Ч. Дж. Бокс
Порочен кръг (23)

22

Докато чакаше в малкото фоайе на банката в Уинчестър, Джо огледа голямата бронзова статуя върху поляната отпред, която се виждаше през прозорците. Постаментът беше на мечка гризли в нейния пълен размер, хваната с лявата си лапа в масивен стоманен капан. Мечката обтягаше опъната ръждясала верига в отчаян опит да се освободи, гледайки през рамо с паника.

Джо беше печално съпричастен с гризлито.

Бронзът стоеше върху поляната отпред от толкова време, отколкото самият Джо беше в Туелв Слийп, и го прониза с дисонанса на напълно символичното изображение на малкия планински град, намиращ се на двадесет мили от Садълстринг. На главната улица на Уинчестър имаше три бара, два ресторанта, банка, една малка застрахователна агенция, ферма и ранчо, превърнато в автокъща, както и смесен магазин и шест празни витрини.

Уинчестър, както жителите си — сбор от дърводелци, работници в ранчо, безработни енергийни работници, както и дневни трапери — беше суров и грубо издялан. Това беше място, на което живееха хората, които нямаше къде другаде да отидат. Хора, които смятаха жителите на Садълстринг за надменни.

Джо получи няколко подозрителни погледа от клиентите на банката, дошли да свършат работата си при един от двамата служители. За тях горският пазач в униформа беше нежелан гост на пълния с бракониери и извънзаконни рибари град.

Той седна с шапката си в ръце и кимна към онези, които разпозна, но никой не му кимна в отговор.

— Съжалявам, г-н Пикет, разбрах, че сте искали да ме видите? — каза управителят на банката, когато отвори вратата на кабинета си. — Имах телефонен разговор, който продължи малко по-дълго, отколкото трябваше… — жената му подаде ръка: — Ашли Раймър. Аз съм управителят на банката.

— Благодаря, че ме приехте. Казвайте ми Джо — каза той, като я последва.

— А вие може да ме наричате Ашли — кимна тя, като го поведе към кабинета си.

— Възможно ли е да имате роднинска връзка с Келси Раймър? — попита той. — Главния анализатор на U. S. Fish and Wildlife Forensics Centre близо до Денвър. Работих с нея по един случай преди няколко години.

— Мисля, че тя е свързана с бившия ми съпруг — каза отсечено Раймър, когато заобиколи бюрото си и седна зад него. — Никога не съм я срещала и наистина нямам желание да обсъждам тези хора.

— Разбрах — кимна Джо.

Ашли Раймър беше тежка и набита, с малко, внимателно гримирано, привлекателно лице и перфектна прическа на червената си коса. Беше участвала в незначителен скандал по времето, когато беше заместник-председател на отдела по спестявания и заеми в Садълстринг, включващ обвинения в незаконно присвояване, но избягваше да прави коментари за това, твърдейки, че липсващите суми са по вина на недобре обучени служители и пълната липса на качествено счетоводство. Беше договорено тя да напусне поста си, а S & L се съгласиха да заметат случилото се под килима, ако тя подпише споразумение за поверителност и не предприеме последващи действия. Уинчестър съответно се яви като естествената площадка за приземяване за нея, помисли си Джо. Градът приветстваше хората, които имаха неприятности в Садълстринг, защото това пасваше на вижданията им.

 

 

— Съжалявам да чуя за дома ви — каза тя, като седна и сложи чифт модерни очила с големи рамки. — Тотална щета ли е?

— Да.

Въпреки че живееше в областта повече от десетилетие, Джо все още оставаше изумен от това колко бързо се разпространяват новините.

— Как се справя с това семейството ви?

— Ще отседнат при Долси Шалк, докато решим какво да правим — отвърна той, забелязвайки как Раймър трепна при споменаването на името на окръжния прокурор. — Загубихме един кон и домашните си любимци, което е травмиращо за всички ни.

— Не зная какво бих правила, ако загубя някоя от котките си — каза тя, кимайки към рамкираните снимки върху бюрото. — Те са моето семейство.

Джо не искаше да слуша за котките й. Не беше в настроение за това. Когато тази сутрин остави Луси, все още плачеща заради загубата на Тоби, Ейприл го гледаше така, сякаш вината за изгорялата къща и всичко в нея е по негова вина.

Той все още не можеше да осъзнае ситуацията и единственият начин, по който знаеше, че ще се справи с това, бе да отиде на работа на следващата сутрин. Нуждаеше се да продължи напред въпреки загубата на дома си и болезненото осмисляне, че семейството му внезапно се оказа бездомно. Съобщението, което остави до своя началник, преди да дойде тук тази сутрин, беше рязко и повърхностно: „Снощи домът ми беше подпален.“

Можеше само да си представя реакцията й, тъй като структурата беше собственост на отдела.

Джо се надяваше продължаването напред да не го доведе до ситуацията, в която беше попаднало гризлито отвън.

Въпреки че за Джо случилото се предишната нощ беше очевидно, особено и след наличието на почернелите контейнери от гориво, разпръснати сред пепелта около гаража, шериф Рийд повика следовател от Отдела за криминални разследвания в Шайен, който да разследва пожара и да се даде становище за неговото избухване.

— Тук съм, за да поискам информация за един от клиентите ви — каза Джо.

Ашли Раймър повдигна вежди и го погледна над горната част на очилата си.

— Имате ли съдебна заповед? Нямаме навик да разкриваме лична банкова информация за нашите вложители, освен ако не сме принудени за това или по искане от одитор.

— Ако е необходимо, бих могъл да взема съдебно нареждане — каза той. — Мислех си, че можем да минем през това по-бързо. Но ако настоявате, мога да представя заповед от съдия Хюит още този следобед.

Хюит използваше всеки свободен ден, за да лети до Тексас и да ловува диви прасета в частното си ранчо и Джо се надяваше Раймър да не е наясно с това.

— Нямам намерението да ви затруднявам, Джо — каза тя в защита. — Просто трябва да знаете, че се гордеем с поддържането на поверителността на финансовите операции на нашите клиенти. Гледайте на нас като на вид швейцарска банка. Имаме клиенти от цялата държава, включително и от Садълстринг, защото поддържаме нивото на конфиденциалност, което не се среща по-големите градове. Не мога да ви обещая, че ще помогна, докато не разбера за кого точно става въпрос.

— Далас Кейтс — каза той.

Тя замълча за миг и се усмихна с облекчение.

— В такъв случай не мога да съм ви от полза, защото Далас не е наш клиент.

Джо наклони глава на една страна.

— Но до колкото знам, той е изпратил чек с тлъста сума от тук седмица по-рано, за да заплати защитата си в съда.

— Значи са ви излъгали — отвърна тя. — Той никога не е бил клиент тук, дори и по времето, когато печелеше пари, преди да го изпратите в Роулинс.

Джо беше озадачен. Беше ли сбъркал в твърдението си Маркъс Ханд? Нямаше смисъл… Ханд държеше да бъде сигурен откъде идват парите му.

— Възможно ли е да го е направил под друго име? — попита Джо.

Тя поклати отрицателно глава.

— Възможно ли е да има достъп до някакъв вид семейна корпоративна сметка?

Раймър замълча за миг и отрече с окончателност.

— Можете ли да ми помогнете малко? — попита Джо. — Някой е превел доста голяма сума пари от касата на тази банка и аз бях накаран да повярвам, че това е бил Далас.

— В такъв случай са ви подвели — отвърна тя с професионален тон. — Чекът е конкретен инструмент, гарантиран от самата банка и съставен от собствени средства на банката. Ние никога няма да издадем такъв без наличен баланс, който да го покрие, а г-н Кейтс не е титуляр на сметка тук.

— Ами… — въздъхна Джо, замисляйки се над току-що чутото. — Тогава чекът е изготвен от името на някой, който има сметка тук?

— Съжалявам, но не мога да ви помогна с това — каза тя.

— Знам. Пропускам нещо…

— Това не е мой проблем — отвърна Ашли. — Сега, ако ме извините, имам работа за вършене.

— Благодаря ви за отделеното време — кимна Джо и се изправи.

Тя остана седнала зад бюрото си, но с неохота стисна протегната му ръка.

 

 

Джо тръгна през фоайето, закрепяйки шапката си на главата, и когато стигна двойните остъклени врати, мисълта изведнъж го заля и той се обърна. Ашли Раймър беше затворила вратата зад себе си, отново връщайки се на телефона.

Той се приближи до по-възрастния банков касиер с надеждата жената да е там от най-дълго време.

— Току-що разговарях с г-жа Раймър за съдебно разрешение относно достъпа до една сметка — каза той на служителката със стоманени рамки и светлозелен костюм с панталон. — Но забравих да я попитам кога е била последната активност на Елдън и Бренда Кейтс по нея. Бихте ли проверила това за мен?

Технически това не беше лъжа. Те действително обсъждаха съдебна заповед. Той просто вкара заблудата, че тя се е съгласила на такава.

Жената се хвана.

— Имате предвид сметката на „К и К канализация“? Те я закриха, когато Елдън… почина.

Джо кимна.

— Дали те имат отделни, лични сметки?

— Бренда, да — отвърна касиерката. — Елдън нямаше участие в нея.

— Интересно.

— Тя носеше панталоните в това семейство и обработваше всички финансови параметри — отбеляза жената. — Повечето от това, което имаха, беше под базисната основа. Мисля, че по този начин избягваха плащането на данъци.

Джо се опита да не издава вълнението, което го завладя.

Тя продължи:

— До момента, в който Бренда влезе в затвора, тя правеше едно и също всеки месец — депозит от две хиляди и сто долара, и изтегляше почти целия баланс няколко седмици по-късно. Трябва да спомена, че тя едва поддържаше баланса. — Касиерката завъртя очи и продължи: — Това продължи най-малко осемнадесет години. Повярвайте ми, това е времето, откакто работя тук.

— Разбирам — каза Джо и извади едно малко тефтерче от джоба си, в което записа цифрите и грубо пресметна стойността, която се получи. Той отдавна беше разбрал, че когато отвори бележника си, повечето хора се чувстваха задължени да му окажат помощ. Това ги караше да се чувстват полезни и важни. — Можете ли да потвърдите точната сума? — попита той, като че ли вече имаше някаква идея за крайното салдо.

— Мога да го направя по памет — отвърна тя с лукава усмивка. — Всеки месец депозит в размер на 2100 долара, а след това изплащане на 2082.96 долара, оставяйки месечен баланс от завидните седемнадесет долара и четири цента.

— Осемнадесет години? — попита Джо.

— Докато не отиде в затвора — кимна касиерката. — Тогава трансакциите спряха.

— Кога беше последната голяма депозирана сума? — попита Джо. Това си беше чиста спекулация.

— Преди месец, месец и нещо — отговори служителката и се огледа, после се приведе към него и снижи гласа си: — Хей така, изневиделица.

— И на каква стойност беше вноската? — попита също полушепнешком той.

— Милиони — прошепна му в отговор тя. — Ще трябва да получите точната сума от г-жа Раймър. Тя, в качеството си на личен банкер на тази сметка, се занимава пряко с титуляря на сметката.

Този път той осъзна, че не успя да сдържи изненадата си.

— Говорим за повече от един милион?

Тя кимна с глава:

— Много повече, мисля. Но отново ще трябва да получите информация за точната сума от г-жа Раймър.

— Къде тя… — понечи да попита той. Сумата беше напълно неочаквана и неразбираем за него. Той знаеше, че дори Бренда да е продала семейната компания, оборудването, ранчото, имота, пак нямаше начин да генерира дори и един милион долара.

Продължавайки да мисли, Джо продължи да хитрува:

— Ежемесечните тегления, които е правила — наведнъж ли са били, т.е. в брой?

Касиерката поклати глава.

— Автоматично прехвърляне.

— И това прави около… — попита той.

— Не знаете или не можете да си спомните? — попита служителката, облягайки се назад. Беше го хванала и той изпита вина за това, че я въвлече в играта си.

Той си помисли: месечни депозити, правени в продължение на години, последвани от автоматични месечни тегления, а след това огромна възвръщаемост…

— Отивали са в застрахователната агенция в Уинчестър, нали?

Подозренията й изчезнаха и тя каза:

— Точно така.

В този момент Раймър отвори вратата на кабинета си и тръгна към Джо и касиерката.

— Ще ви помоля да напуснете, освен ако нямате намерение да си откривате сметка — каза му тя. — Повече няма да отговаряш на въпросите му — обърна се тя към служителката.

— Да, госпожо — кимна жената. — Той каза, че е говорил с вас…

— Личният банкер на Бренда Кейтс — добави Джо.

— Мисля, че приключихме — каза Раймър и на двамата.

Той прошепна „Благодаря ви“ на обърканата касиерка, преди да се обърне и да тръгне към вратата. Когато се спря пред статуята на гризлито, погледна през рамо и видя Ашли Реймър с ръце на бедрата си, наблюдавайки го, за да се увери, че този път напуска учреждението завинаги.

Все още под зоркия й поглед Джо се качи в пикапа си и каза на Дейзи:

— Да се престорим, че си отиваме у дома.

Кучето му погледна назад с типичния си озадачен, но съпричастен израз, който винаги придобиваше когато й говори.

Джо напусна паркинга и се включи в движението по главната улица, наблюдавайки Ашли Раймър и банката в огледалото си, докато караше по посока на магистралата. Когато образът им изчезна, той забави и извърши обратен завой.

 

 

Имаше две коли — нов „Шеви Тахо“, оборудван с лебедка и оръжейни стелажи, и очукан „Додж Неон“ с пискюл от абитуриентска гимназиална шапка, висящ от огледалото за обратно виждане, — паркирани отстрани на самостоятелната постройка, помещаваща офиса на Застрахователното дружество в Уинчестър. Структурата беше не по-голяма от ремарке, но фасадата й — направена така, че да изглежда като малко по-широко ремарке. На вратата висеше изрисувано името: Дейвид Гилбъртсън, АГЕНТ.

Джо спря пикапа си в непосредствена близост до доджа и каза на Дейзи да остане на мястото си. След като излезе, се огледа, за да се убеди, че улицата, на която се намира, няма пряка видимост от сградата на банката. Изкачвайки се по небоядисаните стъпала — две по шест, — той отвори входната врата и надникна вътре.

Млада рецепционистка — без съмнение собственик на доджа — го погледна с очакване от бюрото си, отстоящо на по-малко от метър от рамката на вратата. Носеше стегната лятна рокля, въпреки че беше есен, а ръцете й, завършващи с ярко оцветени дълги нокти, стояха в готовност върху клавиатурата като богомолка.

— Дали Дейвид Гилбъртсън е тук? — попита Джо.

— Може ли да попитам с кого… — тя се поколеба, тъй като се усети, че рецитира стандартния си телефонен поздрав, и завърши с — … кой сте?

— Горски пазач Джо Пикет — ухили се той, прекрачвайки прага, и затвори вратата зад себе си.

Тя се завъртя на стола си и понечи да подвикне през тесния коридор отзад, но после размисли, обърна се напред и натисна бутона за вътрешната линия с помощта на молив вместо с върха на нокътя си.

— Дейвид, един горски пазач иска да те види.

След кратка пауза мъжки глас каза:

— По дяволите, сигурен съм, че платих лиценза си за тази година. Възможно ли е да не съм…

— Не става дума за това — каза Джо, така че и Гилбъртсън да го чуе. — Става въпрос за застрахователна полица.

— Добре — отвърна той с въздишка. — Влезте.

 

 

Дейвид Гилбъртсън беше в края на петдесетте и носеше риза с отворена яка под кадифено спортно сако с кръпка на гърдата му. Той имаше непокорна коса, сребристи мустаци, а на стената зад него бяха монтирани глави на елен, лос, мечка и вилорога антилопа. Седемте разклонения на кадифените рога на главата на кралския лос бяха наистина впечатляващи, както и прекалено големи за самата стая. Както и прашната петдесет и пет сантиметрова реплика на дъгова пъстърва с едно липсващо око.

Гилбъртсън беше един от онези мъже, които живееха, за да ловуват, и биха били готови на всичко, за да поддържат навика си. Той не преследваше животното, за да се нахрани, а за да го окачи като трофей на стената си. Джо често имаше проблеми с хора като него, но те от своя страна бяха много повече, отколкото бяха тези като Джо.

Гилбъртсън, като Ашли Раймър, някога беше виден собственик на собствена агенция в Садълстринг, с място на главната улица и фирмено лого на голяма застрахователна компания. Джо не беше посветен в подробностите, но се бе случило нещо между тази компания и Гилбъртсън приблизително по времето, когато той закупи осемдесет акра планинска земя, на която си изгради натруфена ловна хижа. Каквото и да се е случило, компанията отряза Гилбъртсън и мъжът хвана магистралата и си отвори независима агенция в Уинчестър.

— Нещо против, ако седна? — попита Джо и кимна към единствения стоманен стол срещу бюрото на Гилбъртсън. Столът беше отрупан с вестници и ловни списания.

— Просто махни тези неща — отвърна той. — Тук не влизат много клиенти.

— Разбирам… — каза Джо, въпреки че всъщност не беше така.

В момента, в който седна, слушалката на Гилбъртсън светна и рецепционистката обяви, че „г-жа Раймър от банката е на линия“.

Гилбъртсън се наведе напред и посегна към телефона, когато Джо побърза да каже:

— Ще отнеме само една минута.

Гилбъртсън спря. Джо знаеше защо тя се обажда. Надяваше се Гилбъртсън да не разбере.

Мъжът натисна интеркома и каза на рецепционистката:

— Кажи й, че ще й се обадя.

Джо въздъхна с облекчение, но се опита да не го показва.

— И така… — започна Гилбъртсън — какво мога да направя за горския рейнджър днес? Интересувате се от застраховка живот, авто или здравна? Но ви предупреждавам — здравноосигурителните премии минават тавана, откакто имаме Обама кейр.

— Имам държавна здравна осигуровка и карам служебен камион — отвърна Джо.

— Значи застраховка живот — заключи Гилбъртсън. — Браво. Не са много хората, които мислят за съдбата на семействата си, когато тях вече ги няма. Говорим за срочна или доживотна? Има десетки варианти и съм сигурен, че можем да намерим план, който да отговаря на вашия бюджет и да подсигури съпругата и семейството ви.

— Всъщност — каза Джо — интересувам се от полицата, която Бренда Кейтс е направила на съпруга си Елдън.

Очите на Гилбъртсън се присвиха леко при споменаването на имената, стрелвайки се към телефона. Сега вече знаеше защо Раймър го търси.

— Също така съм заинтригуван и от ловните ви трофеи — кимна Джо. — Чудех се как така тези рога имат кадифе по себе си, защото и двамата знаем, че това обикновено е много преди отварянето на сезона. Къде на Земята успяхте да откриете това създание на планината в законовия ловен сезон?

Гилбъртсън погледна Джо и мустаците му трепнаха. Той не обърна внимание на интеркома, погледна над раменете на Джо и извика надолу по коридора.

— Даун, върви на обедна почивка.

— Едва десет е? — оспори тя под формата на въпрос.

— Даун…

— Добре, добре. Но не ме очаквай по-рано от един, след като ме караш да изляза по-рано.

— Добре — каза той и смигна съзаклятнически на Джо, сякаш има предвид „По дяволите тези жени“. Джо не отговори.

Когато външната врата се затвори, Гилбъртсън каза:

— Изглежда добре, но не съм сигурен, че и в работата си е такава. Нямам много късмет с последните възпитаници на гимназия „Уинчестър“.

— Не сте ли мислил да наемете някой с повече опит? — попита иронично Джо.

— Мислил съм за това…

— Както и да е — каза Джо. — Искате ли да си поговорим за застраховката на Бренда, или ще ми кажете историята на този трофей над рамото ви?

— Предпочитам да говорим за полицата на Бренда. Това не е привилегирована информация, след като е имало изплащане.

Джо кимна.

Гилбъртсън седна по-удобно на стола си, протегна ръце напред, нагласявайки ръкавите на ризата си под тези на сакото, след което облегна лакти върху купчина документи и сплете пръсти, сякаш готов да се захваща за работа.

— Наследих тази полица, както и книгата с бизнес клиенти, когато купих агенцията преди шест години — започна Гилбъртсън. — Винаги съм мислел, че това е глупава застраховка, ако искате да знаете истината, но, защо да правя проблем, след като ми се плаща добра комисиона? Виждате ли, в наши дни рискова застраховка живот излиза много по-скъпо на фона на всичките тези медицински постижения, които удължават живота на всеки. Когато Бренда направи полица на съпруга си преди деветнадесет години, вноската беше малко над два бона на месец. Днес, за двадесет години фиксиран срок, тя ще бъде около хиляда и седемстотин. Излиза, че Бренда плаща четиристотин повече на месец, но аз предполагам, че никога не съм й го казал.

— Разбирам — каза Джо и записа няколко неща в бележника си. Джо усети, че телефонът в джоба на гърдите му вибрира, но не му обърна внимание и го пропусна към гласово съобщение. Не искаше да прекъсва Дейвид Гилбъртсън.

— Полицата беше сключена за период от двадесет години, които щяха да се навършат тази година, ако Елдън не беше… починал — той каза „починал“ така, сякаш това беше грешна формулировка на случилото се, което технически си беше вярно. — Премията щеше да се увеличи значително през следващата година за същата полза. Предполагам по този начин Бренда извади късмет. Застраховката на Елдън продължи деветнадесет от двадесет години.

— Какво беше изплатеното обезщетение? — попита Джо.

— 7 500 000 долара.

Джо остана безмълвен за миг. Той почти не забеляза, че телефонът му отново вибрира, този път с входящо текстово съобщение.

След един удар на сърцето си той каза:

— Бренда Кейтс е получила 7 500 000 долара от застраховката живот на съпруга си, направена преди деветнадесет години?

— И аз не мисля, че той някога е разбрал за това — кимна Гилбъртсън. — От това, което знам, тя е внасяла достатъчно в банката нагоре по улицата, всеки месец — наричала го „фонд и аз съм човек“, — за да могат от там да ми прехвърлят месечната премия. Мисля, че е използвала банката да прави депозитите вместо нея, за да не я заподозре Елдън. Той вероятно си е мислел, че съпругата му има спестовна сметка. Един вид водела е сделката на ръка разстояние, така да се каже.

— Седем милиона и петстотин хиляди… — повтори Джо.

— Да, сър. Това беше най-голямата печалба, в която съм участвал, откакто си купих агенцията.

— Мили боже!

— Срещнах Елдън на няколко пъти — каза Гилбъртсън. — Наех го да изпомпа септичната ми яма. Той беше наистина голямо копеле. Не струва нито цент от тези милиони по мое мнение.

— Но за Бренда си е струвал — отвърна Джо.

— Предполагам, че е така — сви рамене Гилбъртсън. — Или това, или го е познавала твърде добре, за да е сигурна, че ще се спомине доста по-рано. Аз всъщност бих заложил на този сценарий.

Джо кимна с глава. Има логика, помисли си той. Мотивация за всички засегнати.

— Значи изплащането е депозирано с еднократна вноска в банката по-нагоре по улицата?

— Доколкото знам.

— А добрата г-жа Раймър е довереникът на сметката.

— Да, но вероятно вече сте потвърдили това, разговаряйки с нея.

— Мисля, че го направих, въпреки че в онзи момент не го осъзнах съвсем — каза Джо по-скоро на себе си, отколкото на Гилбъртсън. — Сега нещата започват да придобиват смисъл…

— Значи приключихме? — попита Гилбъртсън. Той дори не трябваше да поглежда през рамо към монтираната на стената еленова глава, за да подчертае това, което има предвид.

— Да — каза Джо, като затвори бележника си и се изправи. — Но може да се върна тези дни, за да поразгледам този трофей отблизо. И може да поискам да разгледам гледката, която се открива от ловната ви хижа.

Очите на Гилбъртсън отново придобиха уплашен вид.

— Има ли — продължи Джо — нещо друго за тази конкретна ситуация, което да не сте ми споменали? Сега е шансът да го направите. Всичко, което може да е от значение, с което сте наясно?

— Не много — отвърна той. — Освен че обядвам с Ашли веднъж седмично. Ние сме, един вид, приятели… Хубаво е да сте приятел на управителя на банката в малък град като този.

— Да? — подкани го Джо.

— Тъй като тя е попечител на тази сметка, тя винаги има втори мобилен телефон със себе си. От онези евтините — с предплатените карти. Никога не съм я виждал да говори по него, но винаги го носи. Предполагам, че е така, за да бъде на разположение във всеки един момент.

Джо кимна.

— Не мисля, че това е проблем за Ашли, все пак — продължи Гилбъртсън. — Седем милиона и петстотин хиляди са завиден капитал за банка в наши дни, особено за малък град. Особено когато федералните се опитват да ги доведат до фалит.

 

 

Джо слезе по дървените стълби и затвори вратата зад себе си, поклащайки глава над новите разкрития, до които стигна.

Той не си спомни за пропуснатите повиквания, докато не се качи на магистралата за Садълстринг, когато извади мобилния си и провери екрана му.

Поканата беше от номер с код 777, което означаваше държавно управление, последван от малък брой цифри, принадлежащи на телефона на офиса на губернатора.

Съобщението пък беше от Мерибет и гласеше: „Обади ми се. Разбрах къде се е укривала Кора Лий.“

Джо взе решение въз основа на приоритета си… и потърси жена си на първо място.