Юхан Харстад
Дарла (37) (172 часа на Луната)

Кони Айлънд

Баща й бе успял вече да направи резервация и тя, щастлива, се качи с асансьора до апартамента на 52-рия етаж, който имаше страхотна гледка към парка.

Но Миа не остана там, както бе обещала.

Вече бе чакала достатъчно. Само минути по-късно, след като си взе един бърз душ, тя напусна хотела и се запъти към Сентръл Парк.

Зачака.

Мъри се появи малко преди единайсет часа.

Появи се бутайки количката си и я видя, още преди тя да му се обади.

— Здравей — поздрави тя.

Той дълго я гледа. Сякаш ровеше из библиотеката на паметта си. И най-накрая извади картонче с нейното име.

— Миа? — каза той стъписан. — Ти си се върнала!

Тя се усмихна.

— Мислех просто да дойда и да те поздравя.

— Слушах радио — каза той. — В Армията на спасението. Казаха, че всички сте загинали. Ужасни новини, Миа. Казаха, че нямате никакъв шанс.

— Вярно е. Но аз оживях.

— Да, очевидно — заяви той и я прегърна. — А родителите ти?

— Пристигат тази вечер. Най-рано.

— „Четири сезона“, нали?

— Точно така — отвърна Миа. — Като предишния път.

— Чудесно. Ще те изпратя до там.

— Хрумна ми нещо друго. Ела.

Мъри остави количката си и я последва до спирката на метрото на Лексингтън авеню.

— Имаш ли пари за билети? — попита тя.

— Шегуваш ли се? Приличам ли ти на човек, който има пари?

Те изчакаха да не ги види никой и прескочиха преградата, после изтичаха на перона. Тя предупреди Мъри да не чете имената на спирките, за да не разбере къде отиват. И Мъри я послуша. Всеки път щом метрото спреше, той затулваше очи с ръце, за да не си мисли тя, че той мами. Прекосиха Ийст Ривър и продължиха към Бруклин. Пътуваха до последната спирка и Миа водеше Мъри за ръката, докато той я следваше в топлата вечер.

— Сега вече можеш да гледаш — каза тя.

И Мъри отвори очи.

— Кони Айлънд — възкликна той. — Довела си ме до Кони Айлънд! Не съм бил тук… ами… през последните години.

— Помниш ли, че ми разказа, че някога сте спели на плажа тук?

— Да, помня. Вече никой не го прави. Вече никой не нощува на плажа. Тъжно е, като се замисли човек.

Миа го заведе до водата.

— Но тази нощ е различна. Тази нощ някой все пак ще пренощува на плажа тук, на Кони Айлънд.

Очите на Мъри се насълзиха. Огромни сълзи покапаха по бузите му.

— Благодаря — каза той. — Благодаря. Това е най-хубавият подарък, който някога съм получавал.

Пътят до плажа бе покрит с боклуци. Навсякъде около тях имаше остатъци от увеселителен парк. Счупени въртележки, части от камион и самотно, замряло завинаги виенско колело.

Избраха си място до една стара дървена лодка и Мъри постла палтото си върху пясъка, за да могат да легнат върху него.

— Добре дошла обратно — приветства я той.

— Добре дошъл и ти — отвърна тя.

Мъри бе човекът, заспал най-бързо в Ню Йорк тази нощ. Само след минута той бе положил глава на пясъка и потънал в дълбок сън.

Но Миа не заспа.

Тя остана будна цялата нощ, загледана пред себе си, докато слънцето се показа над водата. На Земята съм, помисли си тя. Най-после у дома.

* * *

Мъри се чувстваше като пребит, когато се събуди. Първоначално не разбра къде се намира и се заоглежда, докато не видя Миа и си спомни предишната вечер.

Той се изправи, отиде до водата и седна до нея.

— Как си? — попита той.

Тя се обърна към него:

— Всичко ще се нареди прекрасно. За мен.

Внезапно той забеляза нещо в лицето й и се вгледа в очите й.

— Очите ти — каза той. — Мисля, че трябва да си ги прегледаш. Изглежда, че нещо не е наред с тях… хм… те… те са напълно черни.

Тя му се усмихна. Отблъскваща усмивка.

Внезапно той се почувства зле. Не можеше да определи точно каква бе причината, но имаше нещо нередно в цялата работа. Нещо отблъскващо.

Тя отново се усмихна.

— За съжаление не мога да ти позволя да се върнеш в Манхатън.

— Аз… да… но какво искаш да кажеш? — попита Мъри объркан и уплашен. Той инстинктивно отстъпи назад и се спъна.

Миа се надвеси над него. Той усети как изпада в паника.

Слънцето се издигна над морето и ги огря. Освети целия бряг и върна блясъка на Кони Айлънд.

Той успя да види единствено ръцете й, когато светкавично се спуснаха към него, после почувства ослепителна, силна болка в главата си, сякаш черепът му се разцепи на две.

После всичко потъна в мрак.

* * *

Тя просто си тръгна и го остави, напълно равнодушна. Бавно се обърна и се запъти към огромното виенско колело и остатъците от онова, което някога е било увеселителен парк. В далечината, от другата страна на Ийст Ривър видя небостъргачите на Манхатън, огрени от първите слънчеви лъчи. Остана известно време, загледана в града, преди да потегли обратно за спирката на метрото.