Ч. Дж. Бокс
Порочен кръг (12)

11

Уонда Стейси беше на предела на силите си.

Час по-рано бе успяла да се измъкне, но чудовищността на случващото й се беше на път да я погълне напълно. Тя вървеше по ръба на набразденото било в търсене на начин да слезе надолу по планината. Пълната луна осветяваше пътя й, къпейки гранита в матово синьо. Звездите изглеждаха бледи и кремообразни в небето горе и осветяваха допълнително околността. Не знаеше къде се намира, нито къде отива. Знаеше само, че по някакъв начин трябваше да слезе…

Уонда не обичаше планината изобщо и определяше себе си за индивидуалист. Именно това спомогна за наемането й като барман в „Стокман“. Това, както и хубавият й багажник, както се изрази Бък Тимберман.

Бък не считаше за неуместно да нарича нещата със собствените им имена, особено ако те бяха истина. Особено ако те са истина. На Уонда пък това й харесваше въпреки преструвките й, че подобни коментари не означават нищо за нея. Тя дори се безпокоеше, че с напредването на възрастта й мъжете ще спрат да се обръщат зяпнали след нея… Чувстваше се и виновна за това, че игнорира очевидния интерес от страна на Дейв Фаркъс. Мъжът имаше вид на миловиден неудачник, но също така беше разказал и някои доста добри истории, които тя прие за полуистина. И при положение че той й ги сподели по начина, по който само един пияница споделя на своя барман, тя можеше да бъде малко по-учтива с него. И щеше, ако знаеше предварително, че е намислил да се самоубива…

И така, виждайки трептящите светлинки в далечината, Уонда предположи, че те принадлежат на нечие ранчо, и твърдо реши да се насочи натам. Обеща си, че ще издържи прехода, ще почука на входната врата и ще се прибере вкъщи навреме, за да спи в собственото си легло, отмивайки кошмара от себе си.

Тя никога не се бе чувствала толкова нещастна. Беше гладна и жадна и цялото тяло я болеше заради грубото отношение на отвлеклите я. Благодари на бога все пак, че е с каубойските си ботуши, които щяха да я предпазят от пришки, но пък беше студено и ставаше все по-студено. Можеше да види дъха си. Прииска й се да бе съумяла да хвърли и някое палто през прозореца, през който се измъкна.

Тези светлини бяха наистина далеч… Уонда не можеше да определи колко точно, може би пет или десет километра? Тя никога не е била добра в преценяването на разстояния. Освен това и теренът сякаш бе в заговор против нея. Вместо пътя, по който се движеше, да се спуска надолу по планината, той като че ли се изкачваше все по-нагоре. Единствената й надежда беше, че в даден момент ще се натъкне на естествен пролаз, по който би могла да пропълзи.

Всеки път, когато заек или мармот изшумолеше из шубраците край нея, тя като че ли губеше по няколко години от живота си. И когато един вирджински бухал излетя от клона в близкото дърво, отлитайки далеч в нощното небе, на няколко крачки от лицето й, тя за малко да припадне от ужас.

Уонда въздъхна с облекчение, когато видя наченки на поляна, на около метър-два на билото от дясната си страна. Сухата трева беше бледожълта на лунната светлина и тя стъпи предпазливо върху нея, за да се увери, че почвата отдолу е достатъчно твърда.

Тревата покриваше естествена стръмна пътека, виеща се надолу през скалите и изчезваща в сенките. Искаше й се да има фенерче — или поне да беше сутрин, — така че да може да види къде свършва всичко това.

Но когато чу вик в дърветата зад себе си и дълбок бас в отговор, осъзна, че няма особено голям избор. Похитителите й бяха тръгнали след нея, а тя имаше доста добра представа на какво са способни, в случай че я открият.

Така че се прекръсти, за първи път в живота си, каза една бърза молитва, пак за първи път в живота си, седна на задника си и се отпусна през улея.

Тревата беше хлъзгава и Уонда използва токчетата на ботушите си, за да контролира скоростта. Тя слезе десет крачки от мястото, от което тръгна, след това направи още двадесет. Наоколо нямаше клони, нито корени, за които да се прихване — единствено гладки скали. Но важното е, че напредваше. Измъкваше се.

Малко повече от седем метра по-надолу улеят завършваше с тясна скална тераса. Когато стигна до нея, тя спря инерцията си и се изправи върху треперещите си крака. Придържайки се с една ръка за тревата зад себе си, Уонда се наведе напред с надежда пътят да продължава и по-надолу. Вместо това обаче видя само тъмнина. Далеч по-долу сноп от лунна светлина осветяваше шистова скала, не по-голяма от размера на автомобила й. Нямаше начин да слезе до там, нито имаше как да се върне обратно…

На предела… Това беше термин, който ловците използваха и бе типичен за ситуации в планината, които те довеждат или до спасяването ти, или до смъртта ти.

Уонда затвори очи:

— По дяволите! — прошепна на глас. — Това няма да е мястото, на което бившата Мис Родео ще умре!

Всъщност Уонда невинаги е мразела планините. Някога, когато беше на двайсет, тя разпределяше времето си между туризъм, къмпингуване и всякакви дейности на открито. Тя беше мъжкарана, обичаща конете. Незаинтересована от момчетата. Веднъж, когато баща й през стиснати устни я попита дали иска да лови риба с него и чичо й Лес, тя веднага се съгласи, защото искаше да накаже майка си с отсъствието си.

Взеха пикала на чичо й Лес и Уонда се настани в средата. Краят на чакъления път в Бигхорн им предложи невероятна гледка към долината на Туелв Слийп. Тук, сред дърветата, беше по-хладно, отколкото в града и това й се хареса. Хареса й и че ще има възможност да прекара време с баща си, който заедно с чичо Лес изпиха няколко кутии бира по време на пътуването нагоре. Чичо Лес също така беше спирал по средата на пътя, така че баща й да може или да се изпикае, или да вземе още по две кенчета от охладителя в каросерията. Уонда се радваше вътрешно, гледайки как баща й се отпуска и шегува по начин, напълно непознат й до сега. Харесваше го такъв.

Чичо Лес работеше в петролните полета около Мидуест и Каспер. Беше се женил два пъти, вторият от които за жена с две деца. Уонда се срещна с доведените си братовчеди на самата сватба и определено не ги хареса — те бяха странни. Джей, една година по-голям от нея, се увличаше по научната фантастика и прекарваше времето си в четене на страховити романи и игра на сложни видеоигри. Тина, година по-малка, пък беше разглезена и взискателна и се свличаше на земята с писъци всеки път, когато не станеше на нейното. Уонда се радваше, че чичо Лес не ги беше взел с тях в онзи ден.

Когато пристигнаха в сенчестия къмпинг, баща й и чичо Лес опънаха палатка и столчета около огнището. Беше очарована да наблюдава как баща й сглобява въдицата си и нанизва мухата на крайчеца. Той изглеждаше развълнуван и почти по момчешки млад. Това беше страна — една щастлива страна — от неговия характер, която вкъщи никога не се проявяваше.

Тогава Уонда реши да остане в лагера, когато двамата отидоха за риба на потока в близост до къмпинга, и съжаляваше за това цял час след това. Тук нямаше абсолютно нищо за правене. Ако седнеше на слънце, кожата й веднага почервеняваше, ако се оттеглеше в сенките — комарите и еленовите мухи я нападаха. Ако отидеше в палатката — не й достигаше въздух. Нямаше какво да чете, нито какво да гледа и абсолютно нищо за слушане с изключение на жуженето на пчелите и другите насекоми сред дивите цветя.

Пръскайки се от главата до петите с мазен препарат против насекоми, тя се чудеше защо хората въобще ходят на къмпинг, когато си имат съвършени къщи за живеене.

Баща й и чичо й се върнаха преди смрачаване и всеки носеше със себе си малко кепче с улов. Тя наблюдаваше как те препържиха парче бекон в железния тиган, а след това в тази цвъртяща сгорещена мазнина поставиха и рибата — ведно с главите и опашките им. Докато правеха това, те се смееха и разказваха шеги, пиейки все повече и повече бира.

Тя се насили да хапне няколко малки рибки и се опита да не гледа сварените им бели очи, а според чичо Лес осолените им хрупкави опашки и перки имали вкуса на пържени картофи. Той стана, за да й поднесе канчето, пълно с мазни черни опашки, когато се спъна и крака му закачиха дръжката на тигана, изсипвайки съдържанието му в огъня. Имаше свистене, пламък и черен дим, а баща й и чичо й се засмяха така, сякаш това е най-смешното нещо, което някога бяха виждали. Това беше първият път, когато тя видя баща си мъртвопиян.

Уонда пропълзя в спалния си чувал, само и само да се измъкне от тях. Чувстваше се мръсна и лепкава заради репелента и дори не можеше да си измие зъбите — чувстваше се ужасно.

Баща й и чичо й пиха около огъня, разказвайки си истории до среднощ. Баща й говори много за някакъв свой колега, когото изобщо не харесва, и използва думата мамка му толкова много пъти, че това направо я шокира. Тя никога не го беше чувала да псува толкова много или по-скоро толкова свободно. Чичо Лес пък сподели, че доведеният му син Джей е „малко котенце“, а Тина — „бъдеща кралица в хуманитарното обслужване“.

Уонда искаше да се прибере у дома.

Събуди се няколко часа по-късно, стисната в мечешка прегръдка и с езика на чичо Лес в устата си. Вкусът на стара бира и тютюн я завладя. Той я прегърна по-силно, когато тя запротестира, но силите й не достигнаха, за да извърти главата си и да изкрещи. Няколко минути по-късно извън палатката се чуха тежки стъпки и ципът се отвори.

— Лес?! Какво, по дяволите, правиш?! — гласът беше плътен, а думите провлачени.

— Нищо…

— Нищо? Махни се от нея веднага!

Чичо Лес освободи хватката си, но в това време подпъхна едната от ръцете си в спалния й чувал и я постави върху горещото й бедро. Миг по-късно въздъхна и се оттегли.

— Уонда, скъпа, добре ли си? Съжалявам… Сигурно съм задрямал в стола и…

Тя не можеше да изрече и дума. Вкусът в устата й беше ужасен и обърна глава, за да се изплюе.

Чичо Лес коленичи тромаво и изпълзя от палатката.

— Съжалявам, Уонда — каза той през рамо.

До този момент тя не беше осъзнала, че панталоните и коланът му са разкопчани. Но когато се изправи несигурно, дънките му паднаха, навивайки се около глезените му. Дебелите му крака бяха оцветени в оранжево от светлината на огъня.

Тогава се чу тежък удар на плът върху плът и чичо Лес изохка, сривайки се назад върху палатката. Уонда усети тежестта му върху себе си отново, този път през тъканта, и чу още едно „Ох“, докато баща й нанасяше удар след удар върху тялото на брат си.

— Ще спиш в колата — каза му баща й. — Взел съм ключовете, така че не можеш да тръгнеш без нас.

— Аз не знам какво си мислех…

— Ако си я наранил…

— Не съм!

— Уонда, той направи ли ти… нещо? — подвикна баща й.

— Не — отвърна тя. — Но, мисля, че щеше…

Тя усети как ударите отново заваляха. Накрая татко й каза:

— Изправи се, веднага!

— Ще го направя, ако спреш да ме удряш, братко.

 

 

Тя прекара остатъка от нощта в спалния чувал до баща си, взирайки се в звездите. Двамата лежаха един до друг в тревата, използвайки брезента от счупената палатка като основа. За щастие не валя дъжд. Когато звездите започнаха да избледняват, тя затвори очи, но продължаваше да ги вижда през клепачите си. Баща й заспа пръв, хъркайки. Чичо й Лес също хъркаше във вътрешността на камиона.

На следващия ден те не говориха за случилото се, нито се видяха повече. Чичо Лес се разведе отново и се премести в Тексас.

Оттогава Уонда Стейси стоеше далеч от планините.

Досега.

 

 

Точно над нея в тъмното по-големият с името Рори Крос каза:

— Лутхи, ела тук.

Беше ги чула да използват имената си, когато я нападнаха в Садълстринг.

— Какво има?… — чу се от далечината.

— Ела, ще ти покажа.

— Идвам.

Гласът на Лутхи прозвуча измъчено, прецени тя, така сякаш е ранен.

— Виж това — каза Крос.

Кълбо от светлина се издигна над скалите от горната част на билото, вероятно идваща от фенер. Уонда се притисна към тревата в улея, в случай че решат да насочат лъча в нейната посока.

— Виждаш ли тези следи тук? — продължи Крос. — Мисля, че се е опитвала да слезе надолу.

— Дали го е направила?

— Дебелана като нея? По дяволите, не. По-скоро се е изтъркаляла и се е разбила в скалите.

След дълга пауза Лутхи каза:

— Мисля, че най-вероятно си прав. Къде другаде може да отиде?

— Размазала се е някъде там.

— Иска ми се да знаехме това със сигурност.

— Може да се върнем утре по светло. Ще намерим тялото или каквото там е останало.

— Може. Но сега бих дал всичко, за да се върна в колибата. Кракът ме боли ужасно.

За миг се замисли дали да не извика. Може би… Може би ще й спуснат въже и ще я издърпат горе. Може би е по-ценна за тях жива, отколкото мъртва? Тя все още не можеше да разбере защо изобщо я доведоха тук, но предположи, че е възможно да са я объркали с някой друг… Никой, който има пари и биха платили откуп за него. Бък Тимберман със сигурност не би го направил за нея… Нито някой от приятелите й.

Тогава Крос каза с престорен драматизъм:

— Спечели дуела, но не успя да си вземеш наградата. Хайде, приключихме тук.

— Иска ми се да знаехме това със сигурност — кимна Лутхи. — Не е добре да разкаже на някого за нас.

Крос се засмя и фенерчето угасна. Очевидно разговорът приключи.

Тя не извика. По някаква причина те я искаха мъртва. Така че дори и идеята за откуп не беше вече и наполовина актуална. Уонда се опита да помисли дали случайно не е обидила някого, който сега иска да й го върне, но не успя да се сети за никой.

Разбира се, тя ги видя в компанията на онзи красив каубой Далас Кейтс и татуираната му приятелка в „Стокман“ онази нощ, но те едва бяха разменили и дума. Може ли това да има нещо общо със случващото се? Въпреки че нямаше никакъв смисъл…

Не ги чу да си тръгват, но няколко минути по-късно Лутхи извика:

— Рори, забави. Не мога да вървя толкова бързо… — След това. — Проклет да си! Забави малко…

 

 

Уонда приседна с гръб към улея и погледна в нощта. Ранчото все още блещукаше там, въпреки че някои от светлините вече бяха угаснали.

Над нея безмилостните звезди светеха точно както и в онази нощ преди двадесет и шест години. И точно по същия начин можеше да ги види и зад затворените си очи.

 

 

Главата й рязко се вдигна нагоре, когато едно камъче отскочи от рамото й. Замръзваше, въпреки че не беше чак толкова студено. И въпреки това тя прегърна коленете си в опит да се стопли. Изненада се, че е успяла да заспи.

Чудеше се колко дълго е спала. Пет минути? Час? Бяха взели телефона й, така че тя не можеше да разбере колко е часът. Знаеше само, че все още е тъмно, а светлините в ранчото се бяха смалили до една-единствена синя светлинка, приличаща на малка самотна звезда на фона на черния пелин в прерията под нея.

Тогава друго камъче падна някъде в косата й и тя се пресегна, за да го извади. Когато направи това, ръката й се отърка в нещо, което не беше забелязала преди.

Въже, края, на което потрепваше като живо.

Отгоре се чу грухтене и в следващия миг пред нея тупнаха чифт огромни ботуши. Рори Крос я погледна, усмихвайки се:

— Ето те и теб. Щях да те намеря и по-рано, но трябваше да се върна до колибата за въже.

— Тук си, за да ме нараниш или да ме спасиш? — попита Уонда с треперещ глас.

Той сви рамене.

— Предполагам това е нещо, което ще се опитаме да разберем заедно, Уонда.

Той стоеше там облян в лунна светлина, възобновявайки нормалното си дишане. Тя забеляза отражение от тъп блясък върху дръжката на пистолет, подаващ се от задния му джоб.

— Ако искахте смъртта ми, можехте просто да ме оставите тук. Така че предполагам, че съм по-ценна жива.

— Добро предположение.

— И мисля, че правите това — продължи тя, размахвайки ръката си напосоки — за пари. Не мога да измисля друга причина.

— Може би е така.

Тонът му беше леко подигравателен, почти жизнерадостен и тя се опита да игнорира това.

— Е, аз не разполагам с много пари, но ще ви дам това, което имам. Завържи въжето около мен и ме изтегли горе, а после ме закарайте до банкомат. Родителите ми са пенсионери, но имат малко заделени пари в банката. Имам ключове от „Стокман“ и знам къде Бък крие оборота. Не знам комбинацията на сейфа, но бих могла да я измъкна от него. С приятеля ти ще вземете добра сума…

— Той е мой сътрудник, не ми е приятел — каза Рори. — И ние имаме достатъчно пари, въпреки че винаги има място за още.

Тя усети как раменете й се отпускат. Мъжът пред нея като че ли хареса идеята, въпреки че твърдеше, че си има достатъчно пари, което беше любопитно. Той се обърна и дръпна въжето.

— И аз няма да ви обвиня в нищо — каза тя. — Ще се преструвам, че това не се е случило.

— Кажи ми — каза той, без да поглежда към нея — какво и колко точно разбра онази вечер в бара?

— Какво?

— Когато обсъждахме някои свои планове. Какво точно чу?

Уонда поклати глава.

— Нищо. Аз, честно казано, не мога да си спомня нищо друго освен разговора ни за дивечовото месо. Аз просто флиртувах с онзи каубой. Това е, което си спомням.

— Така че не си чула нищо друго?

— Честно?

— Но видя, че всички сме заедно.

— И какво от това? Имате право да седите с приятели на по чашка…

— Сътрудници — коригира я той.

— Сътрудници.

Той замълча за известно време и кимна с глава.

— Знаеш ли какво, ще те измъкнем от тук. Особено след като твърдиш, че не си чула нищо. Но трябва да ми обещаеш, че няма да се опитваш да бягаш отново. Прекарахме половината нощ да те търсим, а и вече видя, че няма как да се измъкнеш от тук сама, нали?

— Точно така. Обещавам — каза тя. — Не ми харесва да съм сама тук…

Той си пое дълбоко дъх и го издиша бавно. Очите му бяха широко отворени, отразяващи звездната светлина. Това го караше да изглежда като лунатик, помисли си тя.

— Нека завържа това въже под раменете ти — каза той. — Ще направя нещо като примка в края. Ще се кача пръв и ще те издърпам, но и ти ще трябва да помогнеш. Не се обиждай, но няма да се справя сам…

— Ще се катеря — кимна тя. — Ще те улесня.

— Добро момиче — прошепна той.

Тя се надигна и се приближи до него. Краката й се бяха схванали.

— Обърни се и вдигнете ръцете си, така че да мога да завържа това.

Тя го направи и погледна надолу, за да види дали той ще опаше въжето под гърдите й или над тях. Вместо това, преди да успее да реагира, примката се спусна над главата й, пристягайки се около врата й. Това я накара да се закашля и тя посегна в опит да го разхлаби.

Рори се облегна назад, вдигна десния си крак и облегна стъпалото си в широките й задни части. Уонда се опита да се освободи от него, но той я избута силно и тя се стовари напред като пълен чувал с брашно.

Той я заобиколи бързо, така че въжето се опъна и повдигна челюстта и главата й нагоре. Секунда по-късно мъжът се пресегна и го стисна силно, за да спре треперенето на ритащото под него тяло. Отне цяла минута, преди въжето да застине. Това беше някак очарователно и странно възбуждащо — възможността да усети как животът напуска тялото й. Когато тя спря да рита, въжето сякаш загуби душата си.

Крос извади сгъваем нож от предния си джоб, отвори го и преряза въжето, а след това се заслуша, докато тялото не се стовари като торба с лед върху бетонната плоча по-надолу.

— Съжалявам, Уонда — каза той. — Нямах намерение да се връщам, но сътрудникът ми е путка и искаше да се увери, че няма да ни издадеш. Така че вини него, не мен.

После хвана въжето с две ръце и започна да се катери.