Тоня Трайкова
Тихата светлина в процепа под вратата (25)

1

Мишел Марсо и Пиер Льоблан кацнаха в София със сутрешен полет на Brussels Airlines в последната неделя на юли. Посещението на частната антична колекция на Тихол Илиев в дома му в Бояна беше предвидено за понеделник вечерта, но Мишел предпочете да дойде по-рано, за да се поогледа и да посвикне с обстановката.

Предварителната му представа за българската столица беше твърде опростена. Състоеше се от площад и три сгради, в средата на площада се намираше административната, с кремълска звезда на покрива, от едната й страна имаше ниска жилищна кооперация с избелели раирани сенници на терасите, домът на Ема, а от другата беше имението на Тихол Илиев, което приличаше на богаташката му вила в Ница. Постройките бяха с умалени размери. Именно сред този декор той, предрешен като дама, правеше решителните крачки към врага си, за да жигоса потната му длан с иглата на пръстена-убиец. С изключение на дамата, в която Мишел бе се преобразил на летището, докато Пиер го чакаше търпеливо пред чаша чай, всичко друго беше различно.

Двамата попаднаха в един пренаселен град с панелени квартали в покрайнините, а на булеварда започнаха да изникват модерни бизнес постройки и други — с архитектура от сталинистки тип. Имаше потоци от автомобили и досадни задръствания на светофарите. Забързани нанякъде, шофьорите правеха опасни маневри, задминаваха отдясно тяхното такси, което на няколко пъти зави рязко, избягвайки да се натресе в някой калник, и пропадна в дупки по асфалта. На много места мантинелата под редицата от високи улични лампи беше деформирана, а в буренаците в основата й се вееха найлонови торбички. Листата на крайпътните дървета бяха излинели от лятната жега и смога.

През прозореца на таксито Мишел Марсо видя голямо пано с лика на Тихол Илиев, разкрасен с Photoshop и придружен с неразбираеми надписи на кирилица. Зад него се виждаше синият европейски флаг с дванайсетте звезди. Това го изненада и го накара да осъзнае, че представата му за неговия противник също е опростена и до голяма степен белязана с известен наивизъм. Мишел се замисли за човека, когото бе дошъл да убие.

Тихол Илиев беше на своя територия. Силата и влиянието му в България очевидно бяха значително по-големи, отколкото марионетистът изобщо бе предполагал. Тъй като смяташе сам себе си за неудачник, Мишел бе на път да се впечатли от видяното. Нямаше шанс неговата собствена снимка да цъфне някога на крайбрежния булевард в Антиб, а посланията му да се домогват до доверието на френските избиратели. Той държеше прекалено много на свободата си. Властта го отблъскваше. Винаги бе се учудвал как може някой, претендирайки, че го прави за другите, да се втурне към нея, да се нагърби с нейните отговорности и да я примири със своята съвест. Така или иначе, властта и социалният му статус придаваха на тъмния бизнесмен визията на уважаван парламентарист от европейски мащаб, а статуквото я легализираше.

Навлизайки в действителността, която се разкриваше пред него, Мишел Марсо установяваше, че нейните стойности не съвпадат с неговите, губеше моралните устои на своите аргументи, а с тях и мотива си за действие. Той се заплиташе в паяжината на някаква демагогия, която утвърждаваше един модел с тотално преобърнати ценности. Тук неговият бунт срещу причинената на семейството му несправедливост ставаше неуместен, нашествието му го превръщаше от жертва в палач, отчаяният му акт на лично отмъщение придобиваше измерения на посегателство не само срещу Тихол Илиев, но и срещу съответните институции, които той представляваше.

Впрочем, марионетистът съзря на фона на тези реалности едно голямо несъответствие между привидност и същност, беше също така поразен от откритието, че освен неговата изстрадана истина има и друга и тя е обществено валидна, институционално призната и юридически защитена от държавата. Да търси справедливост в подобна цитадела беше равнозначно на лудост, безразсъдната му акция щеше да остави в нея следа, прилична на драскотина от котешки нокът. Тихол Илиев обаче напълно се вписваше в очертанията й, тя като че ли беше изградена в негово име и той цинично се открояваше върху плакатите. Като гледаше огромната му глава, Мишел го сравни с филистимския великан Голиат, припомни си истинските му човешки измерения, които бе имал нещастието лично да опознае, и се ужаси от перспективата да се изправи срещу създание с подобна осанка.

Видя се отстрани, внезапно смален на седалката на таксито, жалък узурпатор на права, каквито нямаше де юре и де факто нито тук, нито където и да било. В пространството тук и сега неговите основания губеха своята валидност, ролята, за която така усърдно беше се готвил, му се стори нелепа и гротескна, подходяща повече за водевил или бурлеска и несъизмерима с параметрите на тази реалност. Той се опитваше да си даде кураж, да не се поддава на гигантската манипулация, която го караше да се възприема по този начин. Повтаряше си, че не трябва да забравя кой е, какво е изгубил и защо е дошъл.

За разлика от него, Пиер Льоблан беше напълно спокоен и овладян и само колониалната каска липсваше на вида му, който излъчваше превъзходството на оксиденталния човек и цялата гама от предразсъдъци, които могат да му хрумнат при посещение в страна от бившия Съветски блок. Едва като стигнаха до центъра на София, се отърси от своята прекомерна мнителност, изказа се положително за архитектурата на ортодоксалните храмове и хареса отделни постройки в стил сецесион. Одобри и избора на хотела, който носеше името на българската столица и отразяваше в огледалната си облицовка околните дървета и сгради.

На рецепцията ги чакаше писмо от професор Нецо Маков. Служителката им го предаде и, тъй като бяха резервирали двойна стая, ги регистрира безпроблемно с паспорта на Пиер. Пиколото отнесе пътните чанти в асансьора. Горе двамата авантюристи си отдъхнаха. Пиер хвърли поглед през прозореца, откъдето се откриваше изглед към градината на Народния театър. Фасадата на театъра грееше, обляна от слънце. Елегантната колонада, която крепеше триъгълен фронтон с позлатен на места релеф, хвърляше сенки върху централното стълбище. Кулите от двете страни на входа бяха увенчани със скулптури на богинята на победата Нике в колесница, теглена от лъвове.

— Не разбирам, как може да имат това в миналото и да се примиряват с подобно настояще — обърна се той към спътника си, който бе се вторачил в общата спалня.

— А аз се чудя как ще спим. Надявам се, че не хъркаш! — заяде се Мишел.

— Нямам представа дали хъркам, скъпа, ти би трябвало да го знаеш по-добре от мен — отвърна невъзмутимо Пиер, откъсна се със съжаление от гледката, приседна делово край работната маса и се зае с плика.

Нецо Маков пишеше на английски, поздравяваше ги с пристигането, пожелаваше им ползотворно прекарване и уточняваше окончателния час на срещата в понеделник. В обширен постскриптум добавяше, че в неделя мосю Илиев ще даде по повод на сватбата на дъщеря си и други радостни събития коктейл за кръг от познати, сътрудници и партийни съратници. Прилагаше покана на името на г-н Пиер Льоблан и съпругата му. В заключение споменаваше уважението си към професор Делажу и заявяваше, че приятелите на белгийския му колега са и негови приятели.

— Какъв педантичен почерк! — забеляза Мишел, като надзърна зад рамото на Пиер. — А какво мисли по въпроса за съпругата самият Делажу?

— Обясних му, че ще пътувам с близка приятелка — намигна Пиер.

— Е, в такъв случай не ни остава друго, налага се да почетем големия ден.

Горчивината в думите му не убягна на Пиер.

— Дотук добре — окуражи го той. — А и този коктейл си е една възможност.

— Да-а-а, колкото повече навалица, толкова по-добре. И никой няма да се усъмни във фалшивите съпрузи Тюренж!

— Нас ли имаш предвид?! Oh là là!^[1] — затюхка се Пиер. — Та ние не сме агенти на тайните служби, не ползваме подправени документи, пътуваме със собствените си паспорти!

— И нямаме какво да крием! — засмя се нервно Мишел. — Стига на някой да не му хрумне да ми вдига полата!

— Е, и?! Ти си артист.

— Това не обяснява защо съм тръгнал да се размотавам в подобен вид на подобно място!

— Въпрос на интерпретация! Да играеш не е престъпление.

— Не е толкова просто.

Мишел не се самозалъгваше. Вярно, при други обстоятелства би му допаднало да импровизира. Но сега беше потиснат. Актът на убийството щеше да промени правилата, да унищожи невинния елемент на сътворяването, присъщ и на най-беглото изкуство, с една дума — щеше да отбележи края на играта. Чрез него той щеше да направи крачка от абстрактното, символичното и безобидното към действителния свят. Щеше да пристъпи в цивилизацията, където духът отстъпваше на материята, свободата губеше чара си, а колкото до хуманността — тя беше в криза. Там никой не мереше делата на ближния с аршина на театралните представи и драматичното чувство за справедливост.

Пиер го потупа по гърба:

— Всичко е наред, момчето ми! Ти само следвай плана.

— OK! Колко пъти ще повтаряме едно и също!

— Само напомням — вдигна рамене Пиер.

— Едно поне е сигурно, няма шанс да бъда разпознат. — Мишел издаде иронично напред начервените си устни.

— Виж се само! За нищо на света няма да пропусна следващото ти представление.

— То предстои. След малко и само за ценители: артистът и неговия последен спектакъл!

— Следвай плана — повтори твърдо Пиер.

Мишел се умълча и после попита:

— Става напечено, нали?

Пиер видя как късогледите му очи с почернени мигли се присвиват, веждите му се вдигнаха въпросително нагоре, а в разтегната кожа под тях се очертаха ясно трите слоя на грима: син на клепачите, кафяв в сгъвката и най-отгоре — бял. Беше попрекалил с ружа, напудреният му нос стърчеше напред и беше трудно да се определи дали неговата белезникавост или руменината на скулите изглежда по-неестествено.

— Честно казано, нямам представа — призна Пиер.

Той съзря известно притворство в начина, по който Мишел се усмихна, за да прикрие своята неувереност, гримът и перуката само я подсилваха и тя изпъкваше още повече като някаква недоловима женственост. Нормандецът не се остави да го заблуди, даваше си сметка за емоционалния натиск, на който е подложен. Беше обещал на Рут да се грижи за него и, като гледаше издълженото му от безпокойството лице и трептенето на един мимически мускул на бузата, си спомни за нейните тревоги и разбра какво е имала предвид. Мишел беше твърде мек, чувствителен, допускаше съмнението и това го правеше неустойчив.

Пиер стана да потърси нещо подкрепително в барчето, сипа уиски в две чаши и подаде едната на Мишел:

— Наздраве, маестро!

— За коварството на слабите!

Гласът на Мишел трепна и Пиер си каза, че неговият отчаян акт на възмездие не е продиктуван от слепия подтик на омразата, нито от някаква разбунена човечност, която се стреми да възстанови накърненото си самоуважение, а чисто и просто — от болка. Целта на пътуването им, подготовката, съмненията, опасността, която ставаше все по-осезаема, — всичко остана на заден план. Сега той не възприемаше повече Мишел като сина на Рут, нито като съзаклятника, който прокарваше по чашата показалеца си, украсен с пръстена-убиец, нито като някакъв печален рицар, изпаднал от прашасал роман. В този момент той усети остро неговата болка и му се стори, че вижда истинското му лице: пред него стоеше един сломен човек, който не беше се предал, един човек с достойнство, един много тъжен човек — таткото на Селестин.

— Пиер — каза Мишел неочаквано, — с шегата — дотук, рискът е голям, нека да не си затваряме очите. Аз те въвлякох. Искам да знаеш, че при неблагоприятен обрат ще поема цялата отговорност.

— Спокойно, момчето ми — отвърна му нормандецът с басовия си глас. — Аз съм твой съучастник и за мен ще бъде чест да остана такъв до края!

Уморен от пътуването, Пиер Льоблан полегна на спалнята, както си беше с обувките, и посъветва Мишел също да си почине. Мишел го послуша и, успокоен от равномерното му дишане зад гърба си, задряма.

Присъни му се стълбище като това на театъра отсреща, само че с повече стъпала. Като се изкачваше по тях, той видя горе Тихол Илиев. Противникът му представляваше небивало същество без тяло и крайници; състоеше се само от една глава, подобна на скулптурен портрет, но жива. Вратът й опираше в постамента на площадката. Мишел нямаше как да се ръкува. Забавената му мисъл отчете това като даденост. Картината беше необикновено ясна, ситуацията притежаваше сюрреалистична логика. В съня си той се подчиняваше на тази логика. Оказваше се обезоръжен, неспособен на преценка и собствено действие. Приемаше като нещо нормално тази глава, безсилието си, особената светлина, прекалено ниското небе, внезапното си смаляване и всичко, което се случваше. С натежали нозе и без глас, ухилен глуповато и подобен на мек разтопен часовник, Мишел Марсо също ставаше част от абсурдното. И ако сънят не носеше със себе си някакво неясно прозрение, след него щеше да му остане само пресъхналата уста и горчивият вкус в нея.