Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Darlah — 172 timer på månen, 2008 (Пълни авторски права)
- Превод от норвежки
- Анюта Качева, 2017 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 3,7 (× 13 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, корекция и форматиране
- Еми (2021)
Издание:
Автор: Юхан Харстад
Заглавие: Дарла
Преводач: Анюта Качева
Година на превод: 2017
Език, от който е преведено: норвежки
Издание: първо
Издател: Издателство „Ергон“
Град на издателя: София
Година на издаване: 2017
Тип: роман
Националност: норвежка (не е указано)
Печатница: „Инвестпрес“ АД
Редактор: Сергей Райков
ISBN: 978-619-165-071-2
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/14225
История
- — Добавяне
Тишина
Само преди няколко часа във всекидневната седяха осем души. Сега бяха шестима, но настъпилата тишина бе монументална. Кейтлин бе принудена да извърви трудния път от модул 4 и да се върне при останалите, като се опитваше да овладее истерията си.
Когато се изправи лице в лице с другите от експедицията, всички веднага разбраха, че се е случило нещо ужасно. Но никой не вярваше, че имаше загинали хора. Новината не бе посрещната добре.
Някои се разплакаха, почти неутешимо. Други тежко въздишаха и останаха седнали с поглед, впит в стената пред тях или пък бяха започнали да крещят един през друг, че някой трябва да отиде и да ги спаси.
Но вече не можеха да спасят никого.
Двамата мъже, останали под люка отвън, не съществуваха вече. Бяха само безжизнени тела, осъдени да лежат в безвъздушния студ до идването на следващата експедиция. Да ги оставят там бе тежко решение, но командир Надолски нямаше друг избор. Нито в Дарла 2, нито в Деметра имаше хладилна камера. Би било в разрез с всички правила, а и със здравия разум, двете тела да се внесат вътре и да прекарат на топло четирите дни, които им трябваха до обратното връщане. Кой знае какви бактерии можеха да се разпространят дотогава?
Миа огледа помещението, където останалите седяха с наведени глави и очакваха някаква идея за по-нататъшните им действия. Червеникавата аварийна светлина, която означаваше, че резервното електричество все още е включено, придаваше още по-угнетяващ и сериозен вид на нещата. Само няколко часа по-рано тя бе вярвала, че животът й започва едва сега и че Антоан е този, който щеше да го приведе в действие. Сега обаче седеше, заобиколена от хората, които трябваше да я пазят, но по израженията на лицата и поведението им си личеше, че не са в състояние да направят това. А на всичко отгоре — тишината.
Чуваше се единствено звукът от климатичната инсталация. Равномерно, тихо жужене.
Накрая някой най-после се изправи. Надолски. Той застана в центъра на пода, потри лице с ръце и тежко въздъхна.
— Няма никакво логическо обяснение на случилото се. Този люк, както и всичко останало тук, е бил изпробван стотици пъти.
— Кога? — попита някой, но Миа не можа да разбере кой.
— Не в това е въпросът… — обади се Коулман. — Да се загуби радиовръзката, да, дори видеосигналите до Земята, това е съвсем различно, разбирам го…
— Разбираш го? — прекъсна го Надолски.
— Мога да го приема. Случвало се е и преди. Дори на един от полетите с Аполо. Онова, което не разбирам и изобщо не приемам, е, че целият генератор ще се развали от само себе си. Както и че люкът, отворен от инженерите, ще се затвори от само себе си след тях.
— Какво се опитваш да кажеш, Коулман?
— Нищо не се опитвам да кажа, Надолски. Мисля само, че… Трябва да внимаваме.
Миа се обърна, за да погледне Антоан. Той бе пребледнял и тя силно стисна ръката му и я постави в скута си. Да ги видят всички, голяма работа. Да говорят колкото си искат. Вече нямаше никакво значение.
— Добре. Ще внимаваме — започна Надолски. — Чуйте ме сега. Ето как стоят нещата: от мое име, от името на експедицията и на НАСА изказвам съжаленията си от цялото си сърце, че се намираме в подобно положение. Току-що загубихме двама прекрасни човека, Сам Уилсън и Питър Стентън. Смъртта им е шокираща и неразбираема, но не бива да позволим това да стане повод да се отчаем и да се предадем. В сегашното положение е най-важно да се съсредоточим в решенията, а не в проблемите. Коулман?
— Да?
— Все още сме на аварийно захранване. Колко дълго ще издържи?
— Според моите изчисления, двайсет и два часа. Дванайсет часа по-късно генераторът за кислород ще спре да функционира.
— Добре. Разполагаме с трийсет часа, за да си тръгнем оттук. Което означава, че прекратяваме експедицията и решението за това влиза в сила веднага. Не мога да си представя, че някой от присъстващите ще има нещо против?
Никой не отговори.
— Добре. Какво мислят по въпроса НАСА и контролния център на Земята, нямаме представа, тъй като връзките ни са прекъснати. Но ние нямаме никакъв друг избор. Както разбирате, оставени сме в собствените си ръце. Което означава следното: Коулман, ти вземаш със себе си младежите до стаите и им помагаш да си сложат скафандрите. После ги отвеждаш до здравното отделение в модул 4. Кейтлин, ти идваш с мен до Деметра, за да подготвим отпътуването. Ще се срещнем в здравното помещение след точно осем часа. Което значи точно в 03:25 ч. местно американско време. Започвайте.
Миа се изправи и погледна Мидори. И тя ли се страхуваше? Дали бе смъртно уплашена?
— Миа?
Някой й говореше. Тя се опита да разбере откъде идва звука.
— Миа, моля те!
Тя, объркана, бързо се обърна встрани.
— Миа, пусни!
Беше Антоан. Стоеше точно до нея. Тя пусна ръката му. По нея бяха останали ясни отпечатъци от пръстите й.
Коулман поведе младежите по коридорите и ги върна обратно в стаите им. Положи всички усилия да ги успокои и подробно им обясни колко дълги тренировки минават астронавтите, за да овладеят положение като сегашното. Затова, да не се притесняват. Няма никакъв повод за притеснение.
Но каквото и да им говореше, нищо не помагаше.
И тримата виждаха, че страхът в очите му е много по-голям от техния, както и че не вярва на нито една своя дума.
* * *
Надолски водеше, Кейтлин го следваше. Ясно виждаха капсулата за приземяване Деметра на няколкостотин метра от тях и вървяха възможно най-бързо. Всяка крачка, която правеха, вдигаше фина прах около ботушите им и бавно се спускаше обратно върху повърхността.
За Надолски това бе най-важният ден в живота му. Всичко останало бе загърбено. Любимата, с която се бе оженил преди дванайсет години, децата им, всичко бе заровено дълбоко в съзнанието му. Единственото, което имаше значение в момента, бе да изведе екипажа на сигурно място. Това бе отговорността на живота му. Да спаси тези хора. Да не му се замъгли съзнанието и да изпадне в паника, а да се погрижи всички да се върнат живи и здрави обратно на Земята. Щяха да го посрещнат като герой. Не че бе важно, но все пак щеше да стане герой, нали?
Да.
Щеше да върне тези хора обратно.
Каквото и да става.
Деметра бе истинска радост за очите, застанала като бял паметник насред сивотата наоколо. Надолски пусна Кейтлин първа да изкачи стълбата. Тя тъкмо щеше да отвори люка, когато го докосна с лакът.
И люкът се отвори.
О, не, помисли си тя. О, не. Не и това сега.
— Кейтлин?
Тя влезе вътре и помогна на Надолски, така че и той влезе след нея. Почака няколко секунди, преди да продължи с действията си. Просто ги отложи за малко. После хвана люка, издърпа го обратно на мястото му, завъртя колелото и го пусна. Почака няколко секунди, които й се сториха като цяла вечност.
Тогава люкът бавно се отвори отново.
Не, не, не, не, не, не, не!
Опита да го затвори отново като ругаеше наум.
Надолски я потупа по рамото.
— Проблеми?
Тя се обърна към него.
— Люкът е повреден.
И двамата отлично знаеха какво означава това, но тя все пак го изрече на глас:
— Не можем да компресираме… Не можем да си тръгнем оттук.
Тя направи последен опит като тихо изруга, когато люкът отказа да се затвори и отново зейна навън. Сякаш капсулата за приземяване бе отворила гладна уста към космическото пространство.
Надолски седна на пилотското място и изпъшка.
— Кейтлин, кажи ми: каква е вероятността подобна повреда да се появи на люк от този тип?
Тя вдигна рамене.
— Нямам представа. Едно на един милиард вероятно. Дори не сме го упражнявали в симулатора. Започвам да… — Тя се прекъсна. — Нищо.
— Започваш да… какво?
Кейтлин се поколеба, преди да му отговори.
— Започвам да вярвам, че не трябваше да се връщаме на Луната.
Надолски замълча. Вместо това премисли всички възможности. Имаше една-единствена. Беше направо налудничава, но си струваше да се опита.
— Какво ще стане, ако останем със скафандрите и потеглим с отворен люк? Ако напълним кислородните апарати, ще имаме достатъчно въздух, за да стигнем до скачването с Церера на окололунната орбита.
Но Кейтлин само поклати глава.
— Не става. Люкът е свързан с компютъра и програмата за излитане. Няма да ни позволи да потеглим, преди люкът да е херметически затворен.
— И няма начин да го препрограмираме? Или да поемем ръчно командване?
— Не… Съжалявам. Изглежда сме хванати в капан тук.
Думите хванати в капан сякаш натиснаха спусък в Надолски. Той скочи на крака и се приготви да напусне капсулата.
— И дума да не става! Не и докато аз съм командир. Хайде. Връщаме се обратно в Дарла.
Миа седеше, прегърнала с една ръка Антоан, а с другата Мидори, когато Надолски и Кейтлин се върнаха. Тя се опита да улови погледа на Кейтлин, за да разбере какво става, но Кейтлин избягваше да я погледне. Бе свела очи в пода. Както и Надолски. Той прошепна нещо в ухото на Коулман и даде знак на Кейтлин да го последва.
— Тримата с Коулман и Кейтлин трябва да обсъдим някои подробности. Останалите чакате тук. И никой да не напуска помещението без да му разреша, това напълно ли е ясно?
Заповедта бе излишна. Така или иначе те просто нямаше къде да отидат.
Тримата астронавти се върнаха няколко минути по-късно с кратко искане, което нямаше как да не ги разтревожи:
— Съблечете си скафандрите, окачете ги в помещението с оборудването и елате при нас в кухнята на модул 2. Ще останем тук известно време.