Тоня Трайкова
Тихата светлина в процепа под вратата (8)

2

След неуспешния опит за самоубийство Никола бе осъзнал една истина, която му убягваше. Трябваше да се научи да се владее. Досега не бе постигнал успех. И тази нощ се провали. Ема напусна брачното легло и се премести да спи долу, на партера. Той остана сам, установи, че е отнесла със себе си завивките, вместо техните гънки и топлите извивки на тялото й, напипа само един гол матрак. Не можа да го понесе, излезе от спалнята, прекоси коридора и спря на прага на стаята си. Постоя неподвижно, докато шумовете в къщата затихнаха. Чувстваше се неспокоен, беше склонен към самосъжаление. Думите на хлапето Шарл бяха останали болезнено в него и нагорещиха жичката в съзнанието му до червено. За разлика от Рут, Никола беше склонен да му вярва и се питаше защо Ема се е срещала със сина на антикварката на плажа. Измъчваше го ревност. Тя бе следствие не толкова от стремежа да притежава Ема и да не я дели с някой друг, колкото от вероятността да я загуби.

Обикновено Ема разтребваше неговата стая след пристъпите му на гняв, този път го остави да се оправя сам. Той прекрачи прага и пристъпи вътре. Блъсна се в прекатурена табуретка, опря се с длани на нея, застана на колене. Започна да опипва пода. След продължителна практика беше постепенно развил сетивността на допира и беше способен да си представи предметите само като ги докосва. Материята на килима беше приятна, мека под пръстите. Чирепчето от счупена ваза му се стори твърдо и опасно с острите си краища. В преобладаващата миризма на прах той различи нежното проникване на аромат на роза. Откри я, усети леко бодване и пое тънкото стъбълце. Розата беше започнала да увяхва, но бе запазила кадифената си мекота. Той я положи върху най-долната етажерка на библиотеката. Пролази до фотьойла, настани се в него, заслуша се в далечните удари на черковната камбана във Вендуин, беше три часът след полунощ.

В нещо като медитация започна да търси съзнанието за самия себе си, за главата си, леко наклонена встрани, за челото, покрито с капчици пот. Никола продължи да изследва с помощта на мисълта си своето тяло, отпуснато на седалката, ръцете, скръстени на гърдите, босото стъпало. Лазейки по пода, беше изгубил единия си пантоф. Той нямаше визуален спомен за него, не знаеше как изглежда. Фокусирайки се върху този изгубен пантоф, Никола постепенно си го представи и получи усещането, че го вижда. Това беше една мисловна картина, в нея нямаше нито черно, нито бяло, нито някакъв междинен нюанс, нямаше детайли, цветът й беше неясен, формите — неустановени, но все пак беше картина на предмет, който съществува някъде наоколо. Откритието, че може да си представя неща в пространството, му се стори важно. Видя последователно табуретката, която бе вдигнал и поставил на мястото й, парченцата стъкло, които бе подредил върху нея, прозореца с вечно спуснати пердета, абажура на нощната лампа, библиотечката, книгите с брайлово писмо. Розата. Протегна ръка. Отблизо тя излъчваше наситеното ухание, което имат тъмночервените рози и то извика в съзнанието му илюзията за женски смях в лятна нощ. Събудиха се спомени и той направи неволен жест с ръка, за да ги прогони. Взе да търси всевъзможни причини, за да оправдае поведението си под душа, анализираше вечерта, измисляше и отхвърляше аргументи и в крайна сметка у него само се затвърди убедеността, че Ема му изневерява. Впрочем ревността беше се зародила много преди Никола да отиде с нея на вечерята у Рут Марсо, много преди да си позволи да люби жена си, без тя да го е поискала. Непоносимата ревност беше нараствала, подхранвана от подозрения, насърчавана от страхове. През цялото време след ослепяването му Ема беше неговата единствена връзка с останалия свят и, изгубвайки я, щеше да изгуби и малкото, което му бе останало от света. Как непохватно бе се опитал тази вечер да напомни на съпругата си, че има нужда от нея, да й покаже колко се бои да не остане сам. Грубостта, която бе проявил спрямо нея в банята, грубостта, плод на неговото безсилие и слабост, бе посрещната мълчаливо и в това той откри още един признак на отчуждение.

Далечният звън на черковната камбана във Вендуин отбеляза часа, когато тръгваше за пекарната. Стори му се, че предишните времена са останали някъде назад, много, много далеч. Тогава беше щастлив. Ставаше рано и отиваше да меси тесто и да пече хляб. А сега… Сега седеше неподвижно на фотьойла и не знаеше как да се пребори със своите демони. Усещането за самия себе си отново се върна и той си представи собственото си отражение в огледалото — тъмна сянка в сумрака, един мъж на границата между нощта и деня, един ненужен никому нещастник. Представи си изражението на Ема, докато я насилваше, неволното й проскимтяване, широко отворените й очи, стиснатите й устни, чувствата, които тя едва ли бе се опитала да скрие, тъй като той не можеше да види нито нея, нито отвращението, нито презрението й. Започна да диша дълбоко, за да предотврати късото съединение. Искаше да си остане в стаята, която реално съществуваше в три измерения, имаше си перспектива и в нея нищо не го заплашваше. Но празнотата го връхлетя, той отново попадна в онова, другото пространство, мекото, изкривеното, неясното, стените го приближаваха със заплашителен устрем, притискаха го отвсякъде, затваряха го и му ставаше все по-тясно и по-тясно. Паниката го душеше, напразно търсеше да намери изхода, вратата, която го отделяше от света, ключа, с който да отвори тази врата. Какъв беше проклетият ключ, стар и ръждясал като оградата на къщата или златен и инкрустиран като яйце на Фаберже? Страхът стана неконтролируем, заля го, както придошла река залива бреговете след пороен дъжд, отнесе го. Стана му непосилно да си представи магическия ключ за затворената врата, да го види в дланта си, където беше се настанила празнотата. Чувстваше как ужасът се надига в него. Неспособен да му се противопостави, той се хвърли на пода, чу собствените си глухи викове и стенания, усети конвулсиите. Нямаше повече спасителен ключ, нито врата, нямаше стая, нито предмети, нямаше пространство, нито свят, нямаше нищо, абсолютно нищо.

На сутринта се събуди на пода, с лице, заровено в килима, и с вкус на кръв в устата, заобиколен от прекатурени предмети, разпилени парчета стъкло и разпръснати цветчета от роза.