Тоня Трайкова
Тихата светлина в процепа под вратата (20)

1

Когато самолетът се отдели от пистата и Ема усети как земното притегляне се противопоставя на плавното му издигане, тя се отпусна на мястото си. Притвори очи и се опита да не мисли за нищо.

Ема бе пожелала да се върне у дома, при своите, и когато това бе станало възможно, постепенно губеше ентусиазма си. Светлините на Брюксел едва бяха изчезнали в илюминатора, а в съзнанието й започнаха да изникват познати сценки. Представи си митничаря от „Граничен контрол“, който преглежда с чиновническа педантичност паспорта й, редицата жълти таксита, които чакат да ти одерат кожата, автобуса с изтърбушена седалка. Майка й щеше да откаже да вземат такси и двете щяха да седнат в автобуса. Щеше да гледа профила й, изрязан върху стъклото с непрекъснато променящия се пейзаж, откритото чело, блясъчетата в ъгълчето на окото, възрастта, която си личи, примирението.

Мъчно й беше за нея. Майка й беше талантлив човек. Рисуваше, както диша, но й липсваше характер. Вероятно щеше да успее, ако бе намерила смелост да се отдаде изцяло на творчество. Тя обаче не бе посмяла да поеме риска. С времето бе се оставила на течението. Нямаше амбиции, не търсеше признание, не участваше в общи изложби, не приемаше работите й да се журират от хора, които не уважава. Смяташе, че изкуството се дирижира от несменяеми избраници и отдавна беше се отказала да служи за фон. Беше склонна да обвинява мъжа си, че е пропилял възможността за добър старт, като не е успял да реализира наследството на Емануела: „У него няма капчица практицизъм. Кой продава недвижим имот в смутни времена?! Изгубихме всичко! Едно копче за кожено палто не ми купи с парите, та камо ли — мезонет с ателие!“ — казваше тя. Със заплатата си на обоист в оркестъра на Музикалния театър той не бе й предложил никакви екстри, мечтата й за по-сносен живот бе се стопила с хиперинфлацията. Бяха делили едно жилище с родителите й, а той отдавна бе приел като даденост факта, че името му пожизнено ще се крие зад надписа „хор, балет и оркестър“.

Като се преместиха в София, Ема още не знаеше много неща и съдеше за другите според отношението им към самата нея. Родителите й не се сещаха, че имат дете, изживяваха се като хипари и бохеми. В кръга им имаше интересни хора, все недоволници, които искаха да служат на ценности като свобода и истина. Те отхвърляха идеологическите пранги и отказваха да кастрират мисленето си. Правеха си купони в избата, където ухаеше на маслени бои от някое платно, редяха празните бутилки направо на пода, слушаха Led Zeppelin и Deep Purple и намираха опора в затвореното си общество, в различието си от стадото. Протестът им се осъществяваше вътре в самите тях и се изразяваше единствено в разговорите им. Те нямаха за цел да противодействат на системата чрез някакъв конкретен акт и използваха цялата си енергия само за да отстояват себе си и своите възгледи. Нито един от тях не стана фактор в публичното пространство, не откри път за компромис и реализация в обществото, такова, каквото беше, нито преди, нито след промените.

Всички те изживяха краха на излъганите си очаквания. След първоначалния ентусиазъм по площадите постепенно се отдръпнаха, държаха се встрани от събитията и по силата на придобития навик изразяваха гражданската си позиция с мълчание. Да съществуват обаче като тиха опозиция на случващото се едва ли беше от полза за някого, освен за тяхното собствено морално оцеляване. Не търсеха обществено признание, не желаеха да се смесват с пошлостта на онова, което най-често минаваше за елит и за култура. Като мнозина бяха неудобни, самите те — премълчавани, някои бяха емигрирали и тя не знаеше подробности за съдбата им. Други бяха останали и бяха намерили посвоему изражението на своите ценности, истината и свободата, по начин, подобен на този на нейните родители или по-добър, кой знае…

Твърде заети със себе си, родителите на Ема я оставяха някак встрани от живота си и лъжицата със сироп, която й даваха, когато кашляше, изчерпваше тяхната загриженост. Ако не играеше вън с децата, тя се мотаеше в кухнята или обикаляше около дървената стълба на дядо си. Ема го помнеше как вечно майстори, премахва с един замах на валяка петната по стените, облицова с ламперия цокъла, прогонва мишките и хлебарките, превръща преходния вестибюл в самостоятелен хол, а избеното помещение в ателие за дъщеря си, художничката. По-късно си обясни необщителността му и не се дразнеше от тази негова прекомерна отдаденост на апартамента и липсата на интерес към останалото. Тя харесваше повече баба си Анет, която я пое след маминка Емануела. Нейната открита усмивка контрастираше с неговия затворен характер.

Апартаментът беше за дядо й постоянен източник на гордост, обект на творческо съзидание и поле за изява. Беше го купил от преселници през петдесетте години, сделката беше кажи-речи единственото значимо нещо, което бе успял да постигне в живота си. Навремето под този покрив се бе приютило семейството, което дотогава бе живяло под наем в жилище със завеси вместо врати и със спалня, отделена от кухнята на хазяите с остъклен портал. Дядо й бе вложил цялата си енергия в този апартамент. Той правеше подобрения, търсеше по-функционално разпределение, опитваше се да го превърне в уютен дом, моделираше го като буца глина, но материалът, с който разполагаше, беше неблагодарен, квадратурата беше малка. Той не се обезкуражаваше и пробваше нов вариант, без да се замисля, че превръща жилището в строителна площадка. Тази му мания продължи с години, наложи се Анет да тропне с крак, да му каже направо, че колкото и да се старае, няма да направи от тая дупка палат и оттогава той се принуди да се задоволява с по-дребни ремонти.

Дядо й, като мнозина от неговото поколение и средата му, беше неудачник поради неблагоприятното стечение на историческите обстоятелства. Младостта му бе протекла в годините след Втората световна война в страна от Съветския блок с работническо-селска власт, Народен съд, колективизация, текезесета, лозунги, манифестации, трактори, танкове, победил социализъм и всички последици, които произтичаха от това. С неговата биография, обременена с буржоазен произход, брат в Белене и майка, интернирана на преклонна възраст в някакво село, не бе имал особени перспективи за каквото и да било. Бе изключен без причина от университета и така бе приключил с мечтата си да стане лекар. Бе принуден да укрива майка си от властите, в продължение на цяла година тя не бе припарвала навън и при всяко позвъняване на входа бе куцукала с бастунчето си към килера. Брат му бе изведен от къщи посред нощ от униформени мъже със сталинистки мустаци и подковани ботуши и бе заточен като престъпник в лагера на злокобния дунавски остров заради една лекомислена реплика. Нещастният младеж бе си позволил да заяви на всеослушание, че ще черпи по повод кончината на съветския комунистически вожд. Писмата му до семейството бяха лаконични и еднообразни до дебилност, но по натрапчивото повторение на молбата да му бъдат изпратени вълнени чорапи, сухари, мас и сулфатиацол, на тях им ставаше ясно, че той студува, гладува, боледува и не получава колетите им. За смъртта му бяха научили от кратко съобщение, където дори не бе счетено за нужно да бъдат изказани съболезнования. Един очевидец им бе разкрил по-късно, че бил заловен една нощ да копае и да рови в земята зад кухнята на надзирателите и постовите. Непоносимият глад бе го накарал да търси там изхвърлените от готвача остатъци от пилета и домашни животни. За наказание бе прекарал следващия януарски ден в дупка с ледена вода.

Дядо й бе се отказал да търси костите му. Той бе преживял всичко мълчаливо вътре в себе си и бе продължил нататък. Всяка сутрин бе ставал рано и бе отивал на работното си място в котелния завод, всеки обед бе изваждал от джоба си двете филии с шарена сол, увити във вестник, всяка вечер на връщане към къщи бе обръщал една ракия. Тя го смяташе за суров човек и колко бе се учудила, когато на големия протестен митинг срещу комунистическия тоталитаризъм на Орлов мост, видя сълзи по сбръчканите му бузи.

Ема не искаше животът й да протече като този на родителите й, да се стреми като тях, да страда като тях и да стане някой ден като тях. Бе напуснала страната, изпълнена с очаквания, уверена, че ще избегне съдбата, която по рождение й бе отредена. Сега бе принудена да се върне, тъй като не бе й провървяло. Стюардесата й поднесе вечерята, тя почти не я докосна, едва преглъщаше и не усещаше вкуса на храната. Зави приборите и опаковките с червената салфетка и, докато съзерцаваше своята импровизирана инсталация, отново изпита боязън от завръщането си, от въпросите, които си задаваше, и от отговорите.

Някъде в края на полета тъмнината криеше релефните очертания на родната й земя, лъкатушните извивки на реките, меките кадифени гънки на планините. За Ема родина беше едно абстрактно понятие, тя мислеше за реалността, която заплашваше да се превърне в нейна реалност. Даде си сметка, че за нея няма място нито назад, в къщата на ъгъла на нищото, нито напред, накъдето отива, че на нея никой нищо не й дължи. Там, долу, всеки живееше своя собствен живот, който единствено имаше значение. Някои дори не знаеха, че тя съществува, мигащите лампички на самолета в нощното небе не значеха нищо за тях. Къде беше нейният дом, имаше ли го някъде, имаше ли го изобщо?! Ако можеше самолетът да не се приземява и тя да си остане в него, толкова сама, колкото си беше, и никой повече да не я види, нито да я чуе.