Юхан Харстад
Дарла (19) (172 часа на Луната)

Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Darlah — 172 timer på månen, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
3,7 (× 13 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2021)

Издание:

Автор: Юхан Харстад

Заглавие: Дарла

Преводач: Анюта Качева

Година на превод: 2017

Език, от който е преведено: норвежки

Издание: първо

Издател: Издателство „Ергон“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2017

Тип: роман

Националност: норвежка (не е указано)

Печатница: „Инвестпрес“ АД

Редактор: Сергей Райков

ISBN: 978-619-165-071-2

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/14225

История

  1. — Добавяне

Име

Бяха го настанили на стол пред телевизора в стаята му. От време на време го правеха, когато санитарите бяха малко и не можеха да следят всички обитатели. Всеки път нещата вървяха добре. Старците седяха прилежно и мирно пред телевизорите, забравили всичко за време и пространство, както и че не са се къпали няколко дни подред.

Химелфарб се чувстваше радостен и в приповдигнато настроение. Камерата току-що бе преминала през публиката на някакво шоу и той реши, че внезапно всички са дошли в стаята му на гости за кафе. Той решително се изправи и затърси в шкафа чаши и прибори. Може би дори някой щеше да донесе сладкиш. Чийзкейк.

В шкафа той нямаше други съдове, освен чаши и лъжички, но ги извади и прилежно ги нареди върху леглото си. Такааааа. Все пак стигаха за трима души. Все някакво начало. Той изхвърли цветята от вазата на прозореца и сипа от нея вода в чашите.

— Заповядайте — промърмори той тихо и извърна тревожен поглед към телевизора. Но публиката продължаваше да си седи по местата. Защо не ставаха?

Нямаше достатъчно чаши за всички, ето къде бе проблемът. Той подреди обувките и шапката си, както и картините от стената едни до други на леглото. Напълни вазата и сипа вода в обувките си. Върху завивката се появиха тъмни петна и водата потече на пода. Отново погледна екрана. Те не искаха да станат!

Господин Химелфарб се строполи на стола и зарови глава в ръцете си.

Седя така половин час, преди една от санитарките да влезе и да завари отрупаното му с предмети легло.

Санитарката го погледна. Той целият бе плувнал в пот от изтощение. Една грижлива ръка го погали по рамото.

— Пак ли си имал гости?

Химелфарб кимна безшумно.

Наведе се към телевизора и смени канала. Публиката изчезна.

— Ето такааа… Виждаш ли, всички вече си отидоха.

Тя дори не забеляза, че старият човек плачеше.

 

 

Докато санитарката подреждаше леглото му и връщаше нещата по местата им, по телевизията започна съвсем нов документален филм за сегашния полет до Луната.

На екрана пред него кипеше бурна дейност. Стари архивни кадри показваха учени, напълно погълнати от работата и провеждащи тестове с различни уреди. Не бе лесно да се разбере с какво точно се занимаваха или от къде бяха взети кадрите, а и гласът зад кадър не съобщаваше нищо по този въпрос. Той беше зает да разказва историята на американската космическа програма от началото на 50-те години до днес, и през цялото време заливаше публиката с цифри, статистически данни, информация за разходите, за мащабите и всеобхватността на тази дейност. Нищо от това не достигаше до Химелфарб. И все пак той седеше като омагьосан пред екрана.

Бе го обзело някакво смътно чувство, че познава повечето от лицата, които му се усмихваха от екрана. Той знаеше откъде са кадрите, нали? Това беше в един от хангарите на обсерваторията Голдстоун, а показаните преди малко учени работеха по проекта, който… за какво точно се отнасяше този проект?

Човекът в средата на кадъра бе ръководителят; едва ли е бил на повече от двайсетина години тогава. Но… бяха му възложили отговорността, защото… защото е знаел нещо, нали така? Да, точно така. Бе направил някакви безпрецедентни отрития в университета и бе преместен в Голдстоун, за да работи по нещо, което мъгляво наричаха въпроси, свързани с Луната. Как му беше името? Коен? Не? Кауфман? Не, и това не беше.

Той се разрови из картотеката в главата си, където всичко се обърка отново, стана недостъпно, но въпреки това се насили да продължи. Тази снимка, какво значеше тя? Вгледа се по-внимателно, плъзна поглед покрай хората и го насочи към конструкцията зад тях.

Снимката изчезна и бе заместена от друга, направена от по-различен ъгъл. Гласът на говорителя обясни, че в момента показват прочутия луноход LRV, Лунар Роувър[1], сниман до създателите си от завода на Боинг в Голдстоун. Това бе очевидно. Химелфарб се опитваше да си спомни името на човека, но това напълно му се изплъзваше. Колинс? Не. Клейман? Не бе сигурен. На екрана показаха още една снимка, този път направена в другия край на помещението. Този път на нея се виждаше задната страна на лунохода и гърбовете на учените.

Но не това внезапно уплаши Химелфарб.

Ужасът му вдъхна една полуотворена врата в дъното на снимката. Тя не бе замислена като важна подробност, но точно тя улови погледа му. Почти бе невъзможно да се различи нисичкия мъж, застанал до шкафа с инструментите близо до вратата. Лицето бе неясно и ако човек изрично не знаеше, че той стои там, най-вероятно изобщо не би го забелязал.

Обаче господин Химелфарб го позна.

Това бе самият той.

— Ето така е добре вече — каза санитарката и изключи телевизора. — Знаеш, че не можеш да седиш цяла нощ и да гледаш телевизия.

Химелфарб остана да седи и да гледа угасналия екран, но единственото, което виждаше, бе неговият собствен образ. Отражението му в екрана сякаш се ухили срещу него. Отблъскваща усмивка на луд човек. Затвори очи за няколко секунди, преди да ги отвори отново.

Сега единствено отражението на тъжното му лице го гледаше от екрана. Най-тъжното лице на планетата Земя.

Телефонът на санитарката иззвъня и тя го вдигна.

— Можеш ли да поседиш така, Олег? Ще се върна да ти помогна да си легнеш след двайсетина минути.

И тя напусна стаята, без да дочака отговор.

Но господин Химелфарб дори не забеляза излизането й. Сякаш в съзнанието му бе станало късо съединение. То свърза на секундата всички нервни окончания в мозъка и то напълно правилно, така че спомените го връхлетяха като водопад, изригващ от съзнанието му. Той се изправи и остана да стои в средата на стаята.

Аз живея тук, помисли си той.

Това са нещата ми.

Живея в някакъв дом?

Приближи се до огледалото, което санитарката бе върнала на мястото му, преди да излезе. Огледа се. И сълзите му потекоха надолу по бузите при вида на старческото лице, което го гледаше отсреща.

Сякаш натрупаните години копнеж и тъга по децата, жена му, по целия му живот, по съзнателното същество, което представляваше някога се сляха в едно мигновено проглеждане.

Вратите на съзнанието му зейнаха широко отворени и умът му стана бистър и ясен като кристал.

Коулман. Казваше Коулман. Не Коен, не Кауфман. А Коулман.

И тогава като лавина го заля знанието. Спомни си всичко, случило се в Голдстоун в деня, когато онази снимка бе направена. Всичко настъпваше към него с такава мощ, още по-силно от първата вълна спомени, че за малко да загуби равновесие.

Спомни си кой бе Коулман, докладите, случилото се на Луната. Отчетливо си спомни неясната снимка, направена от астронавтите на Аполо 17 в близост до Морето на спокойствието. Именно Коулман му я беше показал един следобед през есента на 1979-та и само мисълта за това го накара да потрепери.

На снимката се виждаше как астронавтът Юджийн Сърнън[2] се качва на лунохода. Изглеждаше тромаво забързан и приличаше на човек, който се страхува, че няма да успее да се качи навреме в него. А на по-малко от трийсетина метра зад него, в долината на Торъс-Литроу, се виждаше и причината за паниката му. Тъмен силует с размазани очертания, но очевидно без скафандър, облечен със съвсем обикновени дрехи, вървеше към него. Господин Химелфарб бе се срещал с Юджийн много пъти. Приятен мъж, който за съжаление никога не се възстанови след полета с Аполо.

Може би това се дължеше на факта, че човекът зад него на снимката, който вървеше по петите му към лунохода, си приличаше с Юджийн като две капки вода.

Дарла. Те ще използват отново базата.

Но ние се договорихме никога повече да не се връщаме там!

Никога!

Той извади портфейла от якето си и намери обувките си, подредени до гардероба. Внимателно, за да щади крехкото си тяло от резки движения, той се наведе, взе ги, седна на ръба на леглото и ги обу, после напусна стаята си. Забърза по коридора, колкото му бе възможно, към телефонния автомат в дъното.

Все още има време. Все още могат да прекъснат полета и да се върнат, ако вече не са кацнали там.

Трябва да им разкажем. Всичко.

Не срещна никого в коридора. Малцината санитари, които бяха на работа, се занимаваха с останалите обитатели в другите крила на дома, което му осигури свободен достъп до автомата.

С трепереща ръка той пусна няколко монети и набра стария номер в Голдстоун. Дори не се замисли колко невероятно е, че той, особено онова, в което се бе превърнал, все още си спомня номера наизуст. Но това нямаше значение. Паметта няма цена.

Номерът, който набирате, е излязъл от употреба.

Естествено. Толкова отдавна не се бе обаждал там. Сигурно вече имаха съвсем други номера.

Той разлисти телефонния указател, висящ до автомата.

К. Л. М. Н.

Това беше. Н.

НАСА.

Намери номера на Космическия център Кенеди. Позвъни.

Отговори му автомат. Който му съобщи менюто и избора, който може да направи. Прекалено голям избор. Бе объркващо. Опита се да натисне 0 с надеждата, че това ще го свърже с някаква централа. Но не… отново механичен, противно любезен, предварително записан глас.

Погледна часовника. Не. Би трябвало все още да има хора там.

Опита отново, но и този път не се свърза с жив човек.

Объркването и страхът бяха на път отново да го превземат и той затвори телефона. Сърцето му биеше като лудо, гърдите го пробождаха. Внезапно си спомни, Кейп Канаверал. Ще опитам Кейп Канаверал. Разлисти отново указателя. Намери номера. Позвъни.

В другия край се обади млад мъж.

— Станция на военновъздушни сили в Кейп Канаверал, какво мога да направя за вас?

И господин Химелфарб се накани да започне да разказва. Всичко, което знаеше, всичко, което трябваше да се направи и защо експедицията трябваше да бъде незабавно прекъсната. И че трябва възможно най-бързо да го свържат лично с д-р ■.

Но от устата му не излезе и дума.

Паметта му се бе върнала, но центъра на говора в мозъка му не го слушаше. Издаваше единствено несвързани звуци, колкото и да се опитваше да говори правилно.

— Сър, мога ли да ви помогна с нещо?

Той запелтечи, положи още по-големи усилия. Но нищо не излезе.

— Сър, там ли сте?

Моля те, нека да успея да кажа едно-единствено изречение. Моля те, нека да ги предупредя. Само за това моля.

— Сър, ще бъда принуден да затворя сега.

Не го прави, моля те, не го прави, дай ми още малко време, само още малко време.

— Дочуване.

По дяволите!

Усети как го изпълва безмерна ярост и пред очите му причерня. С огромна сила, каквато не подозираше, че старческите му ръце притежават, той нападна автомата, въоръжен със слушалката. По пластмасата на кабината се появиха пукнатини, полетяха парчета на всички страни и той дръпна толкова силно слушалката към себе си, че я изтръгна от апарата, но не се отказа. Накрая слушалката се разпадна в ръцете му, парчетата се посипаха по пода и той продължи да удря с голи юмруци. После с цялото си тяло. Удари телефона с рамото си и монетите се посипаха на пода със звънтящ, висок звук. Вече е прекалено късно, помисли си той, вдигнал двете си ръце над главата. Болката го прониза, когато удари телефонния апарат. Той се откъсна от стената, поддаде и с трясък падна на пода. Господин Химелфарб остана да стои мълчаливо до санитарите, които се бяха стекли тичешком около него.

Те не трябва да се връщат отново.

Трябва да стоят настрана от това място.

Никога да не стъпват там.

Бележки

[1] LRV, Lunar Rover Vehicle (англ.) — четириколесният луноход, наричан още „лунен джип“, използван от екипажа на Аполо 15 за придвижване по лунната повърхност. Лунни джипове използват и мисиите на Аполо 16 и 17. Остават на Луната и са сред малкото обекти, създадени от човека, които са там и в момента. Върху пулта за управление на LRV 15 командир Дейвид Скот е оставил Библията. — Б.пр.

[2] Юджийн Андрю Сърнън е един от тримата американски астронавти, които са летели до Луната два пъти. Той обикаля Луната с Аполо 10, прилунява се като капитан на Аполо 17 и е последният (засега) човек стъпил на Луната. — Б.пр.