Сара Джио
Теменужки през март (9)

Девета глава

Седми март

Прекарах по-голямата част от следващата сутрин в писане или поне опити да пиша. Историята ме бе вдъхновила да започна да редя думи отново, макар че написаното не бе много. След точно един час и дванадесет минути бях нахвърляла увод от два абзаца за нов роман, който, честно казано, не струваше.

Затова, когато Бий почука на вратата, с радост намерих повод да прекъсна заниманието си.

— Искаш ли да се поразходим? — попита тя, навеждайки се над прага. — О, извинявай, виждам, че пишеш. Нямах намерение да те смущавам, скъпа.

Погледнах навън и видях, че слънцето е успяло да проникне през облаците; плажът сякаш грееше.

— Не, искам да дойда — казах аз.

Грабнах пуловера си, нахлузих чифт обувки и тръгнахме надолу по брега. Откакто се помня, Бий винаги е вървяла от лявата страна, а не от дясната. И вече знаех защо. Избягваше къщата на Джак и онова, което се бе случило помежду им, каквото и да бе то.

— Радваш ли се, че дойде? — попита тя.

— Да — отвърнах, посегнах към ръката й и я стиснах.

— Аз също — каза Бий. След това замълча и се наведе да огледа малка оранжева морска звезда, увлечена в игра на война за надмощие между брега и вълните. Внимателно я вдигна и я изпрати по пътя й няколко метра навътре в залива. — Хайде, малко приятелче — каза тя. — Върви си у дома.

Повървяхме заедно още малко, после Бий спря и се обърна към мен:

— Много е самотно тук — каза тя.

Никога преди не бях я чувала да говори така. Чичо Бил си бе отишъл най-малко преди двадесет години, може би по-отдавна. Винаги си бях мислила, че уединението й харесва.

— Защо не дойдеш да ми погостуваш в Ню Йорк? — предложих. — Можеш да прекараш месец април при мен.

Бий поклати глава.

— Мястото ми е тук — каза тя.

Почувствах се леко наранена. Щом се чувства толкова самотна, защо не желае компанията ми?

— Съжалявам, скъпа — каза тя. — Остарявам и… ще разбереш, когато станеш на моите години. Всяко напускане на дома започва да ти се струва като епическо пътешествие, за каквото се боя, че вече нямам енергия.

Кимнах, сякаш разбирах, но всъщност не беше така. Надявах се да не се чувствам така здраво свързана с дома си, когато остарея, но може би беше неизбежно.

— Емили — каза тя, — има нещо, което трябва да те попитам. Мислех си къде си ти в живота и къде съм аз и се запитах дали някога би ти хрумнало да се преместиш тук, да живееш тук с мен на Бейнбридж Айлънд?

Зяпнах. През по-голямата част от живота ми островът беше мое тайно място, лично убежище, но дом?

— О! — казах аз. — Поласкана съм, че ме искаш при себе си…

— Емили — прекъсна ме тя, преди да отхвърля поканата й. — Ще завещая къщата на теб. Къщата, имота, всичко.

Поклатих глава с недоверие.

— Бий — казах аз, внезапно разтревожена. — Всичко наред ли е?

— Само планирам нещата занапред — успокои ме тя. — Исках да знаеш, че къщата е твоя, в случай че решиш някой ден да дойдеш да живееш тук. Може би скоро.

Имаше много за обмисляне.

— Ах, Бий — казах. — Просто…

— Не е нужно да казваш нищо. Само знай, че изборът е твой. Ти си единственият човек, който обича това място. Майка ти би заковала вратите и прозорците. А сестра ти би я продала веднага щом съпругът й намери купувач. Разбира се, и ти можеш да я продадеш, но зная, че я оставям в добри ръце. — Бий замълча и се загледа в орела, който прелетя над нас. — Да, това е твой дом. Гледай на мен само като на старица, живееща в едната от спалните. Можеш да идваш толкова често, колкото искаш, за толкова дълго, колкото искаш. И не забравяй за поканата ми да се преместиш тук.

Кимнах.

— Ще помисля — отвърнах аз и отново стиснах ръката й.

Чух телефона си да звъни в джоба на пуловера ми и когато погледнах дисплея, видях, че е местен номер.

— Ало? — казах аз.

— Емили? Здравей, обажда се Грег.

Нямах представа откъде е взел номера на мобилния ми телефон, но изведнъж се сетих, че след като бяхме изпили доста вино в ресторанта онази вечер, го бях написала на салфетка, която той бе пъхнал в джоба си. Изискано.

— Здравей — казах аз, спомняйки си за Скалата-сърце, целувката и онова, което бе останало незавършено между нас.

— Питах се дали случайно не си свободна някоя вечер. Бих се радвал да дойдеш у дома да пийнем по нещо. Ужасен готвач съм, така че ще си поръчаме или купим нещо готово. Каквото пожелаеш.

— Ммм — отвърнах, изненадана от поканата. — Добре.

— Чудесно — каза той. Представих си усмивката му. — Какво ще кажеш за утре вечер, в седем?

— Да — потвърдих. — Ще бъде… чудесно.

— Добре — каза той. — Можем да си изберем нещо китайско по пътя. До тогава.

Двете с Бий вдигнахме поглед и видяхме Хенри да ни маха от предната тераса на дома си. Димът, който се издигаше от комина, се смесваше с нежната мъгла, дошла със сутрешния прилив, толкова гъста, че човек можеше да се изгуби в нея.

— Добро утро и на двете — извика той.

Бий кимна.

— Тъкмо се прибирахме — каза тя, без да спре.

— Но сигурно можете да се отбиете за по едно кафе — възрази той.

В нощта на пристигането си бях попитала Бий за Хенри. Отговорът й беше прям, но не особено съдържателен. „Просто много стар приятел“, бе казала тя и думите й бяха задушили пламъчето на интереса в мен.

Бий кимна на Хенри и тръгнах след нея към къщата. Хрумна ми, че биха представлявали много странна двойка. Те се чувстваха ужасно неловко заедно и това разсея каквито и да било съмнения, че някога са имали романтична връзка; не че нисък мъж и висока жена не биха могли да изживеят бурна любов.

— Кафе, с радост.

Настаних се на същото място, където бях седяла, когато Джак се бе появил на прага онази сутрин преди седмица. Изведнъж си спомних за вазата.

— Хенри — казах аз. — Трябва да ти призная нещо. Бялата ваза…

Той ми намигна.

— Зная — каза Хенри и посочи към вече цялата ваза, която в момента стоеше над камината с един-единствен нарцис. — Също като нова — продължи той. — Джак я донесе тази сутрин.

Усмихнах се, преди да попитам плахо:

— Тази сутрин?

Изглеждаше озадачен.

— Да. — Помълча секунда. — Нещо нередно ли има?

— Не, не — отвърнах. — Нищо. Мислех, че е в Сиатъл. Каза, че ще остане там няколко дни.

Джак не каза ли, че заминава за няколко дни? Промяна в плановете? Несъответствието в детайлите ме смущаваше.

Хенри отиде да налее кафе. В това време Бий обходи стаята като детектив, бавно и внимателно оглеждайки всеки предмет.

— Не е голям къщовник, нали? — каза тя.

— Предполагам, че това е проклятието на ергенския живот — отвърнах. Но се сетих за дома на Джак, идеално подреден и чист, изненадващо чист.

Тя кимна и седна на стол до прозореца.

— Женил ли се е някога? — попитах шепнешком, когато си спомних за жената на снимката над камината.

Бий поклати глава, сякаш самата идея Хенри да се ожени беше лудост.

— Не — отвърна тя.

Огледах малкия хол с дървена ламперия и стари дъски на пода, докато очите ми се спряха на лавицата над камината. Плъзнах поглед по редицата камъчета от плажа и рамки. Снимката липсваше.

— Почакай — казах с недоумение. — Миналата седмица тук имаше снимка на жена, може би стара любов — прошепнах заговорнически. — Знаеш ли за коя снимка говоря?

— Не — разсеяно каза тя. — Не съм идвала тук много отдавна.

— Ще се сетиш, ако я видиш — настоях. — Жената беше руса и красива, застанала пред къщата на Хенри, където е направена снимката.

Бий мълчаливо се загледа през прозореца в залива, както правеше винаги, когато потъваше в размисъл.

— Мина толкова време — каза тя. — Не си спомням.

След няколко минути Хенри се върна с кафето, но Бий изглеждаше смутена и нервна, докато отпиваше от своето. Запитах се какво я безпокои.

Поддържах разговора и заради двете ни и насърчих Хенри да се впусне в монолог за градината си. Бий не срещна погледа му нито веднъж. После, веднага щом изпи последната си глътка кафе, рязко остави чашата върху чинийката и стана.

— Емили, боя се, че имам главоболие — каза тя. — Мисля, че е време да се прибера у дома.

Хенри повдигна ръка, за да възрази.

— Все още не — каза той. — Не и преди да видите градината. Има нещо, което искам да ви покажа.

Бий се съгласи с неохота и тримата тръгнахме през кухнята към вратата, през която се излизаше в задния двор на къщата. Едва бяхме направили три крачки, когато Бий ахна и посочи към градината отдясно.

— Хенри! — възкликна тя, загледана в стотиците нежни зелени листенца, поникнали от пръстта във великолепна фигура, където се открояваше килим от виолетови цветове, тъмноморави в средата.

Бий изглеждаше изумена.

— Как го направи… откъде се взеха?

Хенри поклати глава.

— Забелязах ги преди две седмици. Просто се появиха.

Бий се обърна към мен и когато видя учуденото ми изражение, обясни:

— Това са горски теменужки — каза тя. — Не съм виждала такива на острова, откакто…

— Редки са — каза Хенри, запълвайки празнотата, когато гласът на Бий пресекна внезапно. — Не можеш да ги посадиш, защото няма да поникнат. Те трябва да те изберат.

Очите на Бий срещнаха погледа на Хенри, с искрена, опрощаваща усмивка, която стопли сърцето ми.

— Ивлин има теория за тези цветя — каза тя и замълча за миг, сякаш измъкваше някакъв прашен спомен от полиците на съзнанието си, докосвайки го много внимателно.

— Да — каза тя, когато споменът бе изваден наяве. — Казваше, че поникват там, където са нужни, че са знак за изцеление и надежда. Глупаво е, нали, Хенри, да мислиш, че теменужките може да знаят — продължи Бий.

Хенри кимна.

— Пълна лудост — съгласи се той.

Бий поклати глава с недоверие.

— А да ги видиш разцъфнали точно през март…

Хенри кимна.

— Знам.

Никой от двамата не откъсна поглед от цветовете пред тях, толкова нежни, но и толкова упорити и издръжливи заедно. Отдръпнах се назад и се загледах в двамата, които стояха един до друг, споделяйки спомен, който за мен си оставаше непонятен. Тогава проумях: тук присъстваше нещо по-значимо от самите цветя.

 

 

С Бий изминахме пътя обратно до къщата в пълно мълчание, всяка със своите тайни. А докато тя подремваше, отворих лаптопа и се зарекох, че няма да откъсна поглед, докато не напиша още два абзаца, но само се взирах в часовника в горната част на екрана. След като изминаха осем минути без вдъхновение, позвъних на Анабел.

— Здравей — каза тя малко вяло.

— Какво има?

— Нищо — отвърна Анабел.

Познавах я твърде добре, за да повярвам.

— Кажи ми — настоях. — Познавам по гласа ти. Нещо не е наред.

Тя въздъхна.

— Бях решила да не ти казвам това.

— Кое да не ми казваш?

Последва мълчание.

— Ани?

— Добре. Видях Джоел.

Сърцето ми се разтуптя.

— Къде?

— В кафене на Пето Авеню.

— И?

— Попита за теб.

Буквално затаих дъх.

— Какво каза?

— Знаех си, че не бива да ти казвам.

— Е, започнала си, така че трябва да довършиш.

— Попита къде си.

— Каза ли му, че съм тук?

— Не, разбира се. Но му казах, че излизаш с някого.

— Ани, не е истина!

— Напротив. Хей, щом той може да си играе на семейство с друга жена, заслужава да знае, че и ти продължаваш напред.

— Как реагира?

— Е, ако искаш да ти кажа, че е заридал неудържимо, не мога. Но не се и зарадва. Беше изписано на лицето му.

— Какво беше изписано на лицето му, Ани?

— Че го заболя да чуе, че си имаш друг, глупачке!

Почувствах тръпка дълбоко в сърцето си. Седнах, трябваше да седна. Усещах слабост и лек световъртеж.

— Ем, там ли си?

— Да.

— Виждаш ли, не биваше да ти казвам. Ето как се отразява на изцелението ти. Не забравяй, че Джоел те заряза. Така предателски, бих добавила.

Беше факт, очевиден като луничките на носа ми, но някак ме заболя да го чуя отново от Анабел.

— Зная — казах. — Права си. — Изправих гръб. — Добре съм. Много добре.

— Колко пъти можеш да кажеш „добре“?

Усмихнах се.

— Добре. Имаш ли други бомби за хвърляне?

— Не — отвърна тя. — Но в този апартамент положението е трагично.

— Какво?

— Нямаш сладолед.

Спомних си за среднощната си любовна авантюра с „Бен енд Чери Гарсия“, преди да отпътувам за острова.

— Да, истинска трагедия.

— Чао, скъпа — каза тя.

Когато оставих мобилния си телефон на масата, стационарният на Бий зазвъня. След четвъртото позвъняване вдигнах.

— Ало?

— Емили, ти ли си?

— Мамо?

— Здравей, скъпа. Чу ли прекрасната новина?

— Каква новина?

— Даниел — каза тя с приповдигнат тон. — Даниел е бременна!

Би трябвало да кажа: „Колко вълнуващо!“ или „О, чудото на живота!“, но само свих рамене.

— Отново?

Беше третото дете на Даниел. Но ако питаха мен, и тринадесетото да беше, все едно.

— Да, терминът й е през ноември! — извика майка ми. — Чудесно, нали?

Това бяха думите й, но до мен достигна: „Защо не можеш да приличаш поне малко на сестра си?“. Предвидих изблик на обич към Даниел и побързах да сменя темата.

— Е — казах, — Бий спомена, че си се обадила. Това ли искаше да ми кажеш?

— Да, скъпа, но чух за Джоел. Тревожа се за теб. Как си?

Не отговорих на въпроса й.

— Откъде разбра?

— О, скъпа, това няма значение.

— Има, мамо.

— Е — замълча за миг, — сестра ти ми каза, скъпа.

— А Даниел откъде е разбрала? Не съм се чувала с нея от месеци.

— Прочела е в глобалната мрежа, че вече не си омъжена.

Майка ми може би беше единственият човек на планетата, който наричаше интернет така, но това будеше някакво умиление. Казваше и „Гогъл“ вместо „Гугъл“.

Сетих се за страницата си във Фейсбук. Да, бях променила статуса си скоро след като Джоел бе сторил същото, но имаше нещо нередно, в много отношения, родната ти майка да узнае за развода ти от Фейсбук.

— Не знаех, че Даниел изобщо ползва Фейсбук — казах, все още леко смаяна.

— Хм! — каза тя. — Може би го е прочела в Гогъл.

Въздъхнах.

— Важното е, че Даниел знае. Вече и ти знаеш. Всички знаят. Щях да ти кажа, мамо, рано или късно. Мисля, че все още не бях готова да застана пред семейството си. Не исках да тревожа двама ви с татко.

— О, скъпа — каза тя. — Съжалявам, че преживяваш това. Държиш ли се?

— Справям се.

— Добре — каза тя. — Скъпа, друга жена ли има?

Това искаха да узнаят всички, след като чуеха за кончината на брака ми, така че не упреквах майка си за любопитството.

— Не — отвърнах. — Всъщност да, но не желая да говоря за това.

Сведох поглед към телефонния кабел, който по някакъв начин се бе увил толкова плътно около пръста ми, че спираше кръвообращението ми. Не знаех дали съм толкова ядосана заради очевидното ровене в интимния ми живот, или защото Джоел й бе дал повод да се рови. Но пръстът ме болеше и се съсредоточих върху това, докато майка ми продължаваше да бърбори. Сякаш я виждах да стои в кухнята пред онази ужасна стара готварска печка с цвят на авокадо с окачени плетени ръкохватки в цветовете на дъгата.

— Тревожа се да не останеш съвсем сама, скъпа. Нали не искаш да свършиш като леля си?

— Мамо — казах малко по-строго, отколкото бях възнамерявала, — не искам да говоря за това сега.

— Добре, скъпа — отвърна тя малко обидено. — Просто се опитвах да помогна.

Може би наистина се опитваше, по някакъв свой начин.

— Зная — отвърнах. — Е, как разбра, че съм тук?

— Обадих се в апартамента ти. Анабел каза, че си на гости при леля си.

Майка ми никога не наричаше Бий по име. Винаги говореше за „леля ми“.

— Да — казах. — Покани ме да й погостувам за месец. Ще остана до края на март.

— Цял месец?

Гласът й издаде раздразнение и скрита завист. Знаех, че и тя би искала да бъде тук, но е твърде горда, за да го признае. Не беше идвала на острова, откакто с Даниел бяхме постъпили в колеж и гостуванията ни бяха престанали.

— Мамо? — казах аз. — Исках да те попитам нещо.

— Какво?

— Относно нещо, за което разговаряхме с Бий — отвърнах и замълчах.

— Какво е то, скъпа?

Поех дълбоко дъх, опасявайки се от емоционалните мини, които може би лежаха заровени в тези непознати земи.

— Тя ми каза, че преди време, много отдавна, ти си предприела нещо, което е променило отношенията ти с нея завинаги. — Последва мълчание от другата страна на линията, така че продължих: — Каза, че ти е разкрила истината за баба. Ще ми се да знам за каква истина говори.

Вече не чувах суетенето й с шпатулата и тиганите в кухнята. Настъпи тишина.

— Мамо? Там ли си все още?

— Емили — най-сетне каза тя, — какво ти е казала леля ти?

— Нищо — отвърнах. — Не пожела да ми каже нищо, само дето си решила, че повече няма да бъдеш част от това семейство. И че оттогава всичко между вас двете се е променило. — Хвърлих поглед назад, за да се уверя, че Бий не е наблизо. Не беше. — Тогава си престанала да й гостуваш. Защо, мамо? Какво се случи?

— Да — каза тя, — боя се, че не мога да си спомня подробностите. И ако Бий се опита да ти каже нещо, няма да повярвам. Годините й напредват и паметта й изневерява.

— Мамо, просто…

— Емили, съжалявам, не искам да обсъждам това.

— Мамо, заслужавам да узная историята.

— Не — отсече тя.

Намръщих се.

— Скъпа, не се сърди — каза тя, доловила настроението ми, както само майките могат.

— Не съм сърдита.

— Това е минало, скъпа — продължи. — Най-добре е някои неща да останат такива, каквито са.

По тона й пролича, че тази врата е затворена. Бий, Ивлин, а сега и майка ми ясно ми бяха дали да разбера, че няма лесно да достигна до тези тайни. Ако исках да узная каква е историята на всяка от тях, трябваше да положа усилия.

 

 

По-късно, след дрямката си, Бий си направи коктейл джин с тоник и предложи един и на мен.

— Добре — казах аз, облегнах се назад на дивана и се насладих на първата тръпчива глътка, която винаги има вкус на борови иглички.

— Обади ли се на майка си? — попита Бий.

— Тя се обади отново преди около час — отвърнах. — Искала да ми каже, че Даниел ще има още едно бебе.

— Още едно?

Бях доволна, че Бий реагира като мен. Може би защото и двете бяхме бездетни, споделяхме мнението, че всеки, пожелал да има повече от две деца, трябва да бъде освидетелстван.

Отпих още една глътка от питието си и зарових глава по-дълбоко в синята кадифена тапицерия на дивана.

— Бий, мислиш ли, че Джоел ме заряза, защото никога не му готвех?

— Глупости, скъпа — каза тя и остави кръстословицата си.

Свих крака пред тялото си и плътно ги притиснах с ръце.

— Майка ми е толкова…

— Имала е по-труден живот, отколкото мислиш, Емили — прекъсна ме Бий.

Твърдението й ме изненада.

— За какво говориш?

Бий стана.

— Ела, нека ти покажа нещо.

Тръгна по коридора и я последвах. През две врати от стаята, в която се бях настанила, тя се спря пред друга врата. Посегна към дръжката, а след това към джоба си, издърпа малко златно ключе и го пъхна в ключалката.

Вратата проскърца и влязохме вътре. Отстраних паяжина от лицето си.

— Съжалявам — каза тя. — Не съм влизала в тази стая много отдавна.

До малката бяла тоалетка имаше детска масичка, върху която бяха подредени две розови чаени чашки и чинийки и викторианска къщичка за кукли. Наведох се и вдигнах порцеланова кукла от пода. Лицето беше изтрито, а кафявите коси — сплъстени. Изглеждаше сякаш малко момиче я е оставило там, просто така.

— Каква е тази стая? — попитах, озадачена.

— Беше стаята на майка ти — каза тя. — Живя тук с мен известно време, когато беше много малка.

— Защо? А баба и дядо?

— Случи се нещо — просто каза Бий. — Баба ти и дядо ти… преживяваха трудности и предложих майка ти да остане при мен за малко. — Тя въздъхна, усмихвайки се на себе си. — Беше толкова сладко момиченце. Много се забавлявахме заедно двете с майка ти.

Когато Бий отвори вратата на гардероба, се замислих за баба си и дядо си и се запитах какво може да ги е накарало да оставят детето си при нея. Тя посегна към най-горния рафт и свали кутия за обувки. Издуха пласт прах, преди да ми я подаде.

— Ето. Може би това ще ти разкрие нещо за майка ти.

Бий извади ключовете от джоба си и те прозвъннаха в ръцете й, което беше знак да се върна обратно в коридора.

— Благодаря — казах аз и с очакване вперих поглед в кутията.

Бий сви към своята стая и каза:

— Ще се видим на вечеря.

 

 

Оставих кутията на леглото в стаята. Какво може да има вътре? Дали майка ми би одобрила да ровя из нещата й?

Повдигнах капака и надникнах вътре. Най-отгоре имаше три изсушени рози, вързани с лъскава червена панделка. Когато повдигнах малкия букет, три нежни венчелистчета паднаха на пода. След това извадих детска книжка с картинки; дълго сиво перо, навярно от чайка; барета; чифт бели ръкавички; малък том с кожена подвързия. Едва когато излязох на светло, видях какво е: албум с изрезки. Отворих го и в тялото ми нахлуха вълни от емоции. На първата страница бе написана думата „Мама“, а около нея — миниатюрни цветчета. Упорито примигнах и когато отгърнах на следващата страница, намерих някакви колажи. Имаше изрезки от списания на жени с безупречни прически и идеално прилепнали рокли. Имаше изсушени цветя и черно-бели снимки — една на бебе и една на къща, малка и скромна, със стара кола, паркирана отпред. Какво е това? Защо майка ми е събирала тези изрезки и защо Бий иска да ги видя?

 

 

Мълчанието на Бий на вечеря издаде, че не желае да обсъжда мистериозната стая и кутията със скрити съкровища, затова реших да не подлагам късмета си на изпитание. Разчистих съдовете и точно преди да започна да ги зареждам в съдомиялната, телефонът звънна.

— Ти вдигни, скъпа — каза Бий от коридора. — Аз ще си лягам. Изтощена съм.

— Добре — казах и вдигнах телефона. — Ало?

— Емили?

— Да?

— Ивлин е.

— О, здравей, Ив…

— Не, не, скъпа, Бий не трябва да разбере, че съм ти се обадила.

— Добре — плахо казах аз. — Какво има?

— Нуждая се от помощта ти.

— За какво? Добре ли си?

— Да… всъщност, не. Трябва да поговоря с теб. Лично.

Замълчах за секунда.

— Искаш ли да дойда?

— Да — отвърна тя. — Близо до плажа съм, скъпа. Голямата къща с беседката, обрасла с глицинии отпред, около шест къщи след тази на Хенри. Навън е малко хладно, скъпа, облечи палто.

Не казах на Бий, че излизам, решение, за което съжалих веднага щом стигнах до плажа. Приливът се задаваше, заради което вълните изглеждаха страховити, сякаш ме дебнеха и протягаха примки от пяна към брега, прицелвайки се в краката ми. Струваше ми се, че над мен летят прилепи, но най-вероятно бяха просто чайки, отправили се към дърветата да пренощуват. Затворих ципа на якето си и си казах да гледам право напред. Минах покрай къщата на Хенри, която беше тъмна, и започнах да броя. Една, две, три. Жилищата изглеждаха уютно сгушени в подножието на хълма. Четири, пет, шест, седем. Запитах се дали съм разбрала правилно указанията й. Осем, девет. Вдигнах поглед и видях къщата на Ивлин в далечината. Глициниите изглеждаха голи и уязвими, вкопчени в беседката, но някъде дълбоко в клоните им се криеше обещание за пролет и когато се вгледах по-отблизо, видях няколко бледозелени издънки, поникнали от стъблото. Свих, за да изкача стъпалата, и тогава видях Ивлин на предната тераса, седнала на люлеещ се стол. Беше по нощница. Косите й, обикновено старателно оформени, изглеждаха сплъстени и разрошени.

— Благодаря ти, че дойде — каза тя и посегна към ръката ми.

— Разбира се — отвърнах и стиснах нейната в отговор.

Лицето й изглеждаше посивяло. Стори ми се по-слаба, по-крехка, отколкото преди няколко дни.

— Явно е ракът — казах. — Толкова си…

— Прекрасна вечер, нали?

Кимнах.

Посочи към другия люлеещ се стол до своя и седнах.

— Островът ще ми липсва.

Гласът й беше тих, далечен.

Мъчително преглътнах.

Тя се загледа в брега.

— Знаеш ли, че някога с леля ти Бий се къпехме голи там? Просто се събличахме и влизахме. — Обърна се към мен. — Трябва да опиташ. Абсолютно нищо не може да се сравни с ласките на стария Пъджет Саунд върху всеки сантиметър от кожата ти.

Уместната реакция би била смях, но едва успях да отвърна с полуусмивка. Какво да кажеш на жена, която си спомня живота си може би за последен път?

— Ще се погрижиш за нея, нали, Емили?

— Разбира се — уверих я, гледайки я право в очите. — Обещавам.

Ивлин кимна.

— Бий не е лесен човек за общуване, нали знаеш. Но ми е толкова скъпа, колкото и островът.

Видях как очите й се насълзиха.

— След смъртта на съпруга ми тя ми каза, че не съм сама и че никога няма да бъда. И откакто Бий е в живота ми, това винаги е било истина.

Кимнах.

— Не е честно да я оставя така. Просто не е честно.

Ивлин стана и отиде до края на терасата, размахвайки немощните си юмруци в хладния въздух, сякаш заплашваше острова, отправяше му предизвикателство.

Скочих и обвих ръце около нея, а тя се обърна и притисна лице към рамото ми.

Изтри сълзите от бузите си и отново седна.

— Не мога да понеса мисълта, че я оставям.

Наведох се към нея, за да види лицето ми по-добре.

— Ще бъда до нея. Не се тревожи.

Въздъхна.

— Ще влезеш ли за момент? Трябва да ти дам нещо.

Кимнах и я последвах.

Топлият въздух вътре погали лицето ми.

Всекидневната на Ивлин изглеждаше като жилище на болен, както очаквах. Списания, книги, поща и купчини вестници стояха струпани върху масичката до колекция от стъклени чаши и съдове със засъхнала храна.

— Съжалявам за всичко това — тихо каза тя.

Поклатих глава.

— Моля те, не се извинявай.

— Мисля, че съм го оставила в другата стая. Идвам след минута.

Не бях сигурна за какво говори, но изглеждаше така, сякаш животът й зависеше от откриването му.

— Спокойно — отвърнах аз. — Ще почакам тук.

Знаех, че нямам много време, и действах бързо. Първо събрах мръсните съдове и ги пъхнах в съдомиялната. Изхвърлих купчината салфетки и след като преместих множество писма на кухненската маса за сортиране, бързо забърсах тази. Готово. Седнах на дивана до прозореца. Погледът ми се спря на близката етажерка, върху рафтовете на която бяха подредени дребни сувенири и снимки в рамки.

До стъклена ваза, пълна с морски таралежи, имаше снимка на Ивлин в деня на сватбата й — толкова красива и елегантна, с високия младоженец до нея. Запитах се какъв човек е бил и защо нямат деца. Имаше снимка на кучета — Джак Ръсел и дакел, които изглеждаха хранени с пай за вечеря всяка вечер. Но забелязах портрет на жена, която мигновено познах. Беше жената от снимката в къщата на Хенри. На тази се усмихваше, застанала до друга жена. Присвих очи да видя по-ясно. Стоеше до Бий.

Чух звук зад себе си, обърнах се и видях Ивлин. Не бях я чула да влиза в стаята.

— Коя е тя, Ивлин? — попитах, сочейки снимката. — Видях я на снимка в къщата на Хенри. Бий не иска да ми каже. Трябва да узная.

Ивлин седна, стискайки нещо в ръцете си.

— Някога беше годеница на Хенри — каза тя.

— И твоя приятелка?

— Да — отвърна тя, — много близка приятелка.

Въздъхна, тръгна към мен и видях крайното изтощение, обречеността, изписана на лицето й.

— Ето — каза Ивлин и ми подаде плик, внимателно сгънат надве. — Искам да дадеш това на Бий.

— Сега ли?

— Не — отвърна. — Когато си отида.

Кимнах.

— Разбира се.

— Благодаря ти, Емили — каза тя и отново стисна ръката ми. — Ти си много специална, знаеш ли. Всичко това… — Замълча за миг, сочейки с широк жест залива. — Всичко това е писано да се случи. Писано е да бъдеш тук. Ти имаш мисия, скъпа. Важна мисия.

Прегърнах я, питайки се дали не е за последен път.

— Ще отидеш ли? — попита ме Роуз, когато се върнах на масата и й казах за двете възможности, очертани в писмото на Елиът: да се срещнем тази вечер и да заживеем заедно или да му кажа сбогом завинаги.

И двамата знаехме, че залогът е висок. Притиснах плика, сякаш беше ръката му. Виждах побелелите си кокалчета и ноктите ми се впиваха в дланта ми. Сякаш ако го пусна, това би означавало да се откажа от Елиът, а не можех да понеса да го видя да си отива. Не отново. Не и още веднъж.

— Не зная — казах. И наистина не знаех. Как щях да се измъкна? Бебето заспиваше едва след осем, а и как щях да обясня на Боби, че трябва да изляза? Магазините не бяха отворени толкова късно и не можех да излъжа, че отивам за яйца или мляко. Освен това, дори и да намерех начин, какво щях да кажа, когато стигна там и застана лице в лице с Елиът? И какво щях да направя? Тази част ме плашеше най-много. Какво щях да направя, за бога?

— Естер — каза Роуз с делови тон. — Искам да знаеш, че ще те подкрепя, какъвто и избор да направиш.

Боби се прибра с ранен ферибот и ме изненада в пет часа с букет нарциси от пазара на Пайк Плейс.

— Помислих си, че ще ти харесат — каза той. — Спомних си, че нарцисите са любимите ти цветя.

Не му казах, че греши, че любимите ми цветя са лалетата. Вместо това го прегърнах и му благодарих за подаръка.

— Сигурно си забравила — каза той. — Толкова си заета покрай бебето и всичко останало, но аз не съм.

Изгледах го с недоумение. Не беше рожденият ми ден или Денят на майката.

— Какво да съм забравила, Боби?

— Честита годишнина! — каза той. — Е, искам да кажа, с един ден по-рано. Толкова се вълнувах, че не можах да дочакам. Ще те заведа на ресторант тази вечер, да я отпразнуваме както подобава.

От всички вечери, в които би могъл да ме изненада, защо избра точно тази? Съдбата, тази коварна кучка, току-що ми бе зашлевила плесница с жестоката си, студена ръка.

— А бебето? — попитах аз, опитвайки се да намеря пробойна в плана му. Тя протегна ръчичка към медальона ми, сграбчи морската звезда на верижката и загука. Възнаградих я с целувка по бузата.

— Вече уредих това — каза той. — Майка ми ще дойде.

Моментът не можеше да бъде по-неподходящ. Елиът щеше да ме чака тази вечер, а аз щях да бъда с Боби.

Боби ме заведе в „Кроус Нест“ — прекрасен ресторант, разположен високо на скалите, с изглед към залива. С Елиът бяхме вечеряли там много пъти, но за първи път идвах тук с Боби. Както навярно разбирате, Боби беше пестелив. Харченето на пари за ресторанти не беше нещо обичайно за него. Затова когато отвори големите чамови врати на ресторанта, в жеста му имаше известна гордост.

— Само най-доброто за моята Естер — каза той, докато влизахме.

Седнахме в шест, но порциите ни пристигнаха едва към седем и половина. Колкото и бързо да тактувах с крак, колкото и да стисках зъби и колкото и пъти да поглеждах към часовника, вечерта едва се влачеше.

Боби не забеляза настроението ми. Беше твърде зает да пита сервитьора:

— Патешкото във винен сос ли е приготвено? Пресни ли са стридите? Картофите на пюре ли ще бъдат? Може ли да заменим супата със салата?

Барабанях с пръсти под масата, опитвайки се да прикрия раздразнението си, и с крайчеца на окото си забелязах, че някой ме гледа. Вдигнах поглед към бара, където Били, бившият ми приятел от гимназията, седеше с питие в ръка и изглеждаше с леко премрежен поглед. Били ми бе направил предложение малко преди завършването на първи курс. Даде ми пръстен и аз казах „да“… е, всъщност „може би“. Обичах Били и бяхме преживели незабравими мигове заедно, но това беше преди Елиът да се появи в живота ми. Франсис винаги казваше, че Били така и не ме е прежалил, и изразът на очите му тази вечер ме караше да мисля, че е права. Но не ме бе намразил заради решението ми нито за миг. В онази вечер дори имах чувството, че ме съжалява.

Махна ми от бара, където седеше с друг мъж. И двамата бяха с костюми. Отвърнах на поздрава.

— Кой е този? — попита Боби.

— Просто Били — казах аз и помахах към бара.

Боби се обърна и също му се усмихна, жест с една-единствена цел: да изтъкне факта, че съм негова. Понякога ми се струваше, че е влюбен не в мен, а по-скоро в представата за мен. Бях негов трофей, който обичаше да лъска и извежда, за да пародира с него, от време на време.

— Естер — каза той, след като вечерята ни пристигна и след като бе пресушил две чаши бира, — мислех си, че може би… — Сниши глас: — Може би е време да започнем опити за второ бебе.

Разлях водата в скута си само като чух думата „бебе“.

— Какво говориш, скъпи? Не е ли малко рано? — попитах. — Искам да кажа, тя е само на четири месеца.

— Помисли си — каза той.

Кимнах.

Довършихме вечерята си и Боби предложи десерт:

— Хапва ми се баклава, откакто Джанис донесе малко в офиса ми миналата седмица — каза той.

— Защо е идвала в офиса ти?

— Имала среща на долния етаж. — Изтри няколко трохи от устните си. — Намина да ми се обади. — Взе менюто и спусна очилата ниско над носа си. — Ти искаш ли десерт, скъпа?

Не, не исках нищо, освен да си тръгна. Погледнах часовника си — наближаваше девет и половина. Елиът не беше уточнил час, но ставаше късно, почти прекалено късно.

Ако ще ходя, трябваше да тръгна скоро.

— Не — отвърнах. — Всъщност съм малко уморена. Мисля, че трябва да се прибираме.

Боби плати сметката и докато ставахме, нарочно изпуснах чантата си под масата. Това щеше да бъде алибито ми.

Най-сетне бяхме у дома. Боби благодари на майка си и я изпрати до вратата, докато аз нагледах бебето, дълбоко заспало в креватчето си. Усещах изнизването на всяка минута, всяка секунда. След това Боби се съблече и си легна, очаквайки и аз да направя същото.

— По дяволите! — казах. — Забравила съм чантата си в ресторанта.

— О, не! — каза той и посегна към панталоните, които бе окачил на стола. — Ще отида да я взема.

— Не, не — възразих. — Ти трябва да ставаш толкова рано сутринта. Аз ще отида. Забравих да оставя нещо у Франсис и мога да го свърша на връщане.

Гениално, помислих си, докато сърцето ми препускаше. Току-що си бях осигурила още тридесет минути.

— Но, Естер, толкова е късно — каза той. — Една жена не бива да ходи по пътищата по това време.

Боби вярваше, че смисълът на живота му е да ме закриля, а на моя живот — да бъда закриляна.

— Няма страшно — уверих го.

Прозина се и пропълзя обратно в леглото.

— Добре — каза той, — но не се бави много. Събуди ме, когато се прибереш, за да знам, че всичко е наред.

— Разбира се — отвърнах.

Но знаех, че няма да му се обадя. Щях да се забавя твърде дълго и докато затварях вратата на къщата, чувах похъркването му от другия край на коридора.

Карах буика твърде бързо в онази вечер, покрай ресторанта, покрай къщата на Франсис и по дългото шосе, което водеше до дома на Елиът. Няколко пъти погледнах в огледалото за задно виждане само за да се уверя, че никой не ме следи.

Минаваше единадесет, когато паркирах на улицата пред имота на Елиът. Пригладих вълнения си костюм, прокарах пръсти през косите си и се упрекнах, че не ги бях сресала, преди да тръгна, и дори не се бях погледнала в огледалото. Пътеката, която водеше до брега, беше тъмна, но бях запомнила всяка стъпка.

Пълната луна осветяваше небето и плажа долу, който познавах толкова добре — плажа, където бяхме правили любов за първи и последен път. Огледах се наоколо, очаквайки да го видя седнал на някой дънер или легнал на одеяло на пясъка, както ме чакаше преди толкова години. Подаряваше ми стъкълце или красива раковина, която е намерил за колекцията ми, и се вкопчвахме в прегръдка.

Но не беше там. Бях закъсняла.

Прозорците на къщата бяха тъмни. Дали вече си бе отишъл? Дъхът ми секна при тази мисъл. Времето винаги си бе правило лоши шеги с нас, така че защо очаквах, че тази вечер ще е нещо различно? Но болката изригна от сърцето ми като електрошок. Обърнах се обратно към пътеката, канейки се да тръгна по крайбрежната алея към колата си, когато зърнах проблясващите светлолилави венчелистчета под краката си. Поклатих глава. Горски теменужки? Не бях виждала такива от детството си, когато едно лято се бяха появили в градината на баба ми. Никога не ги бях забелязвала в имота на Елиът. Какво правеха тук?

Много хора на острова, включително и аз, вярвахме, че тези цветя имат митична сила, че могат да лекуват наранено сърце и тяло, да възстановяват разрушени приятелства и дори да носят късмет. Коленичих и прокарах ръка по килима от прашни лилави цветове, сгушени сред светлозелени листа.

Изведнъж се изправих, когато чух далечна музика да се носи из нощния въздух. Веднага познах мелодията. Не можех да сбъркам гласа на Били Холидей. „Тяло и душа“.

Очите ми потърсиха Елиът с поглед на предната тераса, но различих само въдица, подпряна на парапета. Сцената беше както в спомените ми — видение, застинало във времето.

И тогава внезапно нечии ръце ме обгърнаха. Не трепнах и не се отдръпнах; познавах докосването му, познавах аромата на кожата му, дишането му — всичко това ми беше дълбоко познато.

— Ти дойде — прошепна той до шията ми.

— Как бих могла да не дойда? — попитах и се обърнах с лице към него.

— Мислеше ли за мен?

— През всяка секунда от всеки ден — казах аз и си позволих напълно да се отпусна в обятията му. Привличаше ме като магнит.

Целуна ме със същия огън, със същата ярост, както преди години. Знаех, че всичко, което е било помежду ни, все още е тук, също толкова силно, колкото някога. Също толкова реално.

Чух шумолене между дърветата до пътеката, която се виеше нагоре към шосето. Но не спрях да се огледам и не изпитах тревога — не и тази вечер, не и когато Елиът хвана ръката ми и ме поведе към къщата.

Влязохме през вратата в хола. Той отмести един стол встрани, след това масичката за кафе и ме положи върху мечата кожа пред камината.

Докато разкопчаваше роклята ми, не мислех нито за Боби, мъжа, с когото би трябвало да бъда в деня на годишнината от сватбата ни, нито за своето бебе, заспало в креватчето си, или за лъжата, с която се бях измъкнала, за да дойда тук. Усещах само топлината на огъня върху лицето си и дъха на Елиът върху кожата си. Това беше всичко, което исках да усещам.

 

 

Осми март

Опитах се да не мисля твърде много за думите на Джак. Но нали каза, че днес се връща от Сиатъл? Десетки пъти се взрях в часовника сутринта преди закуска. Мислех си как Елиът е целувал Естер. Исках да бъда обичана със същата страст, същия огън, който Елиът е излъчвал толкова естествено, толкова съвършено.

Телефонът не звънна нито в единадесет, нито в дванадесет на обяд. Защо не се обажда?

В два излязох да се поразходя по брега, но единственият звук от телефона ми беше сигналът за две съобщения от Анабел.

В пет Бий започна да забърква коктейл и попита дали и аз искам. Оставих телефона и казах:

— Направи ми двоен.

След около час Бий отново беше на верандата и сътворяваше своите вълшебства от бутилките с алкохол, но този път не ми предложи коктейл.

— Облечи се, скъпа — каза тя. — Грег ще дойде след малко.

Почти бях забравила за плановете си с Грег. Побързах да отида в стаята си, за да се облека, избрах синя плетена рокля с дълъг ръкав и дълбоко остро деколте. Харесваше ми допирът й до кожата ми.

Грег пристигна в седем, точно когато бе казал, издокаран с чисти дънки и изгладена бяла риза. Златистата му кожа почти сияеше на фона й.

— Здравей — каза той, докато вървях към колата му. — Готова ли си за нещо китайско?

— Звучи чудесно — отвърнах. — Ужасно съм гладна.

Влязохме в града, минахме покрай Градския фермерски пазар и паркирахме близо до няколкото ресторанта и кафенета край главната улица. Беше топла вечер, поне по стандартите на Бейнбридж Айлънд, и няколко души бяха седнали отвън да хапнат на чист въздух.

В ресторанта Грег махна на управителката. Приличаше ми на едно момиче, което познавах от гимназията: Минди Алмвиг, с обиците с висулки и накъдрените коси.

— Обадих се да поръчам преди около четиридесет и пет минути.

— Да — каза тя, мляскайки с дъвката си. — Готова е.

В заведението се носеха апетитни аромати на сечуански сос и прясно изпържени пролетни рулца.

Той плати и взе доста обемист хартиен плик. Качихме се в колата и забелязах малък ресторант наблизо. Клиентите седяха отвън под халогенни лампи. Тогава видях Джак.

Беше с жена, това беше ясно. Не виждах лицето й от мястото си, само краката й, едва покрити от късата черна рокля, прилепнала към бедрата й. Пиеха вино и се смееха, и когато Джак се обърна към колата ни, спуснах сенника и извърнах глава.

Коя е тя? Защо той не спомена, че има връзка? Може би е просто приятелка. Но ако е приятелка, защо не ми каза нищо за нея?

Грег измина около километър, преди да спре на чакълената алея. Домът му, жълта фермерска къща с типичната бяла дървена ограда, искрено ме смая. Грег с дървена ограда?

— Стигнахме — каза той.

— Толкова съм изненадана — споделих.

— Изненадана?

— Искам да кажа, много е сладко. Като къщата на Марта Стюарт и Олд Макдоналд. Просто никога не съм си представяла дома ти такъв.

Грег се усмихна и извади ключа от стартера. Зърнах края на татуировка, която досега не бях забелязала, да се подава изпод ръкава му.

Интериорът на къщата изглеждаше твърде добре проектиран, за да е дело на самия Грег. Всичко беше добре съчетано — възглавниците и диванът, постелката и цветът на стените. Имаше венец на входната врата. Венец. Това бе женска идея. Кой мъж би избрал канапе с калъф от зелен памучен плат?

Все пак, при по-внимателно вглеждане, забелязах, че ако е имало жена в живота му, тя отдавна не е идвала тук.

Имаше съдове, струпани в мивката. Плотовете не бяха забърсани и до стълбите имаше кош с мръсно пране.

— Е, това е — каза Грег, малко засрамен, сякаш в мое присъствие видя жилището си в нова светлина.

Вратата на банята беше отворена и бързо надникнах вътре: седалката на тоалетната чиния бе вдигната и имаше руло хартия на пода, а не на поставката, предназначена за това. Беше дом на необвързан мъж.

— Ето. — Грег сложи две салфетки, чинии и комплекти китайски клечки за хранене на масичката до виното, което бе налял за двама ни. — Вечерята е сервирана.

Не беше точно като вечерята у Джак — нямаше ленени салфетки или гурме кухня — но беше в стила на Грег и след сцената в града бях склонна да оценя Грег малко по-високо от преди. Той поне беше истински.

— Откога живееш тук?

Нямах търпение да задоволя любопитството си по отношение на женското присъствие в живота му — или предишния му живот.

Вдигна поглед към тавана, сякаш се опитваше да пресметне годините.

— Около девет години — каза той.

— Ау, толкова дълго? През цялото време ли си бил сам?

— Не, няколко години делях къщата с друг — отвърна той.

Не уточни дали този друг е от мъжки или женски пол.

— Е, наистина си свършил добра работа в къщата. Прекрасна е.

Грег си сипа още Чоу Мейн.

— Не преставам да си мисля как те срещнах отново онзи ден на пазара, беше толкова неочаквано.

Преглътнах хапка Дим Сум.

— Аз също. Честно казано, ти беше последният човек, когото очаквах да срещна онази сутрин.

Обърна се с лице към мен:

— Винаги съм се надявал да се видим отново.

— Аз също — казах аз. — Бях си измислила малка игра. Винаги когато се натъкна на някоя от онези магически броеници, я разклащах и питах: Ще целуна ли Грег някога отново? И знаеш ли какво? Нито веднъж не получих отговор „не“.

Грег ме погледна предизвикателно.

— За какво друго си се консултирала с магическа броеница?

Усмихнах се и захапах поредното пролетно рулце. Реших да не му казвам, че всъщност се бях допитала до броеницата в апартамента на Анабел в деня преди подписването на документите за развода си.

Приключихме с вечерята и Грег така умело доливаше чашата ми, че загубих броя на питиетата, които бях изпила.

Навън беше тъмно, но на лунната светлина различих някакви цветя през френските прозорци отзад.

— Искам да видя градината ти — казах. — Можеш ли да ме разведеш из нея?

— Разбира се — отвърна Грег. — Тя е малкото ми късче от рая.

Почувствах се леко замаяна, докато ставах, и навярно Грег забеляза, защото ме хвана под ръка, докато пристъпвах по каменните плочи на терасата.

— Ето там са хортензиите — каза той и посочи към далечния ляв ъгъл на двора. — А тук са новите резници. Тази година ще разцъфнат лилии, божури и далии.

Но не гледах резниците. Точно под прозореца на кухнята имаше ред лалета — бели, с поразителна червена ивица по края. Сякаш грееха до жълтата стена на къщата и тръгнах към тях, за да ги видя отблизо. Не ги бях виждала преди, разбира се, но ми се струваха познати. Бяха същите като онова лале, което Елиът бе подарил на Естер в дневника.

— Тези лалета — казах с удивление, — прекрасни са.

— Нали? — съгласи се Грег.

— Ти ли ги засади? — попитах почти с укор, сякаш очаквах да държи Елиът на горния етаж, вързан и със запушена уста, в гардероба в спалнята.

— Ще ми се да можех да си припиша заслугата — каза той. — Но си бяха тук, когато купих къщата. Стават все повече с годините. Сигурно вече са най-малко тридесет.

Спомних си, че дневникът, който чета, може би е просто измислена история, а не реалност. И все пак не можех да не се запитам дали някога Елиът и Естер не са вървели по този остров, може би точно на това място.

— От кого купи къщата? — попитах.

Замълча и се замисли.

— Не си спомням името й — каза той. — Беше възрастна жена, чиито деца смятаха да я настанят в пенсионерско селище.

— Къде? Тук, на острова?

— Не, мисля, че беше в Сиатъл.

Кимнах и отново сведох поглед към лалетата. Бяха изумителни.

— Хей — каза Грег, — защо толкова искаш да знаеш?

— Не зная — казах и посегнах да откъсна едно от цветята. — Предполагам, че просто имам слабост към нещата от миналото.

Хвърли ми онзи поглед, който някога ме бе подлудявал.

— Иска ми се нашата история да бе имала различен край.

Дъхът му докосна кожата ми, примамлив, изкусителен, но отново се прокрадна онова предупредително гласче.

— Да отворим бисквитките с късметчета — казах аз, откъсвайки поглед от очите му.

— Не, мразя бисквитки с късметчета.

— Хайде — казах, посягайки към ръката му.

Когато седнахме на дивана, подадох бисквитка на Грег и запазих една за себе си.

— Отвори я.

Той разчупи своята и прочете малката бележка в ръцете си.

— Ще намериш отговора, който търсиш. Виждаш ли? — каза Грег. — Напълно безсмислено. Може да се прочете по милион различни начина.

Отворих своята и с недоумение вперих поглед в думите: Ще откриеш истинската любов в настоящето, като се вгледаш в миналото.

— Какво пише на твоето? — попита Грег.

— Нищо съществено — отвърнах. — Прав си. Пълна безсмислица.

Внимателно пъхнах листчето в джоба си.

Грег леко се приближи.

— А ако не е безсмислица? А ако означава нещо? За нас?

Останах неподвижна, докато ръцете му докосваха лицето ми, и притворих очи, когато се спуснаха по шията и раменете ми към талията ми.

— Не — възразих, отворих очи и се отскубнах от ръцете му. — Не мога, Грег. Толкова съжалявам.

— Какво има?

Изглеждаше засегнат.

— Не зная — казах объркана. — Но мисля, че сърцето ми е другаде.

Премълчах какво имам предвид под „другаде“. Просто и ясно, Джак.

— Няма проблем — каза той, свел поглед към краката си.

— Мисля, че е най-добре да тръгвам — казах смутено, когато той стана да вземе ключовете си. Преди да се кача в колата, изтичах обратно в градината и взех лалето, което бях откъснала.

Грег ме откара обратно до къщата на Бий и преди да сляза от колата, каза:

— Той е щастливец, който и да е.

— Кой е щастливец?

— Онзи, който ще бъде с теб накрая.