Тоня Трайкова
Тихата светлина в процепа под вратата (30)

6

Когато бомбата на Теню Единака избухна на паркинга пред хотел „Балкан“, Мишел Марсо и Пиер Льоблан тъкмо влизаха във фоайето. Там трябваше да изчакат няколко секундички професор Маков, който щеше да ги изпрати пеш да отдъхнат, докато навън се разхлади. Ученият-траколог предвиждаше за следващите дни посещения на музеи, галерии, археологически разкопки и монументи; имаше какво да им покаже и беше се постарал с програмата. Като капак на всичко, беше ги поканил към осем на вечеря в типично българска механа с автентична атмосфера, отлежали вина, вкусни гозби и народна музика.

Те не бяха в настроение за подобен ангажимент, Пиер обмисляше как да го отклони, без да обиди гостоприемния професор. Събитията не бяха се развили според очакванията, мисията им беше в риск и ситуацията се нуждаеше от трезва преценка. Впечатленията му от Тихол Илиев напълно отговаряха на казаното от неговия познат Жорж Делажу в брюкселското кафене, недалеч от Кралския институт по история, изкуство и археология. Пиер сам бе забелязал, че основанията за резервираност на Делажу не са преувеличени. Наблюдавайки със собствените си очи бъдещия депутат, призван да приема регламенти в Европейския парламент, Пиер Льоблан се питаше как е възможно подобно недоразумение, смееше се вътрешно и дори съжали, че не е проявил и той амбиция за политическа кариера. Колкото до Мишел, той не беше в състояние да види комичната страна и се намираше на прага на емоционален срив. Марионетистът проявяваше признаци на крайна непоносимост към въпросния субект и бе приел неуспеха на опита си да сложи точка като окончателен. Пиер напразно се опитваше да го убеди, че нищо не е изгубено и остава още една възможност в понеделник. Лично той бе приел жеста с целуването на ръка като кавалерски напън на едно парвеню и не бе открил в него никакъв умисъл. Кореше се единствено заради това че с Рут не бяха предвидили нещо толкова близко до ума. За него проблемът с по-нататъшния ход на операцията произтичаше по-скоро от самия Мишел и не на шега се тревожеше дали той ще издържи до края.

Мишел се влачеше така, като че ли небето бе се срутило, и ако от разрушения храм на вярата в сърцето му доскоро все още бяха стърчали развалини, провалът бе ги попилял и тях. Дори не си даваше труд да се преструва, стъпките му бяха неуверени, ръцете — увиснали, лицето — посърнало. Пудрата по носа му спешно се нуждаеше от освежаване, червилото — също. Тъй като вече не се стараеше да играе ролята си, видът му бе лишен от озарението на таланта и от илюзията, която се създава от превъплъщението на актьора в някакъв образ. Така както тялото изгубва излъчването си, когато душата го напусне, вълшебството беше изчезнало и марионетистът не приличаше вече на дама, а на сърдит мъж, преоблечен като жена. Пиер Льоблан се опитваше да го успокои, но Мишел оставаше с погрешното впечатление, че защитава неговия враг; веднага се наежваше, прекъсваше го, колчем отвори уста, влизаше в словесен двубой с неизречените му аргументи, разпалено следваше логиката на някакъв свой вътрешен конфликт:

— Да ми целува ръка! Хитрецът му с хитрец! Мерзавец! Долно изчадие! — сипеше той огън и жупел. — Направо ме смаза само с един жест! Бях си въобразил, че мога да се изправя срещу него, да го победя! Какъв наивник се оказах, жалък глупак!

— Нямам такова у…

— Напротив! Не знаеш какъв подлец е! Позна ме!

— Гре…

— Ти не разбираш, той се изгаври с мен! Няма да има понеделник! Това беше то, великото отмъщение!!! Свърши се, свърши се!

Експлозията отвън като че ли потвърди последните му думи, отекна като ехо на гнева му и възвести края на света. В хотелското фоайе, където пред рецепцията имаше група японци, а от масите в нишата наскачаха други чужденци, се изсипаха още хора. Спускаха се по стълбата с мраморен парапет и с асансьорите: гости на хотела, наметнали в бързината домашен халат, кухненски работници, персонал, камериерки, които сякаш току-що бяха захвърлили пръчиците с пера за бърсане на прах. Приглушеният говор на различни езици създаваше усещане, че е рухнала Вавилонската кула. Никой нямаше представа какво се случва, рехавата тълпа, подгонена от неизвестността, гледаше с очите на страха, а той беше по-голям от самата опасност. Двамата едва успяха да се долепят до стената, за да не бъдат блъснати от Аглая Илиева, която профуча покрай тях в посока към изхода.

Тревожната вълна донесе на гребена си разстроеното лице на професор Нецо Маков. Контрастът с пелерината го правеше още по-бледо. Консултантът на Тихол Илиев се опасяваше, че е лош вестоносец. Запозна ги с фактите, които му бяха известни до този момент. Жестокостта на атентата, неговата осезаема и непосредствена реалност бе го разтърсила. Страхуваше се от най-лошото. Погледът му се плъзна към кръглата гипсова розетка с античен мотив над главите им и се задържа върху тъмночервения шнур на декоративната бариера от месинг. Добави, че при тези трагични обстоятелства предвиденото за понеделник посещение на колекцията няма как да се състои: мосю Илиев буквално е съсипан.

— Горкият! — промълви Мишел.

Пиер, който се готвеше да изкаже съжаление и търсеше подходящите думи, го изгледа смаяно. От чие име говореше, от това на мадам Льоблан или от свое? Последната му реплика се различаваше от неговия предишен монолог като бялото от черното. В чертите му още се четеше вътрешно напрежение, продължаваха да изпъкват мъжкото и женското, оголеното и прикритото, но яростта му беше се стопила. От нея нямаше и следа. На мястото й бе просветнало нещо напълно различно. Пиер го определи най-общо като съпричастие. Мишел изглеждаше напълно искрен. Той изпитваше милост и жал към човека, чиято гибел бе желал повече от всичко.

Максимализмът на реакциите му, тяхната крайност, накара Пиер да се задълбае в причината. Той беше далеч от мисълта, че внезапната промяна се дължи на някакво извънмерно благородство. Интелигентността на Мишел несъмнено бе взела връх над предишните му разрушителни чувства и бе извикала на бял свят неговата доброта. Нещастието на врага му, подобно на неговото собствено, бе ги поставило в сходна позиция на човешки същества, подложени на ударите на съдбата, и той нямаше как да не изпита състрадание. Но Пиер беше по-скоро склонен да смята, че Мишел, който допреди малко се гърчеше в безсилието на сложната си артистична природа, беше получил даром удовлетворение. Възмездието не се явяваше плод на собствените му усилия; някой друг бе свършил мръсната работа, някой по-ефикасен в делата си, по-решителен, груб и суров, някой, който притежаваше нужната бруталност. Докато Мишел беше мъдрувал, този някой не бе губил време в колебания и размисли, не бе боравил с романтични понятия, не бе търсил оправдания, не бе пипал с меки ръкавици. И независимо от подбудите или от не дотам прецизния резултат, беше действал.

Пиер отдавна бе се отказал да приписва меродавна роля на случайността и бе склонен да съзира в нещата и явленията намесата на по-висша сила. Пред нея човекът, свободата му на избор, целта на земния му път, неговата правда, законите му, всичко губеше общоприетия си смисъл. Единствено валиден оставаше неговият грях. Небесните съдии измерваха греха на везните с помощта на най-обикновен ръждясал топуз и никакви човешки съображения не можеха да им влияят. Имаше ли я тази по-висша сила, тя ли изпълняваше главната роля, нейно ли беше правото на последната дума?! Пиер Льоблан не знаеше. Той бе чел много по въпроса и беше склонен по принцип да се съмнява, но съмненията му идваха по-скоро от разума.

В съзнанието му изникна една картина на Леонардо Да Винчи, последната, портрета на Свети Йоан Кръстител. Толкова бе я съзерцавал в Лувъра, че можеше да повтори във въздуха контурите на изображението върху тъмния фон: наклонената глава, голото рамо, характерната извивка на ръката, показалеца, вдигнат нагоре. Художникът бе изразил себе си преди края. Със загадъчната си усмивка светецът приличаше като брат-близнак на Джокондата, но погледът му беше открит до възможния предел, където смъртта се явяваше като последна пречка пред пълното познание. У него нямаше страх, а предусещане за сливане с отвъдното. Беше толкова истински, неслучайно беше изобразен млад, представляваше най-чиста духовна субстанция в човешки образ. Изглеждаше така, като че ли целият е изпълнен с мисълта за Бога. Това, че сочи нагоре към него, не беше израз на съмнение, а на упование.

Колкото и разумът му да се противеше, Пиер прие случилото се като проява на висшия промисъл, съзря в развръзката на драмата пръста на провидението. Звукът на гласовете в луксозното фоайе на хотел „Балкан“ му заприлича на жужене на пчели в заплашен кошер, а людете — на неволни участници в спектакъл, чийто замисъл му беше неизвестен. Той се прокашля и изрази съчувствието си пред професор Нецо Маков, който попипа изящния кръст на врата си, сбогува се и побърза да се върне обратно, за да види с какво може да бъде полезен.