Юхан Харстад
Дарла (3) (172 часа на Луната)

Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Darlah — 172 timer på månen, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
3,7 (× 13 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2021)

Издание:

Автор: Юхан Харстад

Заглавие: Дарла

Преводач: Анюта Качева

Година на превод: 2017

Език, от който е преведено: норвежки

Издание: първо

Издател: Издателство „Ергон“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2017

Тип: роман

Националност: норвежка (не е указано)

Печатница: „Инвестпрес“ АД

Редактор: Сергей Райков

ISBN: 978-619-165-071-2

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/14225

История

  1. — Добавяне

Господин Химелфарб

Старецът седеше треперещ в стола до прозореца и объркано оглеждаше стаята. Навсякъде имаше старци, по канапетата, в столовете. Една почти стогодишна жена се тътреше по линолеума на пода с помощния си стол за придвижване.

Какво, по дяволите, правят всички тези старци у дома? — мислеше си възрастният мъж.

Казваше се Олег Химелфарб. И ако сенилността не препускаше с пълна скорост, щеше да разбере, че вече не си е у дома и че всичките тези старци живееха в един и същи старчески дом като него. И, естествено, щеше да знае, че и самият той е старец, на когото остават едва още няколко години живот.

Но той не знаеше това.

Олег Химелфарб вече не знаеше почти нищо.

Някога, преди не повече от шест години, господин Химелфарб бе един преуспяващ човек, прекрасен дядо и съпруг, който все още обичаше жена си и на която подаряваше цветя всяка събота. По време на дългия си трудов стаж господин Химелфарб бе висококвалифициран служител по сигурността в базата на НАСА Голдстоун Дийп Спейс Къмюникейшънс Комплекс, разположена в пустинята Мохаве и покрита с най-висока степен на секретност. Но сега всичко това бе забравено.

Настанен на сигурно място в старческия дом Парсън в покрайнините на Маями, предишният толкова интелигентен Химелфарб сега се бе превърнал в торба с очи, в кашон, който никой не знаеше къде да изпрати.

Той остана седнал, с ръце, отпуснати в скута, до появата на санитарите. Те се появяваха често. Идваха когато бе време за хранене, или когато бе време за гледане на телевизия. Както и когато настъпваше моментът за лягане. Господин Химелфарб нямаше представа за какво ставаше дума този път, но не оказа никаква съпротива щом една от санитарките го хвана под мишници и го изправи на крака.

— Можеш ли да пазиш равновесие? — попита тя, без да очаква отговор.

Химелфарб стоеше изправен, с ръце опънати до тялото си, и чакаше да му дадат сигнал да започне да ходи. Санитарката му махна и той се запъти в указаната от нея посока. Така бе най-добре. Никаква съпротива, просто да изпълнява каквото му се кажеше. Така поне не се налагаше да мисли, защото всеки път, когато се опиташе да го прави, го заболяваше главата. Сякаш мозъкът не издържаше на натоварването да реши сам какво да прави тялото.

— Идваш ли, Химелфарб?

Санитарката се обърна и го погледна. Той се забърза към всекидневната. Не усети миризмата на ядене, така че явно не бе време за обяд. А и изобщо нямаше представа дали е гладен, или не.

Старците бяха въведени във всекидневната и настанени в столове в полукръг около телевизора, а един от санитарите го пусна да работи. Мнозина от тях подскочиха уплашено в столовете си, когато се появиха образите, а една от най-възрастните санитарки заговори:

— Скъпи приятели, днес е изключително важен ден. И поради това ще гледаме нещо различно от обикновените програми. Нямате нищо против, нали?

Никой не отговори на въпроса. Сред старците се разнесе ропот, но дали мърморенето бе свързано с казаното от нея, или с някакви само техни си неща, бе трудно да се разбере.

— Добре — продължи санитарката, сякаш й бяха отговорили. — Сигурно си спомняте кацането на Луната през 1969-та? Е, сега пак ще се отправим натам. До Луната. Точно сега, в последните дни, се провежда лотария в целия свят, в която участват младежи от всички страни. НАСА е отделила в този космически полет места за трима младежи. Синът ми, Скот, вече се е записал. Така че, стискайте палци, дами и господа. До края на годината синът ми може да бъде избран за астронавт!

— Пусни ни програмата за времето! — извика един от старците.

Санитарката се направи, че не го е чула и се усмихна. Речта на президента, а не на последно място и вероятността синът й да стане един от щастливите победители, означаваха много за нея. Тя стисна юмруци в джобовете си и зачака.

Лицето на президента се появи на екрана. Започна да говори за настъпващата нова ера в историята на американските космически изследвания. Както и за тримата младежи, които ще участват в полета на космическия кораб Церера[1] до Луната, а после показа скици на лунната база Дарла 2, където щели да живеят по време на престоя там и положи всички усилия фактът, че правителството бе държало базата в пълна тайна през всичките тези години, изобщо да не изглежда драматичен.

Господин Химелфарб се изправи от стола си и съсредоточи вниманието си в мъжа, който говореше. Но за какво точно говореше, не му стана напълно ясно. И все пак, сякаш се осъществи някаква малка, почти нищожна свръзка там горе, в ума му, докато президентът показваше скиците на лунната база. За части от секундата Химелфарб дойде на себе си.

Бе виждал тези скици преди. Но къде? И защо това толкова го изнервяше?

Внезапно цялото му тяло се вдърви. Не можеше да диша.

Изведнъж му се проясни напълно къде бе виждал скиците и лицето му мигновено се промени: празното, равнодушно изражение се смени с ослепителен, нажежен до бяло ужас.

Изкрещя.

Викът му се чу чак отвън на улицата.

Бе викът на човек, току-що осъзнал, че вече няма никаква надежда.

Бележки

[1] Церера — най-малката позната планета-джудже в Слънчевата система, на която има вода. Носи името на римската богиня-майка на урожая и плодородието, чиято роля е да дава храна и живот на човечеството, а също да закриля осиротели и изоставени деца. — Б.пр.