Ч. Дж. Бокс
Порочен кръг (28)

27

Вместо да продължи с пикапа си през последните две мили нагоре в планината към ловната хижа на Кейтс, рискувайки по този начин да бъде чут или видян, Джо отби в коловозите отстрани и остави колата си в готовност под върбите. Той изключи фаровете и спря двигателя. Адреналинът, който се беше покачил до максимум от борбата му с Бренда и откритията, които направи, сега отмина и единственото, което усещаше, бе умора до дъното на костите си. Само болката от раните му го държеше буден.

Това, както и намирането на Нейт.

Той зареди пушката си със седем кръга двойно по-големи от обикновеното сачми и напълни туристическата си раница с различни съоръжения: сателитен телефон, радиостанция, малък преносим телескоп с допълнителна оптика, свързващи маншети, камера с вариообектив, вода, въже, фенерче, комплект за първа помощ. Трепна, когато преметна раницата на гърба си. Ударът в рамото му го болеше най-много от всички други.

След като пъхна ключовете си под стелката на водача, той внимателно затвори вратата и се отдалечи. Нощното небе беше ясно и звездите имаха кремообразен цвят. Температурата беше спаднала под десет градуса и все още имаше вятър.

 

 

Движеше се паралелно на двупосочния път нагоре по склона, но остана в масивната горичка от трепетлика, която се простираше от подножието, където паркира до самия връх. Повечето от жълтите листа бяха опадали от клоните, но все още не бяха изсъхнали и не издаваха характерния си звук при настъпването им. Ботушите му ги обръщаха нагоре и из въздуха се носеше усоен мирис на мускус. Мъртвият килим от пожълтели листа сякаш беше напоен със звездната светлина и той се загледа в краката си.

Джо се опита да не прекарва твърде много време в размисли, докато се изкачва. Вместо да обмисля как би се почувствал, ако се окаже, че Нейт е пострадал по време на задачата, която му постави, а именно да държи под око Далас и неговите главорези, той се опита да се съсредоточи върху онова, което вижда, чува и подушва.

Той имаше доста добра представа къде се намира „готиният стар кедър“, който Нейт спомена в разговора им. Това беше не само най-високото дърво в този район на планината, но то даваше и най-добър изглед вътре в корпуса на скалата, където се намира хижата.

При завръщането си в щата той беше потърсил Мерибет и й каза за онова, което щеше да направи. Тя го призова да изчака, въпреки че също беше притеснена за Нейт. Ето защо Джо се обади на шериф Рийд и му съобщи къде са се разположили Далас и двамата му сподвижници. Рийд точно се беше завърнал в Садълстринг с тялото на Уонда Стейси и наруга Джо за това, че толкова дълго време е държал тази информация само за себе си.

— Не можем да го обвиним отново за Фаркъс — каза Рийд.

— Но можете да го обвините за Уонда Стейси — отговори Джо. — Мисля, че ако хванем онези бандити, Брут и Невестулката, живи, те ще се обърнат срещу Далас в даден момент, за да се спасят. С Долси имате множество обвинения, които да добавите към списъка. Включително палеж и причиняване на смърт на моя беден кон и кучето ни.

Рийд каза, че ще се обади на заместниците си и ще го настигнат по трасето към хижата, и също така предупреди Джо да ги изчака, преди да пристъпи към ловния лагер.

— Ще се видим там — отвърна Джо и прекрати разговора, прекъсвайки наставленията на Рийд да разсъждава трезво.

 

 

Вътрешния му усет му подсказа, че ловната хижа е на по-малко от четвърт миля пред него. Може би заради полъха, който донесе дим от дървесина, или общото затишие, тъй като птици и животни в установения периметър липсваха — той не беше сигурен. Но намали темпото си и натисна предпазителя на пушката, правейки още няколко преднамерени стъпки напред — първо на пета после на пръсти, за да избегне счупването на някоя суха клонка.

Той намери масивния кедър и отбеляза на ум липсата на звезди точно над върха му.

— Нейт? — прошепна.

Без отговор. Но можеше да помирише нещо метално във въздуха.

Джо свали раницата си и я разрови, за да намери фенера за глава. Лещата можеше да контролира яркостта на светлината от светъл до неясен и той я затъмни до минимум, преди да го включи. После го вдигна до ствола на кедъра и видя кръвта.

Имаше една тънка струя по него от чепатия корен нагоре по кората. Изглеждаше така, сякаш бояджия е обърсал четката си в стена. Кръвта приличаше на артериална и Джо усети как пръстите на краката му се стягат.

— Нейт?

Без отговор.

Той настрои лещата на фенера на повече светлина и видя отличителните следи на влачене по земята от дървото и вдясно от него. Двете издълбани линии изглеждаха като направени от токове на ботуши.

Джо остави раницата си на земята и безшумно, доколкото можеше, последва следите. Наложи му се да премине през гъст караганов храст, както и стотици високи до коленете трепетлики, изникнали като стрели от земята.

След десет минути той чу това, което според него бе стон.

— Нейт?

Последва отличително сумтене и още един стон. Стон на човек.

Той нарами пушката и се запремества от дърво на дърво. Звукът стана по-силен.

Под звездната светлина, процеждаща се през скелетните клони на трепетликата, видя тъмната форма на тяло в листата отпред.

— Оххх. Помогни ми — гласът беше болезнен и неузнаваем.

— Нейт — каза Джо, хвърляйки се напред над формата. Той се пресегна и обърна фенерчето, за да освети кървавото лице на Лестър Спивак. Мъжът присви очи срещу блясъка и направи гримаса.

Лежеше по гръб с ръце плътно притиснати от двете страни на главата му в жест не искам да чувам. До него, на листата лежаха чифт безплътни човешки уши — в никакъв случай хирургично отстранени.

Джо изсъска:

— Нейт.

Храстите прошумоляха и Нейт Романовски се провря напред. Изглеждаше невредим, но ръцете му бяха покрити със засъхнала кръв.

— Той е мръсен — отбеляза Нейт.

— Знам, но беше ли нужно да режеш ушите му?!

— Беше по негов избор — каза Нейт.

Джо погледна надолу към Спивак, който отново се сви срещу светлината от фенера в лицето му. Кръвта на кожата му беше засъхнала.

— Мисля, че вече не кърви — каза Джо.

— Не е голяма загуба и ако го прави.

— Имам нужда от комплекта ми за първа помощ, за да го превържа. В раницата до кедъра е.

— Наистина ли? — попита невярващо Нейт.

— Наистина.

Той сви рамене и отиде, за да го донесе.

— Имаш късмет, че си жив — каза Джо на Спивак.

Спивак изстена.

Когато Нейт се върна, той подаде комплекта на Джо с думите:

— Щеше да ме отведе в ловния лагер и да ме покаже, сякаш съм негова кучка. Не можехме да си позволим това, нали?

— Радвам се, че си добре — каза Джо към Нейт. — Притесних се, когато не отговори на телефона си.

— Не исках да рискувам — отвърна Нейт. — Знаех, че ще се появиш в края на краищата.

Джо намери няколко тампона памук и ролка марля и каза на Спивак:

— Махни си ръцете.

Докато навиваше марля около главата на Спивак, Нейт отново заговори:

— Оказа се по-мръсен, отколкото си мислех. Спивак е бил този, който е убедил Далас и неговите маймуни да отидат след Дейв Фаркъс и Уонда Стейси. Изглежда се е притеснявал, че може да са дочули името му в разговора им онази вечер в бара, и се е страхувал, че някой ще взриви прикритието му.

Джо спря и се втренчи в Спивак.

— Вярно ли е?

Спивак отново изстена.

— Защо ще ми го казва ако не е вярно? — попита Нейт. — Това беше точно след ухо номер две и аз му казах, че ще навра пръстите си в носа му и ще го откъсна от мястото му. Така че това е признание, струващо две уши. Това ми е специалитет, както знаеш. Най-надеждният.

— Какво ти каза след първото? — попита Джо.

— Да вървя по дяволите.

Джо завърши превръзката. Действията му не бяха толкова нежни, колкото обикновено биха могли да бъдат.

— Сложи му белезници и ще го оставим за по-късно. Далас и приятелчетата му все още ли са в хижата?

— За последно ги видях да седят отвън и да играят карти под светлината на фенер.

Джо се изправи:

— Благодаря, че ги наглеждаше. Оценявам го. Но ми се иска да не беше правил това с ушите.

— Мина много време… — обясни Нейт. — Липсваше ми тази част.

— Имам план за това, което следва — каза Джо.

— Това включва ли да издухаш главата на Далас от тялото му?

— Надявам се, че не.

— Както и да е, казвай.

 

 

Джо чакаше в основата на кедъра, докато Нейт се изкачи толкова високо, колкото можеше, и след като зае позиция със своя .454-калибров „Касъл“ насочен към тримата мъже в ловния лагер, Джо му даде знак, че тръгва.

Той можеше да помирише смесицата от димяща дървесина и пури във въздуха, когато наближи затрупания вход към анклава. Джо не знаеше дали Нейт може да го види под звездната светлина, но предположи, че може. Сърцето му препусна като подивяло, когато се приближи достатъчно близо, че да чуе нечий вик, последван от смях — не на Далас — „Този път те пипнах, копеле!“, очевидно пляскайки картите си върху масата.

Джо прегърна гранитната стена и заобиколи наляво. Тя сега се намираше между него и хората вътре и беше все още топла от слънцето през деня, но се охлаждаше бързо. Повърхността имаше текстурата на шкурка и нарани оголените му ръце и колене, когато се отърка в нея и пропълзя. Той направи това бавно и само след двойна проверка на всеки захват и опора. Знаеше, че ако издаде звук, ще се озове в беда.

 

 

Те бяха там, точно както Нейт ги описа. Далас, Брут и Невестулката седяха на стара маса за пикник, играейки карти под студена синя светлина от фенер. Половин пълна бутилка уиски се отразяваше в оранжево в стъклото му. Далас стискаше пура между зъбите си и върхът й светеше в червено.

От мястото си на върха на билото Джо можеше да види само горната част на телата им. Двама от мъжете бяха с гръб към него. Далас с лице. Позицията му горе беше на около шестдесет и осем метра от масата за пикник — твърде далеч за ефективен изстрел от пушка, но не дотам, че да не ги отнесе, ако се наложи. Нейт не би имал този проблем.

Джо вдигна бинокъла си и го фокусира. Имаше мобилен телефон в близост до бутилката с уиски. Далас и неговите главорези използваха клечки от кибрит за покер чипове и Далас изглежда печелеше досега.

Той извади мобилния на Бренда, притискайки го плътно до тялото си, за да закрие светлината от екрана, и се опита да отгатне кой номер от списъка й с повиквания ще съответства на „горелката“ долу. Превъртайки през редовете, стигна до първия набран номер, повече от месец и половина по-рано. Той предположи, че Бренда ще потърси сина си, преди да стартира схемата за отмъщение. Така че набра този номер.

Отне повече време, отколкото си мислеше, но „горелката“ на масата за пикник светна и всички мъже замръзнаха. Един от тях — Джо предположи, че е Невестулката, въз основа на профила му — каза:

— Тя е.

Далас остави картите от ръката си и вдигна телефона:

— Майко…

— Не съвсем — отговори Джо.

Той видя как Далас дръпна телефона далеч от лицето си и направи проверка на номера на екрана.

— Кой си ти?!

— Джо Пикет и трябва да ме изслушаш. В момента точно между очите ти е насочен куршум с размерите на никелова монета. Ако се изправиш или направиш каквото и да било рязко движение, то, то ще бъде последното нещо, което някога си правил. Подпалихте къщата ми и убихте кучето и новия кон на съпругата ми. Така че просто ми дай повод и с радост ще дръпна спусъка, Далас.

Далас остана като вцепенен за миг. После претърси щателно с поглед в опит да определи местоположението на Джо. Той присви очи, когато се съсредоточи в кедъра, извисяващ се над ловния лагер.

— Точно така — каза Джо.

— Какво става? — попита Невестулката с лека паника.

— Млъквай — предупреди го Брут.

— Кажи на другарчетата си да не мърдат — нареди Джо.

Той видя през бинокъла как Далас промърмори нещо към тях. Тогава и двамата мъже се обърнаха и започнаха да сканират тъмнината точно както Далас бе направил.

— Това е телефонът на Бренда — каза Джо. — Взех го от стола й. Спивак беше арестуван, Кора Лий е в затвора, а Бренда отново е в изолация, без инвалидната си количка и мобилния. Знаем за Уонда Стейси и Дейв Фаркъс. Знаем всичко. Шериф Рийд е на път за насам. Изборът как ще свърши това е твой.

— Това няма да свърши никога — заяви Далас.

Но той не се пресегна за оръжие, нито се изправи.

— Кажи на Брут и Невестулката да поставят ръце върху главите си, където мога да ги виждам.

Далас изчака дълги десет секунди, след това препредаде нареждането. Първоначално и двамата мъже просто го гледаха.

— Направете го, по дяволите! — извика Далас, достатъчно силно, че Джо можеше да го чуе не само по телефона, но и по въздуха.

Неохотно двамата се подчиниха.

— Кажи им да се изправят бавно, да се отдалечат и да легнат по корем.

Далас повтори думите му, при което Невестулката се изправи, последван от Брут. Те прекрачиха пикник пейката и закуцукаха към гаснещия огън. Тогава Невестулката се спря и се обърна.

— Рори уби онова момиче — извика той. — Нямам нищо общо с това проклето нещо.

— Млъквай, Лутхи! — изсъска Крос.

— Рори Крос — той е твоят убиец — извика Лутхи и посочи с пръста на дясната си ръка към Крос.

— Казах да млъкнеш! — излая Крос, отпусна ръце и посегна зад гърба си.

Джо нямаше време да реагира. Крос извади пистолета си и го насочи към Лутхи, намиращ се на две крачки от него.

Изстрелите дойдоха толкова бързо един след друг, че почти прозвучаха като един. Лутхи сграбчи гърдите си и се олюля назад от въздействието на куршумите, като в същото това време половината от главата на Крос експлодира в червена мъгла. Телата на двамата мъже се стовариха на земята едновременно.

— И така, остана сам… — каза Джо в телефона, все още борейки се с шока от това, което току-що се случи. Можеше да чуе звука от презареждане на револвера на Нейт. — Те, така или иначе, щяха да се отметнат от теб — продължи Джо. — Бяха мотивирани от парите в брой на Бренда, а този кладенец пресъхна.

— Да — каза Далас, внезапно уморен.

— В началото нямаше такова намерение, но накрая Бренда те освободи.

— Тя добре ли е? — попита Далас. — Не съм я виждал в последно време.

— Все така подла е — каза Джо и Далас се засмя. — Остави телефона на масата за пикник и сложи ръце на върха на главата си. Ще бъда при теб след минута.

— Мога ли да довърша пурата си? — попита Далас.

— Разбира се. Направи го.

— Това не е краят.

— Какво ще кажеш да го довършим, когато излезеш от Роулинс след петдесет години? Устройва ли те?

— Устройва ме.

Далас наклони брадичката си и издуха гъст облак от дим. Той се усмихваше.