 от държавния устав на Уайоминг) на полицейски служители по време на парад по случай Четвърти юли. Лутхи беше слушал много истории от него и онова, което научи, бе да не търси подробности и да не вярва напълно. Според една от тях Рори — израснал в Торингтън, в източната част на държавата — някога е бил обещаващ футболен нападател и лайнбекър. Всички скаути от колежа (според Лутхи един, най-много двама) са били във възторг от начина му на игра и способността му да отстрани едновременно двама противоположни играчи (което за Лутхи също звучеше преувеличено), както и от кнехтовете и многократните ритници в каските им, дълго след като мачът приключи. Нападението, заснето от майката на една от жертвите и публикувано в YouTube, събрало милиони (хиляди) гледания. Това довело и до отстраняването на Рори (което вероятно е вярно).

След четири (две и половина) дълги години строителство и поддръжка на магистрали той бил повикан на интервю за работа във Фремонт. За съжаление обаче пристигнал твърде късно, в петък вечерта, и изпуснал шанса си да говори с началника на екипа. В събота, 4 юли, след една-две (девет) бири в местния бар той решил да излезе и да гледа парада. Почти веднага бил ударен в окото от хвърчащ бонбон от преминаващото ремарке. Изненадан и разярен, защото си помислил, че може да ослепее, той намерил въпросното лакомство на тротоара до себе си и го хвърлил обратно към хлапетата на платформата. Бонбонът отскочил от челото на малко русо момиче, при което то загубило равновесие и паднало на улицата. Няколко от полицаите, патрулиращи около парада, се втурнали възмутени. Момичето се оказало със съвсем леки охлузвания — малката кралица драматизираше повече от необходимото, казваше Рори, — но насъбралото се множество ревнало в един глас срещу него, определяйки го като злодея, изстрелял снаряда.

Рори се е опитал да обясни на ченгетата какво се е случило и че всъщност е действал при самозащита, но униформените го сръгали в ребрата с електрошоков пистолет. Застигналите го 50 000 волта (10 000 най-много) го парализирали. Изпратих трима от четиримата(единия от двамата) в Окръжна болница. Той пък се озовал в ареста във Фремонт, откъдето го пратили за три до пет години (това е правилно) в затвора в Роулинс. А там срещнал Рандал Лутхи и Далас Кейтс и се превърнал в техен защитник.

Лутхи пусна 17-калибровата си пушка на дивана. Рори седеше пред кухненската маса с бутилката отлежало уиски пред себе си. Съдържанието й беше наполовина изчезнало.

— Ти ли изпи това количество? — попита той, взимайки си една пластмасова чашка и седна на другия стол.

— Не, Елдън трябва да се е погрижил за това, преди да умре.

Лутхи си наля три пръста.

— Иска ми се да имаше лед — каза той.

Въпреки че Далас беше успял да включи генератора в гаража, никой не се и досети да напълни формите за лед във фризера на хладилника с вода.

— Може Далас да се сети да донесе.

— Да, може би.

Лутхи отпи малка глътка, оставяйки течността да изгори езика му. Трудно беше да усети какъвто и да било ефект след онази вечер в бар „Стокман“, но си струваше да опита.

— Не е много добро, а? — каза той на Рори.

— С малко вода или „Севън-Ъп“ няма да е толкова лошо.

— Ще пробвам — Лутхи се пресегна към топлата кутия „Севън-Ъп“ на масата. — По-добре от чисто, предполагам… — каза, трепвайки. — Има ли новини?

Рори кимна с брадичка към евтиния мобилен телефон с предплатена карта.

— Не.

Далас беше купил един за себе си и един за тях двамата, зареждайки ги с кредит от двадесет и пет долара.

— Каза да не му звъня, освен ако не е нещо спешно — обясни Рори. — Не мисля, че торба с лед е спешен случай.

Лутхи довърши питието си после си наля ново.

— Второто е по-добро.

— Всичко е по-добро по две — съгласи се Рори.

— В смисъл?

— Мислех си за кучки.

— О…

 

 

Бяха на третата чашка, когато телефонът светна. Номерът беше неизвестен.

Двамата се спогледаха и Лутхи най-накрая се реши да вдигне.

— Здрасти — поздрави той, опитвайки се да прикрие тексаското си провлачване.

— Аз съм — каза Далас. Гласът му прозвуча сериозен и Лутхи се изправи на крака.

— Той ли е? — попита Рори и Лутхи му кимна.

— Двама селяндури се влачат след мен — продължи Далас. — Без включени светлини са, но ме следват.

— Къде си?

— На магистрала Уинчестър. Остават ми по-малко от два километра, преди да взема отбивката.

— Можеш ли да им се измъкнеш?

— Не съм се опитвал. В противен случай ще се усъмнят.

— Разбрах.

— Окей… Ето ги и тях…

Лутхи успя да чуе сирените във фонов режим.

— Със сигурност тази вечер няма да мога да дойда — каза Далас. Гласът му беше спокоен. — Знаете какво да правите, момчета. Позвънете на номера, който съм запаметил в телефона и докладвайте. После се разкарайте от там.

Лутхи погледна през масата към Рори, който беше пребледнял. Очевидно беше чул напътствията на Далас.

— Не знам дали някой не ни подслушва, затова няма да говоря повече. Знаеш къде трябва да отидете и какво да направите. Най-вероятно ще бъда на мястото по-късно тази вечер.

— Знаем какво да правим — кимна Лутхи.

Сирените се усилиха и той едва долавяше гласа на Далас.

— Това е онзи задник, Спивак — извика Далас. — Нареди ми да отбия.

— Задник — повтори Рори.

— Остани на линия — каза Лутхи. — Разбра ли ме?

— Разбрах те.

Последва приглушен звук, но телефонът все още беше активен и Лутхи превключи на високоговорител, поставяйки апарата на масата.

Те чуха Далас:

— Какво мога да направя за вас, заместник-глупак?

— Спивак. Дръж ръцете си така, че да ги виждам.

— Разбира се. Мога ли да разбера защо трябваше да отбия? Сигурен съм, че спазвах ограниченията на скоростта и пътните знаци.

— Знаеш защо те спрях, Кейтс. А сега бавно спусни дясната си ръка надолу и изгаси двигателя. После ми дай ключовете.

— Може ли…

— Просто направи това, което ти казах, по дяволите!

— Да, сър.

Лутхи притисна показалец към устните си, за да напомни на Рори да мълчи и постави другия си показалец върху микрофона на телефона, за да го заглуши, тъй като не вярваше, че мъжът срещу него ще го послуша. Последва фоново бучене, а после моторът на колата замлъкна. Долови се и разпознаваемото звънтене на ключове.

— Заповядай, офицер.

— Сега бавно излез от колата.

— Не е нужно да ме държиш на мушка с пистолета си. Не съм направил нищо лошо и сътруднича за всичко, което ми наредиш.

— Разкарай се от колата. Сега!

— Нека просто се успокоим, сър. Ще пресегна лявата си ръка, за да отворя вратата. Дясната ми ръка ще остане на волана.

— На кого обясняваш така?

— На никого.

Дочу се трети глас:

— Има нещо на седалката до него. Може да е оръжие.

— Това е телефон… — прошепна Лутхи.

— Това е шибан телефон, задници! — изръмжа Рори и Лутхи се зарадва, че покри микрофона.

 

 

Тогава се чу шум от счупено стъкло и удар. Далас изсумтя:

— Това е телефон, това е проклет мобилен телефон. Защо ми счупи прозореца? Защо ме удари?

Връзката прекъсна.

 

 

— Свине! — изсъска Рори. — Спряха го за нищо, точно както той каза, че ще направят.

— Ще дойдат и за нас — разкърши тялото си Лутхи.

— И ще ги убия!

— Трябва да запазим спокойствие и да следваме плана. Ще почистим това място и ще се махнем от тук, преди някой да се е довлякъл.

— Ще почистим с какво?

— Под мивката има препарати, нали?

Рори кимна.

— Забърши всяка повърхност. Не забравяй дръжките на вратите.

— Това не е правилно… — ставайки от масата, отбеляза Рори.

— Ти започвай. Аз ще се обадя.

 

 

Той превъртя екрана на КОНТАКТИ и намери номер с код 307. Уайоминг. Наблюдавайки трескавите движения на Рори с периферното си зрение, Лутхи набра.

Сигналът даде свободно, а после се включи гласова поща. Нямаше идея колко време да изчака и точно когато реши да прекъсне, отсреща вдигнаха.

— Да?

Беше мек женски глас. Това го изненада.

— Аз съм Рандал Лутхи.

— Не познавам никой с такова име — каза приглушения глас и той предположи, че има причина за това. — Съобщение ли имаш за мен?

— С кого разговарям?

— Не става по този начин. Имаш ли съобщение или не?

Той погледна нагоре към Рори, който чинно почистваше хладилника.

— Да… Предполагам, че имам съобщение. Ченгетата хванаха Далас Кейтс тази вечер. Това е всичко, което знам.

— Ще предам — каза жената и прекъсна връзката.

— Е, това беше интересно… — каза той на глас, преди да остави телефона.

 

 

Захвърляйки багажа и оръжието си в задната част на „2012 Поларис Рейнджър 500“ двамата се настаниха на седалките отпред. Лутхи нямаше нищо против Рори да управлява превозното средство, защото той имаше много малко опит в офроуд шофирането. В действителност той никога не би седнал в подобно нещо.

— Имаш ли карта? — попита Рори, когато включи двигателя и сивкавият дим изпълни бараката.

Лутхи приглади топографската карта на коленете си и кимна. Тогава АТВ-то изрева и се понесе през пелина, там, където по-рано пасяха антилопите.

Рори караше бързо и машината подскачаше през високата трева. На един по-остър завой Лутхи едва не изпадна отвън.

Снегът се носеше из въздуха и времето ставаше все по-студено и по-тъмно. Когато стигнаха до върха на първия възход, Рори забави, така че да могат да се консултират с картата за посоката, в която трябваше да поемат.

— Мисля, че сме тук — каза Лутхи, сочейки към изрисуваните маркери. — Трябва да продължим на запад.

— Да — изрече саркастично Рори. — Право към планините.

Лутхи изобщо не искаше да се връща там… Той погледна през рамо и се изненада колко далеч са стигнали. Къщата на Кейтс сега бе една едва виждаща се малка точица в бялото снежно море.

— О, я виж ти… — каза и Рори също се обърна.

В далечината мигащи червени и сини светлини пресичаха магистрала „Уинчестър“. Те забавиха при отбивката и се насочиха към земята на семейството на Далас.

— Точно навреме — изсумтя Рори.

— Изключи АТВ-то. Да не привличаме внимание.

— Върви по дяволите — отвърна Рори и стисна скоростния лост. — Ще се махнем, преди тези задници изобщо да си помислят да поглеждат насам.

И двамата се гмурнаха надолу от другата страна на хълма.