Ч. Дж. Бокс
Порочен кръг (13)

12

Две седмици по-късно Джо седна на последния ред в съдебната зала на Туелв Слийп, до заместник Спивак. Присъстваха на досъдебното заседание преди процеса, на който щяха да разглеждат обвинението в убийство първа степен на Далас Кейтс. И както обикновено съдия Хюит вече се беше запознал с предварителните процедури по отсъждането на гаранция и предварителното изслушване.

Заседанието, което предстоеше, беше последната стъпка, преди да се определи дата за процеса, да се свика жури и да се подготвят свидетелските показания. В съдебната зала на Хюит изслушванията обикновено бяха формални и Джо рядко ги посещаваше, но Долси помоли двамата със Спивак да присъстват, в случай че Маркъс Ханд пледира за отхвърляне или забавяне на процеса. Нуждаеше се от показанията им, за да подплати аргументите си против това, въпреки че по-рано беше казала пред Джо, че ако Ханд бе подал такава молба, тя би се съгласила с него.

Това „бездействие“ от негова страна и бързата реакция от страна на съдия Хюит я накараха да се чувства леко по-нервна от необходимото. Тя беше изключително доволна от лабораторните резултати, които доказваха, че кръвта, намерена в автомобила на Кейтс, съвпада с тази на Фаркъс, както и това, че гилзите от местопрестъплението са идентични с тези от куршумите, намерени в тялото на убития, и калибъра патрони от пушката, намерена в автомобила на Кейтс.

Справка със затвора в Роулинс пък показа, че другите двама мъже, познати досега само като „Брут“ и „Невестулката“, са всъщност съкилийниците на Далас, Рандал Лутхи и Рори Крос. Надзирателите бяха посочили, че тримата са били добри познайници вътре, освободени приблизително по едно и също време. А в бюлетина, издаден от шерифската служба, не се посочваше никаква друга информация за тях от тогава.

Съдия Хюит имаше намръщено изражение на лицето, а положението на тялото му и отсечените му движения подсказваха, че е в състояние да избухне във всеки момент. Той влезе в съдебната зала, облечен с манията, и огледа присъстващите. Беше съдия от двадесет и една години и Джо беше свикнал на бързото темпо, с което се движеше всичко в съдебната му зала. Под дрехите си Хюит носеше кобур с пистолет 45-ти калибър в него, изваждайки го неведнъж от там.

Съдебната зала, от друга страна, имаше високи тавани и бедна акустика и не се беше променила много от построяването си през 1980 г. По стените все още висяха картини от далечната 1940 г. с версии на местната уестърн история — кавалерийски щурмувания; лов на мечка гризли; индиански сборища; покрити вагони, натоварени с деца… Единствено политически некоректните изображения на напоените с кръв кланета бяха подменени наскоро с интерпретации на близкия парк „Йелоустоун“.

Освен заместник Спивак и Джо, единствените други наблюдатели в залата бяха Т. Клетус Глат и частен детектив на име Брус Уайт, който беше нает от Маркъс Ханд. Уайт беше бивш военен полицай с къса посивяла коса, широки рамене и тъжен поглед. Той седеше точно зад масата на защитата. Уайт носеше сако над чисто бяла, неглижирано разкопчана риза и излъчваше физическа сила и професионализъм.

Джо остана изненадан от спокойствието на Далас Кейтс. Каубоят стоеше отпуснат до стола си, повдигайки брадичка си от време на време, за да погледне в тавана, докато Ханд и Долси довършваха дребни процедурни точки. В интерес на истината той изглеждаше като човек, за когото това изслушване е загуба на време.

Далас не зае мястото си, докато Ханд не се обърна към съдията:

— Ваша чест, призовавам съда незабавно да отмени всички обвиненията срещу моя клиент и той да излезе от тук още този следобед като свободен човек. Това ще бъде истинска услуга за общността, Ваша чест. Колкото по-бързо приключим с този случай, толкова по-бързо властите ще могат да тръгнат след действителния убиец на Дейв Фаркъс. Както знаете, Ваша чест, повечето случаи на убийства се решават в рамките на първите четиридесет и осем часа или изобщо не се разрешават, а вече две седмици се пропиляха в преследване на грешния човек.

Хюит хвърли поглед към Ханд, изправил се пред него, и каза отегчено.

— Подобно предложение се прави винаги. Но все пак ще попитам на какво основание?

— Въз основа на това, че можем да докажем на вас и на прокуратурата, че г-н Кейтс е набеден от местните правоохранителни органи. Въз основа на това, че ние можем да докажем, че всички доказателства в този случай са изфабрикувани от страна на властите в тази област, за да изглежда така, че клиентът ми е виновен. Ще бъда прям, Ваша чест. Никога досега, в моите тридесет години стаж, не съм ставал свидетел на по-неправомерно поведение към някого от страна на полицията.

Долси скочи на крака. Лицето й беше почервеняло.

— Ваша чест, това са напълно безотговорни аргументи. Той току-що обвини полицията във възможно най-лошото поведение без абсолютно никакво доказателство за това.

Джо се оживи. Както съдия Хюит посочи, почти всеки защитник правеше предложение за отхвърляне на обвиненията преди процеса. Но силното изявление на Ханд и реакцията на Долси го наведоха на мисълта, че тук става нещо наистина сериозно. Долси погледна към Глат, който усърдно пишеше в тефтера си, след това обратно към съдията Хюит.

— Защитата се опитва предварително да настрои журито. Освен това се опитва и да унищожи репутацията на честни служители на реда.

— Честни служители? — повтори Ханд с презрителен смях. — Наистина ли? Защитата просто се опитва да докаже, че единственият честен в този фарс е само и единствено клиентът ми.

Джо нервно премести тежестта от десния към левия си крак. Беше уверен, че Ханд ще атакува с всичко, с което разполага, но…

— Ние ще докажем в съда — продължи той, извръщайки се на сто и осемдесет градуса, и бавно вдигна ръка, посочвайки заместник-шериф Лестър Спивак, — че шерифската служба на Туелв Слийп умишлено и систематично използва силата и властта си, за да набеди моя клиент в убийство.

Джо се обърна към Спивак. Лицето на полицая беше пребледняло, а очите му бяха широко отворени. Той стискаше челюстта си толкова силно, че Джо можеше да чуе как зъбите му скърцат.

— Ваша чест — намеси се Долси. — Може ли да се приближим и да обсъдим това?

— И двамата — удари съдия Хюит с показалец пред себе си, — приближете се веднага.

Джо беше посетил семейството си два пъти, откакто те отидоха в ранчото на Ханд, на север от Джаксън Хол. Въпреки че говореше с Мерибет всяка вечер и двамата си пишеха през деня, те му липсваха ужасно. Но ако трябва да бъдем честни, при заетостта му, дори и да си бяха вкъщи, той едва ли щеше са ги вижда по-често от това…

Беше краят на октомври и ловният сезон в областта беше отворен за четири различни дивеча — елени, американски лос, обикновен лос и мечка. Позволеното време за това беше в рамките на от един час преди зазоряване до два или три часа след смрачаване.

За своя най-голяма изненада Джо всъщност се наслаждаваше на ергенството си, тъй като вечерята му се състоеше основно от дебели пържоли на скара и бира. Той ядеше, без да се притеснява, че не консумира зеленчуци или каквито и да било други странични ястия. Но когато две нощи по-късно установи, че всъщност къщата му е по-празна от всякога, се почувства виновен, че не е съумял да защити навреме семейството си и сега се налага то да бъде далеч. Защото в крайна сметка нямаше нищо по-важно от това за него. И се почувства обиден, че Мерибет и момичетата избраха да избягат точно при Миси в търсене на безопасност. Това беше чисто и просто нож в гърба.

Дори Дейзи изглеждаше без настроение, въпреки че сега имаше повече място за нея в къщата. Тя сякаш също страдаше за семейството, както и за Тоби — полулабрадор-полукорги, — което Мерибет взе със себе си.

Съпоставянето между областта по време на ловния сезон и елитния комплекс от затворен тип, в който Миси и Маркъс Ханд живееха, водеше до поразителна разлика. Ако тук можеше да се натъкнеш на прах, на кръв, на трупове, висящи по дърветата, на брадясали ловци, вонящи на уиски, то там попадаш директно в елегантен и най-вече тих анклав, където градинарите и ландшафтните служители бяха инструктирани да се оттеглят зад дървета, когато някой от членовете на комплекса се появеше.

Джо трябваше да изключи двигателя на автомобила си, докато чакаше униформеният пазач при входната врата да потърси Миси, за да му даде разрешение да го пропусне вътре. Когато вратата най-накрая се вдигна нагоре, той подкара своето 4×4 по тъмния асфалт покрай подредените постройки, пред които имаше паркирани най-новите модели рейндж роувъри, мерцедеси, беемвета или просто голф колички. На запад хоризонтът потъваше в стените на Гранд Тейтън, а на изток се виждаше зеленината на Грос Вентре. На юг бяха планините Хобак, на север — националният парк „Йелоустоун“.

Ханд живееше на „Маунтин Мийдъл Драйв“ в имот, разполагащ със седем спални, шест бани и стени, облицовани с естествен речен камък. Беше лъскав и елегантен дом, декориран в типичния за новобогаташите стил Джексън Ню Уест, а именно високи като в катедрала тавани, полилеи с рога от лос, бронзови статуи, препарирани животни по стените и Навахо черги по каменните подове.

За първи път в живота си всяка една от дъщерите му разполагаше със своя собствена спалня, баня и изход към вътрешния двор. Дори Ейприл, която се противеше срещу Джаксън Хол, се поддаде на лукса му още на първата седмица…

На втората седмица Мерибет каза, че вече започват да чувстват известно отегчение и безпокойство от подозрителното нехарактерно за Миси гостоприемство. Според Мерибет тя се държеше така, защото най-накрая бе постигала целта на живота си — да бъде заобиколена от дъщеря си и внучките си. И това от жената, припомни тя на Джо, която неведнъж бе казвала, че е прекалено млада, за да бъде баба, и беше инструктирала момичетата никога да не използват това определение към нея.

В резултат на напрежението и скуката, както и факта, че туристическият сезон в Джаксън замираше, Ейприл беше започнала работа като каубой инструктор и готвач на непълно работно време в близкия ловен лагер. Шеридън пък беше наета като управител в шикозен тайландски ресторант, а със съдействието на Мерибет учителите на Луси изпратиха учебния материал по електронната поща и чрез текстови съобщения, така че тя да не изостава в обучението си. На няколко пъти бяха ходили и до Пауъл, за да посетят Джой Банън в болницата, която, според Мерибет, се възстановява отлично.

Но този нов начин на живот нарушаваше спокойствието на всички…

Колкото до жената, нападнала Джой и преследвала Шеридън, никой нито я видя отново, нито чу нещо за нея. На опелото на Дейв Фаркъс, извършено на гробището в подножието на Садълстринг, присъстваха едва седем души. В допълнение към Джо, презвитерианския служител и погребалния агент там дойдоха още Котън Андерсън с бившата му съпруга, Бък Тимберман и сестрата на Фаркъс Блууми, скрита зад чифт тъмни очила през цялото време на събитието. Дотогава Джо не знаеше, че Фаркъс има сестра.

Речта на духовника, никога не срещал се с Фаркъс приживе, беше кратка и твърде обща и бе казана леко набързо, тъй като раздухалият се вятър преобръщаше страниците на книгата му и той имаше проблеми със следенето на текста. Джо носеше сако и вратовръзка и струващата 2500 долара „Стетсън Ранчер“ със сребриста сърцевина. Шапката беше достатъчно стегната около главата му, така че внезапните пориви на вятъра не можеха да я повдигнат от мястото й. Под вътрешния й ръб избилата от челото му пот се просмукваше в етикета с надпис: „За Рейнджър Джо Пикет от губернатора на Уайоминг Спенсър Рулон“ — прощален подарък от предишния областен управител.

Погребението — и по-скоро липсата на опечалени — натъжи Джо. Фаркъс би трябвало да е създал повече връзки по време на петдесетгодишния си земен път. Искаше му се да го бе опознал повече и изрази съжаление за случаите, в които го беше проклинал през годините.

Когато духовникът затвори книгата си и се обърна, за да си върви, Блууми приближи Джо.

— Дейв щеше да се радва, че си тук. Той наистина ти се възхищаваше — каза тя с дрезгав глас през пушека от запалената си цигара.

— Така ли?

Тя кимна и пепел от върха на цигарата й се посипа върху рамото на черната й рокля.

— Всеки път, когато се виждахме, ми разказваше за приключенията ви. Спасил си живота му, когато се е носел по бързея на реката… Разказа ми и че е бил с теб, когато си измъкнал баща си от горящия камион.

— И двете неща са истина — кимна Джо. В неговия спомен обаче двамата с Фаркъс не изглеждаха точно като екип. В паметта на Джо ловецът просто присъстваше в периферията. И беше досаден. Ето защо думите на сестра му го накараха да изпита вина и да се почувства жалък.

— Казваше, че си добър човек.

Джо не знаеше как да отговори на това.

— Лошото е, че на моменти беше наистина голям задник… — продължи тя. — Ако не беше така, може би днес тук щеше да има повече хора.

С това тя приключи разговора, поклати глава и прекоси сухата трева към колата си.

Джо приписа увеличението на ловците в планините на факта, че бракониерският пръстен сякаш беше преустановил своите набези. Поне напоследък нямаше сведения и доклади, нито потенциални свидетели на такива.

Според списъка на Рик Еуиг, в който се посочваха белите модели на „Субаро“ от област Туелв Слийп, на площ от над пет хиляди квадратни мили имаше общо дванадесет такива. Джо беше твърде зает със своите ежедневни задачи, за да може да провери всяко едно от превозните средства, но беше успял да стесни кръга поне с малко, след като установи, че три от тях нямат абсолютно никакво съвпадение с отпечатъците от гумите или останалите доказателства, намерени около местопрестъпленията.

Във връзка с делото на Далас Кейтс Джо разбра от шериф Рийд, че направените повторни експертизи отново са излезли с положителни резултати и Долси вече нямала търпение да се яви в съда.

Ден по-рано, докато мобилният на Джо беше извън обхват заради проверка на един от лагерите близо до „Хазелтън Роуд“ той беше получил съобщение от кабинета на новия губернатор. Това беше и първият път, в който Джо осъществи контакт с мъжа, заменил Спенсър Рулон, и той нямаше никаква представа по какъв повод е отправена поканата за среща. Подобно на своя предшественик, Алън бе склонен да заобикаля протокола и вместо първо да говори с висшестоящите над Джо, той беше взел решението да говори директно с него.

Когато Джо получи обхват обаче, беше след 18:00 часа и офисът на губернатора вече беше затворен за деня. Затова той остави съобщение, че сутринта ще бъде в съда, но следобедът му е свободен…

Но това беше, преди Маркъс Ханд да направи предложение делото да бъде незабавно прекратено.

Заседанието между Ханд, Долси и съдия Хюит беше дълго и напрегнато. Джо наблюдаваше с нарастваща тревога как Долси размахва ръце, а Маркъс Ханд отстъпва, сякаш уплашил се, че може да получи удар от нея. Неговите аргументи към съдия Хюит изглеждаха спокойни, но сериозни. Повече от веднъж Ханд обърна глава и погледна към заместник Спивак, седящ до него.

— Какво става? — попита Джо. — Да не си направил нещо нередно?

Вместо отговор Спивак бързо поклати глава, сякаш не искаше да се занимава с обяснения.

Джо усети как нещо студено започва да се надига в стомаха му.

Когато събеседването завърши и Долси се върна обратно зад бюрото си, удряйки пети като кастанети, тя впери убийствен поглед в Спивак. Това подейства на Джо като знак, че нещо лошо бе на път да се случи.