Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
няма

Информация

Форматиране
Silverkata (2022)

Издание:

Автор: Тоня Трайкова

Заглавие: Тихата светлина в процепа под вратата

Издание: първо

Издател: Издателска къща „Реклама Пони“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2018

Тип: роман

Националност: българска

Художник: Борислав Ждребев

ISBN: 978-954-9467-49-9

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/17553

История

  1. — Добавяне

3

Коктейлът беше започнал и Тихол Илиев, в особено приповдигнато настроение, държеше реч. Бащата на булката беше изтупан чак до копчетата на ръкавелите. На Тихол обаче не му идеше отвътре да бъде изискан, сакото му бе закопчано накриво, възелът на вратовръзката — килнат. Той не беше типичният манекен, не беше и типичният оратор. Личеше си, че се е почерпил, опитваше се да бъде духовит, а когато зачекна патриотичната тема, взе да се горещи. Аглая Илиева стоеше до него със светска усмивка на лицето.

Мишел Марсо и Пиер Льоблан слушаха речта на бъдещия евродепутат в компанията на професор Маков, суховат човечец, чиито рамене бяха наметнати с черната пелерина на Малтийския орден. Облеклото му беше живописно, носеше широк червен пояс, а под адамовата му ябълка, върху ивица кадифе в същия цвят, се открояваше изящният кръст на Свети Йоан. Маков обясни, че той символизира душевната чистота и други неща, потънали в мрака на средновековната мистика. Впрочем кръстът, който носеше в момента, се оказа копие. Оригиналният се съхраняваше на сигурно място в сейф, по обясними причини. Пиер се съгласи, че това е уникална вещ, малцина бяха избраните да я притежават.

— Колко жалко, мосю Льоблан — въздъхна професорът, — че в днешно време някои се присъединяват към различни рицарски ложи, водени единствено от користни съображения.

— Е, днешните рицари поне не ги горят на клада! — стрелна го шеговито Пиер.

Той предпочиташе да се изразява на френски, ученият-траколог караше на английски. И двамата смятаха, че така допринасят за повече яснота в общуването. Нецо Маков се възхити от английския на мадам, а Льоблан му обясни, че това е матерният й език. Добави, че в родословното й дърво има строителен предприемач, направил състояние от изграждането на фамилни къщи в предградията на Ливърпул. Ученият зацъка с език:

— Невероятно е как хората успяват да натрупат пари! Аз самият съм автор на цял куп трудове и монографии и съм беден като църковна мишка.

— Човек трябва да следва пътя си — забеляза Пиер.

Консултантът на Тихол Илиев имаше какво още да каже, но преглътна и премина към по-актуалната тема на деня. Започна да хвали одевешната церемония по бракосъчетанието в храм-паметника „Свети Александър Невски“. Нарече я грандиозна, изглеждаше горд, че е имал привилегията да присъства.

Мишел Марсо престана да следи разговора. Беше напрегнат, натрапчив страх пълзеше по цялото му тяло и го сковаваше. Вместо да играе ролята си, той беше се превърнал в мълчалив зрител, коктейлът нагнетяваше у него тягостни усещания. Мисълта, че някои от присъстващите са били преди десет години във вилата в Ница, го караше да се вглежда подозрително във всички. Мишел беше свикнал да наблюдава хората и да си вади за тях заключения по детайлите. Направи му впечатление, че в тази среда посрещат по дрехите и по дрехите изпращат. Беше удивително как, вместо с начетеност или почтеност, гостите се перчат с маркови костюми и часовници и се държат така, сякаш са родени със златна лъжица в устата. Изглежда уловката се състоеше единствено в това чия лъжица е с повече карати; всички те участваха в надбягване и състезанието печелеше онзи, който си е позволил да плати най-високата цена. В интерес на истината, класата на лукса рязко бе скочила и пред целия шик наоколо неговият тоалет, съобразен от Рут с изискването да бъде непретенциозен, беднееше.

Мишел не разбираше речта на Тихол Илиев, но забеляза как въздейства на публиката и допусна известно лицемерие в реакциите й на адмирация. Него ораторът не можеше да го убеди. Някак си по интуиция не му вярваше. Съзираше разминаване между претенцията на предполагаемото му послание и гротескните му движения, гримасите, фалшивите интонации. Марионетистът го прецени като слаб актьор, избутал с лакти от сцената някой по-способен, видя в него самозванец и шут.

Щом утихнаха и последните ръкопляскания, професор Нецо Маков поведе през салона двамата чужденци, за да ги запознае с притежателя на митичната колекция. Загатна им, че според слуховете Тихол Илиев също принадлежи към рицарски орден, но той не желае да се ангажира с тази непотвърдена информация. Смесиха се с другите гости на коктейла. Мишел Марсо се изгуби сред останалите блондинки, прическата му беше досущ като техните: средно дълга коса, подстригана на черта, и бретон до веждите, под който стърчи голям напудрен нос. Все едно че и той бе посетил елитния им моден стилист, разликата беше само в нюансите на русото. „Ето нещо, по което си приличаме“ — каза си той с насмешка, опитвайки се сам себе си да ободри. Въпреки че бе обул удобни обувки, за да е лесно подвижен, коленете му се подгъваха и се налагаше да търси опора в спътника си. „Стегни се, започва се!“ — прошепна му Пиер в ухото и му даде знак да задейства тайния механизъм на пръстена-убиец. Мишел се възхити от неговото самообладание. Нормандецът се държеше като дипломат от кариерата. Носеше тъмносиния си блейзър с небрежен маниер, на който много от господата тук биха завидели. Личеше си, че се чувства добре в кожата си, и само съсредоточеното му изражение показваше, че не се е разколебал. Застанаха пред Тихол Илиев. Захапал важно пурата си, високопоставеният мъж излъчваше самодоволство, а очите му не спираха да дебнат изпод дебелите вежди. Нисичкият на ръст Нецо Маков отметна церемониално края на черната си пелерина и тропна чинно с токове по паркета. Това развесели Тихол, който извади пурата от устата си и направи някаква иронична забележка. Избухна смях, професорът леко се сконфузи, но бързо излезе от неловкото положение и посочи белгийския колекционер. Пиер Льоблан се здрависа, изрази благодарност за поканата и за възможността да види в понеделник една действително забележителна антична сбирка. Нецо Маков преведе и добави полугласно няколко думи, за да напомни за какво се касае на големеца, който кимна. Тъй като не последва размяна на обичайните любезности, Пиер отстъпи встрани. Дойде ред на Мишел.

Тихол Илиев вторачи в него дебнещия си поглед. Дебелата му долна устна увисна. Някъде в дъното на зениците му премина сянка. Като че ли за да се предпази от нещо, Мишел се загърна в муселиновия шал на Рут. Както тогава, преди десет години, когато се изкачваше с Едит и Селестин по парадното стълбище на вилата в Ница, марионетистът се запита какво прави тук. Гледайки в непосредствена близост противника си — от плът и кръв, дебелашките му обноски, ниското му набръчкано чело, широката му челюст, якия му врат, наглите му очи, дебелите му пръсти с черни завити косъмчета, които държаха пурата, той си припомни призрака от своите тревожни дни и безсънни нощи. Видя врага си от друг ъгъл и изпита своеобразно разочарование. Беше очевидно, че към каквито и рицарски ордени да принадлежи, Тихол Илиев не е никакъв рицар и никога не е бил. Представляваше фалшификат, който няма нищо общо с оригинала, останал с доспехите, меча и честта си някъде в гънките на времето. Нещо повече, този Голиат не му стигаше до глезена. Колкото и моментът да не беше подходящ за равносметки, Мишел осъзна, че той не заслужава нито един безценен миг от живота му, нищо от онова, което му беше дал. Позволявайки да бъде обсебен от него, Мишел бе станал подвластен на закономерностите на неговия свят, бе приел неговата игра и бе попаднал в неговия порочен кръг. Идвайки тук да го убие, беше заложил сам себе си на дяволската рулетка. „Толкова по-зле! — каза си той. — Les jeux sontfaits, rien ne vaplus![1]

Напълно освободен от страховете и задръжките, предрешеният като дама марионетист погледна от упор своя противник и в ушите му зазвуча фантастичната фуга за орган. Тя се разгръщаше, извисяваше се като зов за правда, като еманация на справедливостта, увличаше го по пътя към целта и тържествено следваше ритъма, който я водеше към нейния заключителен акорд.

Тихол Илиев се почеса замислено зад ухото, заби погледа си на познавач в пръстена на показалеца му, поръси пепел, озърна се за пепелник. Мишел се престори, че оправя ресните на шала си. Приветливото изражение на лицето му постепенно застина и заприлича на театрална маска. Най-сетне домакинът приключи с пурата си, обърна се пак към него, измери го свойски от глава до пети, като че ли щеше да го купува, позасмя се, все едно че казваше: „Не на мен тия!“. След това се пресегна, хвана ръката му за крайчеца на пръстите и някак надменно и дежурно, сякаш изпълняваше досадно задължение, набързо я целуна.

Бележки

[1] Край на залаганията, фр.