Тоня Трайкова
Тихата светлина в процепа под вратата (2)

1

Човек би казал, че къщата се намира на ъгъла на нищото. Както беше осветена от уличните лампи на шосето, тя изглеждаше сгушена в нощта. Отстоящо недалеч от един пуст плаж, това обиталище принадлежеше по-скоро на покрайнините на фландърското крайморско селище Де Хан. Никак не приличаше на къщите и вилите, обичайни за областта, с островърхи покриви и оцветени фасади, с външни греди, кулички и орнаменти. Светлината разголваше висока стена, изронена от дъждовете и от ветровете, идващи откъм Северно море. Затворените капаци свидетелстваха за изоставеност, самотата се наслагваше по стените, изпълваше стаите, изкачваше стълбището, проникваше на тавана и достигаше до комина, където проклятието гнездеше като кукумявка.

Прозорецът на партера рамкираше портрета на жена, тя беше залепила нос на стъклото и гледаше навън. Никой не минаваше по широкия път, край който се открояваха пълзящите релси на трамвая. Високите треви на дюните отсреща не закриваха хоризонта и там се забелязваха светлинки. По-близките бяха на малки кораби, които се връщаха към брега с товара си от скумрия, лаврак, зарган и треска. Имаше и други, неподвижни, които принадлежаха на риболовни лодки, заети с улов на калмари. Като ги гледаше, Ема можеше да участва по свой начин в морския живот на този късен час. Тя проследи мрачния ход на един петролен танкер по посока към пристанището на Зеебрюге. Илюминациите на някакъв круиз й вдъхнаха желание да бъде сред неговите пътници. Да посети музеи и катедрали, да се възхити на картини от братята Ван Ейк в Ганд, да поспре пред модели на всякакви дантели в Брюж или пред диамантена гривна в Анверс. Беше виждала реклами, които обещаваха всичко това, както и истинска почивка, и говореха за уютни каюти, ресторанти, басейни, дискотеки и казина. Те хвалеха впечатляващите размери на корабите — цели плаващи градове, където се предлагаха всички услуги, които можеше да ти дойдат на ума, и всякакви развлечения.

Тя не беше от хората, които се впечатляват от лукса. Беше имала възможността да се докосне до среди, които гравитират в неговата изолирана вселена, познаваше жени, които си купуваха за една вечер рокли, каквито самите им парижки дизайнери не можеха да си позволят. Тя винаги беше живяла скромно и умееше да се задоволява с малко. Вечерни тоалети, кожени палта и ковчеже с бижута — такива неща никога не бе имала, освен това не й се удаваха поводи да се кичи със скъпоценни камъни. Понякога, преди да си легне, заставаше пред тоалетката, гледаше отражението на лицето си, покрито с нощен крем, и се оприличаваше на мим, а в погледа й се четеше мълчалив вик. С времето тя все повече придобиваше впечатлението, че е пропуснала спектакъла, и я плашеше идеята, че някой ден епитафът й ще гласи: „Тук почива Ема, която мина встрани от живота си“. Не, луксът не беше това, което би я привлякло в един круиз. Любознателността и живият й темперамент я тласкаха да живее интересно и пълноценно, но, по ирония на съдбата, точно това й беше отказано.

Чужденка в тази страна, Ема дойде тук след като се омъжи за белгиец, Никола Нивел. Бяха се срещнали в София, по време на негово пътуване с група туристи. Тя отдавна искаше да напусне родината си, всъщност дълбоко в себе си вече бе емигрирала. Беше се родила близо десетилетие преди падането на Берлинската стена, имаше поглед върху промяната, помнеше пълните с народ площади и голямата радост, попарена след това, хиперинфлацията. Работата като преводачка бе й дала възможност да види другата страна на медала, да надникне отблизо в живота на представител на родния елит и в мътните води, където се ловяха златните рибки. Кой стоеше зад този новобогаташ, какви далавери, банкови спекулации, тъмни машинации беше правил, тя можеше само да се досеща. Поверителните разговори винаги се водеха зад затворени врати. След един трагичен инцидент Ема бе напуснала добре платената служба, задграничните командировки и всички екстри, които я съпътстваха, и работеше като обикновен екскурзовод. Дълго време имаше чувството, че е следена и подслушвана, разви нещо като мания за преследване. Никога не говореше за случилото се, нито за своя именит бивш шеф, знаеше, че само така ще я оставят на мира.

Още при първата среща с Никола беше запленена от човечността, която симпатичният белгиец излъчваше, от чувството му за хумор, от жеста, с който отмяташе назад косите си. Той не беше като мъжете, които познаваше, в него нямаше никаква преднамереност, беше естествен и непринуден. Силуетът му, очертан върху фона на римски амфитеатър или тракийска гробница, я привличаше. Между тях имаше тръпка. Беше склонна да му се довери. Посещението на руините приключи една съботна вечер в хотелската стая на Никола. Нощта бе последвана от отрезвяването на една хладна утрин, когато двамата любовници зъзнеха пред портата на още затворена черква. Чакаха свещеника да им даде съвет относно формалностите за сключване на брак. Бяха решили повече да не се разделят и да се обичат в богатство и бедност, в радост и мъка, в болест и здраве, чак до края на дните си.

Следващата година беше оцветена с тоновете на морето. Песъчинките, които весело се стичаха в часовника, бяха позлатени като дюните срещу старата къща. Ема беше доволна, че живее на морския бряг и шумът на вълните леко я люлееше и приспиваше носталгията й. Всеки ден тя се събуждаше усмихната, с душа, пречистена в дълбините и пропастите на това море, което разстилаше синкавата си мекота чак до хоризонта. Никола работеше в пекарна и излизаше призори, като я оставяше излегната върху чаршафите, които носеха още мириса на техните ласки. Ема се възползваше от новия ден, разхождаше се по плажа или хващаше трамвая по посока към центъра на някой близък град. Мотаеше се по улиците, надникваше в малки магазинчета, изгубваше се и внезапно се озоваваше на място, което й даваше усещането за дежавю. Тя си представяше, че върви по заснежен тротоар, детски глас долиташе до слуха й от открехнатата порта на катедрала и малък бял ангел й се явяваше. Щом се върнеше, тя отваряше чекмеджето на скрина, изваждаше оттам дневника си и оставаше пред празния лист или рисуваше машинално абстрактни линии в полето, търсейки думи да изрази потока от мисли. Миризмата, свързана с тази година, беше на пресния хляб, който Никола донасяше всяка вечер. Вместо да го сложи в торбата с покупките, увесена на дръжката на велосипеда, той го държеше в едната си ръка и управляваше с другата. Ема се втурваше да го посрещне, хвърляше се в прегръдката му и оставаха така за момент, без да обръщат внимание на разпилените зеленчуци и счупените яйца в краката си. Усещаха само топлината на хляба, притиснат до гърдите им.

И после дойде денят, в който Никола се прибра по обед и пеша. Пристъпваше несигурно, оплакваше се от главоболие. „Ще кажеш, че разпъват Христос“ — обясни й той състоянието си. Каза, че вижда светкавици, мъгла и ореол около слънцето, имаше болки в очите. За времето, нужно да стигнат до офталмологичния кабинет, бурята беше минала, завесата бе се раздрала на две, тъмнината бе се отдръпнала. Светлината се върна за небето и земята, за рибарите и светците, за всички, освен за Никола. От този ден, в който той загуби зрението си, бе запомнила една старогръцка дума. Произнесе я специалистът, докато обясняваше причината с остра криза на глаукома. Glaux. Ема се опитваше да прогони от съзнанието си тая дума, която отново се завръщаше натрапчиво като вик на нощна птица, като мрачно предсказание. Glaux, glaux, glaux… Кукумявка.

Ставаше късно, но Ема продължаваше да стои пред прозореца. Старата къща я притискаше с тъмнината си и тя искаше да забави момента, в който ще си легне до Никола. Напоследък той толкова беше се променил, че тя вече не можеше да го познае. Беше посегнал безуспешно на живота си, периодите на апатия се редуваха с бурни нервни кризи. Всеки път, когато той се отдаваше на демоните си, тя получаваше усещането, че я залива вряла вода. Никой не може да свикне с подобно усещане, то беше неприятно и я караше да иска да избяга. Въпреки това, тя храбро устояваше и с неизменна вярност събираше останките на потъналия кораб.

Понякога започваше да се моли, но никой не чуваше молитвите й. Беше й мъчно да гледа Никола да страда, разбираше отчаянието му и правеше всичко по силите си, за да му вдъхне вяра. След работа и в почивните дни му отделяше цялото си време, обгръщаше го с внимание и му беше отдадена изцяло. Беше купила от оказион няколко плочи с класическа музика и ги пускаше на един стар грамофон. Никола не прояви интерес. Звуците, които се разливаха в стаята и приканваха да бъдат почувствани и изживени, като че ли въздействаха само на нея. Опитите да отвори на Никола вратата към утехата на един свят, който му беше достъпен, се оказаха неуспешни. Изгубила въодушевлението си, Ема отнесе все пак грамофона и плочите в стаята му с надеждата той сам да посегне към тях някой ден.

Затворен в себе си, Никола рядко проронваше някоя дума и само повтаряше, че не иска повече да живее. Ема обичаше силно съпруга си, но не одобряваше слабостта му. Фактът, че той й вдъхва съжаление, не й пречеше да го възприема както преди. Тя имаше нужда да намери отново сигурността на прегръдката му, но той вече спеше неподвижен, завит до брадичката с одеялото. Един кичур падаше върху челото му, дишането му едва се чуваше. След малко тя щеше да направи няколко стъпки до леглото, щеше и тя да се отдаде на неподвижността, да изчезне в слепотата на старата къща, която беше станала нейна клетка, неин затвор. Ема вдигна ръка и докосна гърдите си под леката материя на нощницата. Топлината на неясно желание се разля по тялото й и се събра като буца в гърлото. Далечните светлинки оредяваха. Тя се взря в тях и й се стори, че лодките, корабите, самолетите и даже луната и звездите са част от едно непрестанно движение, от една осветена въртележка. И тя не можеше да се откъсне от това малко чудо.

Ема отвори чекмеджето на скрина. Извади оттам няколко пожълтели фотографии и започна да ги разглежда. Припомняше си най-конкретни неща: лимоново дръвче в саксия, каменен дувар, сладкиш с вишни, който ухаеше на детство. Някои от хората вече ги нямаше. Други бяха се променили с годините. Всички те, дори тези, които познаваше от разказите на другите за тях, й бяха скъпи поради силата на кръвната връзка. Взираше се в чертите им, намираше в тях нещо от себе си. Облеклата, прическите и израженията им носеха отпечатъка на своето време, веднага се забелязваше коя снимка е от началото на миналия век и коя — по-късна. Ема се абстрахираше от подробностите, възприемаше роднините си по-скоро като близки същества, които населяват миналото, и изпитваше умиление. От висотата на настоящето знаеше датите на смъртта им, знаеше каква е била съдбата им и, като размишляваше върху техния живот, можеше да разгадава по-добре своя. Нещо повече, тя ги възкресяваше. Времето, което ги разделяше, се стапяше, те заживяваха за кратко чрез нея и върху застиналите им изображения по снимките оставаха само отличителните белези на епохите.

Ангел й се падаше прадядо по майчина линия. Интересът й към неговата история се подхранваше от факта, че той сам бе пожелал да умре. Ема не приемаше, че подобно желание може да се зароди в човека. Ако успеше да проникне в лабиринтите, където се губят отгласите на страданието, може би щеше да разбере опита за самоубийство на съпруга си. Тя често се питаше дали Никола не й се сърди, че го е открила навреме и по този начин му е отнела правото сам да вземе своето решение. Не искаше да го изгуби, но нейните собствени страхове и съображения бяха в случая без значение. Самоубийството беше нещо много лично. Църквата се разграничаваше от него; бягството от непосилното страдание към покоя обаче не беше повод за осъждане от писанията.

Тя се загледа в открития поглед на Ангел, в мустачките и в наивната му усмивка, стори й се жалко, че млад човек като него си е отишъл твърде рано. В левия долен край на снимката се забелязваше рамо на жена. Отзад, с калиграфски почерк бе изписано с лилаво мастило: „Пловдив, 1932 година“. Това беше епоха на възход, страната бе разцъфтяла след векове, прекарани в робство. Полъхът откъм Европа беше станал видим по улиците, в сградите и техните фасади, в магазините, където човек можеше да намери всякакви екзотични стоки от далечни краища, в европейската мода и в духа, който се измъкваше постепенно от какавидата на провинциализма. В прохладните вечерни часове дами и кавалери излизаха да видят цирково представление, ням филм или да изпият една лимонада в градината на някой ресторант. Зиме, работници копаеха край Марица дупки, където водата проникваше и се заледяваше. Оттам идваха ледчетата в чашите с напитки и епидемиите от тиф.

Единствено дете на търговец от средната класа, който имаше лозя и произвеждаше вино, Ангел живееше като бонвиван, прекарваше времето си в модерния тогава хотел „Молле“. Беше влюбен в една певачка от кафе-шантан. Ема не знаеше как е изглеждала, но със сигурност не бе получила одобрението на родителите му. За да го откъснат от нежеланата връзка, те бяха му избрали съпруга. Тя се казваше Мария, беше слабичка, с дълги плитки и забързана походка. В деня на сватбата бе облечена с рокля от бяла батиста, а косите й бяха отрязани късо и фризирани. Мария никога не каза лоша дума за него, но не беше щастлива. Изчезваха й накити, младоженецът закъсняваше вечер, настоя да кръстят дъщеря им Анет — име без традиция в двете семейства, никой не се казваше така. Покосена от мъка или от тиф, тази, на която принадлежеше рамото от снимката, си беше отишла. В деня на нейното погребение един файтон бе спрял на заснежения път пред дома им. Ангел бе поканил майка си да го придружи и да положи на гроба й цветя. Това беше последният ден от живота му. Ема се запита какво ли бе изпитвал тогава, колко ли бе страдал. И, без да иска, в съзнанието й проникна още една мисъл: колко ли страдаше Никола?

Тя въздъхна и пое в ръцете си някогашен семеен портрет. Спомни си почти осезателно миризмата на пране, проснато на слънце: бродирани нощници, покривки и кувертюри, плетени на една кука. Видя маминка Емануела, но не като девойката с панделките, каквато беше на портрета, а така, както беше останала в нейната памет. Силуетът й скриваше планината, очилата на носа й бяха подобни на метално пенсне с дръжки, държеше игла и вдяваше конец. „Кърпеж къща крепи“ — обичаше да поучава тя, докато правеше реприз на някой чорап, надянат върху изгоряла крушка.

Емануела също й беше прабаба, но по бащина линия. Родителите на Ема я наричаха маминка, бяха предпочели да свият гнездото си в нейния дом и се възползваха от добрината й, за да си поживеят. Вечер излизаха с приятели от бохемската си среда, а те двете оставаха да си приказват. Емануела избягваше да светва лампата, за да пести ток, стояха в тъмната кухня и гледаха запалената печка и отраженията на огъня по тавана. Ема винаги беше възприемала търпеливата старица като тази, която й сервира закуската, без да си дава сметка, че тя е много повече от това, някога също е била млада и си има и чувства, и спомени. Една невъзможна любов беше докоснала и нея, бе се омъжила въпреки неодобрението на обществото и каноните на ортодоксалната църква. Избраникът й, Стефан, беше царски офицер, кавалерист и неин братовчед. Бяха изгубили две деца.

По подобие на мода от края на викторианската епоха хората да фотографират за спомен своите мъртъвци, те също бяха направили на децата си снимки, които пазеха в албум — една своеобразна книга на мъртвите. Едва третото им момченце бе оцеляло. Но и тази милост не бе траяла дълго. По време на пролетен излет с каруца, бе ги връхлетяла буря. Стефан бе загърнал малкия си син с връхната си дреха. Конят бе се уплашил от придошлата река по пътя и той бе нагазил в дълбоката вода, за да го изтегли за поводите. Скоро болестта бе го отнесла.

В една от следващите сутрини неговото сираче бе забелязало, че всичко е станало различно: покритите огледала, разните госпожи, които идват да го галят по главицата, Емануела, облечена в черно, която го държи за ръка. „Различно и странно“ — тези думи бе употребил дядо й, когато описваше как се е чувствал.

Различно и странно — точно така се почувства Ема сега. Може би беше настроена носталгично и вниманието й се задържаше все върху тъжни неща. Като че ли самите мигове имаха свойството да се държат за ръка, да прекосяват безвремието, да се появяват отново при други подобни обстоятелства. Сякаш времето имаше свои недостатъци, грапавини и шупли, черни дупки, през които тъжните мигове преминаваха. И тогава човек попадаше в тях, подушваше пръстта, ставаше проницателен, вникваше в своята тленност и си задаваше все същия въпрос — защо.

Въоръжен с тояжка, Никола слизаше по трите стъпала към тротоара. Панамена шапка хвърляше сянка върху лицето му. Като следеше мъжа си с поглед, Ема завъртя ключа и после вдигна кошницата от площадката пред входната врата. Тя постоя за миг, очарована от светлината, вдъхна мириса на морето и различи аромата на орловия нокът, който красеше желязната ограда. Дворът на къщата беше в лошо състояние, прикрито отчасти откъм улицата от декорацията с него. Въпреки хладния климат, той се развиваше добре на това огряно от слънцето място. Белите цветчета докосваха въздуха, листенцата галеха оградата, чиито цвят напомняше на ръждясала котва, изоставена някъде на брега.

Никола се отдалечаваше вече по пътя, потропвайки с тояжката пред краката си. Беше научил техниките за движение, преподавани от Брайловата лига, и можеше сам да излиза, но не използваше тези свои способности. Отстъпваше само ако Ема дойдеше да го придружи. През по-голямата част от времето предпочиташе да си стои у дома. Дългата снежна зима и дъждовната пролет бяха влошили депресията му. Най-незначителният повод можеше да предизвика гнева му, който той не успяваше да контролира. Когато яростта го връхлетеше, се прибираше в стаята си, откъдето долитаха глухи викове и шум на прекатурени предмети. Щом кризата отшумеше, той отново потъваше в обичайната си летаргия. Ема не се оставяше да бъде заблудена, когато някакво подобие на усмивка се появяваше на устните му. Тя знаеше от опит, че той просто се преструва, за да я успокои. Въпреки това, се възползваше, за да му говори, разказваше му смешни истории, белеше му плодове, режеше му ноктите и ако времето позволяваше, не пропускаше случая да го убеди да излезе навън. Един ден на открито беше най-добрият лек.

Тази неделя тя искаше да подари малко мир и спокойствие на своя Никола. Още рано сутринта беше приготвила кафе и палачинки с конфитюр от ягоди, после беше изчакала Никола да си вземе душ и беше го обръснала. На Ема й харесваше да се прави на бръснар. Беше научила това изкуство, започваше винаги от бузите и шията и продължаваше с брадичката и мустачките, които се нуждаеха от време, за да омекнат от пяната. Ема изпълняваше това задължение с умение и намираше в него частичка чувственост. Тя избираше най-добре осветеното ъгълче в банята и без да бърза, придаваше на Никола вида на някой, който добре се грижи за себе си. Ако той започнеше да шава, го молеше за още минутка търпение. И тази сутрин не беше пропуснала да удължи лекия масаж с четката и после да провери дали са останали необръснати участъци. Накрая, преди да измие лицето му обилно с вода, беше го мацнала със смях по носа. Толкова много й се искаше да увлече Никола в правилната посока и не се оставяше да я обезкуражат нито неговите изблици на нервност, нито упоритостта, с която отказваше да вземе отново живота си в ръце. Ема трябваше да проявява гъвкавост на духа, да предвижда изискванията на Никола, които се променяха според неговите настроения. Тъй като чувствителността му беше крайно изострена, той беше непредсказуем. Случваше се да приема малките й жестове на внимание, но най-често съзираше в тях нещо преднамерено. Тогава стигаше дотам, че да подозира Ема в неискреност. Смяташе, че тя иска чрез своите натрапчиви грижи да компенсира факта, че вече не го обича както преди. Следвайки интонациите на гласа й, Никола откриваше фалшиви нотки и имаше усещането, че се е превърнал в очите на съпругата си в някакъв крехък съд, който тя се бои да доближи. Никола признаваше, че Ема също търпи последствията от това, че е ослепял. Продължителните усилия да се адаптират към ситуацията обаче не бяха се увенчали с успех и предишното съзвучие в тяхното съжителство бе започнало да изчезва.

Разочарованието на Ема, което беше по-скоро екзистенциално, не можеше да се сравнява с чувствата, които изпитваше Никола. Пропадането в слепотата беше станало брутално и Никола беше напълно обезоръжен пред тази непозната действителност. Първоначалният шок бе последван от усещане за безредие и хаос, което не го напускаше. Цветовете на света бяха изчезнали в тъмнина, но това не беше всичко. Тъмнината, прекъсвана понякога от илюзорни просветления, изчезна на свой ред. После нямаше нищо. Не може по-точно да се каже: нямаше нищо.

И тук започваше уловката. Съзнанието за нищото плашеше Никола и той губеше своето душевно равновесие, не беше способен да контролира реакциите си. В момент на криза се чувстваше затворен в празно пространство, лишено от измерения. Това беше едно меко, изкривено и заплашително пространство, където законите на перспективата не съществуваха. Опитваше се да избягва всяка мисъл, която би могла да го отведе там, но поводи не липсваха и най-малката капка правеше чашата да прелее. Самата слепота не му се струваше толкова страшна. Не светлината му липсваше така отчайващо, нито цветовете, нито небето, нито морето, а му липсваше светът като цяло, реалният стабилен свят, който беше заместен от тази адска дупка. Фактът, че не може да се измъкне от нея, го подлудяваше. Чувстваше се като погълнал отрова плъх и търсеше начин да излезе някъде на открито. Никола изпитваше необходимост да проумее ситуацията, да я анализира на спокойствие. Но вече не можеше да се опре на оптимистичния си характер. Празнотата, на която бе станал заложник, бе се разпростряла върху цялата му личност, завземаше все нови и нови територии като пустиня и унищожаваше всичко по пътя си. Всяко изворче се изпаряваше, щастието и радостта бяха умрели като растения, лишени от фотосинтеза. Никола прекарваше времето си да гледа в празното, което го хипнотизираше. Беше му трудно да го разбере, защото това неуловимо нищо притежаваше характеристики, подобни на тези на смъртта.

Ема побърза да настигне Никола и го хвана под ръка. Тя се чувстваше чудесно, защото денят беше слънчев и беше решила да не позволява да бъде помрачен. Свежестта се разстилаше над акациите и дивите кестени, над тревите и цветята в малката градинка на пътя им. Срещнаха възрастен господин, който повдигна шапката си за поздрав. Ема му се усмихна в отговор и зарея поглед към брега. Тя си спомни за пътешествията с Никола из областта, за лова на скариди с коне в Остдюнкерк, за процесията с кръста във Вендуин, за разходките им, когато двамата вървяха напълно безгрижни и се смееха на висок глас. Оставяха следи в пясъка на дюните и в тинята, при отлив, притихваха с настъпването на вечерта. Никола я водеше на местата, където акостираха лодки. Ема се застояваше пред панерите на рибарите, които изпразваха мрежите си, и често поставяше някой наивен въпрос, колкото да завърже разговор. Искаше да научи повече за пасажите на рибите, за скалистите брегове, за естуарите, за солените езера и бекасите, за капризите на времето и големите наводнения. Тя обичаше легендата за екипажа на изгубен кораб, открил пътя към брега благодарение на един петел. Бедната птица намерила смъртта заради усилията да кукурига силно, за да спаси екипажа и кораба. Приятелството на рибарите, които знаеха толкова за морето, й помагаше по-добре да вникне в живота в тази страна, точно както разходките с Никола придаваха особено значение на тяхната връзка. Колко беше хубаво да са заедно в сивите утрини и в следобедите, когато гларусите се събираха на групи по няколко, летяха с неподвижни криле и изпълваха въздуха с острите си крясъци. Но това беше преди.

Ема хвърли бърз поглед към Никола, който вървеше до нея, а лицето му изглеждаше чуждо и непристъпно. Той беше един непознат, безразличен към света наоколо, безчувствен към миризмите и звуковете точно толкова, колкото беше безчувствен към спектъра и светлината. Тя го остави на мира и се задоволи да го следва, като се опитваше да не обръща внимание на безпокойството, което отново започна да я човърка.

Небето тежи върху морето, а то — върху ловеца на перли, който съм. Тези думи бяха узрели в нейните предутрини като черници — зеленикави и горчиви в началото, после с цвят на бисерни сълзи и накрая тъмни като кръв. Седнал върху кашмирения й шал, Никола се хранеше мълчаливо, няколко трохи бяха полепнали по брадичката му. Беше му сервирала чиния със сандвичи със студено пилешко и друга — с палачинки върху покривката, постлана направо върху затопления пясък. Тя не беше гладна. Босите й крака бяха зарити в пясъка, мислите й се лутаха без посока.

Неясният цвят, който имаше морето в часа на прилива, беше изчезнал и сега повърхността му, спокойна като езеро, се оживяваше от отблясъци. Небето се отразяваше в тази повърхност и водата добиваше дълбок син цвят там, където то беше чисто, и сребрист там, където то беше покрито с облаци. Все още духаше лек бриз и морето приличаше на голямо магическо огледало. Ема искаше да говори на съпруга си, да му опише пейзажа и заедно да придадат смисъл на тази безценна картина на любов, която природата им показваше. Но нещо я възпря. Отнасяше се предпазливо към всякакви жестове или думи, които можеха да му напомнят за неговия недъг.

Щом Никола се нахрани, тя прибра остатъците от обяда в кошницата, подаде му салфетка, извади термоса с кафе, сипа в порцеланова чаша и му я сложи в ръката. После пак се загледа към хоризонта. Запита се за какво са послужили всичките й усилия, защо й се случва това, защо трябва да живее винаги с чувството, че като нереидите налива вода в продънен съд.

Когато съзерцаваше морето, Ема изпитваше носталгия по родния дом, викаше своите скъпи мъртъвци. Сред тези, на които палеше свещички в черквата, имаше и едно малко момиченце. И докато тъгата за хората от рода й бе потъмняла с времето, болката за него бе останала непроменена. Случилото се до ден-днешен я преследваше. Тогава тя бе проявила страх, беше си замълчала и това я караше да се чувства като съучастница. Търсейки суеверно причините за ослепяването на Никола и сполетялото ги нещастие, за проклятието, както го наричаше, тя преминаваше през живота и смъртта на своите предци, надяваше се, че Бог е опростил греховете им, и стигаше неизменно до живота и смъртта на момиченцето, до своя собствен грях, до своето мълчание.