Юхан Харстад
Дарла (28) (172 часа на Луната)

Обувки

Миа бе замаяна като се събуди. Колко време бе спала? Нямаше представа. Някъде в главата й звучеше музика. Някаква песен. And as things fell apart, nobody paid much attention.^[1] Отминаха няколко секунди, преди да разбере, че все още е със слушалки на ушите. Слушаше Тоукинг Хедс. Песента се казваше (Nothing but) Flowers^[2] и тя я знаеше почти наизуст. В нея се разказваше за човек, преживял края на света и обикалящ наоколо в опустялата природа, изпълнен с копнеж по неща, които вече не съществуваха. Магазините Севън-Илевън, черешов пай и шоколадов кекс, супермаркети и сгради. Тя си го представи как обикаля по обрасналата земя, където тревата бе избуяла на цял метър височина. If this is paradise, I wish I had a lawnmover.^[3]. Той продължаваше отчаяно да търси познатите неща. This was a Pizza Hut, now it’s all covered with daisies.^[4]

На Луната е още по-зле, помисли си тя. Тук нищо не растеше. Ами ако се наложеше да остане цяла година? Щеше ли изобщо да бъде възможно?

Внезапно музиката спря.

Погледна плейъра си. Индикаторът за батерията просветна още няколко секунди и угасна. Бе очаквала това да се случи. Бе подготвена за това, но все пак страшно се разочарова. Отсега нататък музиката бе изчезнала от света й.

Тя бързо все лист и химикалка, за да запише текста. Така поне можеше да поддържа жива поне тази песен. Но внезапно се сети за нещо друго: Те отдавна трябваше да са се върнали. Антоан и Надолски отдавна трябваше да са се върнали от Дарла 1.

Това я накара веднага да скочи от леглото и да се облече. Мидори продължаваше да спи в леглото над нея, но на Миа сърце не й даде да я събуди. Всеки, който успяваше да спи при сегашното положение, си бе заслужил съня. Същевременно, не й се ходеше сама до всекидневната. Вместо това отиде до малкия прозорец и надникна навън. Там нямаше нищо. Изобщо нищо. Мъртва, сивкава повърхност, докъдето й стигаше погледът.

Но имаше и още нещо.

Първоначално реши, че умът й си прави шега с нея, защото все още бе сънена. Но колкото по-будна ставаше, толкова по-ясни й изглеждаха следите пред прозореца.

Тя притисна лице в стъклото и впери поглед в тях.

Стъпки.

Навън имаше ясни следи от стъпки.

Но това не бе всичко.

Следите бяха толкова ясни, че можа да различи грайферите на подметките.

Парашутни обувки, помисли си тя изумена. Същите като моите.

— Мидори? Мидори! — Миа се запрепъва до нея и я разтърси. — Събуди се!

Мидори бавно отвори очи и я изгледа стреснато.

— Какво има сега?

— Тук има някой!

Тя се прозя и разтърка очи.

— Какво искаш да кажеш? Върнаха ли се? Спасени ли сме?

— Не, навън има някой! — Миа посочи към прозореца.

Само секунди по-късно Мидори стоеше до Миа и зяпаше лунната прах.

И тя също ги видя.

Съвсем ясни отпечатъци от стъпки.

 

 

Те тичаха по коридорите.

Тичаха покрай компютърния център, през люковете до модул 1 и не спряха, преди да открият Кейтлин в командното помещение. Тя седеше наведена над радиопредавателя и се опитваше да му вдъхне живот. Задъхани те й разказаха за откритието си отвън под прозореца на спалнята и зачакаха реакцията й. Тя вдигна глава и уморено ги погледна.

— Аха. Аз вече ги видях — отвърна само тя и се зае отново с предавателя.

— Какво искаш да кажеш с това и аз ги видях?! — извика Миа стъписано. — Какво, по дяволите, се случва тук?!

Кейтлин я погледна с празен поглед и само вдигна рамене.

— Видях ги, когато ви придружих до стаята.

— Но… — започна Мидори. — Какво означава това? Какво ще правим?

— Всъщност, нищо не можем да направим. Вече не. Съжалявам.

Миа побесня.

— Какво ти става? Навън има някой, не разбираш ли? Затвореният отвън люк, Уилсън и Стентън, които не се върнаха. Капсулата за приземяване, която бе повредена…

— … И Надолски и Антоан, които не се върнаха — добави Кейтлин с посърнал глас.

Миа усети как сърцето й се свлече в петите. Падаше надолу като острие, което я разрязваше отвътре.

— Те… не се ли върнаха?

— Не.

— Но… ти опита ли се да се свържеш с тях?

— Интеркомът им е… извън обхват. Коулман излезе да ги търси.

— Слава на Бога — отдъхна си Мидори.

Миа се огледа и бавно попита:

— Преди колко време тръгна той, Кейтлин?

Погледът на Кейтлин бе замъглен.

— Не знам… сигурно преди доста часове. — Тя не изглеждаше нито разтревожена, нито обнадеждена. Имаше вид на човек, който се намира някъде много далече. — Мисля, че вече е прекалено късно да се направи каквото и да било за нашия скъп Коулман. Беше приятен човек.

Миа сграбчи Кейтлин и я разтърси.

— Какво, по дяволите, става тук? Защо се държиш така, сякаш Коулман е мъртъв? А Надолски и Антоан?

— Нямаме никакви основания да мислим, че който и да било от тях още е жив. Който е напуснал базата, не се е върнал обратно. Съжалявам, момичета, но мисля, че отсега нататък ще бъдем само ние трите. Ще трябва да направим каквото можем.

Те я гледаха с невярващи погледи. Да не би да се е надрусала или какво? Внезапно Кейтлин смени темата и се усмихна:

— Желаете ли нещо, докато чакаме?

— Докато чакаме какво?! — извика отчаяно, почти истерично Миа.

— Ами, резервното електричество рано или късно ще спре и тогава кислородният генератор ще спре от само себе си. Може би е най-добре да си приготвим нещо за хапване. Или можем да си разказваме истории. Не знам.

Сякаш Кейтлин бе престанала да чувства напълно и сега просто се носеше в някакъв свой собствен измислен свят.

— Кажи, да не си превъртяла напълно, Кейтлин?! — извика Миа. Но Кейтлин дори не си направи труда да й отговори.

— Миа, имаш ли все още батерия в плейъра си?

— Не!

— Жалко. Тогава ще трябва да се оправяме без музика. Но пък можем да си попеем. Какво искате да чуете?

— Ти носиш отговорност за нас, ясно ли ти е?! — изкрещя отчаяно Мидори. — Длъжна си да положиш всички усилия!

Отговорът на Кейтлин прозвуча тихо и отпаднало.

— Нищо не може да се направи. Ще умрем тук вътре.

— Значи вече си се отказала, така ли?

Кейтлин впи поглед в Мидори, което страшно я уплаши.

— Да, ти не си ли? — тихо промълви Кейтлин.

В отчаянието си Мидори силно я удари по рамото.

— Това не е честно! Просто не е честно!

Кейтлин се изправи, хвана ръката й и я свали от рамото си.

— Да, жалко. Горкичката ти. Може би просто трябваше да си останеш вкъщи!

 

 

Напълно сломени, двете момичета напуснаха командния център. Миа настоя да минат през медицинския модул, без самата да знае какво ще търсят там. Но имаше някакво смътно предчувствие и след неколкоминутно търсене, то се потвърди: в шкафа, който Коулман им бе показал, много от шишенцата с таблетки бяха празни. Кейтлин. Кейтлин е била тук. Тя е взела успокоителни, за да може да издържи. Миа претърси шишенцата. В тях бе имало силни лекарства, дори морфин в случай на големи болки. Тя ги показа на Мидори, която само поклати глава, без да каже нищо. Така или иначе, не можеха да направят нищо за нея, освен да я оставят на обзелото я равнодушие и на работата й с предавателя. Поне не за момента. Но това означаваше ли, че въпреки всичко Кейтлин бе права? Че те самите не можеха да направят нищо друго, освен да чакат? Да чакат електричеството да спре напълно? Помещенията да останат без въздух?

Те разменяха по някоя дума за опасенията си, докато отиваха към кухнята. Не водеха разговор, само по някое изречение или кимване.

Веднага щом усетеха, че вече им е трудно да дишат вътре, щяха да отидат до помещението с оборудването. Щяха да си облекат скафандрите и да излязат навън на повърхността.

Щяха да намерят подходящо място, може би някоя височина, място с изглед към целия космос. И там щяха да останат седнали, прегърнати, докато въздухът им свършеше и отравянето с въглероден окис ги изпратеше тихо и безболезнено в смъртта.