Тоня Трайкова
Тихата светлина в процепа под вратата (28)

4

Сестрата на булката профуча покрай униформения портиер на парадния вход на хотел „Балкан“ и зачатка с токчета по плаца. Щом стигна до паркинга, Нена съзря кабриолета, който блестеше под следобедните лъчи, и се запъти натам. Човекът от охраната се отдели от групичката на високите снажни мъжаги, които кибичеха на сянка, и тръгна към нея. Даде й отдалеч знак с палец, че всичко е наред. Нена се направи, че не го вижда. Нищо не беше наред. Гена я обвини в кражба, намекна едва ли не, че тя е отмъкнала плика с хилядарките, тя, която даваше всичко от себе си в сватбения ден, че и повече! Следваше я чинно с кошницата, ръкопляскаше на тостовете, целуваше се с роднините, хващаше се на хорото до майка Генка и дядото, уреди им шофьор. Преструваше се на въодушевена, макар че й се гадеше, търпеше угоднически усмивки, завистливи погледи. Плуваше в облаци от фалш, танцуваше с излъскани кариеристчета и с противни старци, приемаше комплиментите им. Пазеше Гена от подмятанията на жените им, стараеше се върху нея да не падне и прашинка! Черната неблагодарност на близначката й нямаше равна. В тоалетната Гена буквално трепереше от злоба, жилите на шията й бяха изпъкнали, очите й блестяха от алчност, нахвърли се, раздърпа й бюстието, а перлите на колието й се затъркаляха по пода. Агресивността, с която я нападна, събуди у нея позабравени рефлекси, но тя не си върна, както подобава. Не, нищо не беше наред!

Нена отвори припряно вратата на кабриото, метна се на седалката. Ключът беше на таблото. Тя запали мотора, форсира двигателя, вслуша се за миг в равномерното бръмчене. Бодигардът беше свършил добра работа. Видя го да приближава с доволно изражение. В желанието си да му избяга, даде рязко на заден ход, не прецени разстоянието и, преди да е успяла да натисне спирачката, се заби в първия черен джип от редицата. Ударът задейства бомбата на Теню Единака в багажника, тя избухна. Взривната вълна помете задницата, нагъна купето на хармоника, деформира шасито, изкриви вратите, изби седалките, направи огромна дупка в гюрука, запрати високо модните парцалки от елегантния куфар. Някои от тях лумнаха в пламъци и се заспускаха като фенери, окачени на парашути, за да осветяват целите по време на бомбардировка. Стихията помля и други автомобили, събори човека от охраната, който, преди да падне, подскочи във въздуха, кръстоса ръце с издадени напред лакти, прикри главата си и се изви като каскадьор. Стволът на липата, която беше в близост до инцидента, се прекърши и се стовари върху него.

Нямаше други пострадали. Нена беше ранена тежко, с пречупен гръбнак, изгаряния и множество разкъсвания, губеше кръв. Главата й беше отметната назад, хубавата й гъста коса беше опърлена, имаше травма на черепа, но лицето й беше пощадено и широко отворените й очи, които не мигаха, продължаваха да виждат.

Горе нямаше птици. Светът бе застинал неподвижно. Черни вълма се издигаха към небето, пълзяха и образуваха призрачни форми, които след това се разсейваха и зад тях прозираше късното слънце. Моментът на вцепенение, когато цялата природа е замряла, а стрелката на часовника е спряла своя ход, полека отминаваше. Нена обаче продължаваше да съществува единствено чрез него, гласовете на притеклите се охранители долитаха до слуха й така, сякаш идваха изпод земята. Случайни минувачи, стреснати по време на неделната си разходка от бомбения атентат в центъра на София, криеха очите на децата си и бързаха да се отдалечат. Очевидци бяха се скупчили от всички страни, коментираха, снимаха с мобилни телефони или стърчаха безизразно с ръце в джобовете и си гледаха сеира. Зад изпочупените витрини манекените от модните бутици на Pepina, Galliani, Armani и Valentino също присъстваха. Белите им лица бяха напълно равнодушни и не изразяваха отношение.

На площадката пред входа на хотел „Балкан“ бе настанала бъркотия. Аглая Илиева, която бе чула да информират Тихол, че колата на Нена се е взривила, бе се втурнала панически навън. Няколко бодигардове, раздвоени между респекта, който й дължаха, и нареждането да я върнат обратно, едва я удържаха, отстъпваха назад, увещаваха я да се успокои, повтаряха й, че Нена е жива. Тя не ги слушаше, не им вярваше, крещеше им да я пуснат да види дъщеря си. Лицето й беше разкривено, тя напираше да си пробие път, блъскаше се в тях, взе да ги драска с нокти и да ги рита по пищялите. Видната дама беше обезумяла, жестокият удар, неочакван като гръм от ясно небе, бе овъглил светската й обвивка и бе оголил болезнено майчиния й инстинкт. Той я тласкаше към паркинга, където малката й принцеса лежеше сред купчината почернели железа и отломки. Тя никога не бе допускала, че подобно нападение може да засегне някой друг от семейството освен самия Тихол и мисълта, че Нена плаща за неговите грехове, я убиваше.

Групата на охранителите беше в намален състав, част от тях бяха поели по следите на Теню Единака. Останалите трябваше да дадат първа помощ на жертвите и да въведат ред след първоначалната паника. Всички бяха максимално мобилизирани като по време на военно положение и истеричната криза на Аглая само им пречеше да действат. Участието на Единака автоматично вкарваше трагичния инцидент в дългия списък на покушенията от гангстерската война на мафиотските групировки. Макар и със закъснение от цяло десетилетие, потулената истина за тъмното минало на Булдога заплашваше да лъсне. Единака трябваше да бъде елиминиран тихомълком, преди името му да бъде свързано с атентата. Тихол Илиев незабавно беше се изолирал само с най-доверените си хора. От щаб квартирата си той издаде няколко кратки заповеди и проведе телефонни разговори, после внезапно му прилоша. Това стана, докато му докладваха подробностите за Нена, без нищо да му бъде спестено.

Във фоайето на хотела угрижените гости бяха се оклюмали, избягваха да изказват мнение, питаха се защо се бавят линейките, вдигаха безпомощно ръце и веднага проявяваха разбиране, когато охранителите ги приканеха да се разотидат. Тези, които станаха свидетели на скандалната сцена на площадката отпред, отклоняваха тактично очи. После се изнизваха, мятаха пътьом поглед към пораженията на паркинга и към собствения си автомобил и се отправяха към булеварда. Тъй като нямаше с кого да се сбогуват, те се ръкуваха с шофьора, после с мъничката майка Генка и с дядото, които стояха като сащисани до него. Майка Генка току се кръстеше и тихичко нареждаше: „Защо ти трябваше, синко, да се сдружаваш с айдуците? Гладен ли беше останал, жаден ли, покрив ли нямаше над главата? Виж сега какво стана…“

Силният взрив отвън завари Гена да се целува в опразнения салон на балната зала „Роял“. В щастието си тя бе забравила за спречкването и даже не подозираше, че сестра й си е тръгнала. Още повече че намери плика с пари в чантичката си, където тя самата предвидливо бе го скрила. Какво пък, беше й простено да е разсеяна след толкова вълнения! Когато гърмежът изтрещя и сградата се разтресе, Гена подскочи от уплаха. Тя изостави жениха, хукна да се спасява, но усети остро пробождане и се преви на две. Наложи се да поседне, докато болките преминат. Във фоайето разтревожените младоженци засякоха кумата. Навалицата беше намаляла, кристалният полилей осветяваше плавно движещи се силуети с наведени глави, които се отправяха навън. Спътницата на известния финансист следеше с помръкнал поглед тая оредяла процесия, стискаше устни и потропваше нервно на място край маса, украсена с огромна ваза цветя. Лицето й беше угрижено. Като съзря Гена, която пристъпваше тромаво, както понякога ходят бременните, тя тръгна към нея. Внимателно й съобщи, че сестра й е пострадала, успокои я, че своевременно е направено всичко възможно и лекарски екип вече е на път. Убеди я, че нейната работа сега е да мисли за бебето и да не се притеснява излишно. Булката покорно се остави да я отведат в апартамента, ангажиран в хотела за първата брачна нощ. По-късно упоената с успокоителни Аглая щеше да се присъедини към нея.

Горещината беше непосилна, но Нена не я усещаше. Беше в шок. Не знаеше къде е. Нищо не я болеше и нищо не помнеше. Не можеше да се помръдне. Тялото й бе изгубило чувствителността си, през ума й преминаваха забавени импулси. Едно бяло пухче, от онези, които децата наричат щастийца, се завъртя във въздуха. Наоколо се суетяха охранители, опитваха се да изкъртят вратата, донесоха отнякъде лост. Гласовете им бяха глухи, под стъпките им хрущяха натрошени стъкла. Това продължи цяла вечност. След това долетя далечен вой на линейка, сля се със сирените на пожарната и на полицейските коли, които паркираха напряко на уличното платно. Воят се засили, стана непоносим, започна да пулсира в слепоочията й. Когато вече не издържаше на пронизителния звук, взе да го чува на пресекулки, появяваше се и изчезваше, ставаше все по-слаб, докато накрая съвсем се изгуби.

Димът полека се разсейваше и слънцето, което вече не грееше така ярко, приличаше на прожектор, скрит зад прозирна завеса. Контурите му бяха ясно очертани и от този кръг, увиснал в безкрайната синева, се излъчваше една постоянна наситена светлина. Нена не можеше да затвори очите си, нито да отмести поглед, гледаше право в нея. Тя не й пречеше както преди малко шумовете и звуците, не я плашеше с нищо, не я кореше, не я осъждаше. Не я изоставяше и не й изменяше. Само преминаваше зад преградите, навлизаше в най-тъмните ъгли на миналото и нейните спомени, изкарваше всичко скрито там наяве. Тази всепроникваща светлина сякаш беше последното нещо, останало на света, извираше от високото, изпълваше цялото й същество, пареше и я изпепеляваше.

После отнякъде се появи дрезгава ивица и точици мрак обсипаха целия свод, слънцето се наклони, кръгът му се смали, то подскочи, прозвънтя едва доловимо и се превърна в малка златна пара. Нейната монета за лодкаря Харон.