Тоня Трайкова
Тихата светлина в процепа под вратата (22)

3

Никола прекара няколко мъчителни дни. От момента, в който бе заявил на Силви, че не може да поеме отговорност за бащинството, напразно се ослушваше и я чакаше да се появи. Повтаряше си последния им разговор. Силви беше се разплакала и бе казала: „Не се тревожи, бебето си има баща, друг, но аз обичам теб“. Той, естествено, се тревожеше, беше я наранил и вероятно бе съчинила всичко, което му наприказва за другия. Тя беше твърде неопитна и известно време той беше като на тръни и изпитваше чувство за вина. После тревогата му дойде в повече и изпадна в предишната си депресия. Седеше с часове на дивана в дневната, без да помръдне. Беше изгубил представа за времето. Мисълта му беше забавена. Единственото, което чувстваше, беше глад.

По едно време се размърда, прерови шкафовете в кухнята. Намери сол, но не и хляб. Никола бе отвикнал да се грижи за себе си. Ема бе се нагърбила изцяло с това задължение. Тя беше създала свой ред и Никола не откриваше нещата там, където бе ги държал преди. Никой не беше напазарувал и в хладилника, освен една изсъхнала маруля, имаше само три яйца. Той ги извади и ги остави върху масата, тръгна за тиган, но чу как едното се търкулна, падна и се счупи на пода. Не му се занимаваше, обаче трябваше да почисти, за да не се подхлъзне. Напипа някакъв пешкир, който висеше на стената до лъжицата за супа. Покри с него яйцето, стисна по-силно, черупката изхрущя, лигавата субстанция потече по ръкава му и той с погнуса запрати всичко в мивката. На печката беше оставена малка тенджерка, провери дъното й, завъртя копчето и протегна пръсти, за да разбере кой котлон ще се нагрее. Чукна яйцата, омлетът загоря, имаше отвратителен вкус и го изхвърли. Толкова беше гладен, че не можеше да заспи.

И тогава се запита: „Ами ако Ема не се върне?“ Седеше на креслото в стаята си и нямаше желание да помръдне. Нощта беше много тиха. Не си спомняше някога тишината да е била толкова пълна, че чак да ти натежи от нея. Никола се облегна назад и се замисли за нощите, когато беше се упражнявал да си представя предмети, сети се за розата и за онези другите нощи, когато бе слушал плочи на грамофона. Стори му се, че това е било отдавна, много отдавна. Той така и не бе успял да намери спасителния ключ и продължаваше да страда от клаустрофобия. Мъчителното стесняване на пространството около него още го докарваше до кризи, но, за щастие, те му се случваха рядко. И в този момент не откриваше обезпокоителни признаци, по-скоро се усещаше олекнал, като че ли висеше във въздуха. Опита се да намери символ, който да изрази сегашното му състояние, и му се привидя клетка, в която имаше облак. Тишината беше толкова непоносима, че за да я прогони, започна да търси и други образи. Тръгна от едва доловимия шум на яйцето, което се търкулва по масата, прескочи към зародиша, затворен в черупката му, към бебето на Силви в утробата й. Постепенно взе да мисли за връзките между тези неща, за невидимите сили, които водят до сътворението и до безброя от вариации в проявленията на живота. Музиката сама се зароди някъде дълбоко в него, в гладния му стомах, в равномерните удари на сърцето му, в усмивката, която разтегна ъгълчетата на устните му. Първоначалните образи довяха други, изникваха от нищото, разстилаха се като утринна мъгла, издигаха се нагоре и нагоре. Той видя майка си, баща си, собственото си зачатие и Твореца, който протяга ръка, за да създаде човека. Конкретните картини губеха очертанията си, превръщаха се в далечни галактики, разширяваха се, изчезваха и пак се появяваха като нещо невидимо и микроскопично, което можеше да се оприличи на сперматозоид или на прашинка от звезден прах. Никола за пръв път изживяваше нещо толкова невероятно, музиката го носеше в безкрая, той виждаше, да, виждаше светлина, която прогони самотата му и го изпълни с блаженство. После беше заспал и, като се събуди, от музиката нямаше и помен. Беше останал само гладът му и той се повлече надолу по стълбите.