Тоня Трайкова
Тихата светлина в процепа под вратата (21)

2

Апартаментът си беше същият, даже изглеждаше още по-зле, беше запуснато, дядото го нямаше. Анет страдаше от тежка деменция, нуждаеше се от постоянни грижи, художничката се разкъсваше на хиляда. Вътре нямаше коридори, двете стаички бяха свързани с малката дневна, която трябваше да наподобява нещо като хол. В кухнята едва се побираха печката и масата, старият хладилник бе изместен в тясна ниша и запречваше пътя към тоалетната, която не бе ремонтирана отдавна и само лекото открехване на вратата й караше тези, които се хранеха, да си запушват носа. Проядената от дървояди кухненска маса бе покрита с избеляла от търкане мушама, по която бяха се образували джазги от рязането на хляб без дъска. Наредените на лавицата над мивката чашки бяха с различна форма и големина. Едни от тях бяха с изпочупени дръжки, други — прекалено малки за поставената отдолу чинийка, трети бяха захвърлени и катурнати. В страничната стая бяха наблъскани гардероб, телевизор, компютър, книгите бяха натрупани, както дойде, по етажерките, някои от тях бяха с изпокъсани обложки, а други се въргаляха по земята. Поради липсата на място нямаше шкаф за обувки, те бяха разхвърляни навсякъде. Дори сакът на Ема, в който бе донесла само най-необходимото и някои дребни подаръци, идваше в повече на безпорядъка и тя го ската в един ъгъл да не пречи.

Единствено стаичката на Анет беше по-приветлива, като влезеше в нея, човек се чудеше дали е в същия апартамент. Вътре нямаше нищо излишно и беше чисто. Мебелите, наследство на Анет от свекърва й, бяха доста износени. Дамаската на столовете беше поизтрита и на места мотивите не личаха. Върху раклата на леглото бе поставена нощна лампа, която вечер майка й затулваше с тънък шал, за да не дразни очите. През деня меката светлина на северния прозорец проникваше през пердето, отразяваше се в огледалото с дървена рамка, оживяваше строгите черти на дядото, изобразен на маслен портрет, и носеше усещане за покой. Покой се излъчваше и от лицето на Анет, чието съзнание постепенно гаснеше и тя съществуваше без спомени, без подробности. Безпощадното време не бе я пожалило и нея. Както беше останала кожа и кости, главата й с бели оредели коси, прибрани на тила, наподобяваше нещо средно между човешка и птича и тя приличаше на идол или на светица в своя параклис. Макар че беше заобиколена от мебели и вещи, сред които бе преминал животът й, в ума й не бе останало нищо от този живот и, колкото и да хитруваше, преструвайки се, че познава тези, които я навестяваха, тя вече не им принадлежеше.

Ема прекара дните след пристигането си в опити да сложи някакъв ред, накупи препарати за почистване. След първоначалната радост от посрещането родителите й бяха потънали в своите грижи и тя запълваше времето си с миене и търкане, сякаш се чувстваше виновна заради неуместното си присъствие и търсеше начин да го оправдае. Те дори не я попитаха защо е дошла и се задоволиха с нейното обяснение: „Да ви видя!“, което всъщност отговаряше донякъде на намерението й. Въпреки че усещаше известно притеснение, тя изпитваше умиление, че е сред своите. Взираше се в лицата им, откриваше познати изражения, жестове, мимики, които й навяваха спомени. Тя попиваше думите им, усмивките им, гласовете им, оплакванията им. В един момент й се стори, че са си разменили местата и тя е майката, а те — нейните деца, че не тя, а те имат нужда от подкрепа. Колкото и всичко да бе запуснато и потънало в немара, обстановката й действаше успокоително и тя се зае да й придаде по-уютен вид. Освен че изми прозорците, изпра и пердетата, изчисти и подреди, накупи нови хавлиени кърпи за банята и за кухнята, смени мушамата, изхвърли ненужните натурии. Почти не си подаде носа навън през цялото време, ако не се смята една непредвидена разходка с Анет.

Баба й изобщо не я позна, макар че твърдеше обратното и настояваше, че знае коя е. Съзнанието й гаснеше, но тя бе запазила рефлексите си в общуването, вежливия поглед, малките лъжи и лицемерното приличие, което ни помага да осъществяваме социалните си контакти и да виреем в обществото. Същата сутрин, като влезе в стаята й със закуската, Ема я завари облечена, обута и готова за излизане. Анет почти не говореше, само ако нещо я попитат, и при въпроса на Ема накъде се е запътила, тя си прочисти гърлото от някакъв хрип, промърмори нещо, хвана я с костеливата си ръка и я поведе навън. Беше лекичка като перце, но придвижването й костваше усилие. Стъпваше с левия си крак на долното стъпало и след това внимателно полагаше до него десния, оставаше така и за един миг сандалите й изглеждаха съвсем новички и неподвижни, като изложени на витрина. Ема я изчака търпеливо да слезе по стълбите и на улицата я последва. Държеше я под ръка и гледаше оределия пух на темето й и извивката на носа, който й заприлича на клюна на някакво екзотично пиле. Анет очевидно знаеше накъде отива, продължи надолу по тротоара и след малко се спря пред къщата на една съседка. Почука на партерния прозорец, почака, опита се да надзърне вътре. Пак почука. Нищо. „Няма я, бабо — досети се Ема. — Тя почина.“ Анет не изрази никакво учудване, птичето й лице остана непроницаемо и само в очите, които изглеждаха по-приближени отпреди в дълбоките орбити, проблесна някакво подобие на разум.

Вероятно този случай накара Ема, свита през нощта на две кресла, събрани едно срещу друго като легло, да си помисли, че лежи в ковчег, положен за поклонение във вестибюла. Тя се постара да изтрие моментното възприятие, вслушвайки се в равномерното хъркане на баща си иззад портала. За разлика от дните, в които си намираше занимания, няколкото нощи тук й се виждаха нескончаеми. Някаква тел от креслото й убиваше, беше й тясно, неудобно, а и настроението й не беше от най-ведрите.

Не бе очаквала прекалено гостоприемство от страна на родителите си, получаваше каквото й беше нужно от самото им присъствие, но пътуването до този момент не бе й помогнало да види бъдещето си по-ясно. Беше се озовала извън руслото на собствения си живот. Краткото позвъняване на Никола не й даде особени надежди. Гласът му беше приглушен и, макар че бе проявил внимание, тя ясно си представи смръщеното му лице.