Юхан Харстад
Дарла (1) (172 часа на Луната)

Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Darlah — 172 timer på månen, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
3,6 (× 8 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2021)

Издание:

Автор: Юхан Харстад

Заглавие: Дарла

Преводач: Анюта Качева

Година на превод: 2017

Език, от който е преведено: норвежки

Издание: първо

Издател: Издателство „Ергон“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2017

Тип: роман

Националност: норвежка (не е указано)

Печатница: „Инвестпрес“ АД

Редактор: Сергей Райков

ISBN: 978-619-165-071-2

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/14225

История

  1. — Добавяне

This ain’t no party, this ain’t no disco. This ain’t no fooling around.

Talking Heads[1]

Пролог: Февруари 2010

— Господа, време е вече.

Д-р ■ вдигна поглед и огледа седмината облечени в скъпи костюми мъже, седнали около масата за заседания. Бяха сред най-могъщите хора в страната и се намираха в най-голямата конферентна зала на главната квартира на американската космическа агенция НАСА във Вашингтон. Часът наближаваше единайсет вечерта, а се бяха събрали тук още от сутринта.

Принудата да вземат решение вече чукаше на вратата.

— Е, какво да бъде? — попита д-р ■ нетърпеливо. Цигареният дим бе надвиснал тежък и задушлив в помещението, което правеше настроението още по-мрачно. С нарастването на напрежението, всички забрани за тютюнопушенето отпаднаха.

— Ами… — започна единият от седемте мъже, докато дъвчеше молива си. — Доста рисковано предложение. Да се върнем на Луната, искам да кажа. И се питам: струва ли си, наистина?

— Господа, на хората им писна от цялата тази история с Луната, още преди последната мисия до нея през 1972-ра — обади се друг. — Защо мислите, че ще приемат да го направим отново и да заминем там?

— Възможно е обаче да ги убедим — каза трети. — Като им обясним, че има големи шансове да открием Тантал 73 на южния полюс на Луната.

Настроението в залата рязко се смени.

— Надявам се, че не искате да се върнете пак на южния полюс?

— Разбира се, че не.

— Това ще ви убие.

— Наясно съм.

— Ако питате мен, най-доброто е да оставим това място на мира.

— Господа — прекъсна ги д-р ■. — Имате ли изобщо представа какъв революционен потенциал би имало откриването на Тантал 73? Почти цялата ни технология зависи от този материал. Това би могло да промени всичко. Хората направо ще се надпреварват да ни замерят с парите си.

— Значи ще отидем дотам, за да търсим природни ресурси? — обади се скептично един от мъжете. — Мислех, че…

Д-р ■ го прекъсна:

— Не. Нямаме такава цел.

Шефът на отбраната се прокашля.

— Нека да сложа картите на масата, господа. Няма да ходим до южния полюс на Луната. А дали там, или където и да било другаде има Тантал 73, ми е напълно безразлично.

Объркването заля залата. По масата забарабаниха нетърпеливи пръсти.

— Предполагам, че някои от вас са запознати с Проект Хоризонт? — попита той.

Мъжът, който първи се бе обадил, взе отново думата:

— Имаш предвид онези изследвания от края на петдесетте? Планът да се построи военна база на Луната? Мисля, че го прибраха в чекмеджето още година след това.

Д-р ■ поклати глава.

— Базата не е военна. — Той погледна шефа на отбраната. — Става дума за изследователска станция. Най-обикновена изследователска станция. Не беше ли така?

Шефът на отбраната не отговори. Само му хвърли приятелски поглед.

— Казва се Дарла 2. Построена е през 70-те години и пусната под името Операция ДП7.

— Но защо… за бога… защо никой от нас не е чувал и дума за това преди?

— Цялата информация, свързана с Дарла 2, досега бе пазена в тайна. От съображения за сигурност.

Той пак замълча, за да прецени дали да разкрие нещо повече, или не.

Д-р ■ го прекъсна и продължи:

Дарла бе построена между 1974-та и 1976-та. Базата се намира в Морето на спокойствието, където, както е известно, Армстронг и Олдрин се приземиха през 1969 година. Но нито едно от другите кацания не е осъществено там.

— Смея ли да попитам защо е била построена? — обади се един от мъжете, мълчал досега.

— Попаднахме на нещо — отвърна д-р ■.

— Малко по-точно?

— Нямаме представа какво е. Идеята беше да продължим изследванията и да изпратим екип на Луната, обаче, както е известно на всички, след 1976 година финансирането беше спряно. Но, както вече намекнах, парите не бяха единствената причина за да… ликвидираме програмата. Истината е, че… намереното там, горе, не е от онези открития, за които се отпускат средства за перспективни изследвания. Бяхме помолени да зарежем всичко. Така че се престорихме, че никога не се е случвало и… ами… сигналът постепенно изчезна от само себе си.

— Докато тази есен се появи отново — допълни шефът на обраната.

Сигналът? Какво, по дяволите, значи това? — избухна разтревожено един от мъжете. — Може ли някой с прости и ясни думи да ми обясни за какво точно говорим?!

Д-р ■ погледна мъжа, който току-що се бе обадил, наведе се и извади нещо от дипломатическото си куфарче. Постави една папка на масата, отвори я и взе някаква снимка от нея.

— Тази снимка е направена на Луната от Джеймс Ъруин, мисия Аполо 15. Астронавтът на снимката е Дейвид Р. Скот.

— Но… кой е другият човек отзад?

— Не знаем.

— Не знаете?! По дяволите, какво става тук?

— Всяко нещо е времето си, господа. Цялата информация, която поискате, ще ви бъде предоставена след като вземем единодушно решение да продължим. Но не и преди това. Сега, нека обсъдим нещо друго. Как ще обясним, че сме поддържали една затворена и неработеща база на Луната цели четиридесет години, без някой да знае за това?

— Затворена? Искаш да кажеш, че до сега никой не е стъпвал в базата? — попита един от астронавтите, който присъстваше тук. — Ами тези, които са я построили?

— Никога не са влизали вътре. Модулите бяха сглобени от машини направо на лунната повърхност. Не от хора.

Един от мъжете се изправи с глуповата усмивка:

— Ще кажем, че четиридесет години сме я изпробвали, за да се уверим, че работи добре.

— И работи ли добре? — попита някой.

— По принцип, да — отвърна мъжа с наивната усмивка.

По принцип не е достатъчно обяснение, не мислите ли?

Много от мъжете, които присъстваха, продължаваха да са скептично настроени, да не кажем направо шокирани.

— Но кого ще изпратим горе? И какво ще прави там?

— Първата експедиция ще се заеме с три прости неща. Първо: ще изпробват базата, за да се уверят, че работи нормално. Второ: ще изследват възможностите за добиване на Тантал 73, което ще осигури огромно преимущество на САЩ на технологичния пазар. И трето — а то е най-важното от всичко, господа — ще привлекат вниманието на медиите, което от своя страна ще доведе до финансова подкрепа, за да се продължат изследванията и… ще се справят с евентуални… проблеми.

— Какви проблеми? — попита един от мъжете.

Д-р ■ вдигна ръка, сякаш за да предотврати друго изказване.

— Както казах, ще стигнем и до това. Идеята е да представим проекта като част от честването на петдесетгодишнината от първото кацане на Луната. Ще построим съвременни, усъвършенствани реплики на класическите ракети от 60-те и 70-те години от програмата Аполо. Което със сигурност ще породи носталгия в сърцата на хората.

— Но никой под четиридесет и пет не помни изобщо кацането на Аполо.

Д-р ■ почака дълго, преди да вземе отново думата. Той бе изключително интелигентна личност и принудата да обяснява всеки най-дребен детайл за да оборва тези нелепи възражения направо му лазеше по нервите. За щастие, бе прехвърлял през главата си този разговор толкова много пъти, че бе уверен в отговорите си на всеки един въпрос, който можеше да им хрумне да зададат. Включително и безупречната идея за привличането на интереса на целия свят към изпращането на нова експедиция.

— Господа, какво ще кажете да изпратим тийнейджъри горе?

Никой не отговори. Просто застинаха по местата си в очакване, защото мислеха, че се шегува.

Но той не се шегуваше.

— Да изпратим деца? Защо, за бога, ще изпращаш тийнейджъри на Луната?

Д-р ■ се усмихна снизходително и отвърна:

— Ако изберем трима младежи, които да заминат с астронавтите, ще привлечем интереса на едно цяло ново поколение към изследването на Луната. Което ще бъде истинска световна сензация.

— Но… това е… лудост! — избухна най-скептично настроеният сред тях. — Идвате тук и ни съобщавате, че горе има нещо. Напълно неизвестно. Без някой да може да даде каквото и да било разумно обяснение за какво става дума и какви ще бъдат последствията. Обаче искате да изпратите неподготвени, невинни младежи като опитни зайци?

— Преимуществата са по-големи от рисковете — отвърна д-р ■ сухо. — Освен това, вероятността да се случи нещо непредвидено точно на това място е незначителна, а астронавтите ще разположат важно оборудване, за да проведат необходимите изследвания. За да се опростят нещата мисля, че е най-добре да гледаме на експедицията като „две в едно“. Едната част от екипажа, свързана с нашето участие, ще има за цел да търси потенциални залежи на Тантал 73…

— Мислех, че… не казахте ли, че всъщност няма да търсим Тантал 73 на Луната?

— Няма и да го направим — продължи той. — Другата мисия ще бъде тази на младежите и то доста опростена. За тях няма да изглежда по-трудно от посещение в Дисниленд, затова пък интересът на медиите по цял свят ще последва от само себе си. Младостта, романтиката и героиката се ценят, господа… Разбира се, всичко това ще бъде напълно безобидно, а приходите от права и реклами безусловно ще ни донесат средствата, необходими за нова експедиция.

— Значи все пак ще има нова експедиция?

— Боя се, че да.

— И в нея ли ще са включени младежи?

— Не.

Д-р ■ извади два плика с надпис Строго секретно.

— Господа, изпращането на младежи на Луната е решението, което търсехме. Само то може да ни развърже ръцете.

Останалите в залата закимаха колебливо.

— Но как ще изберем кого да изпратим?

— Ще организираме лотария.

Това изказване сложи край на дискусията. Малко след това гласуваха и всеки вдигна ръка. Всички бяха „за“ експедицията. Дебелите пликове бяха отворени, а съдържанието — разпределено между участниците. Доклади от 1974 г. описваха направените тогава открития, имаше и няколко снимки — повечето доста тъмни и не на фокус; оказваше се, че наистина в началото нещо е било дълбоко не наред.

Д-р ■ изгледа мъжете за последен път, преди да напусне залата и да затвори вратата зад себе си. Взе асансьора до първия етаж, излезе през задния вход и се настани в колата, която го чакаше. Секунди по-късно вече бе на път извън града.

Бележки

[1] Това не е купон, не е диско. И изобщо не се бъзикам. Тоукинг Хедс