Юхан Харстад
Дарла (16) (172 часа на Луната)

Сбогуване

И ето че най-после настъпи 16 юли. Седмица преди това ги преместиха от Хюстън в Космическия център „Кенеди“ във Флорида, откъдето щеше да стане самото изстрелване. Космическият център „Кенеди“ бе огромен, още по-голям от този в Хюстън. Бе разположен на остров Мерит и най-близкият му съсед бе Военновъздушната база Кейп Канаверал^[1], а от прозореца си Миа можеше да любува на Атлантическия океан и да проследява с поглед вълните, които мързеливо се удряха в брега под нея, а наведеше ли се съвсем навън от прозореца, можеше да види в ляво рампата за изстрелването, върху която бе изправена дългата почти сто метра ракета и чакаше реда си. Оставеше по-малко от едно денонощие. Само след шестнайсет часа щяха да я закарат дотам и ракетата щеше да отлети от Земята с нея на борда. Със скорост 11 километра в секунда те щяха да напуснат земната атмосфера и да изчезнат за всички нейни близки и познати.

 

 

Миа седеше на един стол в стаята си и гледаше някаква американска комедия по телевизията, но не се смееше. Бе се вторачила в екрана със сериозно изражение на лицето. Беше се вслушала в молбата на майка си в писмото и се бе обаждала веднъж в седмицата, за да сподели какво прави и как се чувства. А предложението на майка й да разполага с повече свобода и лично пространство й се бе отразило добре. За първи път от години се връщаха към такива продължителни разговори и единствената разлика бе, че сега ги водеха по телефона между Флорида и Лос Анджелис. Обсъдиха почти всичко — експедицията, несигурността за нейната група у дома, Мидори…

И Антоан. Всъщност, отделяха му доста време, особено последната седмица. Самата тя не бе забелязала това, но винаги намираше повод да вмъкне името му в разговора, независимо на каква тема разговаряха. Вчера Антоан каза еди-какво си по този въпрос. Или: Антоан страшно го бива за такива работи. Миа отделяше и много време да говори със Сандер всеки път, когато се обадеше, но той невинаги бе разговорлив. Понякога дори не можеха да го накарат изобщо да се обади. Но това не я тревожеше. Тя знаеше, че той седи там и държи слушалката, слушаше гласа й, а откажеше ли изобщо да говори, тя му разказваше надълго и нашироко дребни неща от изминалия й ден. И така дните и седмиците бяха отминали.

В светлата, почти анонимна стая, в която живееше, имаше легло, гардероб, баня и телевизор на стената. Нямаше нищо повече. Случваше се да слезе долу в лобито за да провери имейла си и да види дали приятелите й не са онлайн, за да научи не се ли случва нещо интересно, но часовата разлика между Норвегия и Флорида означаваше, че те никога не са на линия по едно и също време. Редките имейли, в които получаваше новини от приятелите си вкъщи, бяха предимно пълни с повърхностни пожелания за успех и странно изпразнени от каквато и да било информация за нещата, които истински я интересуваха, като например какво става с групата, или какво става изобщо в страната в момента. Тя никога не им отговаряше. И накрая стана така, че предимно си стоеше сама в стаята, издърпала стол до прозореца с изглед към нос Кенеди, слушаше Talking Heads и се опитваше да пише по-добри текстове. Често написваше само по два-три реда, които по-късно задраскваше и направо вдигаше ръце от тях, но въпреки това се зареждаше с увереността, че е във форма, че това е само началото и че ще се върне от Луната с текстове, които ще са наистина страхотни.

Миа, Мидори и Антоан седмица след седмица се сливаха в едно с екипажа. Бяха преминали през всички изпитания стотици пъти, преговаряли всяка подробност и работили в симулатора. Тя се бе упражнявала с останалите в огромен басейн, за да се научи да се движи върху Луната. Бе положила усилия да прочете два пъти трите огромни наръчника от първата до последната страници. Вече бе научила всичко. Бе готова да замине. Не оставаше нищо друго, освен да чака. И да се тревожи.

Погледна часовника. Имаше чувството, че върви назад, или е спрял напълно. Не можеше ли просто времето да мине по-бързо? Защото чакането, естествено, бе най-лошото от всичко. Щом веднъж се озовяха в ракетата, всичко щеше да стане много по-леко. Тогава щеше да бъде късно за отстъпление, нямаше да има път назад.

Обратното броене бе започнало.

16:14:32 ч.

16:14:31 ч.

16:14:30 ч.

Опита се да се съсредоточи в телевизионната програма, насили се да не гледа часовника. Програмата бе неизменната. Трима-четирима души се караха за нещо напълно незначително в дневна с канапе по средата. А на всяка десета секунда се чуваше предварително записан, изкуствен и напудрен смях от публиката, най-малкото за да му стане ясно на човек, че предаването е смешно. Известно време се чудеше дали да не се обади на Силье и да се сбогува с нея, но се отказа. Последното нещо, от което се нуждаеше, бяха лоши новини, а и със сигурност настроението й нямаше да се подобри от разговора с нея, или с когото и да било друг от приятелите й.

От друга страна, времето бе минало много бързо. Дните се бяха слели в едно. Тренираха, упражняваха се и учеха по четиринайсет часа. Всеки ден. Единственото им свободно време бяха по няколко часа вечер. Но тогава вече бяха толкова съсипани от умора, че нямаха сили да измислят някакви забавления. То бе сведено до играене тенис на маса или гледане на филми, които Мидори бе донесла от Япония. Но тези филми обикновено бяха толкова далечни и неразбираеми, че те често заспиваха на дивана и се събуждаха на финалните надписи.

Миа отново погледна часовника.

16:03:22 ч.

Бяха изминали само единайсет минути от последния път.

Извади плейъра си и надяна слушалки върху ушите. Бързо намери записаните демо версии на групата, направени вкъщи при Леонора. Опита се да приглася на някои от песните, за да си ги припомни, но нищо не излезе. Сякаш това вече не бяха нейни песни, а на някакви непознати хора, които тя отчаяно се опитва да заучи. Музиката й звучеше отчуждено, сякаш бе записана в някакво далечно време. Тя прекъсна насред най-доброто им парче, според тях, и затърси друга музика. Накрая се спря отново на Talking Heads. Обичаше групата, тя още от началото й бе далечна и чужда. Но за разлика от собствената й група, нямаше как да стане още по-далечна и чужда. Точно обратното. С всяко едно ново слушане бе усещала в последно време как все повече ги разбира и се доближава до тях. Пусна едно от любимите си парчета, песента Life During Wartime^[2].

Няма вече купон, няма диско,

Няма забавления,

Няма време за танци и за любовни закачки,

Вече няма време за всичко това.

Трябваше да се концентрира. Естествено. Да бъде готова, да прогони всички мисли за семейството и приятелите си. Луната, помисли си тя. Съсредоточи се само върху Луната. Справиш ли се горе, можеш да използваш остатъка от живота си за каквото поискаш. И далече на хоризонта различи рампата за изстрелване, където ракетата чакаше, готова за излитане.

Бе надула звука до дупка и музиката гърмеше в ушите й. Може би затова не чу, че се чука на вратата. Във всеки случай, внезапно вдигна поглед и видя Антоан и Мидори да й се усмихват на вратата.

— Целият космически център „Кенеди“ те слуша — засмя се Мидори.

Нима бе пяла толкова високо на глас, без да се усети? Миа се притесни и свали слушалките.

— Извинявам се — каза тя.

— Няма нищо. Готино е, че все пак някой пее. Тук е толкова тихо, че направо ми се повдига.

— Какво слушаш? — попита Антоан с типичния си френски акцент.

— Тоукинг Хедс.

Антоан и Мидори се спогледаха. Никой от тях не познаваше групата.

— Това твоята група ли е? — попита Мидори.

Миа поклати глава. Бе им разказала, че има група в родината си, но те не бяха слушали записите й.

— Но имаш записи на плейъра си, нали? На твоята група?

— Мхм.

Мидори бързо отиде до леглото и взе слушалките й. Сложи си ги на ушите.

— Пусни да чуя тогава.

Миа намери отново най-добрата им песен и я пусна. Мидори притихна, докато очакваше да засвири музиката. Антоан се приближи и погледна с любопитство двете момичета.

— Но това е много добро — обади се Мидори и заклати глава в такт с музиката.

— Мислиш ли? — попита Миа и усети прилив на гордост.

Мидори взе плейъра в ръка и затанцува по пода.

— Ще издавате ли албум или нещо такова?

— Не знам.

— Трябва да издадете! — извика Мидори и затанцува към банята. — Ще продадете милиони екземпляри. Най-малко.

— Дай и аз да чуя — помоли Антоан и се запъти към Мидори.

Тя му подаде слушалките и скоро и той затанцува под звуците на музиката. Той не танцуваше така добре като Мидори, бе вдървен и смешен, но въпреки това гледката я изпълни с небивало щастие. Като с магическа пръчка съмнението, което бе изпитвала преди малко, изчезна. Естествено, че написаните от тях песни бяха хубави. Разбира се, че нейните текстове бяха най-важните и че тя щеше да остане вокалист. Можеха да станат световни звезди.

И точно в този миг окончателно реши, че ще се върне обратно в Норвегия и ще издигне групата до небивали висини.

Щеше да стане най-добрата група в страната.

Цялата тази вечер Мидори и Антоан останаха в стаята на Миа. На Миа й хареса, че са около нея. Присъствието на Антоан и Мидори й вдъхваше сигурност. И не искат нищо от мен, помисли си тя. Просто са тук.

— Родителите ти ще дойдат ли утре за старта? — попита внезапно Антоан.

— Не знам — отвърна без да се замисли Миа и се сети, че в телефонните разговори майка й не бе казала нищо за връщането им във Флорида. — Надявам се. Не сме говорили много за това.

— Това е странно — обади се Мидори.

— Ами, да, те са странни — засмя се тя. — А твоите ще дойдат ли?

— О, да — отвърна Антоан.

Всъщност, тя го знаеше предварително. Родителите на Антоан идваха всеки ден след като напуснаха Хюстън. Миа дори си помисли, че сигурно вече страшно са досадили на НАСА. Но те бяха симпатични хора. Родителите на Мидори също идваха почти всеки ден в Космическия център „Кенеди“, откакто бяха пристигнали във Флорида. Те бяха тихи хора и понякога Миа трябваше изрично да си напомня за присъствието им. Може би причината бе, че не говореха добре английски, така тя почти не бе разговаряла с тях. Единственият път май беше по време на пресконференцията в базата. Всеки телевизионен канал и всеки вестник ги бяха интервюирали и разпитвали за всичко между земята и небето. Миа почти не бе казала нищо и бе оставила говоренето на Антоан и Мидори. А и екипажът не бе отговорил на всички заплетени въпроси. Малкото, което Миа бе споделила бе, че идва от Норвегия и че чака с нетърпение да се разходи върху повърхността на Луната в състояние на безтегловност.

— Страх ли те е? — попита Мидори.

Миа се забави дълго, преди да отговори.

— Не знам. А теб?

— Мисля, че да. А ти, Антоан?

Антоан бавно кимна няколко пъти с глава.

— Да. Много.

— Виж, гледай така на нещата… — започна Миа. — Отиваме горе. Постояваме малко. Връщаме се обратно. Не е нищо по-страшно от това. Единствената разлика е, че ще пътуваме малко по-далече от обикновено.

— И че потегляме с ракета, която ще изригне двайсет тона гориво през първата секунда, вместо да седнем в колата.

— И че месеци наред се подготвяме за всяко лошо нещо, което може да се случи.

— Нищо лошо няма да се случи — заяви Миа, без да знае откъде се появи у нея тази самоувереност.

— Сигурна ли си? — попита Мидори.

— Обещавам. Ще те пазя.

— А мен? — внезапно я прекъсна Антоан. — Кой ще ме пази мен?

Миа се засмя.

— Ще се пазиш сам. Освен това, ти не си ли най-голям? Би трябвало ти да ни пазиш и двете.

— Самата истина — отвърна той и очевидно мисълта за това му хареса.

Миа погледна часовника.

12:32:56 ч.

Времето бе започнало да върви отново. Бе време за малко сън.

— Миа?

— Да, Мидори.

— Може ли да остана да спя при теб?

— Защо?

— Не мисля, че ще мога да заспя като остана сама. Не и тази нощ. Моля те?

— Добре.

— Ехей! — протестира Антоан. — Тогава и аз ще остана да спя тук. Направо забравете, че ще остана да се мятам сам в стаята си, докато вие най-безгрижно си нанкате в мир.

— А бе какво не им е наред на стаите ви? — засмя се Миа. — Но добре, чудесно. Донесете си матраците и можете да спите тук. Обаче никакви магарии, ясно?

Всички се съгласиха.

— А, ти, Антоан, ще чакаш в коридора, докато се преобличаме. И няма да мърдаш от леглото си цялата нощ! Договорихме ли се?

Той усмихнато вдигна рамене и се престори на разочарован.

— Договорихме се.

— Добре, хайде, изчезвайте сега. Лягам си след петнайсет минути. До тогава в стаята ми да се е възцарила мъртвешка тишина.

* * *

На следващия ден семейства и приятели пристигнаха за изстрелването. Миа видя родителите на Антоан и Мидори да стоят зад оградата и да махат. Семействата на астронавтите също бяха дошли. Съпруги, съпрузи и деца. Но нямаше и следа от майка й. Нито от баща й. Нито от Сандер. Тя остана няколко минути до специалния автобус за отвеждане и ги затърси с поглед, но те не се появиха. Тогава им съобщиха, че часът бе настъпил и тя тръгна да се качва. И точно тогава ги видя и разбра, че са били тук през цялото време, почти скрити зад всички, за да не я притесняват. За миг усети колко много ги обича, въпреки всичко. А между тях стоеше Сандер, стиснал Лъвчето в ръка и поклащащ глава наляво и надясно. Тогава вече влезе в автобуса, който потегли и ги отдалечи от махащите им близки, запътил се към рампата за изстрелване.

Огромната ракета „Сатурн“ се извисяваше все повече и повече с приближаването им. Изглеждаше сякаш ще пробие дупка в небето. Естествено, че я бе виждала и по-рано, последните дни бяха посветени на преместването й от производствения цех до стартовата площадка.

Но сега?

Отблизо това беше чудовищна машинария. Истински колос. Когато автобусът паркира до ракетата и се стопи в сянката й, тя за първи път осъзна колко всъщност е огромна.

Приличаше на гигантски самолетоносач, поставен вертикално.

Беше невъобразима гледка. Единствено най-горната част на ракетата представляваше същинския космически кораб. Само малката капсула на върха над черната черта. Всичко останало беше тонове ракетно гориво. Тонове експлозив. Капсулата бе почти идентично копие на тази, която бе използвана за първи път през 1969 година. Но тогава на борда е имало само трима души. Новата капсула бе двойно по-голяма, за да побере осем души на борда. Вътре щеше да е тясно. Щеше да е много тясно. И щяха да прекарат в нея цели четири дни.

— Готова ли си? — попита я Антоан и я изгледа. — Всичко ще бъде наред — добави той и й намигна.

Миа не отговори. Бе вперила поглед нагоре към ракетата.

Днес започва нова ера, помисли си тя. Когато се върна обратно, всичко ще бъде различно.

И дори не подозираше колко бе права.

Всичко щеше да бъде различно.

— Да — отвърна тя най-после на Антоан. — Готова съм.

 

 

Качиха се с асансьор до върха на ракетата. На преходния мост между капсулата и платформата Миа, Мидори и Антоан изчакаха първо по-възрастните членове на екипажа да заемат местата си. После пристъпиха след тях. Мястото на Миа бе до това на Мидори. Капсулата бе обърната под ъгъл от деветдесет градуса, така че те едновременно лежаха по гръб и седяха в креслата си. Странно усещане, сякаш вече нямаше понятия като горе и долу. Навсякъде около нея светеха копчета, монитори, оборудване, цифри се сменяха непрекъснато, а тя лежеше притихнала в креслото си и слушаше. В слушалките й се носеха пропукващи гласове, докато астронавтите говореха с кулата.

Съобщиха им, че остават петнайсет минути до старта.

— Как се чувствате? — попита глас през интеркома. — Беше Кейтлин. — Състояние?

— Нормално — отвърна Антоан.

— Нормално — отговори и Мидори.

— Нормално — завърши Миа.

— Добре.

— Дванайсет минути до изстрелването.

— Вече няма връщане назад.

Миа не бе сигурна кой каза това, не разпозна гласа.

— … Пет минути до старта.

Кейтлин следеше показанията на компютъра пред себе си и докладваше стойностите им на наземния контрол.

— Две минути до старта.

— Церера, готови за излитане.

— Една минута до старта.

— Готови за излитане. Ще потвърдите ли готовност?

Различните ръководители на наземния контрол се чуваха по интеркома, докато докладваха готовността за излитане.

— TELMU, окей.

— Командна система, окей.

— FIDO, окей.

— EECOM, окей.

— GNC, окей.

— Медицинска апаратура, окей.

— САРСОМ, окей.

— Петдесет секунди.

Надолски бързо, но съсредоточено натискаше различни копчета пред себе си.

— Трийсет секунди.

— Петнайсет секунди.

— Дванайсет секунди.

— Предстартово отброяване. Десет.

Антоан се обърна към Миа и я погледна.

— Девет. Осем. Седем.

Той задържа погледа си. Топъл, добронамерен поглед.

— Шест.

Може би именно тогава тя се влюби в него. Точно в тази секунда.

— Пет. Четири, запалване. Три.

Той й се усмихна зад шлема.

— Две. Едно.

— Старт!

Натискът ги залепи за столовете. Усмивката на Антоан се разкриви върху лицето му и се промени в гримаса, оглушителен тътен изпълни пилотската кабина. Мощните ракетни двигатели ги понесоха с чудовищна сила нагоре към небето, докато си пробиваха път през слоя облаци и скоростта растеше все повече и повече. Бяха тренирали тази част безброй много пъти. Бяха усвоили всички системи и знаеха безпогрешно какво означават всички звуци и какво се случва всяка секунда. И всичко беше наред. Въпреки това страхът я заля с неподозирана сила. Тя се вкопчи в облегалките за ръце и затвори очи.

Моля те, нека да се върна обратно, помоли се наум тя.

* * *

Сред милионите в целия свят, които следяха изстрелването точно в тези секунди бяха и обитателите на старческия дом „Парсън“. Всички старчоци, достатъчно здрави, за да могат да седят изправени, бяха събрани в дневната с телевизора. Звукът бе увеличен до края, за да могат и по-глухите да чуват какво става, затова когато отброяването достигна нула и ракетните двигатели зареваха, подът завибрира.

Персоналът заръкопляска с ръце, някои от старците ликуваха. Господин Химелфарб сведе уплашено поглед към обувките си. Церера напусна платформата си на космодрума „Кенеди“. Той затвори очи и се опита да игнорира всички звуци, идващи отвън.

* * *

Цялата капсула се тресеше, сякаш всеки момент щеше да се разпадне. На Миа й се стори, че крещи, но шумът бе толкова оглушителен, че не бе сигурна. Опита се да извърне глава в страни и да погледне Мидори, но не успя, натоварването бе прекалено голямо. После чу ужасен трясък. Тя подскочи от страх, преди да разбере какво става.

— Първата степен се отдели — чу да казва Надолски. — Продължаваме.

— Радваме се да го чуем, Церера. Успех и Бог да ви пази!

Беше безполезно да се съпротивляват на вибрацията, единственото, което можеха да направят, бе да отпуснат телата си и да ги оставят да следват движенията на ракетата. И тъкмо свикнаха с адското тресене и ужасния шум, когато внезапно всичко притихна.

Сега тя успя да погледне през илюминатора от дясната си страна. И единственото нещо, което видя, бе само черна, наситеночерна пустота.

Кейтлин разкопча предпазния си колан и се обърна към Миа, Мидори и Антоан. Тя извади от страничния джоб на креслото си една химикалка и я вдигна пред тях. После я пусна. Химикалката бавно се понесе, напълно безтегловна и се отдалечи от нея. Миа вдигна дясната си ръка, леко побутна химикалката и тя отплува към Мидори.

Вече се намираха в Космоса.