Юхан Харстад
Дарла (17) (172 часа на Луната)

Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Darlah — 172 timer på månen, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
3,7 (× 13 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2021)

Издание:

Автор: Юхан Харстад

Заглавие: Дарла

Преводач: Анюта Качева

Година на превод: 2017

Език, от който е преведено: норвежки

Издание: първо

Издател: Издателство „Ергон“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2017

Тип: роман

Националност: норвежка (не е указано)

Печатница: „Инвестпрес“ АД

Редактор: Сергей Райков

ISBN: 978-619-165-071-2

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/14225

История

  1. — Добавяне

Част 2
Небето

Морето на мълчанието

Вече четири дни летяха почти притиснати един о друг. Безтегловното състояние престана да ги безпокои. В началото бе трудно да се приспособят към новите условия, да внимават нищо да не лети във въздуха около командното табло, както и строго да спазват всички правила за ядене и пиене. Сега можеха да се носят наоколо необезпокоявано в пространството. Разликата между долу и горе вече не бе от значение, без наличието на притегателна сила вече нищо не подсказваше на тялото дали стояха, или лежаха.

Миа се страхуваше, че от липсата на опорна точка ще се разболее от морска болест, но това изобщо не се случи. За щастие. Освен това, ако НАСА имаше опасения, че може да получи космическа клаустрофобия, не само щеше да й забрани да замине, но и евентуален пристъп на повръщане в среда, претъпкана догоре с безброй незаменими инструменти и апарати, когато нищо не можеше да задържи неподвижно, каквото и да било течно вещество щеше да има, меко казано, доста неприятни последици. Повръщаното щеше свободно да се носи в пространството, бавно и мързеливо и трябваше да го събират с пръсти, парче по парче, преди то да полепне по всичко и всички, щеше да създаде непоносима миризма и в най-лошия случай, да изложи на риск от зараза останалата част от екипажа.

През нощта бяха закрепени с предпазните си колани и спяха прави. Това отнемаше по-малко място, отколкото, ако бяха легнали, а така или иначе, за тях нямаше значение. През деня се скупчваха в контролната кабина и наблюдаваха, докато капитан Надолски, Кейтлин и Стентън изчисляваха, проверяваха, настройваха и говореха по радиото с наземния команден център на НАСА. Едно след друго се редяха неразбираеми съобщения.

— Хюстън, тук Церера, настройваме на 34/5 GR IN PX.

— Прието, Церера, настройвате на 34/5, GR IN PX. Всичко е готово за продухване на дюза DMV.

— Прието, дюза DMV продухана, паралелен контрол включен. Стойността на TVI е 74,56.

— 54,5. Прието. Ще ни съобщите ли стойности на OTY?

— Разбира се. Момент. OTY е 54–5, 54–5, 54–5, 89–7, 89-8…

В началото им бе доста интересно да слушат всичко това, да се опитват да се досетят какво означава. Но непрекъснатия пращящ поток от бърборене им бе станал досаден. Миа полагаше всички усилия да се изолира от звуците.

 

 

Илюминаторите бяха запотени. Дишането на осем човека създаваше конденз в капсулата и Миа редовно бършеше стъклото с кърпа, за да може да гледа навън. Не че имаше какво чак толкова да се види. Звездите, от които бе истински запленена предишния ден, вече й се струваха скучни. Бяха неизменни, нищо не се променяше. Сякаш всичко бе застинало, макар и отлично да знаеше, че летяха с повече от петдесет хиляди километра в час.

Първите часове след напускането на космодрума Кенеди бяха най-забавните. Заедно с Мидори, Антоан и Кейтлин бяха стояли прилепени до най-големия прозорец и гледаха Земята, докато ракетата се въртеше в орбита около нея. Гледката бе неописуема. Не само че се бе любувала на овалната форма на Земята, приличаща на огромна водна топка, но различаваше отделни държави, да, дори цели континенти. Италия наистина приличаше на ботуш, а Кейтлин им посочи горски пожари в Португалия. Пушекът се издигаше на бели ивици над повърхността. Бе странно да си помисли, че на Земята живееха шест и половина милиарда хора и въпреки всичко не се забелязваше каквото и да било заселване. Нито един от големите градове не се различаваше, всичко изглеждаше напълно безлюдно и пусто, цялото това огромно място…

Но Кейтлин сякаш прочете мислите й.

— Нещата ще изглеждат различно, когато стигнем до тъмната страна — бе й казала тя. — Тогава всичко свети. Вижда се присъствието на хората. Местата, на които живеят. И каква огромна част от земното кълбо е незаселена.

 

 

Внезапно Миа се сети, че още не е прочела писмото на Сандер, написано до нея в Ню Йорк преди повече от три месеца. Първите дни в Хюстън бяха толкова напрегнати, че тя бе забравила всичко освен тренировките и писмото остана непрочетено в шкафа й. Дори не можеше да се сети дали го е взела в бързината. Обаче би трябвало да го е взела, нали? Тя бързо претърси малката чанта с лични вещи, която носеше със себе си. Направо я обърна наопаки, но не го намери. Искаше й се да изсипе всичко на пода, за да претърси всичко по-добре и да се увери, че не е пъхнато някъде в някой тефтер или нещо друго, но й бе напълно ясно, че това е невъзможно. В момента се намираха в безтегловност и изсипеше ли чантата си, всичките й вещи щяха да затанцуват хаотично наоколо и щеше да е доста трудно да се съберат отново. А и това едва ли щеше да се хареса на екипажа.

Отчаяна, тя трябваше да признае, че писмото от братчето й най-вероятно бе останало във Флорида. Може би вътре имаше само някакви драсканици. Но пък можеше и да е прекрасно. Но, доколкото го познаваше, можеше да бъде и едно остроумно писмо, което съдържаше важни неща. Вярно, Сандер не бе като другите деца, но понякога, когато човек най-малко очакваше, имаше невероятни хрумвания.

Ще почака, докато се върне. Ще остане да си лежи на мястото още няколко седмици. Непрочетено.

 

 

Полулегнал зад Миа, Антоан дремеше. Надолски и Кейтлин седяха приведени над купчина листа и тихо си говореха като през цялото време водеха записки в огромните си тефтери. Олдрич Коулман, най-възрастният на борда, седеше, облегнал глава на ръцете си, и гледаше през прозореца. Бе силен мъж на 59 години, с късо подстригана брада и рядка коса. Изглеждаше, сякаш скучаеше повече и от Миа, което можеше и да е вярно. В момента той също нямаше какво да прави. Едва след кацането и пристигането им в Лунната база, щеше да започне неговата работа. Той носеше отговорността базата да функционира правилно и всички да спазват правилата за поведение в нея. Но засега бе само обикновен пътник като повечето от тях.

Мидори седеше вляво от Миа и четеше книга. Миа леко я потупа по рамото с надежда да завържат разговор.

— Какво четеш? — попита Миа.

Мидори свали книгата, обърна я и й показа корицата, сякаш самата не бе сигурна какво точно чете.

— Робинзон Крузо — отвърна тя. — Знаеш ли я?

— Познавам историята, да.

— Мислила ли си някога какво ще правиш, ако някой ден се озовеш на самотен остров? Или ако внезапно всички хора на земята изчезнеха и ти останеш единственият човек на света, и можеш да разчиташ само на знанията и уменията си? Никога ли не си мислила за това? Че може би вече никога няма да срещнеш друго човешко същество? — Мидори не я дочака да отговори, преди да добави: — Аз мисля за това през цялото време.

Кейтлин дойде при тях и се плъзна на мястото до Миа.

— Е, как се чувствате?

Миа вдигна рамене.

— Добре.

— Виждате ли онзи екран там? — попита Кейтлин и посочи малък видеоекран, на който светеше числото 122.

Момичетата кимнаха.

— Това означава, че ни остават 122 минути докато се отделим от Церера. А, това, мили дами, подсказва, че наближава кацането ни на Луната. Така че, ако нямате други, по-добри планове, предлагам да се приготвяте, да си облечете скафандрите и да си пренесете нужното оборудване в лунния модул.

Тя широко и приятелски им се усмихна, докато изричаше последното изречение, но нито Миа, нито Мидори отвърнаха на усмивката й. Събудиха Антоан и започнаха да се придвижват към задната част на капсулата, където се намираха скафандрите им.

Следващият час премина в забързано темпо. Скафандри се обличаха, закрепваха се маркучи, завинтваха се вентили. Кейтлин ги заведе до овалната врата най-отзад на ракетата, хвана огромното колело в центъра й и го завъртя. Вратата се отвори.

— Заповядайте. Внимавайте да не се блъснете в нещо. Седнете в креслата най-отзад и се закопчайте там.

Кейтлин изчезна за миг и след малко се появи с останалите от екипажа. Един по един те си слагаха скафандрите и заемаха местата си в лунния модул. Мидори, Антоан, Кейтлин, Миа, Стентън, Уилсън и Коулман. Само Надолски бе останал на Церера. Чуваха го как говори със Земята и приема последни нареждания.

— Добре, Хюстън, тук всичко е готово за разкачването. LOWP е сложен на 6658, Церера ще продължи по предначертаната орбита, докато се скачим отново след 172 часа. Сега отивам в лунен модул Деметра.

— Прието, Церера. Успех.

— Тук Церера, прието и край.

Накрая и Надолски влезе в капсулата. Миа успя да зърне, че на екрана, който показваше досега 122, вече бе изписано 2. Надолски затвори металния люк и толкова силно завъртя колелото, че го затвори херметически. Обърна се и изгледа седмината, готови в миниатюрната капсула.

— Надявам се никой от вас да не страда от клаустрофобия — засмя се той. — Приличате на сардини в консерва.

Кейтлин си сложи слушалките и микрофона, преди да се свърже с базата на земята.

— Хюстън, Деметра е готова за разкачване.

— Прието, Деметра.

— Отделяме се на пет, четири, три, две, едно. — Тя завъртя една ръчка и се чу тихо изщракване. — Разкачването успешно — доложи тя.

— Прието, Деметра, имате разрешение за кацане.

Кейтлин се обърна към спътниците си.

— Добре, екипаж, започваме. Готови сме за спускане и кацане на Луната. Прилуняването ще отнеме 55 минути. Както знаете, аз съм пилот на модула за кацане, а командир Надолски ще ми асистира. Затова ще ви помоля да пазите пълна тишина, докато не ви дам знак, че можете отново да говорите. Необходима ни е пълна концентрация. Разбрано?

— Да — отвърнаха в хор Миа и Антоан.

Кейтлин не остана доволна.

— Питам отново: ясно ли е всичко?

Този път никой не отговори.

— Чудесно. Започваме.

Последвалите петдесет и пет минути напомняха по-скоро на сън отколкото на действителност. Сякаш всички бяха спрели да дишат. С изключение на приглушения разговор между Кейтлин и Надолски, и редовното докладване до контролния център в Хюстън, на борда цареше гробна тишина.

И изгледът отвън се промени. Миа забеляза през илюминатора, че сред черната пустота отвън бавно се появи сивкавата повърхност на Луната. С всяка измината минута очертанията ставаха все по-ясни. Видя планини и долини, възвишения и огромни пукнатини.

И докато капсулата за кацане бавно се завъртя на една страна, пред очите й се разкри най-невероятната гледка, видяна досега. Първият й Земен изгрев[1]. Над лунния хоризонт се издигаше Земята и тя веднага усети колко далече бе от дома си в момента.

Кейтлин се обърна към младежите.

— Време е вече да си намерите усмивките, ще включим камерите и оттук нататък ще предаваме директно кацането.

Надолски завъртя няколко копчета и двете видеокамери се включиха.

— Помахайте на Земята — каза той.

Но никой от тях не помаха. Бяха направо запленени от гледката отвън.

— Готови сте за кацане — съобщиха от центъра в Хюстън.

— Кацане след две минути и трийсет секунди — обяви Надолски.

— Завърти три градуса надолу — изкомандва Кейтлин и Надолски изпълни заповедта.

— Две минути до кацането.

Миа виждаше ясно повърхността сега и си помисли, че никога не е виждала нещо толкова лишено от живот. Всичко тънеше в сивота. Сиво, сива пепел, напълно безжизнена.

— Една минута!

Мидори сграбчи Миа и се притисна в нея. Антоан бе като залепен за прозореца.

— Боже мой! — възкликна той. — Това е фантастично!

kacane.png

Кейтлин строго го изгледа.

— Тихо, Антоан! Иначе ще те изгоня!

— Трийсет секунди — доложи Надолски.

— Два и половина градуса напред и малко наляво.

— Петнайсет секунди, вдигнахме малко прах.

Тишината бе толкова голяма, че можеха да чуят, ако паднеше игла на пода.

— Десет секунди.

Можеха да чуят как расте тревата.

— Пет секунди.

Можеха да чуят мислите на Бог.

— Контакт! Изключи двигателя. Светлина.

Кейтлин стоеше обърната с лице към Миа и Мидори, докато изпълнена с гордост долагаше на контролния център в Хюстън и на милионите зрители, които със сигурност следяха директното предаване.

— Хюстън, Деметра кацна в Морето на спокойствието.

Миа погледна през прозореца.

Бяха пристигнали.

Бележки

[1] Земен изгрев (на английски: Earthrise) е името, дадено на снимка на Земята, направена от астронавта Уилям Андерс през 1968 г. по време на мисията Аполо 8. Природният фотограф Гален Роуел я обявява за „най-влиятелната природна снимка, правена някога“. — Б.пр.