Сара Джио
Теменужки през март (2)

Втора глава

Първи март

Бейнбридж Айлънд не може да скрие своето великолепие дори в здрача. Гледах през прозореца, докато фериботът навлизаше в пристанището Игъл Харбър, преминавайки покрай скалистите брегове и къщите с плочести покриви, вкопчили се дръзко в склоновете на хълма. Греещият им оранжев интериор приканваше, сякаш хората вътре се сместваха да направят място за още един, докато се събираха пред камините да пийнат вино или горещо какао.

Жителите на острова се гордееха, че са доста разнородна компания: майки, каращи „Волво“, чиито съпрузи пътуваха за работа до Сиатъл и обратно с ферибот, художници и поети, търсещи уединение, и шепа известни личности. Говореше се, че преди раздялата си Дженифър Анистън и Брад Пит са купили девет акра на западния бряг, и всички знаеха, че няколко бивши актьори от сериала „Островът на Гилиган“ наричаха Бейнбридж свой дом. Явно е добро място да се изгубиш. Точно това смятах да направя.

В посока север — юг островът е дълъг само шестнадесет километра, но изглежда като отделен континент. Има заливи и лагуни, пещери и мочурища, винарна, ферма за дребни плодове, ферма за лами, шестнадесет ресторанта, кафене, в което правят домашни канелени кифлички и най-хубавото кафе, което съм опитвала, и пазар, на който продават местно малиново вино и екологично чисто швейцарско цвекло, брано часове преди да се появи на сергиите.

Дълбоко си поех дъх, погледнах отражението си в стъклото и срещнах погледа на уморена, сериозна жена — далеч от момичето, което за първи път бе изминало пътя до острова преди години. Потръпнах, когато си спомних за нещо, което Джоел бе казал преди няколко месеца. Готвехме се да излезем на вечеря с приятели.

— Ем — каза той и ме изгледа критично, — забрави ли да сложиш грим?

Да, имах грим, разбира се, но огледалото в коридора разкриваше бледа и суха кожа. Високите скули, каквито никой в семейството ми нямаше и майка ми казваше, че навярно съм ги наследила от млекаря — всички биха искали да имат такива — изглеждаха зле на лицето ми. Аз изглеждах зле.

Стъпих от ферибота на рампата, която водеше до терминала, където Бий щеше да ме чака със зеления си фолксваген „калинка“. Въздухът бе напоен с мирис на море, изгорели газове от фериботи, разлагащи се миди и ели, точно както когато бях на десет години.

— Трябва да го бутилират, нали? — каза мъжки глас зад мен. Човекът изглеждаше най-малко на осемдесет, облечен с кафяв вълнен костюм. Имаше вид на професор с тези очила с дебели рамки, висящи на врата му — симпатичен като плюшено мече.

Не бях сигурна дали се обръща към мен, когато отново заговори:

— Този мирис — каза той с намигване. — Трябва да го бутилират.

— Да — кимнах. Знаех точно какво има предвид и се съгласих. — Не съм идвала тук от десет години. Предполагам, че съм забравила колко ми липсва.

— А, не сте ли от града?

— Не съм — отвърнах аз. — Тук съм за месец.

— Е, добре дошли тогава. При кого идвате? Или просто търсите приключения?

— При леля Бий.

Широко отвори уста.

— Бий Ларсън?

Леко се усмихнах, като че ли на острова имаше друга Бий Ларсън.

— Да — потвърдих. — Познавате ли я?

— Разбира се — каза той, сякаш очакваше да знам този факт. — Съседи сме.

Усмихнах се. Вече бяхме стигнали до терминала, но никъде не виждах колата на Бий.

— Знаете ли — продължи той, — сторихте ми се позната, когато ви видях, и…

И двамата вдигнахме погледи, когато чухме характерното пърпорене и пращене на двигател на фолксваген. Бий кара твърде бързо за своята възраст — всъщност за която и да е възраст. Но човек би очаквал осемдесетгодишна жена да изпитва страх от газта, ако не респект. Не и Бий. Спря на сантиметри от краката ни.

— Емили! — извика Бий, изскачайки от колата с широко отворени обятия. Беше облечена с тъмни дънки с леко увиснало дъно и бледозелена туника. Не познавам друга жена над осемдесетте, която да се облича като двадесетгодишно момиче — е, двадесет и няколко от шейсетте години може би; туниката й беше на хипи шарки.

Усетих буца в гърлото, когато се прегърнахме. Не сълзи, само буца.

— Тъкмо си говорех със съседа ти… — казах и осъзнах, че не съм узнала името му.

— Хенри — каза той, усмихна ми се и ми подаде ръка.

— Радвам се да се запознаем, Хенри. Аз съм Емили. — И в него имаше нещо познато. — Почакай, срещали сме се и преди, нали?

Кимна.

— Да, но ти беше дете.

Учудено извърнах глава към Бий.

— Да те откараме у дома, детето ми — каза Бий и забързано запристъпва покрай Хенри. — Сигурно е най-малко два през нощта нюйоркско време.

Бях уморена, но не толкова, та да забравя, че багажникът на „калинките“ е отпред, и натоварих багажа си. Бий пришпори двигателя и се обърнах да помахам на Хенри на раздяла, но него го нямаше. Запитах се защо Бий не бе предложила на съседа си да го откара.

— Толкова се радвам, че дойде, скъпа — заговори Бий, докато се отдалечаваше от терминала с бясна скорост. Коланите в колата не се закопчаваха, но не ме беше грижа. Докато бях тук с Бий, на този остров, се чувствах в безопасност.

Погледнах през прозореца към звездното зимно небе, докато „калинката“ фучеше напред. Хидън Коув Роуд се виеше покрай брега и резките завои и криволици напомняха за Ломбард стрийт в Сан Франциско. Никакъв трамвай не можеше да се придвижи през тунела от дървета, които се разделяха и разкриваха дома на Бий на плажа. Дори ако човек го вижда всеки ден от живота си, не би престанал да затаява дъх пред старото бяло колониално здание с колони на входа и абаносови капаци на предните прозорци. Чичо Бил я бе накарал да ги боядиса зелени. Мама казваше, че би било по-добре да бъдат сини. Но Бий упорстваше, че няма смисъл да имаш бяла къща без черни капаци.

Не можех да видя дали люляците са разцъфнали, дали рододендроните са избуяли както ги помнех, нито дали е прилив или отлив. Но дори в тъмнината мястото изглеждаше цветно и искрящо, недокоснато от времето.

— Ето ни — каза Бий и спря така рязко, че трябваше да се хвана здраво. — Знаеш ли какво трябва да направиш?

Очаквах следващите й думи.

— Трябва да нагазиш в залива — каза тя и посочи към плажа. — Ще ти се отрази добре.

— Утре — повторих с усмивка. — Тази вечер искам само да вляза вътре и да се отпусна на някой диван.

— Добре, скъпа — каза тя и приглади немирен кичур от русите ми коси зад ухото ми. — Липсваше ми.

— И ти на мен — казах аз и стиснах ръката й.

Извадих багажа си и я последвах по тухлената пътека, която водеше до къщата. Бий живееше тук много преди да се омъжи за чичо Бил. Родителите й загинали при автомобилна катастрофа, докато учела в колеж, и оставили на единственото си дете завидно състояние, с което бе направила една-единствена съществена покупка: Кийстоун Меншън, просторната къща с осем спални от колониалния период, която дълги години бе стояла със запечатана врата и прозорци. От четиридесетте се водеше разгорещен местен спор коя е най-ексцентричната постъпка на Бий: купуването на огромната къща или обновяването й, само веднъж, отвътре и отвън.

Почти всяка стая предлагаше изглед към залива през големи прозорци с дървена дограма, които тракаха във ветровити нощи. Майка ми винаги казваше, че къщата е твърде голяма за жена без деца. Но мисля, че просто й завиждаше; тя живееше в тристайна кутия.

Голямата входна врата проскърца, когато Бий влезе.

— Заповядай — каза тя. — Ще запаля камината и ще донеса питие за двете ни.

Гледах я, докато зареждаше дърва в камината. Хрумна ми, че би трябвало аз да направя това вместо нея. Но се чувствах твърде уморена, за да помръдна. Краката ме боляха. Всичко ме болеше.

— Смешно — поклатих глава. — Толкова години в Ню Йорк и нито веднъж да не дойда да ти погостувам. Ужасна племенница съм.

— Умът ти е бил другаде — каза тя. — А и съдбата намира начин да те върне тогава, когато настъпи моментът за това.

Спомних си текста от картичката й. В известен смисъл думите на Бий за съдбата ми звучаха по-скоро като утвърждение на моя провал, но поканата й беше мила.

Огледах хола и въздъхнах.

— На Джоел щеше да му хареса тук — казах. — Но така и не успях да го убедя да остави работата си за достатъчно дълго, за да дойдем.

— Така е по-добре — каза тя.

— Защо?

— Защото не мисля, че щяхме да си допаднем.

Усмихнах се.

— Може би си права.

Тя никак не се опитваше да се преструва, а Джоел беше пълен с преструвки.

Бий стана и сви зад ъгъла към стаята, която наричаше веранда; там държеше зареден мокър бюфет. Почти цялото пространство беше оградено от прозорци, освен едната стена, където висеше голяма картина. Спомних си за платното, което бях пъхнала в куфара си, преди да тръгна от Ню Йорк. Исках да я поразпитам за него, но още не беше дошъл моментът за това. Отдавна бях разбрала, че обсъждането на нейното изкуство и други теми от живота й бе прекрачване на граница.

Спомнях си как една вечер, когато бях на петнадесет, с братовчедка ми Рейчъл се промъкнахме на верандата, влязохме в онзи бюфет с тъмните британски тръстикови врати и изпихме по четири дози ром, докато възрастните играеха на карти в другата стая. Помня как ми се искаше да престане да ми се вие свят. Тогава за последен път пих ром.

Бий се върна с два коктейла „Гордън Грийн“ — сок от лайм и краставица, смесен с джин и обикновен сироп, поръсен с морска сол.

— Е, да чуем за теб — подкани ме тя и ми подаде чаша.

Отпих и ми се прииска да имам история, която да разкажа на Бий. Каквато и да е. Отново почувствах онази буца в гърлото си и когато отворих уста да кажа нещо, нямаше думи, затова само сведох поглед към скута си.

Бий кимна, сякаш се бях изразила достатъчно ясно.

— Знам — кимна тя, — знам.

Поседяхме заедно в тишината, загледани в хипнотизиращите пламъци, докато усетих, че клепачите ми натежават.

 

 

Втори март

Не зная какво ме събуди следващата сутрин: вълните, заливащи брега, чийто шум бе толкова силен, сякаш протягаха ръце и чукаха на вратата, привлечени от апетитния аромат на палачинки, които вече никой не ядеше, поне никой възрастен в Ню Йорк. Или може би телефонът ме беше накарал внезапно да отворя очи, мобилният телефон, който звънеше някъде между възглавниците на дивана. Не бях стигнала до стаята за гости през нощта; умората си бе казала думата — умората или емоционалното изтощение. Или и двете.

Отметнах юргана — Бий навярно ме беше завила, след като бях заспала — и трескаво затършувах за телефона.

Беше Анабел.

— Здравей — казах аз.

— Здравей! — Нейната жизнерадост бе просто смайваща. — Исках само да се уверя, че си добре. Нали всичко е наред?

Честно казано, искаше ми се да можех да бъда като Анабел и да излея всичко. Искаше ми се да проливам крокодилски сълзи. Бог знае, имах нужда от това.

Беше се настанила в моя апартамент за месец, защото съседите й от горния етаж се учели да свирят на тромпет.

— Обаждал ли се е някой? — попитах аз, знаейки, че Анабел ще се досети точно кого имам предвид. Знаех, че съм жалка, но отдавна си бяхме дали позволение да бъдем жалки една пред друга.

— Съжалявам, Ем, никакви обаждания.

— Добре — казах. — Разбира се. Е, как са нещата там?

— Ами — заговори тя, — случайно срещнах Ивън в кафенето тази сутрин.

Ивън беше бившият на Анабел, онзи, за когото не се бе омъжила, защото не харесвал джаз и заради други неща. Да видим… хъркал. И ядял хамбургери, което беше проблем, защото Анабел е вегетарианка. И онази работа с името му. Ивън не било име на надежден съпруг.

— Поговорихте ли?

— Малко — отвърна тя някак разсеяно, сякаш умът й беше другаде. — Но беше неловко.

— Какво каза?

— Запозна ме с новата си приятелка, Вивиен.

Произнесе името Вивиен така, сякаш беше някакво заболяване, може би обрив или стафилококова инфекция.

— Някаква ревност ли долавям тук, Ани? Не помниш ли, че ти скъса с него?

— Зная — каза тя. — И не съжалявам за решението си.

Не успя да ме убеди.

— Ани, познавам Ивън — казах — и зная, че ако му се обадиш точно сега и му разкриеш истинските си чувства, ще си го върнеш. Все още те обича.

Последва мълчание от другата страна, сякаш обмисля идеята ми.

— Ани? — казах аз. — Там ли си?

— Да — отвърна тя. — Съжалявам, трябва да затворя. Току-що пристигна човекът от Ю Пи Ес и трябва да се подпиша за пратка. Винаги ли получаваш толкова поща?

— Значи не си чула нищо от онова, което казах?

— Извинявай. Важно ли беше?

Въздъхнах.

— Не.

Въпреки че се смяташе за непоправима романтичка и въпреки проучванията си, когато ставаше дума за любов, Анабел бе усвоила сложното изкуство да саботира връзките си.

— Е, обади ми се, ако искаш да поговорим — каза тя.

— Ще ти се обадя.

— Обичам те.

— Аз също. И стой далеч от лосиона ми „Лора Мерсие“ — предупредих я полушеговито, полусериозно.

— Мисля, че ще успея да се сдържа, ако — каза тя, — ако обещаеш, че ще поработиш върху частта със сълзите.

— Дадено.

 

 

Когато се придвижих до кухнята, се изненадах, че не видях Бий да стои до печката. Вместо това имаше чиния с палачинки, няколко ивици бекон, подредени на тънка купчина, и бурканче с домашно малиново сладко, които ме чакаха на масата, а до тях бележка:

Емили,

Наложи се да отскоча до града по задачи и не исках да те будя. Оставила съм ти от любимите ти пълнозърнести палачинки и бекон (стопли си ги в микровълновата — четиридесет и пет секунди на висока степен). Ще се върна следобед. Сложих нещата ти в спалнята в дъното на коридора. Разполагай се удобно. И трябва да се поразходиш след закуска. Днес заливът е великолепен.

 

С обич,

Бий

Оставих бележката и погледнах през прозореца. Беше права. Сиво-сините води, редуващите се ивици песъчлив и каменист бряг — беше гледка, спираща дъха. Изпитах импулсивно желание веднага да изтичам навън и да ровя за миди, да повдигам камъни и да търся раци или да се съблека и доплувам до шамандурата, както правех през летата в детството си. Искаше ми се да се потопя в тази голяма, красива и загадъчна водна шир. За секунда мисълта ме накара да се почувствам жива, но само за секунда. Затова полях палачинките си с малиновото сладко на Бий и закусих.

Масата беше точно каквато я помнех, застлана с жълта мушама с щампа на ананаси, салфетник, украсен с мидени черупки, и купчина списания. Бий чете всеки брой на „Нюйоркър“ от край до край и изрязва любимите си статии, запечатва ги в пликове за писма и ми ги изпраща, колкото и пъти да й казвам, че няма смисъл да си прави труда; имам абонамент за това списание.

След като сложих чинията си в съдомиялната, тръгнах по коридора и надникнах във всяка стая, докато открих онази, в която Бий бе сложила багажа ми. През всичките години, когато й бях гостувала като дете, не бях стъпвала в тази стая. Всъщност не си спомнях някога да съм влизала там. Бий имаше навик да държи някои стаи заключени поради причини, които ние със сестра ми Даниел никога нямаше да разберем.

Да, реших аз, ще запомня стаята. Стените бяха боядисани в розово — което бе странно, защото Бий мразеше този цвят. До леглото имаше тоалетка, нощно шкафче и голям гардероб. Погледнах през прозорците, които гледаха към западната част на брега, и си спомних предложението на Бий за разходка. Реших да разопаковам багажа си по-късно и тръгнах към плажа. Нямах сили да устоя на магнетичното му привличане.