Юхан Харстад
Дарла (27) (172 часа на Луната)

Контакт

Луноходите не бяха кой знае колко обнадеждаваща гледка. За да се направят възможно най-леки, бяха конструирани без каросерия и Антоан изгледа скептично превозното средство. Надолски, от своя страна, знаеше, че на тях може да се разчита. Вярно, бяха доста опростени. Но астронавтите от Аполо 15 и 16 свободно се бяха придвижвали с тях. Без никакви проблеми.

Антоан стоеше до един от луноходите и чакаше Надолски да приключи с последните си изчисления. Облечен в скафандър и с шлема на главата той изобщо не се различаваше от възрастния командир. И двамата изглеждаха като опитни астронавти, които оглеждат лунохода си. Но в скафандъра на Антоан нямаше никакъв опитен астронавт и зрял мъж. Имаше само едно седемнайсетгодишно момче, току-що срещнало най-красивото момиче на света. Имаше чувството, че от предишния му живот със Симоне в Париж го делят столетия. Внезапно осъзна, че вече му е трудно дори да си спомни ясно как изглеждат приятелите му. Бе забравил дори най-краткия път от метростанцията „Клемансо“ до „Лафайет“, по който преди бе вървял стотици пъти и можеше да го измине със завързани очи. Цялата му предишна същност сякаш бавно, но сигурно се изличаваше в съзнанието му. И тя бе изцяло заменена от единственото, което все още имаше значение: копнежът да се върне обратно у дома. Да се върне заедно с Миа.

— Готов ли си? — попита по интеркома Надолски, прекъсвайки мислите на Антоан. — Ако си готов, можеш да вземеш лунохода, който е от ляво.

Като на сън Антоан се запрепъва към другия луноход и седна зад волана.

— Движи се непосредствено зад мен и викай, ако възникнат проблеми — изкомандва Надолски. — Избягвай големи камъни и кратери. Отправяме се на север!

И те потеглиха безшумно по сивкавата повърхност, отдалечавайки се все повече от база Дарла 2. Антоан не можа да прогони сполетялото го неприятно, неясно чувство; може би се дължеше на мъртвата тишина, или на факта, че всяко завъртане на гумите само увеличаваше разстоянието от останалите в станцията. Единствено вибрациите на седалките им напомняха, че електромоторите тласкат ровърите напред. Скоростта им не бе повече от двайсет километра в час, но поради слабата гравитация, която караше машините почти да плуват над повърхността, имаха чувството, че се движат много по-бързо. Като при плаването в открито море, Антоан се люшкаше ту на едната, ту на другата страна върху неравния терен. Вече бе на път да се разболее от морска болест.

Само минути по-късно Надолски натисна педала до дупка и насили лунохода нагоре по едно възвишение. Антоан се обърна точно в мига, в който стигнаха до върха и успя да зърне частица от базата, в която бе останала Миа, преди да се спуснат надолу от другата страна.

* * *

Колко ли време бе изминало?

Надолски не беше сигурен. Според него вече бяха карали достатъчно дълго. А и през цялото време бе следял картата. Може би луноходите все пак се движеха много по-бавно, отколкото предполагаше. Все пак не бяха използвани цели четиридесет години. От друга страна обаче, не са били изложени на въздействието нито на въздуха, нито на водата, така че, строго казано, би трябвало да са в първоначалното си състояние. Прогони обзелото го безпокойство и продължи напред през дълбоката долина на кратера. Но чувството не го напускаше. Тормозеше го непрекъснато и накрая съмнението го накара да провери часовника си. Вдигна ръка, за да даде знак на Антоан да спрат.

Надолски погледна вградения часовник на скафандъра. По дяволите… Категорично трябваше вече да са достигнали целта си. Най-малкото, поне да са я видели на мястото, показано му от Коулман на картата преди да заминат. Той махна на Антоан да отиде при него.

— Какво показва часовникът ти? — попита той.

— Движим се вече петдесет и пет минути. Нещо нередно ли има?

— Отишли сме твърде далече.

— Твърде далече?

— Или сме сгрешили пътя, не знам. При всички положения, нещо не е както трябва.

— Какво? — попита Антоан с несигурен глас.

Надолски не бе напълно сигурен какво да отговори.

— Ние, ами… имаме малък проблем с картата. Но всичко ще се оправи. Няма нищо страшно.

— Мен ли се опитваш да успокоиш, или себе си? — попита Антоан и се опита да се усмихне. Но без особен успех.

Надолски се направи, че не го е чул и се съсредоточи отново върху картата. Антоан, който стоеше нетърпеливо и чакаше да му се каже в каква посока да потеглят, правеше усилието му да си събере мислите почти невъзможно. Това истински го изнервяше. Бе тренирал години наред, за да се подготви именно за тази задача и знаеше, че Антоан е напълно безпомощен. Зависеше единствено от него да ги измъкне от тази каша.

— Антоан, видя ли някаква планина по пътя за насам? Не някоя висока планина, а по-скоро хълм, някъде към шейсет, седемдесет метра?

Антоан се огледа наоколо.

— Не…

— Така… Значи казваш, че сме карали около 50 минути, нали? — попита Надолски. Антоан кимна утвърдително и Надолски погледна отново картата. — Правилно. Да видим сега… Ако приемем, че средната ни скорост на движение е била петнайсет километра в час… това ще означава, че сме изминали приблизително петнайсет километра, нали?

— Звучи ми правилно.

— Добре, ето как ще постъпим. Обръщаме и караме петнайсет минути по обратния път до мястото, откъдето тръгнахме. После ще се ориентираме оттам. Явно просто сме подминали станцията. Все пак, всичко е вкопано под повърхността.

Те се върнаха обратно до луноходите и подкараха машините, направиха широк завой и последваха обратно следите, оставени от гумите.

* * *

В същото време Кейтлин седеше заедно с Коулман, осветени от червената аварийна светлина в кухнята на Дарла 2. Току-що бяха изпратили Миа и Мидори в стаите им с инструкцията да поспят няколко часа. Коулман стоеше до плота и чакаше водата да се стопли, за да си направи кафе от лиофилизираната^[1] кафеена субстанция, която намери в склада на модул 1. Уханието на кафе вдъхваше спокойствие. Във всеки случай, караше нещата да изглеждат по-сигурни. Сякаш изведнъж паническия ужас, който изпита като разбра, че Деметра е неизползваема, се стопи от уханието на замразеното под високо налягане кафе на прах. Може би защото миризмата му напомняше за Земята. И за кафето от ъгъла на 2-ро авеню и 79-та улица, от където той всяка сутрин си купуваше закуска, когато си бе вкъщи в Ню Йорк. Щяха да се върнат обратно по домовете си.

Щяха да се спасят.

Трябваше да го направят.

Помисли си за командира и за Антоан. Би трябвало всеки момент да пристигнат в Дарла 1. С малко късмет Надолски щеше бързо да се оправи с включването на енергийната станция и да се върнат обратно без повече… проблеми. А щом двамата с Кейтлин възобновяха връзката със Земята, той вече бе измислил програмата. Щеше да ги покани в кухнята, всички до един. И щяха да се настанят там с по чаша кафе в ръка. Младите също. Никога не е прекалено рано да се научи човек да пие кафе.

Той забеляза, че водата кипи и я изсипа в две чаши, които занесе до масата. Кейтлин пое едното пакетче и изсипа съдържанието му в чашата си. Коулман й подаде лъжичка и тя бавно разбърка чашата си няколко пъти, преди да отпие от нея.

— Боже мой, Коулман, дори кафето има престарял вкус.

Усети как го заля вълна на раздразнение. Какво, по дяволите, й става на тази жена? И тя ли ще започне сега с глупостите си? Само да знаеше пред какво си изправена, Кейтлин Хол. Престаряло кафе? Повярвай ми, момиче, престарялото кафе ти е най-малкият проблем сега.

— Е, ако искаш да знаеш, антибиотиците и морфинът в здравното отделение също са на години — отвърна той хладно. — Но предполагам, че не би се оплакала от това, в случай че ти се наложи да ги използваш.

— Не, благодаря. — Тя тропна чашата си на масата и я отдалечи, сякаш за да подчертае несъгласието си. — Знам, че отдавна си в играта, Коулман. Сигурна съм, че си знаел за Дарла 1 и за Дарла 2 от години. Ако обаче знаеш нещо повече от нас за това спиране на тока и за прекъсването на комуникациите, трябва да го кажеш. Още сега.

Коулман се опита да се засмее, за да изглежда естествено, но от това нищо не излезе и той се отказа да се преструва.

— Няма какво толкова да се знае, Кейтлин. Имаме проблеми тук. Опитваме се да ги решим като екип. Това е всичко.

— Не ми харесват приказките ти, Коулман. Ама изобщо не ми харесват. Такива сте всички вие, добрите стари момчета, с вашето фанатично разбиране за лоялност и чест… Ако наистина знаеш в каква каша сме се забъркали, Коулман… и ако се опитваш да криеш нещо…

— Кейтлин, аз не мога да… Даже и да съм прочел някои доклади, недостъпни за другите, да съм подочул някои слухове тук и там, това… няма да ни помогне сега.

— Слухове за какво?

Коулман замълча, после въздъхна над чашата с кафе.

— Накратко ли? Слухове за това, че ние не сме първите астронавти, които се изправят пред необясними проблеми на Луната.

— Моля?!

— Не мога да ти кажа нищо повече от това. И не искам. Няма да доведе до нищо друго, освен да се изнервим още повече. Доколкото знам, сигурно вече планират спасителна операция.

Кейтлин впи поглед в него. И видя неговата безпомощност, скрита в горчивата му усмивка.

— Вярваш ли в това, Коулман?

— Не, Кейтлин. — Той вдигна глава и я погледна в очите. — Те мислят, че вече сме мъртви, не разбираш ли?

Тя поклати глава.

— Грешиш. Не биха се примирили с това просто така, биха направили всичко по силите си… в противен случай… ще горят в ада…

— Именно — прекъсна я Коулман. — Не биха, щяха да… сама разбираш. Вече е твърде късно.

Той се надигна от масата и си взе чашата. Внезапното, почти убедително чувство, че всичко ще се оправи, донесено от уханието на кафето, вече се бе изпарило. Застана до кухненския плот и се замисли.

Ако Надолски наистина бе успял да включи електростанцията, защо, по дяволите, токът още не е дошъл?

* * *

Надолски следваше неотклонно оставените от тях следи и въпреки всичко нещата му изглеждаха доста чужди и непознати. Всъщност, дори не можеше да си спомни дали са минавали изобщо оттук. Тъкмо се канеше да погледне отново картата, когато чу силно ругаене в слушалките си. Беше Антоан.

— Деврьо, какво има?

Минаха няколко секунди, преди той да му отговори.

— Мисля, че се ударих в нещо.

— Стой там и не мърдай от мястото си, връщам се при теб.

— Добре.

Надолски направи широк ляв завой и видя другия луноход на няколкостотин метра зад себе си. Още щом наближи, веднага видя къде е проблемът. Антоан бе налетял на огромен камък с предната си лява гума и бе счупил оста. Колелото се бе преобърнало и лежеше в сивкавата прах.

— Съжалявам. Наистина много съжалявам. Дори не знам как се случи.

Надолски огледа повредата. Тук, навън, не можеше да направи нищо по въпроса.

— Какво ще правим сега? — попита Антоан отчаяно и заобиколи лунохода, за да вземе падналото колело.

Остаряло оборудване, помисли си Надолски. Всичко е просто дяволски остаряло в тази експедиция.

— Няма нищо кризисно — отвърна той. — И двата лунохода са проектирани да издържат тежест от 400 килограма, така че ще се качиш при мен. Точно от нещо такова се страхувах…

Не можа да довърши изречението си. Нещо в праха привлече погледа му и той падна на колене, докато усещаше как по гърба му се стича ледена пот. Едва сега нещата започнаха да му се изясняват.

— Деврьо!

Антоан пусна колелото и забърза с всички сили към Надолски. Но огромният скафандър правеше движенията му непохватни, а от слабата гравитация лесно се губеше равновесие.

— Виждаш ли тези следи?

Антоан отвърна утвърдително.

— Добре, питам, за да съм напълно сигурен. Все пак, отдавна не сме спали. Затова пак те питам: виждаш ли тези следи от гуми?

И той посочи следи, които вървяха почти успоредно на първите.

Антоан отново отговори с да.

— Това е следата, по която вървим след като обърнахме обратно.

— Е, и? — попита Антоан.

— Това не са оставените от нас следи.

— Какво… искаш да кажеш? Не разбирам… Не са ли напълно еднакви?

— Огледай ги добре. Ето това тук са нашите следи, виждаш ли? — Надолски посочи едни от следите. — Сега разгледай другите. Виждаш ли тази линия в средата? Нито един от луноходите не оставя такива следи.

— Може да е останало от някаква предишна експедиция до Луната? — изтърси Антоан. — Докато са монтирали енергийната станция, например.

Надолски вдигна ръка към него.

— Не, Антоан. Според Коулман, тя е сглобена без изобщо да се ползват луноходи. Има само три лунохода от този тип на Луната. Нашите два, останали от Аполо 16 и 17, и един луноход от Аполо 15, който по някое време е бил разглобен, за да се използва за резервни части за останалите два. — Надолски почака малко, преди да продължи: — Тези следи не съществуваха преди един час.

— Какво се опитваш да кажеш? — попита Антоан с треперещ глас.

— Опитвам се да кажа, че се намираме в страшна опасност.

Това бе всичко, което успя да каже. Само секунди по-късно забелязаха двете високи фигури на няколкостотин метра от тях. Идваха към тях, бавно, но решително. И приближаваха все повече.

Никой от тях не носеше скафандър или шлем.

И съвсем не се движеха безтегловно като в безвъздушно пространство, вървяха си съвсем нормално, както се ходи на Земята.

Нямаше къде да се скрият. Нямаше къде да избягат. Антоан успя да забележи, че едната фигура прилича на Надолски.

А другата бе точно като него.

После пред очите му се спусна бяла пелена от прах и Антоан Деврьо загуби съзнание.

* * *

Коулман се зачуди дали да измие чашата от кафето, преди да я върне обратно на мястото й, но се отказа. Да си я измият сами, следващите, които дойдеха тук… ако изобщо щеше да има такива. После напусна кухнята като пак си погледна часовника. Антоан и Надолски трябваше да са се върнали отдавна. Бе им отпуснал двойно повече време от необходимото, според изчисленията му, но все още не бяха дали никакъв знак на живот. Бе ги викал многократно по интеркома на единия от шлемовете, но докато се намираха на разстояние по-голямо от няколко километра, така или иначе не можеха да го чуят. Просто трябваше да го признае пред себе си. Бе се случило нещо лошо. А опитите да се включи станцията явно се бяха провалили. Дали би могло да е… не. Или…

Гърлото му се сви, а в ума му причерня, сякаш някой го бе затлачил с топъл гъст катран. Наложи се да се застави насила да диша нормално. Не бе се чувствал така от петдесет години насам, не и откакто бе навършил девет години.

 

 

Помнеше, че бе една събота през юли месец. Майка му му бе разрешила да отиде на гости на един приятел, който живееше в Ленокс Хил, на улица 69-та, макар и да бе прекалено малък, за да обикаля Манхатън сам. Тя беше прекалено заета, за да го придружи, затова му даде пари и помоли портиера да му помогне да си хване такси. Но щом излезе на улицата и усети топлината, реши да отиде пеша, а парите да използва за нещо друго. Нещо сладко, може би. Реши да мине през парка, може би покрай зоологическата градина, която му бе на път и да види дали не са докарали някое ново животно. И точно там се случи. Вървеше през Сентръл парк и не мислеше за нищо, когато внезапно от храстите изскочи някаква фигура и го сграбчи. Коулман беше дръпнат зад едно дърво и следващото нещо, което си спомняше бе, че мъжът опря пистолет до главата му. Коулман се бе опитал да му даде парите за такси, но мъжът само му се бе присмял и бе опънал спусъка.

— До каква възраст мислиш, че ще доживееш? — бе попитал той.

Коулман не отговори, усещаше единствено дулото на пистолета, забито в слепоочието му и после урината потече надолу по крачола на панталоните му.

— Да знаеш, че си стигнал вече пределната си възраст — бе заявил мъжът и бе дръпнал спусъка.

Коулман чу прищракването на револвера и разбра, че барабанът му е празен.

— Усети ли това? — И мъжът натисна дулото още по-силно в главата му. Коулман бе убеден, че ще му пробие черепа.

— Усетих го — бе прошепнал той.

— Този револвер побира шест патрона. Но е зареден само с един. Колко дълго мислиш, че ще живееш?

— Не знам.

— Искам да броиш с мен. Ясно?

Коулман не бе отговорил.

— Бяхме стигнали до едно, нали?

Мъжът отново натисна спусъка. Чу се същото изщракване.

— Две.

Щрак.

— Три.

Щрак.

— Четири.

Щрак.

— Пет. Сега вече ще се случи, да знаеш.

И точно тогава го почувства. Същото чувство като сега, застанал в коридора на Дарла 2. Чувството на пълна безнадеждност. Чувството, че и цялата доброта на света не може да го спаси. Но най-ужасно бе усещането, че се намира безкрайно далече от дома.

Така и не последва шести опит. Мъжът бе държал дълго пистолета, притиснат в главата му, после внезапно го беше свалил и си бе тръгнал. Коулман се бе свлякъл в тревата и следващото, което видя, бе една млада жена, която го питаше дали е добре. Тя го заведе до вкъщи и майка му й сервира кафе. Коулман все още помнеше как уханието на кафето бе заляло целия апартамент и бавно, но сигурно бе направило света отново нормален.

 

 

Той спря в мрачния коридор, без да знае накъде всъщност се е запътил. В далечината чу стъпки, обувки върху метален под. Сигурно са двете момичета, помисли си той. Какво ли правят? Би трябвало да си почиват.

Без да се замисли, той се обърна и се върна в кухнята в модул 2. Кейтлин продължаваше да седи до голямата кръгла маса.

— Ще изляза да ги търся — заяви той.

Тя вдигна загрижен поглед към него.

— Коулман? Какви ги говориш?

— Минаха повече от четири часа — каза той. — Отдавна трябваше да са се върнали. Страхувам се, че опитът им е бил неуспешен.

— Те взеха и двата лунохода, Коулман.

— Ще тръгна пеша. Ти наглеждай децата.

Той се обърна и напусна помещението.

Коулман бързо се отправи към стаята с оборудването, свали един скафандър и го облече. Вдигна един кислороден апарат и го закрепи на гърба си, преди да влезе в декомпресионната камера.

Този път обаче нямаше да припадне. Този път бе дошъл неговият ред за ответен удар.

Коулман отвори електронния панел до люка и въведе кода. Код, който само той знаеше, създаден за случаите, в които електричеството, което правеше възможно самото отваряне на люка, бе изключено. До панела светна зелена светлина и той чу слабото бръмчене на малкия мотор, който се включи. Отиде до бутона на стената, натисна го и вратата на люка зад него бавно се плъзна надолу. Добре, поне нещо все още работи, помисли си той. После натисна друг бутон на стената и въздухът бавно започна да се изсмуква от камерата. Люкът, който извеждаше навън се отвори и той излезе.