Ч. Дж. Бокс
Порочен кръг (21)

20

На входа за Тейтън Шадоус, успоредно на пътя, блокирайки и двете платна, беше спрял лъскав крайцер на Патрулната полицейска служба на Уайоминг. Хамърът на Миси стоеше паркиран в тревната площ встрани.

Когато Джо забави, от близките храсти излезе униформен полицай и му направи знак да спре.

Той беше едър мъж с униформена шапка на главата и авиаторски очила въпреки тъмнината, чиято единствена цел — Джо разбра — беше ефектът, който театралното им премахване предизвикваше. Поставяйки дясната си ръка върху дръжката на оръжието, служителят премина бавно пред пикапа.

Джо въздъхна.

— Съжалявам, но не мога да ви разреша да продължите — каза полицаят. Лицето му беше червендалесто, тялото мускулесто, а името на значката му се четеше като Тайлър. — Районът е отцепен заради извършено престъпление.

— Зная — кимна Джо. — Семейството ми е замесено. Бяхме при шерифа, за да дадат показания. Трябва да вземем багажа…

— Не и в моята смяна — каза Тайлър.

Джо се запита колко ли пъти полицай Тайлър е свалял така агресивно очилата си с думите: „Не и в моята смяна.“ Той беше от вида ченгета, зажаднели за конфронтации и спречквания. Точно заради това реши да не прави, нито да казва нищо, което би усложнило и без това натоварената сутрин.

— Ще извадя личната си карта… — наведе се напред и издърпа портфейла от задния си джоб, уверявайки се, че Тайлър ще види рейнджърската значка на униформената му риза.

Полицаят взе шофьорската книжка и погледна Джо в лицето, после плъзна светлинката на фенерчето си към снимката. Миг по-късно повтори процедурата. Джо знаеше, че мъжът срещу него изглежда объркан, но не разбираше защо.

— Познавам те… — каза Тайлър с пълна липса на симпатия. — Ти си горски пазач.

— Да…

— Джо Пикет — отбеляза Тайлър, връщайки му документите обратно. — Знаеш ли, повечето от нас се опитват да държат имената си далеч от вестниците.

— Аз също — кимна Джо. — Просто имам способността да попадам на грешното място в грешното време.

Когато каза това, той чу Луси и Ейприл да се кискат на задната седалка. Те все още не осъзнаваха, че понякога между държавните агенции възникваха конфликти, както и че някои от ченгетата като Тайлър негодуват срещу свободата и независимостта на горските рейнджъри. Джо беше чувал по радиостанцията как служители на полицията се оплакват, че горските обикалят нагоре-надолу със своите пикапи и кучета и вършат много повече от лов и риболов. В случая на Джо това не беше така, но не искаше да подхваща тази тема пред Тайлър. Той просто искаше да премине през портата.

— Кога ще мога да вляза? — попита Джо.

— Когато получа разрешение — отвърна Тайлър, имайки предвид: „Утре по някое време, когато смяната ми свърши.“

За втори път тази вечер Джо беше отговорен за телефонно повикване, което буди шериф Тейзъл.

— Ако искаш незабавно да напусна окръга ти, ще трябва да говориш с този полицай… — каза му Джо, след като го въведе в ситуацията.

Тейзъл въздъхна:

— Подай му телефона.

След кратък разговор полицаят върна мобилния обратно.

— Каза, че се е уморил от тези специални искания, които само замърсяват местопрестъплението, но сте свободен да преминете.

— Кого друг визира с това? — поинтересува се Джо.

— Собственика на къщата. Маркъс Ханд — полицаят изрече името с очевидно отвращение. — Чувал ли си за него?

— Разбира се… — кимна Джо и благодари на служителя.

Когато преминаваха покрай охранителната будка, Мерибет предупреди момичетата да не гледат навътре, но така или иначе те не я послушаха.

— Има много кръв… — отбеляза Ейприл.

— Ще повърна… — прошепна Луси.

 

 

Маркъс Ханд седеше в огромното кожено кресло в дневната с пълна чаша бърбън — тъмнозлатна окраска — и бутилка в непосредствена близост на пода до него. Краката му, обути в чехли от кожата на млада овца, бяха вдигнати върху масата, но той все още носеше костюма, с който Джо го беше видял на изслушването пред съдия Хюит.

Ханд наблюдаваше как Мерибет, Ейприл и Луси хвърчат през дома му, опаковайки багажа си, без да каже и дума.

Зад него Джо видя раздробената входна врата и окървавената брадва върху плочките, обградени с доказателствени маркери. Централното отопление тананикаше във фонов режим в опит да смогне на напора на студения есенен въздух, който влизаше безпрепятствено през отвора.

Ханд даде знак на Джо да влезе в дневната и да седне на дивана срещу него.

— „Джеферсън Оушън“ — каза той, след като отпи. — Един от най-добрите бърбъни, които съм опитвал. Поставят го в бъчви и го товарят на кораби, така че, докато плава, е под влиянието на различни температурни амплитуди. Именно това и нежното полюшване на борда му придават този опушен ванилов привкус. Предполага се, че всеки барел пресича екватора около четири пъти.

Джо седна на ръба на дивана, но не отговори.

— Обикновено си отварям бутилка от него, когато спечеля някой голям случай или взема огромно по значение решение, но трябва да призная, този път изневерих на традицията. Би ли искал да опиташ?

— Не, благодаря — отвърна Джо. — Чака ме път.

— Един джентълмен би предложил да останете предвид случилото се тази нощ, но както виждаш, това не е точно къща… По-скоро е официално местопрестъпление.

— Така или иначе те щяха да си тръгнат — каза Джо.

— А аз да получа дома си обратно — прошепна Ханд. — Надявам се, не ме смяташ за груб, но моят дом е моето светилище. Не мога да живея в една къща с толкова много естроген.

— Живея в къща, пълна с естроген, през целия си съзнателен живот — отбеляза Джо, запитвайки се колко ли бърбън е изпил Ханд досега…

Ханд потръпна при мисълта и смени темата.

— Нейно величество отседна в „Четири сезона“ тази вечер. Не искаше да се връща тук… Засега…

Джо кимна. Той смяташе, че жената не се върна с тях и заради факта че дъщеря й и внучките й решиха да си тръгнат. За миг му стана почти жал за нея.

— Как Далас Кейтс си позволи да те наеме? — реши да бъде директен.

Ханд трепна театрално, сякаш въпросът на Джо го стресна. Но Джо знаеше, че този мъж не можеше да се стресне от нищо.

— Не знам как точно да ти отговоря. Всичко, което знам, е, че моята банка получи чек от банката в Уинчестър. Друго не ме интересува.

Уинчестър беше малка фермерска общност, двадесет мили западно от Садълстринг, в подножието на планините Бигхорн. Джо я познаваше много добре.

— Сега той е свободен и се върна на улицата — каза Джо. — Дори вече успя да застраши мен и семейството ми. И мисля, че има връзка с Кора Лий Кейтс, неговата снаха. Тя е лудата, която събори вратата ти с брадва.

— Така ли?… И какво от това? Да не би да намекваш, че трябва да се срамувам от това, че си свърших работата и помогнах за освобождаването му?

— Да. Поне малко.

Ханд се засмя и отпи. Очевидно питието беше наистина добро, защото той затвори очи за момент. Когато ги отвори отново, той кимна:

— Всевъзможни ресурси бяха впрегнати, за да може моят клиент да влезе в затвора до края на живота си. Същото нещо — с твоето любезно съдействие — се е случило и първия път. Всички са си затворили очите.

Лицето на Джо пламна.

— И дори и така — продължи Ханд — те все още продължават да мамят. Просто изложих наяве тази измама. Прокуратурата е тази, която трябва да изпитва срам и вина, не аз. За съжаление обаче политиците, бюрократите и техните умопомрачени слуги са неспособни на тези чувства. А системата не им търси отговорност. Джо, твърде много ченгета като теб гледат отвисоко на адвокатите. Знам това. Това е така, защото имате предимство. Ченгетата и прокуратурата използват парите на данъкоплатците, за да субсидират действията си, докато аз, говорейки от името на защитата, трябва да чакам да ми бъде платено от частно лице. Тестето винаги е подредено срещу нас, така че ни носи известно удовлетворение, когато извадим три поредни коза. Ако ме разбираш какво имам предвид…

Джо изсумтя, защото напълно го разбираше.

— За разлика от прокуратурата — продължи Ханд — аз не гледам на другата страна с презрение. Оценявам работата на добрите ченгета и на съвестните прокурори, дори ако се налага да се боря с всички сили за клиента си. Оценявам и теб, Джо, защото знам, че си добър човек и приемаш дадената клетва на сериозно. Но хора като Спивак… — Ханд се изплю наужким до креслото си. — Хора като Спивак нараняват хората като теб много повече, отколкото предполагаш.

— Така е… — съгласи се Джо.

— Далас Кейтс е на свобода и това наистина е лошо, защото мисля и двамата сме сигурни, че той е виновен до дъното на душата си — каза Ханд.

— Признаваш това?! — изненада се Джо.

— Очевидно е. Но това не оправдава действията на съдебната система все пак. Вече има твърде много невинни в затвора и твърде много виновни на свобода.

— Но сега той не може да бъде съден повторно за убийството на Дейв Фаркъс — отбеляза Джо. — Не е правилно един убиец да се размине с наказанието си.

— Така е, но това не е по моя вина — отвърна Ханд. — Създателите на правото са изградили защита, която да работи именно против хора като заместник Спивак. Най-мощната сила и парите на държавата не трябва да се използват, за да може ответникът да си прави опити да манипулира съдебните заседатели. — Ханд замълча за дълъг период от време, след което се наведе напред в стола си и сложи голямата си ръка върху коляното на Джо. — Далас Кейтс е опасност за обществото и най-вече заплаха за всички вас.

Джо почувства как през тялото му преминава хлад.

— Не те разбирам.

— Ще трябва да се справиш с него по друг начин.

Джо кимна и погледна встрани.

— И се надявам да успееш — допълни Ханд. — Колкото до Нейно величество… ами… с нея е малко по-различно. По-добре бягай колкото може по-надалеч от нея.

— Повярвай ми, знам — каза Джо.

 

 

— Това ли каза Кора Лий? — обърна се Мерибет към Джо. — Не съм направила нищо заради Далас… — и тя повтори изречението още веднъж, замисляйки се.

Джо шофираше, а Мерибет се беше настанила до него, когато се изкачиха по Тоглоутии Пас към Садълстринг два часа преди зазоряване. Пространството зад тях беше пълно с чанти и куфари. Ейприл пък управляваше автомобила на майка си и на два пъти я потърси по мобилния, за да се оплаче от шумното пеене на Луси, която се опитваше да ги държи будни.

Джо можеше да чуе гласа на Луси:

— … Аз съм млад, агресивен и гладен… И няма да пропилея единствения си изстрел! — от Хамилтън през високоговорителя на телефона на жена си. Луси имаше дарба да пее.

След като Мерибет каза на Ейприл, че е по-добре да бъде будна и раздразнителна, отколкото да заспи от изтощение зад волана, тя прекъсна разговора и възобнови дискусията си с Джо.

— И какво смяташ да правиш с това? — попита тя.

— Както се досещаш — отвърна й той, — един от най-важните фактори в осъществяването на престъпление, или в сформирането на схема за извършване на такова, е мотивацията на престъпниците. Понякога тя е по-очевидна: те искат пари, за да си купуват наркотици или ловен трофей, който да окачат на стената си. Но когато се случват лоши неща, почти на случаен принцип, е леко объркващо. Трудно е да си нащрек, когато не знаеш какво идва след теб и най-вече защо. Разбирам защо Далас иска възмездие — продължи той. — Но това, което няма смисъл, е как онези двама бандити и Кора Лий се вписват в картинката. Далас има способността да примамва хората към себе си и това, което е намислил да прави, но е наистина интересен фактът как и с какво е заинтригувал тези затворници и снаха си. Какво ще спечелят те от това? В миналото Далас беше голяма родео звезда в добро финансово състояние, но сега е просто бивш затворник. Как Кора Лий се е набъркала в това? — попита риторично Джо. — Тя напусна Бул, както и цялото семейство Кейтс дни преди той да купи фермата. Дори когато бяха заедно, отношенията им не бяха особено добри. Често разменяха помежду си пиянски юмруци в „Уистъл Пиг Салон“. Веднъж Кора Лий настигна Бул на паркинга отвън и разцепи главата му с щека за билярд. Знам поне дузина пъти, в които двамата се заплашваха с развод. Просто не схващам как може Кора Лий да бъде толкова разстроена от загубата на Бул, че чак да посвети живота си на това да ни отмъсти.

— Никой не знае какво наистина се случва в рамките на едно семейство или един брак — отвърна Мерибет. — Понякога разбираш, че двойката, която изглежда така щастливо заедно, всъщност се мрази. А нещастните, обратното, не могат да живеят един без друг.

— Мъдро… — отбеляза той с възхищение.

— Но в случая с Кора Лий трябва да се съглася с теб — каза тя. — Не мога да разбера защо ще направи това, което направи, освен ако не става въпрос просто за една луда под влиянието на наркотиците. Но откъде има пари, за да пътува наоколо в преследване на момичетата ни? Някой я финансира. Плюс това има доста замесени. Пропускаме нещо.

Двамата пътуваха в мълчание за известно време, всеки зает със собствените си мисли.

Накрая Джо каза:

— Маркъс Ханд каза, че е получил хонорара си чрез чек от банката на Уинчестър. Не ти ли се струва някак странно Далас да губи четиридесет и пет минути до там, когато има пет или шест банки съвсем близо, в Садълстринг?

— Всъщност не — отвърна Мерибет. — Наследил го е от майка си. Тя обикновено вършеше работата си извън града, ако имаше тази възможност. Изминаваше целия път до магазина за хранителни стоки в Билингс, въпреки че това й отнемаше целия ден. Бренда воюваше с нас, а това, че ние не го осъзнавахме и не й обръщахме внимание, вероятно я е карало да бъде още по-ядосана. Това беше нейният начин да ни покаже какво мисли за хората на Садълстринг, включително и за мен.

Джо поклати глава и подсвирна.

— Веднъж ми показа карта за библиотеката в Каспер просто за да ми натрие носа. Искаше да ми покаже, че пренебрегва моята библиотека.

— Мисля, че ще отида до Уинчестър, за да поговоря с някой от банкерите там — каза Джо.

— Аз също ще се поровя в интернет. Кора Лий е правила все нещо през времето, откакто напусна Бул и появяването й тук. Може да е оставила следа в киберпространството, която да мога да намеря. Иска ми се от по-рано да бяхме наясно, че е замесена в това.

 

 

Докато пътуваха по „Бигхорн Роуд“, небето на изток се озари в ярък цвят: сякаш нарисувано, сутрешното слънце оживя и наелектризира хоризонта.

Мерибет се облегна назад:

— Погледни изгрева, Джо. Изглежда точно като онзи от миналото лято, когато гората гореше…

Двамата размениха бърз поглед, когато реализираха една и съща мисъл и Джо натисна педала на газта, оставяйки Ейприл в диря от прах.

Задните колела на пикапа превъртяха, когато взеха последния завой нагоре в планината, в посока на дома им.

— О, боже мой… — ахна Мерибет и закри устата си с ръце.

Къщата им беше погълната от огън. Огнени езици бълваха гневно през отворените врати и дограма, извисявайки дебели намотки от плътен черен дим към небето. Зад къщата оборът беше изгорял до основи. Покривът беше рухнал. Единственото останало бяха осемте почернели подпори, стърчащи нагоре през пепелта.

— Стой тук — каза Джо, спирайки на около пет метра от предната ограда, чиито колове също бяха в пламъци.

Без да му обръща внимание, обаче Мерибет изскочи от камиона.

Двамата стояха мълчаливо, докато топлината от огъня жилеше плътта им, а дробовете им се изпълваха със задимен въздух. Стичащите се по бузите на Мерибет сълзи отразяваха огъня, превръщайки ги в разтопена слънчева светлина.

Рохо и Тоби пасяха на хълма, четвърт миля по-далеч, а в момента, в който Ейприл се показа, Дейзи изскочи от близката горичка и затича към тях. По някакъв начин животинките бяха избягали от пожара.

Новият кон на Мерибет — Пити, и нейния полулабрадор-полукорги — Тоби, бяха изчезнали.

Джо кипеше от гняв.

— Ще трябва да се справиш с него по друг начин… — изрече той думите на Маркъс Ханд.