Ч. Дж. Бокс
Порочен кръг (15)

14

В същото време на източната страна на планините Бигхорн Нейт Романовски извика: „Въже!“ хвърляйки дебелата намотка във въздуха пред себе си. Той извика предупредително, макар да знаеше, че наоколо няма жива душа, но старите навици все пак умираха трудно.

Той направи двойна проверка на карабинерите прихванати към стволовете на двата стари смърча и подръпна възела на въжето през устройството за спиране на катераческия си колан, после хвана линията с дясната си ръка в близост до бедрото си и се надвеси над ръба на скалата.

Нейт не беше само незаконен соколар с тайните операции за фон, чийто живот беше преплетен със семейство Пикет от повече от десетилетие, но той бе и наполовина собственик на „Ярак Инк.“, фирма за обучение на соколи, която отчаяно се нуждаеше от повече птици, за да се справи с изискванията. Сега той трябваше да захрани местообитанията на тези птици със специално разработени капани.

Ето защо той се спусна надолу по отвесната гранитна скала, преметнал голяма чанта през рамо. Във вътрешността й се намираха пет капана стил „Dho-Gazza“ собствен дизайн, стоманени прихващачи и болтове за катерене, които да държат капаните на място, както и живи гълъби, обездвижени чрез скоч лента, които пък щяха да послужат като примамка.

Капаните бяха еднометрови, навити на руло мрежи от дакронова рибарска корда, навързана в ефирни примки. Когато това приспособление се опъне между два анкерни пръта или болта, в случая — с жив гълъб, висящ върху него, капанът щеше да примами прелитащ наблизо сокол скитник и да го оплете в мрежата си.

Той знаеше, че популацията на перегрин в района е добра. Беше видял и следи от техните екскременти по повърхността на скалната стена. Нуждаеше се от поне три млади екземпляра, които да допълнят онова, което наричаше своя „въздушна сила“.

Допълнителна тежест в чантата му придаваше и кобур с 454 петударен Касъл револвер.

За всеки случай.

След като всички федерални обвинения срещу него — в резултат от мисия, предприета в Червената пустиня на Уайоминг от името на сенчеста федерална агенция предходната година — бяха отпаднали, Нейт и любовницата му и съсобственик Лив Бранън бяха стартирали „Ярак Инк.“

„Ярак“ беше фирма, грижеща се за намаляването на противообществените прояви на вредителите, а именно Нейт и неговите птици имаха за задача да плашат неприятната напаст. Нищо не предизвикваше такъв страх у скорците, гълъбите, чайките и останалите проблемни животинки, както крясъкът на сокол в небето.

Прерийните видове — били те диви птици, змии или гризачи — бяха родени научени, че далечният силует на сокол на фона на небето означава смъртоносен проблем за тях. Заплахата беше отпечатана в тяхната ДНК.

Често жертвата не разбираше, че е обречена, докато не бъде буквално застигната. А крилата на сокола скитник можеха да го свалят от облаците с повече от двеста мили в час и точно затова той беше обявен за най-бързото същество в природата. Така че, когато „Ярак Инк.“ пристигне и пусне своите птици в небето, проблемните видове разумно се разотиваха.

Те биваха наети от фермери и лозари от Орегон и Калифорния, за да пазят техните култури преди прибирането на реколтата. От голф игрища, които се нуждаеха от разчистване на дивите гъски. От заводи и собственици на трансферни станции, които искаха да опазят своето чувствително оборудване от набезите на птиците. От големия увеселителен парк в Денвър, който желаеше да предотврати гълъбите да се изхождат върху клиентите му…

Военновъздушната сила на Нейт се състоеше от два ястреба Харис, четири прерийни сокола и седем перегрини — заедно с още трима соколари на непълно работно време.

Лив отговаряше за счетоводството, бекофис администрацията и маркетинга, докато Нейт ръководеше цялата работа на терен. Със съжаление обаче той разбра, че Лив всъщност не е толкова добър маркетолог, и техните услуги при това търсене не даваха големи резултати. Ето защо се нуждаеха от повече птици.

Целенасочената и усилена работа, Нейт разбра, даваше своите награди. За първи път от години той можеше да разговаря без притеснения по телефона, да лети на борда на самолети и да не се тревожи, че може да бъде засечен от камерите, монтирани на всяка сграда. И той се справяше професионално с това. Партнираше си с едни от най-големите живи създания, обучавайки ги да летят и ловуват.

Но преходът към всичко това имаше и своята низходяща посока. Нейт пътуваше непрекъснато и мобилният му телефон винаги трябваше да е включен и в обхват. Вместо да живеят на открито, соколите се транспортираха от едно място на друго в преоборудван за целта фургон, който вонеше на птичи екскременти и азот. Освен това Нейт не беше говорил с приятеля си Джо Пикет от месеци, нито с дъщеря му Шеридън, която се обучаваше за соколар. Той едва говореше с Лив за нещо друго освен за бизнес.

Оливия Бранън — Лив — беше негова любовница и партньор. Той искаше да бъде с нея, искаше да слуша меденоопушения й луизиански акцент, но вместо това тя винаги беше на другия край на телефонната линия. Повече от всичко той бе загубил връзката с естествения свят около себе си. Усещаше, че животът някак се изплъзва от ръцете му, прекарвайки ден след ден в работа. И ако някога бе в унисон със слънцето и звездите, ветровете, дивата природа и реките — сега беше навлязъл надълбоко в света на работния график.

А как само му липсваше времето, когато седеше гол върху клоните на някое дърво, гледайки речния поток под краката си. Или тихото причакване на вилорога антилопа и други големи животни, които идваха при него, подсигурявайки му по този начин следващото хранене. И най-вече му липсваше свободата да убива хора, които трябваше да бъдат мъртви.

Беше преминал от пречистването на човешката популация към намаляването на животинската такава. Но поне вече стоеше далеч от заплахата за доживотен федерален затвор…

Предстояха му около петдесет стъпки надолу по скалата, преди да развие първия си капан, и той направи едно лениво свободно въртене около себе си, за да се снижи до долината под него.

Денят беше хладен и безоблачен и първите слънчеви лъчи вече се обръщаха към яркочервени в полите на хълма. Трепетликата в средата на тъмната борова гора светеше в жълто, а на хоризонта далечните планински върхове бяха побелели от сняг.

Това беше една наистина прекрасна страна — огромна и безжалостна. И толкова различна от поддържаните голф игрища и винарски лозя, където той често работеше напоследък.

Насищайки се на гледката, той се завъртя мързеливо и използва ботуша си, опирайки го в гранита, за да спре инерцията си. Беше стигнал до момента, в който трябваше да използва ръцете си. Нейт сглоби рамката, опъна капана и го стегна здраво, прикрепяйки го към скалната стена под ъгъл. Той се наведе и извади един от завързаните гълъби и го постави в единия край на мрежата, балансирайки с краката си. После свали скоч лентата със зъби и птицата размаха лудо криле, но без да има възможността да отлети. Нейното движение и активност щяха да привлекат грабливите хищници от десетки мили в небето.

Когато свърши, той благодари на гълъба за отказването му от живота и се премести към следващото място за капан, тридесет метра по-надолу и петнадесет вдясно по скалната стена.

Използваният модел бяха високоефективни капани, които задържаха здраво соколите в себе си. В действителност те бяха толкова ефективни, че трябваше да се проверяват на всеки шест часа. Нейт не искаше хванатият сокол да се самонарани в опита си да се освободи от примката или да умре от глад, докато чака соколаря да се върне.

Ако това все пак някога се случеше, Нейт щеше да се разочарова дълбоко. И трябваше да мисли дълго и упорито, за да намали щетите, които фирмата му щеше да претърпи.

След третия капан той се оттласна наляво по отвесната скала, толкова, колкото въжетата му позволиха, и усещайки движение някъде далеч под себе си, погледна през рамо.

Дивата природа като цяло, Нейт беше научил, реагираше на висящ върху въже човек съвсем нехайно. И ако на земята, в зоната на полезрението им, животните възприемаха всичко за потенциална заплаха, то извън тази си зона те бяха абсолютно незащитени. Висящ надолу от скала, той всъщност представляваше своеобразна граблива птица за онова, намиращо се под него.

Повече от един път Нейт се беше озовавал насред спящо стадо лосове, а веднъж дори попадна на гърба на биков лос сомнамбул.

Този път обаче това бяха половин дузина големи гарвани. Те прелитаха над скалите под него, кълвейки се помежду си в опит да достигнат до нещо върху оголените камъни.

Нейт изпитваше ирационална омраза към гарваните. Той ги мразеше толкова, колкото обичаше соколите. Беше се опитал да обясни тази си ненавист веднъж на Лив и заключението, до което достигна тя, бе, че той трябва да е имал ужасяващо преживяване с тях в младежките си години или в предишния си живот… Не беше сигурен дали в това има някаква доза истина, но знаеше, че гарваните се събрат там, където има мърша.

Той се спусна близо до тях и застана така, че синьо-черните им пера, заострените им матови човки и миниатюрните им демонични очи се виждаха съвсем ясно.

— Разкарайте се от тук — изръмжа Нейт.

Но докато ботушите му не се удареха в горната част на скалата, те нямаше да направят нищо. Дори нямаше да се отдалечат. В следващия миг обаче ятото като по команда се издигна за малко и голямото близо петдесет крачки каменно пространство светна.

Нейт се втренчи в птиците, обмисляйки идеята да извади револвера от чантата си — справяше се бързо и точно с оръжието, — но знаеше, че най-вероятно ще отстрани едва три от тях за сметка на количеството кръв и черни пера, а останалите просто щяха да отлетят. В този момент той забеляза, че от човката на една от птиците виси дълга ивица кърваво месо. Друга пък носеше окървавено парче плат…

Той сви рамене и се оттласна от сбруята пред себе си, оставяйки се въжето да го спусне свободно до върха на скалата, с дрънчащи свободни карабинери. Тогава коленичи и надникна в сянката между съседните камъни.

Виждаше се тяло на жена, ръцете и краката на която бяха в неестествени позиции. Меката плът на нейните ръце, бедра и лице липсваха и наоколо се стелеше мускусна смрад. Тялото очевидно стоеше там в продължение на няколко дни.

Когато очите му привикнаха към сумрака, той можеше да види примката около врата й и чистия срез в края на въжето, паднало около нея.

Това не беше злополука по време на скално катерене.

Нейт клекна и за разлика от гарваните или другите диви животни погледна нагоре. Имаше своеобразна каменна тераса на три четвърти от пътя нагоре по скалата и нещо, което приличаше на тревист улей до върха. Беше обмислял спускането му да бъде именно от там, но не разполагаше с достатъчно свободно въже, за да обхване по-голяма площ. Тогава чу откъслечен разговор, донесен от вятъра, от горе. От позицията си той не можеше да види кой стои над ръба на скалата, не и ако този някой не се наведеше напред, за да надникне.

Нейт бръкна в чантата си и пръстите му се сключиха около дръжката на оръжието.

— Тя е там, долу — каза дълбок мъжки глас.

— Къде? — попита друг, с южняшки акцент.

— Долу в скалите. Няма начин да се е… — и бризът отнесе останалата част от изречението надалеч.

— Просто казвам, че щях да се радвам, ако първо я бях минал. Това е всичко…

Последва смях.

— Хайде, надникни… — прошепна Нейт и насочи оръжието си право нагоре. Ако единият от двамата направеше това, той със сигурност щеше да го свали.

Докато чакаше, Нейт се почувства както някога. Нямаше нужда да умува много. Беше сигурен от това, което видя, и от онова, което чу, че тези двамата са отговорни за убийството на жената.

Но не последва нищо… Те просто спряха да говорят и се отдалечиха.

Той изчака точно пет минути, преди да свали оръжието си. Ръцете му трепереха. Облягайки се назад в скалата, поклати глава. Защо поне един от тях не погледна надолу?

Събирайки приспособленията си, той изгледа враните. Те просто го изчакаха да напусне мястото и се върнаха към остатъците от трупа. Искаше му се да има нещо, с което да покрие тялото, но не разполагаше с такова.

Нейт отбеляза местоположението на ум. Не се нуждаеше от GPS, за да знае точно къде се намира.

Слънчевата светлина се преливаше в продълговата форма преди спускането си зад Западните планини. Следваше двучасов поход към мястото, където бе паркирал джипа си, и още час, докато получи сигнал на мобилния си телефон, за да се обади на приятеля си Джо Пикет.

Този път, помисли си той, неприятностите го намериха сами.

Горката жена… Защо ли са направили това с нея, запита се той. Въпреки че нямаше кой знае какво значение. Те просто трябваше и щяха да си получат заслуженото заради това.

Беше се върнал обратно в своя някогашен свят… Но всъщност той като че ли никога не го бе напускал…