Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Година
- 2018 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
- Оценка
- няма
- Вашата оценка:
Информация
- Форматиране
- Silverkata (2022)
Издание:
Автор: Тоня Трайкова
Заглавие: Тихата светлина в процепа под вратата
Издание: първо
Издател: Издателска къща „Реклама Пони“
Град на издателя: София
Година на издаване: 2018
Тип: роман
Националност: българска
Художник: Борислав Ждребев
ISBN: 978-954-9467-49-9
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/17553
История
- — Добавяне
2
Сутринта на Trammelant Ема отвори магазина за антики. Денят обещаваше да е хубав. Слънцето оживяваше островърхата фасада на отсрещната сграда, блестеше в кръглото прозорче под покрива, придаваше релеф на извитите като охлюви декорации от двете й страни. Долу цветарката изнасяше отпред кошници с пъстри букети. В бистрото на ъгъла момчето вдигаше столове от купа и ги подреждаше около масите. Отвън минаваха две жени с фламандски носии. Едната беше гологлава, другата имаше боне, което не пасваше с роговите рамки на очилата й. Чу се тропот от конски копита, появи се празен файтон, напредваше с бавен ход, спиците на колелата му бяха боядисани в червено, отстрани на каляската висеше фенер, кочияшът седеше изправен на капрата. Той вдигна ръка и поздрави жените, файтонът спря до тях, те пъргаво се качиха, като повдигнаха полите си и под тях се показаха едри прасци. Улицата полека се оживяваше. Можеше да позяпа на спокойствие минувачите. Рут беше оставила бележка, че ще дойде по-късно.
През последната седмица Ема бе забелязала у Рут промяна, тя ходеше замислена, нещо я мъчеше. Твърдеше, че просто е уморена, но Ема прекарваше с нея по цял ден и беше достатъчно я опознала. Тъй като нямаше какво да делят, й беше все едно дали антикварката е изтъкана от несъвършенства. Обичайната Рут в никакъв случай не й липсваше, обаче промяната я озадачаваше. Стегната, динамична и хаплива, такава беше онази Рут, която Ема се мъчеше да разпознае в затворената в себе си апатична старица. Нейната жизненост беше се изпарила, ъгълчетата на устата й се спускаха надолу и продължаваха в две дълбоки бръчки към брадичката, тя току се втренчваше в една точка, а в корените на косата й прозираха бели ивици. Не й беше присъщо да не обърне внимание на клиентите, да не продума цял час, да забрави някой въпрос да виси във въздуха, а още по-малко да пропусне да се боядиса. Това, че криеше от Ема и не искаше да сподели какво я тревожи, беше обяснимо. Рут само претендираше, че й има доверие, не успя да се отърси от предразсъдъците си, за нея тя си остана момичето от Изток, чужденката, дошла тук от някакви периферни краища на континента, които тя не можеше да посочи на картата. Ема бе убедена, че ако не беше снаха на рибаря Нивел, дори не би я наела. А и не беше длъжна. Така или иначе, Рут си възвърна настроението неочаквано, както го беше изгубила, посети фризьорката, взе си час за пилинг при дерматолога, прибра се оттам червена като рак и всичко си тръгна по реда. Но Ема не престана да се чуди какво е станало. Не й беше безразлично дали причината не е свързана с Мишел. След последната им среща той беше изчезнал.
Чувството й към него беше още живо. То приличаше на дърво, чиито листа не са имали време да пожълтеят и да се отронят. Лишено от плавното развитие на естествения кръговрат, който дава възможност на човека да приеме зараждането и изчезването на нещата, то продължаваше да съществува, да извиква тъгата й като някой откършен клон. Тя си представяше отново Мишел като детето-маг, което се опитва да мине край зимата и смъртта, предизвиква времето и изпълва въздуха с рояк от снежинки и пеперуди. Надяваше се учуденото дете на природата да извърши своето вълшебство. Колкото до нея, тя не очакваше нищо от тази любов, която все повече придобиваше багрите на неуловимото.
Ема вече идваше на работа с трамвая и гледаше да прекарва повече време с Никола. На пръв поглед животът им протичаше по обичайния си начин. Само че Никола беше станал по-общителен и макар че не приказваше много-много, намираше начин да й покаже своята привързаност. Ема съзнаваше, че той никога няма да бъде отново такъв, какъвто беше в началото, но сегашният Никола я вълнуваше. Тя го наблюдаваше, опитваше се да отгатне мислите, скрити зад гладкото му чело, и често беше заинтригувана от начина, по който повдига веждата си или се усмихва. Питаше се защо понякога стиска дланите си една в друга толкова силно, че кокалчетата на пръстите му побеляват. Веднъж й се струваше, че открива у него признаци на вътрешна борба, друг път — на умиротворение. Разчиташе богата гама от усещания и се чудеше дали са съществували и преди и той не ги е показвал. Но за нея беше важно друго: Никола приемаше подкрепата й и това ги сближаваше. Не изпадаше в предишните кризи на ярост и полека-лека излизаше от продължителната депресия. Ема съзнаваше колко е важно да бъде до него. Закусваха заедно, кухнята ухаеше на печени филийки и кафе, вечер идваше да я чака на спирката и отиваха до брега, а нощем се преоткриваха. Никола не можеше да й се насити. Отново беше желана, ала имаше и нещо, за което не говореха, но се появяваше и тогава да се любят се превръщаше в ритуал. Като че ли и двамата бяха застрашени от някаква непосредствена заплаха и танцът на телата им беше предназначен да я пропъди. Пространството около тях се стесняваше, тя се вкопчваше в Никола и се озоваваше с него в непрогледно ядро. То заплашваше да ги погълне, но те се държаха здраво един за друг, сливаха се като два атома, противопоставяха му своята взаимност. Мракът от зениците му преминаваше върху нейните; долавяше страданието му, следваше го по непознати пътища, луташе се в тях; обезумяваше от натиска на изкривеното пространство, където беше непосилно да съществуваш. И тогава ядрото се взривяваше, разпадаше се на хиляди светли частици, освобождаваше ги и в тях се надигаше тържество. Удовлетворението беше пропорционално на ужаса, през който бяха преминали, и затова ги разтърсваше със силата си и ги оставяше да лежат така, неволно усмихнати и без дъх.
Не, не говореха за това, но Никола й беше благодарен, че отново е с него, взаимността от техните нощи преминаваше в утрините и в дните им, превръщаше се в мълчаливо съучастие. Съпругът й я изненадваше с прояви, които преди й се струваха немислими. Бръснеше се сам, шеташе из кухнята, докато тя още спеше, заварваше го да слуша музика от плочите, които беше му подарила. Тя истински се трогваше и я изпълваше увереност. Да прекара живота си с Никола сега й изглеждаше напълно осъществимо.
Може би не отговаряше изцяло на мечтите й, но какво е една захаросана мечта в сравнение с възможностите, които животът ни предлага, и във всяка от тях се съдържа зрънце от неговото покъртително въображение. По-нататък зависи само от нас какво ще направим с това, което ни е дал, дали ще го оценим и ще успеем сами да го досътворим. Човек може да вземе парче дърво, да напали с него огън, да изостри края му като връх на копие, да си издялка амулет или просто да го захвърли. Важното е какво иска. А Ема искаше да прекара живота си с Никола. Този избор й допадаше повече от бъдеще в родината й, там не бе открила нито място, нито път за себе си.
Ако Никола пожелаеше, щеше да му роди деца. Нейната българска кръв във вените на наследниците й щеше да намалява с всяко следващо поколение до момента, в който от нея нямаше да остане и капка. Нямаше да остане нищо от Емануела, Стефан и починалите им рожби; от Мария, със сватбената й рокля от батиста, от Ангел, с неговата филцова шапка и обувки с окаляни бомбета, поел по заснежения калдъръм на улица „Съборна“. Нямаше да остане нищичко от милата Анет и дядо й, от майка й, художничката, и баща й, с тяхната привързаност към истината и свободата. Всички те, целият й род, който търсеше по-нататъшното си проявление чрез нея, щеше да изчезне без следа, без бъднини. В деня на Trammelant, когато в Де Хан честваха живота и потъваха в жизнерадостната атмосфера на Бел епок, Ема си мислеше за епохите, които бяха прошумели край нейните предци и бяха ги опарили. Мислеше си със съжаление за съвременниците си, за тяхното омерзение и примирение; за ламтежа и безхаберието на онези, които се бяха вторачили във властта и богатството и не виждаха нищо друго. Мислеше си и за хората като нея, които бяха тръгнали да си търсят късмета по широкия свят с надеждата, че там е различно. Колко български родове, чиято кръв щеше да намалява във вените на потомците и накрая да изчезне! Колко чест и доблест, колко достойнство, колко бъдеще и колко живот… по-малко.