Юхан Харстад
Дарла (12) (172 часа на Луната)

Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Darlah — 172 timer på månen, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
3,7 (× 13 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2021)

Издание:

Автор: Юхан Харстад

Заглавие: Дарла

Преводач: Анюта Качева

Година на превод: 2017

Език, от който е преведено: норвежки

Издание: първо

Издател: Издателство „Ергон“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2017

Тип: роман

Националност: норвежка (не е указано)

Печатница: „Инвестпрес“ АД

Редактор: Сергей Райков

ISBN: 978-619-165-071-2

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/14225

История

  1. — Добавяне

Ню Йорк

Небето над Манхатън бе тъмно, с нюанси на сиво-синьо, докато таксито със семейство Нумеланд се носеше по моста Бруклин и се насочи към изключителния хотел „Четири сезона“ на 57-ма Ийст стрийт. В целия град имаше нещо тъмно и потискащо, Миа съвсем не си го бе представяла по този начин. Нито пък родителите й, предполагаше тя. Настроението в колата бе напрегнато и малкото изречени думи бяха белязани от прикрита нервност и леко безпокойство. Досега всичко приличаше на игра, като предстояща фантастична ваканция. Но сега всичко бе на път да се промени и сериозността на събитията постепенно ги завладя:

Това не бе никаква ваканция.

Беше риск, който поемаха. Изпращаха дъщеря си сама в Космоса.

Ами ако никога не се върне обратно?

Ами всички неща, които можеха да се объркат?

Картината за полета на Чалънджър през 1986-та бе повтаряна безброй пъти по всички телевизии в цял свят. Совалката бе експлодирала 72 секунди след излитането си. Всичките седмина астронавти бяха загинали. Но не веднага. Кабината, в която се бяха намирали, бе изтръгната от совалката при експлозията, така че съществуваше вероятността да са останали живи през двете минути и четиридесет и пет секунди, преди да стигнат до водната повърхност със сила, надвишаваща над двеста пъти земното притегляне, достатъчно, за да ги унищожи в един миг.

Дали са разбрали, че ще умрат?

Може би.

Най-вероятно.

Все пак, само родителите й мислеха за това. Миа не подозираше нищо за световноизвестната катастрофа, дори не бе родена по онова време. Но разбира се, знаеше, че нещата могат да тръгнат на зле. Много лоши неща можеха да се случат. Всичко можеше да се обърка. Но не това я занимаваше, докато седеше на задната седалка. Онова, за което мислеше, докато шофьорът бавно намали скоростта и паркира пред хотела, бяха приятелите й.

Какво правеха сега?

Бяха ли се събрали заедно, без нея?

Не искаше да мисли за това.

Нима също се забавляваха, пак без нея?

Служител на хотела й отвори вратата и тя направи първите си крачки по мокрия асфалт на Ню Йорк. Дъждът на секундата намокри косата й, която се залепи по лицето и я накара да изглежда още по-тъжна, отколкото беше.

— Да, ето ни най-после тук — каза баща й и я избута встрани с усмивка.

Миа не му се усмихна в отговор.

— Уморена ли си?

Тя кимна.

За миг останаха така, с желанието си да споделят какво бяха мислили в таксито. Но преди да успеят, бяха прекъснати от едно пиколо, което излезе от хотела и нареди багажа им в количка.

— Добре дошли в Ню Йорк — радостно заяви момчето. — Съжалявам, че вали, обикновено не е така. — Той разтвори чадър над тях, макар и да имаше само няколко метра до входа. — Следвайте ме, ако обичате — усмихна се то.

И те мълчаливо го последваха.

Няколко представители на НАСА ги посрещнаха в ресторанта по-късно вечерта. Говореха им за предстоящите събития, но всъщност не казваха нищо повече, освен подробности за интервюта и срещи, за блогове и още интервюта, за рекламни кампании, както и за предстоящата обиколка на света веднага след завръщането им от експедицията.

— Да, това е изключителна възможност за нея — каза майка й.

— Ние сме много благодарни, че точно Миа бе избрана — заяви баща й.

— Естествено, това ще промени живота й завинаги — каза един от представителите на НАСА.

— Ще отида да си легна — каза Миа внезапно и стана от масата.

Майка й, баща й и двамата мъже от НАСА се спогледаха.

— Сега? — попита баща й. — Ще отидеш да си легнеш сега? Та нали говорим за теб, за пътуването. Това е важно. Нямаш ли желание да говориш за това?

— Та вие дори не забелязвате дали съм тук, или ме няма.

Баща й се качи в стаята й двайсет минути по-късно заедно със Сандер. Миа току-що си бе измила зъбите, когато се почука на вратата.

— Миа? Ще отвориш ли? Тук има някой, който иска да спи при теб.

Тя отиде до коридора, отвори вратата и ги пусна вътре.

Сандер се усмихна щом я видя, уморено отиде в банята и също започна веднага да си мие зъбите. Това бе любимото му занимание, с което истински се гордееше. Техниката му не беше нещо особено и като се имаше предвид, че зъбите на плюшеното лъвче също трябваше да се измият, отнемаше доста време, докато Сандер останеше доволен. Но поне вършеше всичко това самостоятелно.

Миа се върна до леглото при куфара и се зае да извади нещата си. Баща й я последва и се настани на един стол.

— Съжалявам… — въздъхна той.

— За какво?

— За… всичко. Не това беше запланувала за себе си… Но знаеш ли, Джон Ленън е казал: „Животът е онова, което се случва, докато правиш планове за него“.

На това нямаше какво да се отговори. Нямаше как да се спори с Джон Ленън.

— Утре? Някакви специални желания? Знаеш, че това е последният ден, преди да заминем за Тексас. Може би да отидем до Статуята на свободата? Няма да е лошо, нали?

Боже, каква ирония, помисли си Миа. Да разглеждат Статуята на свободата… Тя се чудеше какво ще прави с живота си, а вместо това обсъждаха как да прекара няколко свободни часа.

— Няма да е лошо — отвърна тя, като избягваше погледа му.

Баща й въздъхна отново и се изправи. За миг тя изпита угризение на съвестта. Татко. Та той се опитваше да направи най-доброто, което може. Вината не бе само негова.

— Извинявай — изплъзна се от устата й.

Той отиде при нея и силно я прегърна. Както я прегръщаше преди, когато бе по-малка. В последните години тези прегръдки бяха ставали все по-редки.

— Ще се видим утре — каза той. — Лека нощ, Миа.

Сандер се появи тичешком от банята и се хвърли на врата на баща си с уста омазана с паста за зъби.

— Лека нощ!

— Лека нощ, Сандер — отвърна той и вдигна момчето като силно го стисна в прегръдката си. Наложи се да прегърне и лъва. Плюшът около устата му се бе направо проскубал от непрекъснатото миене на зъбите му през последните месеци. От нея стърчеше сиво-бял памук и сякаш лъвчето се канеше да изплюе някоя космата топка.

Баща им отиде до вратата, натисна бравата и я отвори. Спря на прага и се обърна към Миа.

— Всичко ще бъде наред — каза той. — Обещавам.

Тя започна да облича пижамата на Сандер, той си легна в леглото и тя дръпна завивката чак до брадичката му.

— Приятни сънища, Сандер.

Той сякаш се замисли. Мина доста време.

— Тъжна ли си? — попита накрая той.

Миа кимна.

— Защото отиваш толкова далече?

— Не, не е за това.

— А защо тогава?

Нямаше смисъл да обяснява проблемите си на Сандер, бе прекалено сложно.

— Защото ще се разделя с теб, естествено — отвърна тя и седна на ръба на леглото му.

— Мога да дойда с теб. Ако искаш. Лъвчето също.

— Страхувам се, че не може.

Сандер отново се замисли за дълго време.

— Но! — възкликна той внезапно и грейна в усмивка. — Мога да ти изпратя писмо.

Тя си помисли колко прости са нещата в света на Сандер. Там сякаш не съществуваха никакви граници и пречки. Всичко бе възможно. Писмо до Луната? Защо не. Сигурно пощенските марки щяха да струват цяло състояние.

— Естествено, че можеш.

— Да напиша ли едно сега?

— Но аз още не съм заминала, нали? — засмя се тя.

— И можеш да го вземеш със себе си.

— Добре.

Миа отиде до бюрото. Извади химикалка, тефтер и плик и му ги занесе. Сети се, че никога не го е виждала да пише нещо друго, освен името си. И често липсваше по някое „е“. Но тя му даде нещата, светна лампата на нощното му шкафче и го остави на спокойствие.

 

 

Но не можа да заспи. Или може би бе спала? Тя заопипва в тъмното за часовника си, намери го на нощното шкафче.

Един и половина. Което значеше, че бе спала почти четири часа.

Стори й се, че чува родителите си в съседната стая. Както и гласовете на двамата мъже от НАСА.

Говореха високо, чу чукане на чаши. Смях. Висок, кънтящ смях.

За нея ли говореха? За нея?

Погледна към леглото на Сандер, присви очи, за да го различи в тъмната стая. Той спеше. Дишането му бе равномерно, спокойно.

Тя безшумно се отви и стъпи на пода. Ботушите й бяха до вратата и след като ги обу и си облече якето, тя напусна стаята и тихо се отправи към асансьора.

Лобито долу все още бе пълно с хора, макар и да минаваше полунощ. Група азиатци се настаняваха, мнозина мъже в костюми седяха на бара и си говореха на висок глас. Тя ги погледа няколко минути, докато се чудеше какво точно да прави. Внезапно я осени мисълта, че сега всичко бе възможно. Никой не знаеше, че е станала. Сандер спеше, а родителите й бяха заети да забавляват мъжете от НАСА. Какво щеше да стане, ако просто напуснеше хотела и изчезнеше? Никога нямаше да я намерят, не и в този град. Можеше да прави каквото си иска, да замине за където пожелае. Просто можеше да изчезне завинаги в Америка. Дори можеше да замине за Мексико? Да намери нови приятели, да основе нова група, с която да наеме мизерен апартамент в центъра на Мексико сити. Защо не?

Само от мисълта за това й настръхна кожата. Заминеше ли сега, щяха да минат часове, преди да разберат, че я няма. Едва на закуска, или когато почукат на стаята им със Сандер. Но до тогава тя щеше да се е изпарила.

Тя мина през въртящата се врата и излезе на тротоара. Пазачът на вратата веднага я забеляза.

— Мога ли да ви помогна с нещо, госпожице?

— Не, благодаря, ще се оправя сама — отвърна бързо тя.

— Къде са родителите ви, ако смея да попитам?

Миа се обърна към бара и посочи натам.

— Седят там вътре. Само ще отскоча да си купя дъвка.

— Мисля, че има дъвка на рецепцията.

— Не марката, която търся.

— И коя марка е това?

— Норвежка. Никога не сте я опитвали.

— Норвежка, значи? Добре, само не се отдалечавайте. Това е Ню Йорк. Не е най-безопасното място за млад турист да се размотава сам през нощта.

Тя му кимна и тръгна надолу по улицата. Зави наляво по Парк авеню. Над нея се издигаха огромни небостъргачи, в които само най-богатите можеха да си позволят да живеят. Няколко пресечки по-надолу видя Сентръл Парк и пресече улицата. Познаваше парка от безбройните изгледани филми и телевизионни серии и затова й се строи някак близък. Знаеше, че е огромен, безброй пъти по-голям от парка Мусван, в който обикновено се разхождаха в Ставангер. Не отнемаше повече от половин час да се обиколи цялото езеро Мусван. Човек можеше да го направи и със затворени очи. Паркът Мусван трябваше да взима стероиди, за да стане голям като Сентръл Парк.

park.png

Намери вход на 5-то авеню и няколко минути по-късно вече бе в парка. Тръгна по алея по дължината на малко езеро. Единствено звуците от движението на колите й напомняха, че се намира в голям град. Алеята, по която вървеше бе добре осветена от улични стълбове, което я правеше спокойна. Дори започна да си тананика едно от последните съчинени парчета преди да замине. И тогава се сети.

Приятелите.

Погледна часовника си. Два и половина през нощта. Което означаваше, че сега е осем и половина в Норвегия. И че в момента репетираха.

Веднага я обзе отново същото чувство като в лобито. Почувства се странно. Бе свободна да прави каквото си поиска. А онова, което искаше, бе да им се обади. Да се обади и да ги попита как са, може би дори да спомене между другото, че се намира в Сентръл Парк. Сама. Ами, просто ми се поиска да се поразходя. Да подишам малко чист въздух. Всичко е наред, няма страшно. Такива ми ти неща. Все едно нищо не се е случило. И че да бъде тук бе най-естественото нещо на света.

Тя си бе оставила телефона в стаята и се заоглежда за телефонна будка. Явно вече нямаше подобни обществени телефони, или поне от тях нямаше и следа в парка. Накъдето и да погледнеше, не виждаше нищо друго, освен дървета. Почти нямаше и хора. Само от време на време някой самотен бегач и една влюбена двойка пред нея на алеята. Тя обиколи всички околни алеи и петнайсет минути по-късно откри телефонна кабина, която за щастие работеше. Извади монетите, получени като ресто след като си бе купила сандвич на летището и набра номера на Силье. От другата страна някой вдигна. Първоначално до Миа достигна единствено шумна музика и после един глас, която явно извика на останалите в помещението: Няма ли да млъкнете малко, някой звъни!

— Ало?

— Миа?

— Да, аз съм.

Гласът от другата страна пак извика.

— Ей, чуйте, Миа се обажда! Шшшшшт! Страхотно. Как си? — попита Силье.

— Благодаря, добре.

— По дяволите, в Ню Йорк си. Върхът! Какво правиш точно в момента?

— В Сентръл Парк съм. — Опита се да не прозвучи драматично.

— Е, направо ме разби. Фантастично ли е?

— Ами, бива.

— Като във филмите ли е?

Миа се огледа в парка.

— Да. Като във филмите е.

— Страхотно.

— А вие? — осмели се да попита тя.

— Ами, добре сме. Написахме няколко нови песни.

— О?

— Мисля, че станаха много готини. Трябва да поддържаме огъня, докато те няма. Бъдещето не чака никого, дори и някой да замине на ваканция.

Ваканция? Това обвинение ли беше? Нима мислеха, че вече не й пука? Вече? Или може би бе просто опит за шега. Миа не беше сигурна.

— Не, разбира се, че не чака. Но… кой пее тогава?

— Кари. Тя написа и текстовете… и всичко. Нямаше представа, че може да пише. Нито пък че може да пее. Но тя пее яко, нали? Кари, пееш направо разбиващо добре!

Миа чу как останалите момичета възторжено извикаха в хор.

— А и едновременно свири на китара!

— Но… аз продължавам да съм вокалистът на групата, нали? — попита шеговито Миа.

— Да, естествено. Ще поговорим за това като се върнеш. Искам да кажа, ще се разберем някак. Но тя е направо върхът, пее страшно добре. Искаш ли да чуеш? Чакай малко…

Миа не успя да отговори, преди Силье да остави телефона. Няколко секунди цареше тишина и после чу как засвириха едно от новите парчета. И звучеше наистина добре. Ама наистина добре. Ето кое бе проблемът.

Тя остана така и ги слуша няколко минути, докато автоматът даде знак, че трябва да се пуснат още монети.

И тогава тя затвори.

 

 

— Няма никой вкъщи?

Миа подскочи. Някой й говореше на английски. Светкавично се обърна и застана лице в лице с едни бездомник, който се бе облегнал на количка за пазаруване. Бе някъде около 70-те и облечен в огромно кафяво палто. Но у него нямаше нищо, което да я уплаши. Дори изглеждаше симпатичен, макар и със сигурност да не се бе къпал последните месеци. Или години.

— Моля? — попита Миа.

— Попитах: Няма никой вкъщи? — Мъжът посочи телефонната кабина.

— О, не. Дава заето.

— Така стоят нещата вече, знаеш. Всички са заети през деня. Нямам представа защо, просто така стоят нещата. Всички са толкова ужасно заети. Преди бе различно. Била ли си някога в Кони Айлънд?

— Не.

— Не е далече оттук, в Бруклин е. Обаче си закъсняла. Трябваше да отидеш преди четиридесет, петдесет години. Тогава наричаха Кони Айлънд центъра на забавленията. Когато бях малък нямаше друго подобно място в света като Кони Айлънд. Сега мястото се е смалило и се е превърнало почти в нищо. Но преди… хората от целия свят идваха там. А само какво можеше да се прави там, боже мой! Лунапаркът там напомняше на вечността, а там, през страната на Мечтите минаваше железопътна линия, която прорязваше планините, напомнящи за Алпите. Била ли си там? В Алпите? Да не говорим за каналите, по които плаваха гондоли, сякаш си във Венеция, планини и долини, виенски колела. Имаше и един еднорък укротител на лъвове, казваше се Капитан Бонавита. Страхотен тип. Царството на забавленията. Така го наричаха тогава. Фантастично място. Стичаха се хора от целия свят.

Мъжът бе започнал да се повтаря и Миа се запита дали не е изкуфял. Или може би не бе с всичкия си. Мъжът потъна в спомените си.

— Всъщност, веднъж се загубих в Кони Айлънд. Но ме намериха… на брега. Тогава често нощувахме там, на брега. Вече никой не го прави. Прекалено опасно е. Както знаеш, нещата се променят. Вече не се спи на брега. Тъжно е като се замисли човек.

— Може би пак трябва да го направиш? Да започнеш да спиш там отново?

— Не смея.

Той й се усмихна. Толкова тъжно, че сърцето й се сви.

— Ти също не трябва да си навън сама. Какво правиш всъщност тук?

— Чакам да продължим пътуването си. Родителите ми са в хотела.

— В кой хотел?

— В „Четири сезона“.

— Виж ти. Най-хубавият хотел в града. Някога работех там. Като портиер. Но ме изхвърлиха оттам.

— Защо?

— Пусках всички да влязат. А беше грешка. Това е скъп хотел.

— На нас НАСА ни плаща.

— НАСА, значи? Не е лошо. Я чакай малко. Ти да не си… ами… у-у, да, ти си. Ти си една от тях, нали?

— Една от кои?

— От онези нещастни младежи, които ще изпратят в Космоса.

Миа кимна.

— От това няма да излезе нищо хубаво, повярвай ми. Става дума единствено за пари. А и никой не знае какво се крие там горе.

— Какво искаш да кажеш?

— Само, че човек не бива да разлайва кучетата. Първо да се погрижат за тези на земята. Мисля, че хората трябва да си останат там, където са си. Ох, нали знаеш, каквото излети нагоре… после трябва да падне обратно долу.

Той извади един портокал от джоба на палтото си, подържа го за малко в ръката си, преди да го подхвърли нагоре във въздуха. За миг той изчезна в мрака, за да падне след миг стремително върху земята и да се разбие върху нея като опръска целия асфалт с парчета плод.

— Виждаш ли. Мисля, че трябва да си останеш вкъщи.

— Малко късно ми идва това предложение. А и идеята не бе моя. Да замина, имам предвид.

— Никога не е късно. И винаги идеите идват от другите. Ела, време е да те върна обратно при родителите ти.

— Ще ме изпратиш до хотела?

— Имам ли вид на човек, който има нещо по-важно за вършене?

— Всъщност, не.

— Хайде, идвай.

Той протегна мръсната си ръка.

— Казвам се Мъри.

— Миа.

— Радвам се да се запознаем, Миа.

И те потеглиха заедно през парка. Мнозина от хората, които срещаха, сигурно се чудеха дали този неугледен скитник не я тормозеше. Някои дори спираха и я питаха дали е добре. А тя се чувстваше наистина добре. Бе напълно спокойна. Следваше го. Мъри буташе количката с нещата си отпред и си подсвиркваше някаква мелодия, докато сочеше сградите наоколо и й разказваше всичко за тях. Миа забеляза, че отзад върху палтото си Мъри бе написал нещо с големи, черни букви. Досега не го бе забелязала, но вече не можеше да откъсне поглед от него. Сякаш бе грабнал огромен флумастер и надраскал целия гръб на палтото си. На гърба му пишеше 6Е.

eee.png

— Какво означава това? — попита тя, изпълнена с любопитство, когато спряха на една пешеходна пътека.

— Кое? — попита той.

— Надписа на гърба ти. 6Е. Това адресът ти ли е, или нещо друго?

Мъри я изгледа с недоумение, сякаш не разбираше за какво става дума.

— За какво говориш? 6Е? Това пък какво е?

— Написано е на гърба ти — каза тя и посочи.

— Така ли?

— Да.

— 6Е?

— Аха.

Мъри обърна палтото си и го огледа.

— Какво по дяво… К’во е това бе? — И изгледа учудено Миа.

— Не питай мен. Това е твоето палто.

— Но не съм го писал аз.

— Сигурен ли си?

— Сигурен? Все пак познавам почерка си, не мислиш ли!

— Просто попитах — само каза Миа.

Мъри внимателно разгледа надписа.

— Лоша работа — промърмори той под носа си.

— Какво каза?

— Нищо. По-добре да не говорим за това — само каза той и хвърли палтото си в една боклукчийска кофа на улицата.

— Не ти ли трябва? — изненада се Миа. — Това е само туш, ще се измие, ако го изпереш. Сигурна съм.

Но Мъри дори не я чу.

Той се страхува, помисли си внезапно тя и усети как страхът се пренесе и върху нея. Нарисуваните знаци върху палтото все още се виждаха дори в боклукчийската кофа. Той започна да поглежда през рамо от време на време, сякаш очакваше, че някой ги следи в мрака.

От какво се страхуваш? Канеше се да го попита, но така и не успя. Щом завиха на ъгъла на Медисън авеню и 57 Източна, той рязко спря.

— Най-добре оттук да продължиш сама. Хотелът е съвсем наблизо. Няма нужда да те виждат с мен.

— Мислиш, че ще те разпознаят ли?

— Не знам. Но всичко тук ми навява спомени. Което ме натъжава.

— Добре.

— Пази се и се върни на всяка цена. Повявай ми, Луната не е приятно място за пребиваване. За никого. Лоша карма.

И с тези думи Мъри вдигна ръка за поздрав, зави с количката си и пое отново надолу по 57 Западна улица.

 

 

Часът бе станал почти четири без петнайсет през нощта, когато Миа се промъкна безшумно покрай хотелската стая на родителите си и влезе в своята. Сандер продължаваше да спи дълбоко и дори не бе усетил, че тя изобщо е излизала навън. Той щеше да й липсва. Малкият, странен Сандер. Тя събу обувките си тихо като мишка, съблече се и си легна в леглото. На секундата усети как нещо я убива от едната страна. Тя плъзна ръка надолу към бедрото си, напипа нещо и го извади.

Беше плик за писмо. Значи Сандер все пак й бе написал писмо.

Накани се да го отвори, но се отказа.

Не, помисли си тя. Ще си го запазя за по-късно. Когато съм на Луната. Когато той ще ми липсва. Нали това искаше?

Полежа така известно време, без да може да заспи. Мислеше си за групата, за приятелите. Какво ще излезе от всичко това, от нея самата? Ще я чака ли изобщо някаква група, в която да се върне след това? Едно нещо поне бе сигурно. Щом се върнеше обратно в Норвегия, щеше да решава сама живота си. Ако искаше да стане певица (а тя искаше точно това), щеше да стане. А решеше ли, че не желае да обикаля света като пътуваща реклама на НАСА, щеше да откаже да го направи. Бе твърдо решена за това.

Дълбоко в себе си бе убедена, че всичко това е в ръцете й.

Защото бе прекарала сама една нощ по улиците на Ню Йорк. И това я бе научило на нещо важно: човек трябва да решава сам по кой път иска да поеме.