Юхан Харстад
Дарла (22) (172 часа на Луната)

Ремонт

Стентън и Уилсън последваха Кейтлин към модул 4. Червеното аварийно осветление, което струеше в коридорите, придаваше нещо нереално на мястото. За Стентън това бе като предупреждение, напомняне, че не биваше да приема предложението на мъжа, който го посети онази събота преди две години. Жена му не го ли бе помолила за същото? Беше. Но той просто не бе вярвал, че някога ще получи отново такъв шанс.

Питър Д. Стентън бе астронавт в НАСА от шест години, но досега не бе излизал в космическото пространство и за секунда. Имаше малобройни космически полети, които се нуждаеха от специфичните му инженерни умения и те бяха отменени в последния момент, поради бюджетни съкращения. Впоследствие Стентън се бе примирил, че ще бъде астронавт, който никога няма да преживее космически полет, независимо че името му е вписано в листата с чакащи за следващото пътуване до Луната. Но дотогава оставаха десет безкрайни години, а Стентън бе работил достатъчно дълго в НАСА, за да не храни големи надежди. Безброй много неща можеха да се случат дотогава.

Да си астронавт без да напуснеш Земята за мнозина бе по много начини равнозначно на това да си нещастен човек. Но Стентън не мислеше така. Подготовката за космически полет изискваше много време. И нищо чудно, че астронавтите почти не виждаха семействата си през годината до полета: бе съвсем в реда на нещата да следват месеци с шестнайсетчасов работен ден. И онова, което наистина не влизаше в програмата на Стентън, бе именно този ритъм. Той и съпругата му Ивон току-що си бяха купили нова къща в родния му щат Минесота — е, чак нова не беше, по-скоро барака, отколкото палат. Но бе просторна и двамата се бяха влюбили в нея от пръв поглед, решили да посветят следващите години на нейното оправяне. Дългосрочен проект. Осем месеца в годината двамата прекарваха в космическия център „Джонсън“ в Хюстън, и единствено през есента и зимата успяваха да се освободят от работата си и да се върнат на север в Минесота. Но Стентън бе склонен да вложи всичко необходимо от себе си, все пак тук бе израсъл. Тук бяха старите му приятели и макар и да се налагаше всяка година да напускат слънчевия и топъл Тексас и да заминат за Минесота точно в началото на страховитата зима там, никой от двамата не се съмняваше и за миг, че изборът им бе правилен. Към това се прибавяха и децата — три дъщери на три, пет и седем години — за които вече му оставаше много време да прекарват заедно, защото никога не се прибираше по-късно от три часа следобед от работа. Стентън бе открил равновесие в живота си, което го правеше щастлив, истински щастлив и докато следваше Кейтлин до модул 4, отново си пожела никога да не бе отговарял утвърдително на мъжа, който се появи онази събота преди две години.

Бе една най-обикновена събота сутрин през август. Стентън и жена му Ивон разглеждаха рафтовете с продукти в супермаркета Уолмарт в покрайнините на Минеаполис и търсеха консерви домати. Вървяха покрай стелажите с децата между тях, но в мига, в който изникна мъжът в тъмния костюм, Стентън веднага го позна. Не лично, но бе слушал много за него и знаеше, че е част от висшето ръководство на НАСА. Но изобщо не проумя какво изобщо прави той тук, чак горе в Средния запад и докато наближаваха модул 4 разбра, че никога е нямало и да го попита.

Мъжът се бе здрависал със Стентън и се бе обърнал към жена му Ивон.

— Извинете, мога ли да заема съпруга ви за минута?

Без дори да дочака отговор, той бе дал знак на Стентън да го последва, което Стентън направи и те преминаха през магазина и се озоваха на паркинга. Валеше дъжд. Мъжът носеше два черни чадъра в куфарчето си. Той отвори единия, подаде го на Стентън, а после отвори и другия за себе си.

— Ще мина направо към същността, господин Стентън. Нямаме много време. Нещата стоят така: естествено, запознат сте с намеренията на НАСА да изпрати отново хора на Луната?

Стентън спокойно кимна.

— Решихме да се случи в най-близко време. Ще участват петима астронавти. И трима младежи.

— Младежи? — Стентън се стресна и го изгледа.

— Да. Планът е да ги изпратим там през месец юли след две години. Ракетата ще представлява… да, как да го нарека, едно обновено копие на ракетите Сатурн, използвани в програмата Аполо през 60-те и 70-те години и…

— Ще използвате остаряла техника? — попита Стентън невярващо.

Мъжът размаха ръце в знак на протест.

— Не, не… тя е съвсем нова. Просто външно наподобява старата. Същото се отнася и за командния модул и капсулата за кацане на Луната. Обновени, малко уголемени реплики на Аполо 11. Знаете как е, телевизията обича подобни неща. Но, както и да е… Престоят на Луната ще бъде 172 часа и ще използва за живеене базата Дарла 2.

— Ще… какво?

— Дарла 2. Това е неизползвана досега лунна база до Морето на спокойствието. Построена през 70-те години.

Стентън повдигна вежди. Направо не можеше да повярва на чутото.

— Но аз…

— Кой, какво, къде, кога, а не на последно място и защо ще се разясняват по-късно, Стентън. Решаващото е, че инженерът ни Райли няма да участва в експедицията. Чака третото си дете.

— Радвам се за него — отвърна Стентън, все още смутен от чутото. Дори не знаеше какви въпроси да зададе.

Мъжът се намръщи.

— Да, естествено, че е радостно за него, да му организираме купон с маскарадни костюми и да го поздравим, така ли? Както и да е, това е без значение. От значение е следното: господин Стентън, искате ли да станете част от екипажа, който ще замине за Луната следващото лято? Ще участвате ли?

Стентън направо не знаеше какво да каже. Какви ги говореше този мъж? Че въпреки всичко може да замине за Луната? Но той се бе отказал вече от мисълта за това. Напълно и окончателно.

Но така ли бе в действителност?

Ивон ги откри на паркинга и инстинктивно, както само съпругите умеят да го правят, разбра за какво става дума. И първото й чувство бе уплах. Тя не бе склонна да приеме риска да го загуби в космическото пространство, не и сега, когато се бяха оправяли толкова добре години наред. Не и когато най-после бе повярвала, че го е накарала да се откаже от тази утопична мечта.

Тя изтича до тях като отчаяно клатеше глава.

— Не! Независимо за какво ще попитате, отговорът е не — заяви тя на костюмирания мъж. — Той няма да приеме, разбирате ли?

Мъжът от НАСА сякаш изобщо не забелязваше присъствието й.

— Съжалявам, че съм толкова нетърпелив, господин Стентън, но се страхувам, че времето не чака. Е, какъв ще бъде отговорът ви?

Стентън обхвана с празен поглед паркинга.

— Да — отвърна той. — Ще се присъединя.

 

 

Минута по-късно Кейтлин, Уилсън и Стентън стигнаха до помещението с оборудването. Тежки скафандри в различни размери висяха на стените, заедно с ботуши, ръкавици, шлемове и кислородни апарати. Кейтлин бързо намери необходимите неща и започна да им помага с обличането на скафандрите.

— Имаме нужда от инструменти — заяви Уилсън. — И чертеж на генератора.

Кейтлин изчезна в съседното помещение и се върна с всичко, за което той бе помолил. Помогна им и да закачат кислородните апарати, помоли ги да си сложат шлемовете, преди да закопчае херметически костюмите. После ги хвана за ръцете.

— Чувате ли ме?

И двамата кимнаха.

— Добре. Виждате ли брояча на лявата ви ръка? Той отчита колко кислород ви остава. Нямахме време да ги презаредим, така че ви остават по 35 минути. Следете внимателно брояча и поддържайте връзка с нас, ясно? Искам да ми долагате за всичко, което се случва там вътре.

Стентън погледна с колебание Кейтлин.

— Там вътре? Мислех, че ще излизаме навън?

— Трябва да излезете, за да стигнете до люка, отвеждащ до генератора. Той се намира на едно ниво по-ниско под нас, което означава, че трябва да слезете по стълбата и да преминете по коридора отдолу. Използвайте фенерчета и търсете очевидни прекъсвания в електрическата система, преди да почнете да търсите други повреди. И, за бога, не забравяйте — знам, че сте наясно с всичко, но все пак: при никакви обстоятелства не сваляйте шлемовете си долу. До помещението не достига кислород и ще се задушите на секундата. Ясно?

Двата шлема кимнаха утвърдително няколко пъти бавно и сериозно.

— Тогава моментът настъпи. Тръгвайте.

Стентън и Уилсън я последваха до декомпресионната камера, където тя ги помоли да се подготвят за излизане. Самата тя се върна до помещението с оборудването, затвори люка и започна процедурата, която изсмукваше въздуха от камерата. После отвори външния люк и двамата мъже излязоха навън на лунната повърхност.

 

 

Стентън вдигна поглед. Небето над тях бе по-черно от всякога досега и все пак слънцето блестеше върху сивкавата повърхност. Това го изпълни с безпокойство и го накара да се замисли колко далеко бе от дома си. Последва Уилсън, по-големия от него с една година астронавт от Мичиган, с когото си партнираха през последните осемнайсет месеца. Уилсън също се бе оставил да бъде убеден от представителите на НАСА. Всъщност, малко преди това той бе напуснал работата си като космически инженер и приел друга в една компютърна фирма. Но те го бяха посетили на работното му място и той веднага се бе съгласил. Така или иначе, никой не го чакаше у дома му в Детройт. Нямаше жена, деца или родители. Само малцина приятели.

Те предпазливо заобиколиха модул 4, оглеждайки се за генератора. Почти веднага го видяха. Бе инсталиран точно зад сградата. Най-отгоре на металния капак видяха малък отвор и го завъртяха. Но всичко бе направо слепено и огромните скафандри изобщо не улесняваха нещата. Трябваше да коленичат и да вложат всичките си сили, но накрая люкът поддаде.

Уилсън насочи фенера си към отвора.

Бе ли видял наистина нещо?

Той се напрегна и усети как потта потича по тила му. Да.

Там.

Там имаше стълба, точно както бе казала Кейтлин. Тя се спускаше на десет-петнайсет метра надолу в мрака.

Двамата мъже се спогледаха.

— Какво мислиш? — попита Уилсън.

Стентън се наведе над отвора и се замисли.

— Ще сляза първи.

— Сигурен ли си?

— Да. Чакай да стигна до долу и тогава ме последвай. Ще ти дам знак.

— Добре. Кейтлин, чуваш ли ни? Стентън слиза по стълбата сега.

— Прието — се чу глас в пращящите високоговорители. Бе Кейтлин. — Стентън, внимавай да не закачиш кислородния си апарат. Отворът е доста тесен, както виждаш.

— Да, виждам. Ще внимавам.

Той коленичи пред отвора, обърна се с гръб и стъпи заднешком на първото стъпало.

— Вече съм стъпил. Продължавам надолу.

— Добре — каза Кейтлин.

Стентън внимателно промуши кислородния апарат на гърба си през отвора и заслиза надолу, стъпало след стъпало. Самият отвор бе голям точно колкото да го побере с цялото му оборудване, но с помощта на малко акробатика той стигна края на стълбата. Освети с фенера вътрешността и видя тесния коридор, споменат от Кейтлин. Едва ли бе повече от четири метра дълъг и в дъното му различи генератора.

— Долу съм. Всичко е наред — рапортува той. — Тясно е, но има място точно колкото за двама души.

— Слизам — заяви Уилсън.

Стентън използва, докато чакаше, да разгледа отблизо коридора. Дебели кабели покриваха пода и стените, но доколкото виждаше по тях нямаше никаква повреда. Продължи напред като следеше брояча на кислорода. Все още оставаха 28 минути. Трябваше да стигнат. Бе на границата, но все пак достатъчно. Видя зад себе си лъча светлина от фенера на Уилсън и почувства облекчение при вида на колегата си, вече дошъл при него.

— Откри ли нещо? — попита Уилсън.

— Не. Нищо. Да погледнем отблизо генератора.

Застанаха до генератора и плъзнаха светлината от фенерите по таблото.

— По дяволите… виждаш ли това, което и аз виждам? Виждаш ли го? Там?

Уилсън посочи мястото, където би трябвало да бъде главния прекъсвач. Половината панел изглеждаше смазан.

— Да… — отвърна изумен Стентън.

Те осветиха тавана, но не откриха нищо, което да е паднало и да е улучило панела.

— Чисто и просто е разрушен, Уилсън.

— Уилсън, какво е положението? — обади се Кейтлин.

— Момент, точно разглеждаме, изглежда, че…

— Може би ще можем да свържем кабелите зад панела? Да отстраним капака? Така ще ни е по-лесно да работим, не мислиш ли?

— Момчета, какво става?

— Кейтлин, имаме проблем.

— Проблем? Какъв проблем?

Стентън й обясни и продължи:

— Ще свалим капака и ще се опитаме да заобиколим прекъсвача.

— Проверете броячите. Колко време ви остава?

Те провериха.

— 22 минути — отговори Стентън.

— Добре, вижте какво можете да направите.

Уилсън отвори кутията с инструменти и извади две отвертки. Стентън взе едната и започна да развива лявата част, докато Уилсън се зае с дясната. Работеха възможно най-бързо, но въпреки това им отне цели десет минути да отворят капака. Нещата не изглеждаха добре. Какво и да бе ударило панела, бе го направило с такава сила, че всичко вътре бе станало на салата.

— Няма смисъл — заяви Уилсън. — Цялото е извън строя.

— Почакай малко. — Стентън избута Уилсън встрани. — Ще опитам. Подай ми, ако обичаш, едни клещи. И приготви горелката.

— Какво си решил да правиш?

— Ще отворим и ще влезем направо в основната платка. С малко късмет, ще успеем да направим нова връзка.

Уилсън стоеше без да му подава нищо. Лицето му стана тъжно и ръцете му безпомощно се отпуснаха до тялото.

— Уилсън? Клещите?

— Няма да успеем — отвърна обезкуражен Уилсън.

— Ще успеем, ако искаме да успеем — бе единственият отговор, който получи.

— Стентън, виж брояча си. Остават 11 минути. А ни трябват поне 6, за да се върнем обратно до Дарла. Съжалявам, но тази експедиция до Луната току-що бе отменена.

Стентън отказа да го слуша.

— По дяволите, Уилсън, не се разкисвай. Дай ми клещите, веднага! Всяка секунда е ценна!

— Не, Стентън. Няма да стане. Кейтлин, връщаме се. Нищо не можем да направим.

— Прието — чуха да казва Кейтлин.

Дълбоко в себе си, той знаеше, че Уилсън е прав. Да се направи нова връзка отнемаше време. Може би поне половин час. А и трябваше да открият правилното място за връзка. Нямаше какво друго да направят, освен да се върнат обратно. Дори не искаше да мисли какво щяха да кажат останалите, когато се върнеха без да са отстранили повредата. А младежите, горките деца…

— Стентън, трябва да тръгваме. Сега!

Той последва с нежелание Уилсън обратно до стълбата. Уилсън спря на първото стъпало.

— Стентън? — каза той бавно. — Аз не съм затварял люка, когато слязох долу.

— Е, и?

— Но сега е затворен.

Те се спогледаха.

— Може би е… — Стентън рязко млъкна. Не може да го е духнал вятърът. В безвъздушното пространство нямаше вятър. — Сигурен ли си?

— Напълно. По моя брояч остават седем минути. Давай да отворим това чудо.

Опитаха се. И пак.

Но можеха да опитват, колкото си искат. Можеха дори да блъскат до смърт телата си в люка, без това да промени нищо. Защото люкът беше заключен.

От външната страна.

— Кейтлин?

Тя долови, че Уилсън е на път да избухне. Той дишаше тежко в шлема си.

— Какво има?

— Лоши… новини. Люкът. Затворен е.

Кейтлин отказа да повярва на чутото от нея.

— Но това… е невъзможно! — промълви тя.

— Остава ни кислород за пет минути, Кейтлин.

— Сигурни ли сте? Опитайте пак. Побързайте!

Гласът на Уилсън зазвуча истерично.

— Опитахме всичко! Бутахме, удряхме. По дяволите, заключен е! Чуваш ли!

Кейтлин усети как я обхваща паника.

— Ами горелката? Можете да го разрежете с нея!

— Стоманата е прекалено дебела. Знаеш го.

— Ще дойдем да ви вземем!

— Няма време. Остават четири минути.

— Има време, има време! Ако овладеете дишането си и после го забавите. Стойте напълно неподвижни. Двамата с Надолски пристигаме!

— Кейтлин?

— Да?

— На вас ще ви отнеме двайсет минути да се облечете и да стигнете до тук, може би още няколко минути, за да отворите люка. — За разлика от Уилсън, гласът на Стентън бе напълно спокоен, почти равнодушен. — … Явно изтеглихме еднопосочен билет. Съжалявам, Кейтлин. Ужасно съжалявам. Но мисля, че е най-добре веднага да потеглите обратно за Земята.

— Стентън? Стентън? Чуваш ли ме? Стентън? Уилсън? По дяволите! Отговорете! Чувате ли ме?

Те я чуваха отлично. Чуваха какво им казва. Но нямаше никакъв смисъл да й отговарят. Те бавно слязоха обратно надолу по стълбата, без да проронят и дума помежду си. Стентън стисна ръката на Уилсън. Погледнаха се и несигурно се усмихнаха един на друг. После вдигнаха ръце, хванаха шлемовете си и ги отвориха.

Стентън успя да види една последна картина, преди вакуумът да изсмуче съзнанието му.

Видя Ивон, в деня, когато тя си купи велосипед на старо. От ония старомодни велосипеди с дебели гуми. Тя беше в гаража и напомпваше гумите, когато той се прибра. Малко след това се бе качила на колелото и бе направила няколко кръгчета около Стентън, докато му повтаряше, че го е купила само за пет долара.

Една съвсем обикновена, делнична случка в живота на кой да е човек.

Но в този миг му се видя като нещо безкрайно далечно и напълно непостижимо.